Чарлз Пелегрино
Прах (9)

8
Поглед навътре, поглед навън

Ден първи, остров Тобаго,

петдесет и пет километра северно от Тринидад

Селцето забавяше ускорения ритъм на ранното утро и постепенно изпадаше в обедна дрямка. Повечето хора от тази част на Тобаго отлагаха обяда за най-горещите часове на деня. По това време по радиото гърмеше силна музика, провесваха хамаците и даже и детските игри ставаха по-морни. Дори и в най-хладните следобед нищо не се вършеше припряно. Навсякъде тегнеше атмосфера на безвремие, изградена през безбройните поколения, обитавали селцето. Повечето туристи, пристигнали от града, просто обикаляха напред-назад, следвайки своите карти в търсене на по-вълнуващи части от острова, поглеждаха с презрително самодоволство към затънтената лагуна и често взимаха безметежността ѝ за скука.

Бил Шут беше сред малцината чужденци, който се спря там и остана за малко и който толкова обикна неговия ленив ритъм и безвременния чар на селцето, че понякога се чудеше дали нещо на този свят би могло да го принуди да напусне защитения му покой, за да се върне в Блумфийлд Колидж или в непрестанния поток от адреналин, какъвто бе Манхатън.

Селяните, от своя страна, харесваха семейство Шут. В събота вечер Бил и Джанет често пиеха ром „Уайт Оук“ и пееха с най-шумните и корави пиячи измежду тях.

Двамата тропически зоолози бяха дошли на острова да проучат жалбите срещу прилепите-вампири, които нападали крави и разболявали цели стада. Но това беше съвсем невероятно. На Тобаго не се срещаха прилепи-вампири. Това го знаеше всеки, който се занимаваше с тези животни.

Проблемът бе, че прилепите-вампири не го знаеха и се бяха настанили тук. Бил и Джанет провесиха фина мрежа по клоните в гората, но всеки път на този остров, който би трябвало да е обитаван от седемнадесет вида прилепи — никой от които не консумираше кръв — Шут оставаха с празни ръце. Изглежда, че прилепите бяха напуснали острова и само от време на време се виждаше по някой Desmodiis rotundus, обикновеният вампир. Видовете, хранещи се с насекоми и плодове, просто си бяха отишли. Като че бяха изчезнали от лицето на земята. И явно всичките вкупом.

Бил реши него ден да пропусне обяда и сиестата. Вместо това претърси гъстите шубраци в покрайнините на тропическата гора, като се опитваше да разреши загадката. Беше сред едни от първите, които осъзнаха, че светът се е наклонил към необяснимото и че хората навлизаха в едно забулено от несигурност бъдеще, в което нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. За него островът се превърна в място, осеяно с парчетата от гигантски пъзел, и картината, започнала да се оформя в главата му, го плашеше.

Известно му беше, че в естествената среда на островите, в която вятърът по-скоро отнася цветния прашец в морето, където той се изгубва безследно, отколкото го пренася на друг остров, почти всички плодни дървета разчитаха много повече на насекомите, отколкото на вятъра да създадат ново поколение. Знаеше също така, че несмлените зрънца, които се изхвърляха заедно с изпражненията на плодоядните прилепи, носеха обещание за новото израстване на тропическите гори. Прилепи и растения бяха сключили взаимноизгодно споразумение, но то сега бе поставено под въпрос. Бил подозираше, че ако претърси внимателно гората, ще открие, че тази година са узрели твърде малко плодове. Плодоядните прилепи си бяха отишли, предполагаше, че бяха измрели — най-вероятно от глад.

Известно му беше още, че на континента ято от шест милиона прилепа можеше да изяде 115 000 килограма насекоми само за една нощ. Но Tadarida (които се срещаха както в Тобаго, така и във Венецуела) не се виждаха никакви. След като бяха изчезнали, Бил очакваше да стане свидетел на бум сред популацията от насекоми на острова, очакваше, освен това да открие петнадесет-двадесет тона комари в повече, но и те не се виждаха никакви. Сега, в четиристранния спор парчетата от пъзела започнаха да се напасват и той можеше да състави хипотеза какво именно се бе случило на Тобаго.

Имаше на разположение три подробности: плодоядните прилепи, чийто източник на храна зависеше изцяло от насекомите, бяха изчезнали; насекомоядните прилепи бяха изчезнали; самите насекоми също бяха изчезнали. Тук стигна до четвъртата подробност, която не му беше известна преди: нещо напълно беше дръпнало чергата изпод нозете на островната екология.

