Джейн Фалън
Да си остане между нас (19)

19

Ужасното е, че планът сработва.

Мишел ми разказа през сълзи, че Патрик възмутено отрекъл всякакви прегрешения. Изглежда, че тя го беше изчакала да се прибере след визитата му при мен, и го беше попитала — стараейки се да запази спокойствие, тъй като не искала да прозвучи сякаш го обвинява в нещо — къде е бил в нощта на 16-и. Той казал Нотингам, очевидно, затова тя извадила извлечението от кредитната карта. Не споменала за подробната разбивка, защото не искала да изглежда сякаш го дебнеше.

Патрик се разсмял, сподели тя, и веднага й казал, че бил резервирал хотелска стая в Лондон за продуцента на едно от техните предавания, който идвал от Шотландия за някаква среща в телевизията на другия ден. Смятал да вземе жена си със себе си, за да могат да отидат някъде и да прекарат няколко дни заедно след това. Мишел попитала защо Верити не е направила резервацията от служебната кредитна карта и Патрик й казал, че се наложило да действа в последната минута и Верити вече си била тръгнала. Той решил да използва собствената си кредитна карта и после да поиска да му възстановят разходите. Говорел толкова уверено, каза Мишел, че тя се почувствала глупаво. Нямаше начин той да е измислил на мига целия този сложен сценарий. Ядеше я само едно — името на госта върху разбивката.

Затова тя беше свалила всички карти и му беше признала, че беше преровила чантата му. Той се огорчил — тук аз почти се разсмях от нерви, а не защото намирах тази история за смешна — но после казал, че не е забелязал това, навярно хората на рецепцията са се объркали и са заключили, че стаята е на негово име.

На това място Мишел беше замълчала.

— Но когато си правил резервацията, ти не каза ли, че стаята всъщност е за господин и госпожа Еди-кои си?

— Сигурно, но те явно не са обърнали внимание. Просто казвам, че това не е изключено.

— Искам да му вярвам — тъжно призна тя. — Предполагам, че това обяснение звучи логично.

И аз, за мой вечен срам и позор, се съгласих.

— Той каза ли за кого е била резервацията? — Аз исках да съм сигурна, че нашата история с Патрик беше вън от съмнение.

— Някой си Робинсън — рече Мишел. — Патрик каза, че той е един от изпълнителните директори на някакво шоу за шотландските замъци, което те правят.

Слава богу, че той се беше вслушал в съвета ми и беше избрал много разпространено име.

— Сетих се — казах аз, сякаш току-що ме беше осенило вдъхновението. — Ти не можеш да провериш, защото Верити те познава прекалено добре, но аз мога да позвъня в офиса на Патрик и да кажа — знам ли, — че работя в хотела и съм намерила някаква негова вещ и да видя какво ще кажат. Какво по-лошо може да се случи?

— Не знам. Аз не искам да се превръщам в една от онези съпруги, които постоянно дебнат мъжете си.

— Няма. Ще го направя аз. Иначе ти ще продължиш да се питаш дали има нещо, което той премълчава.

— Ти какво мислиш?

— Ами, аз не съм била там, но обяснението ми звучи правдоподобно.

— Права си. Може би просто трябва да забравя за това и да продължа напред.

Аз искам да се свърши веднъж завинаги с тази история, затова настоявам.

— Можеш да го направиш, но червейчето на съмнението ще продължава да те гризе. Освен всичко друго, не е честно към Патрик. Ако аз мога да проверя с пълна сигурност, защо да не го направя?

Един час по-късно аз се обадих на Мишел и й казах, че съм разговаряла с някой друг в офиса на Патрик, защото Верити не е била там (това беше за мое прикритие) и че съм казала, че се обаждам от Парк Вю Хотел и господин Мичъл си е забравил нещо при неговото гостуване, което сме намерили едва сега. Измислих нещо, за да покрия факта, че ми бяха трябвали няколко седмици, докато се сетя да позвъня. Как следващият гост отнесъл вещта у дома, а после осъзнал, че не е негова (за късмет, Мишел не попита защо някой би повярвал в такава безумна лъжа). Асистентката беше казала, че всъщност господин и госпожа Робинсън са били гостите в онази вечер, така че предметът вероятно е техен и ми беше дала адрес в Шотландия, на който да им го изпратя.

Мишел беше толкова благодарна, толкова щастлива, когато й разказах за моя успех. Нямаше причина тя да не ми вярва. Аз бях нейната най-добра приятелка.

Изпратих на Патрик съобщение. „Свършено.“ А той ми отговори с „Благодаря.“ Това беше.

Не знам как ще работя, но нямам намерение да проговоря отново на Патрик — извън любезностите, които ще трябва да изрека в присъствието на други хора. Ще отказвам на всички покани, свързани с него. До гуша ми дойде от неговите мръсотии. Стига толкова.