Но Tadarida бяха само сред първите видими последици, припомни си Бил. Със сигурност имаше и други. Уплаши го мисълта, че явно не ставаше дума за някакво местно явление, ограничено само на този остров. Не можеше да си представи как изчезването на Tadarida и плодоядните прилепи би могло да привлече орди от прилепи-кръвопийци чак от Тринидад и Венецуела… Освен ако нещо не преобръщаше екологията по тези места с главата надолу, което бе принудило вампирите да потеглят на преселение към островите, за да намерят нов източник на прехрана.

Искаше му се да получи от Ричард поне потвърждение, че той и семейството му са наред, ако не и възможност да обменят информация. „Нашествието на прашинките“, както го наричаха по Си Ен Ен, беше най-горещата новина по Интернет през този следобед и Бил се чудеше…

„Дали нещата не са свързани? Не, това е твърде предубедено. Луда работа. Не искам да го повярвам.“

Защо мълчеше Ричард? Всичко, което можеше да научи от лаптопа си, беше, че съобщението му е било получено някъде по пътя между Лонг Бийч и Брукхейвън. Там е приела сигнала и следователно въпреки всичко семейството на Ричард трябваше да е наред.

Бил излезе от тропическата гора на поляна от изсечена и изгорена земя, сега вече покрита с трева. Първо усети миризмата, а после забеляза нещо на края на разчистеното място. Като че ли единствените живи същества на километри наоколо бяха няколко крави. Те го проследиха с безизразните си погледи как кляка на тревата и вдига с клечка един мъртъв прилеп. „Lasiurus borealis — си каза Бил. — Женска.“

Коремчето ѝ се бе подуло от разложението колкото детски юмрук. Така тя изглеждаше, сякаш се е хранила по-добре, отколкото се бе хранила в действителност малко преди да умре. Бил знаеше, че обикновеният червен прилеп е самотен ловец на насекоми, който може да бъде заловен в мрежа малко преди здрачаване, приблизително час преди типичния за почти всички островни видове прилепи апогей на храненето. На Карибите Lasiurus се бе специализирал по насекомите, активиращи се в ранната вечер, и затова излизаше на лов, докато останалите прилепи все още почиваха, спяха и смилаха изяденото предишната нощ. Бил бе впечатлен от реда в природата: в гората се хранеха на смени, но сега нещо беше разтурило привичния ред. Докато подбутваше трупа с клечката, от него се отлющиха плътни парчета кожа и червена козина и оголиха костите, а във въздуха се разнесе смрад. Но не се забелязваха ларви на муха, забеляза Бил: нямаше личинки, които да се извиват в тази почти тридесет грама разложена, затоплена от слънцето плът — истинско пиршество за всяка муха. По тези места дори една личинка би могла да разложи трупа на цяла крава за по-малко от седмица. Но бедното създание лежеше на земята поне от два дни и не бе привлякло нито една муха — „къде на майната си бяха мухите?“

Когато обърна прилепа с клечката, видя, че той не беше привлякъл нито един бръмбар. Нито пък мравки.

Кравите, които го наблюдаваха, изглеждаха болнави и неспокойни, оригванията им бяха единственият коментар. Залуталият се в мислите си Бил не ги забеляза. Въображението му се връщаше към все същата твърде хипотетична насока. Този път не отмина проблема. Този път се замисли: дали нашествието от акари в Ню Йорк означаваше, че каквото и да ставаше тук, то бе прекосило целия континент?

Осъзна, че трябва да се свърже с Ричард, че трябва да обменят информация, че е абсолютно задължително да го направи. Ако предчувствията му се окажеха верни, то това значеше, че кутията на Пандора е широко разтворена, и той започна да подозира, че съвсем скоро щеше да престане да се тревожи за странните миграции на прилепите. И пет пари няма да дава за тях.

— Бил? — Все още клечеше в тревата, когато чу гласа на Джанет. Един кален път лежеше в далечния край на полето. По него се клатушкаше пикап, който насочи погледа на Бил към сянката ѝ, сякаш тя беше някой дух. Над главата ѝ се носеше нещо подобно на призрак, но когато излезе от облака прах, се оказа, че това е просто лаптопът.

— Какво намери? — извика му тя.

— Една малка загадка — извика в отговор той. — Мъртъв прилеп и никакви мършоядни насекоми около него. Ти какво намери?

— По-голяма загадка — каза тя. После коленичи до него и разтвори лаптопа. По екрана течаха поне дузина имейли. Нито един не бе от Ричард, но всеки допълваше по някое парченце към пъзела, от което картината ставаше все по-ясна и все по-ужасяваща:

„От Диидра и Карън, Смитсъновия институт за тропически изследвания, Коста Рика: Джанет, имаме потвърждение. Всички насекомоядни прилепи са измрели напълно или са напуснали Белиз. Изглежда, че прилепите-вампири също са напуснали региона. Възможно е да е свързано с информацията, получена от полковник Аугуст Шмид, известен местен собственик на ранчо и любител на ципокрилите, че тукашната популация пеперуди е била изтребена.“

„От Артур и Елизабет от Колумбия: Не можем да отговорим на въпроса ви дали популацията прилепи у нас е в упадък или не. Тук сме претрупани с работа. Безуспешно се опитваме да спасим фермата. Реколтата от кафе тази година е изцяло унищожена от нашествие на плодни акари. Преживяваме най-ужасна икономическа катастрофа.“

„От Дарън и Сакико във Венецуела: Потвърждаваме. Цялата популация прилепи, включително и вампирите, е изчезнала. Фермерите докладват за стотици крави, умрели от прионова болест^[12]. Истинска загадка: смяташе се, че именно този вид прионова болест се пренася от насекоми, но не сме в състояние да установим преносителите ѝ, защото тукашната популация насекоми е изчезнала също както и прилепите.“

„От Фарук, Мари и Пит от Тринидад: Съжаляваме, но трябва да ви известим, че сме затрупани от случаи на болестта луда крава. Идентифицирахме като нейни евентуални приносители прилепите-вампири.

P.S. До гуша сме затънали във вампири.“

„От Ким и Крис в Гвиана: Проблеми с развитието. Намираме се пред реалната възможност да загубим ранчото заради болести по всички говеда. Тук това все повече заприличва на икономически Армагедон. Съжалявам, че не мога да отделя време за разпъване на мрежи, за да отговоря на вашите запитвания за прилепите.“

Единствените добри новини бяха, че има бум в реколтата от захарна тръстика. Разбира се, че ще има, помисли си Бил. Нали наоколо вече няма насекоми, които да разяждат и хрупат тръстиката. Тази ободряваща мисъл хвърли още по-тревожни сенки върху неясния постскриптум към писмото на Ким за някакво ритуално клане във вътрешността на Гвиана. По някакъв начин звучеше също така страховито, както и случилото се в Лонг Бийч, и независимо че засягаше по-малко хора, беше далеч по-кърваво, а според властите в дългия списък на странните религиозни практики в Гвиана то беше тясно свързано с вуду-култовете.

Бил се замисли.

Извади кърпичка от задния си джоб, избърса потта от лицето си и за своя изненада видя, че бе пропуснал да забележи засъхналите вадички кръв по краката на кравите.

Какво, за Бога…?

Джанет проследи погледа му и видя, че на всички крави им е текло кръв, на повечето — само по краката, но на някои — и по корема. Desmodus rotundus — заключи тя. Наистина гадни животинки. Хранеха се на глутници като мънички миниатюрни вълци; но не се държаха така, както бихте очаквали да се държи крилатият ви противник. Нападателните им стратегии не бяха базирани изключително и най-вече на полета. Те бягаха по земята подобно на паяци и когато настигнеха плячката си, се покатерваха по краката ѝ и оттам можеха да се изкатерят или да забият нокти до някое удобно за захващане местенце. Забележителната им подвижност на земята бе съчетана с прикритост и лукавство, а резците им бяха по-остри и от най-острия хирургически инструмент: толкова остри наистина, че можеха да пробият кожата, като разрязват наполовина клетките, така че нервите не регистрираха болка. Бяха в състояние да оголят артериите по глезена на някой човек, без той изобщо да разбере.

— Desmodus? — попита Бил.

— Възможно е — отвърна Джанет.

Запълзяха към стадото, за да погледнат по-отблизо. Кравите запристъпяха притеснено, но не се отместиха. Очите на Бил засноваха напред-назад, анализирайки вадичките кръв. Реши, че кравите са били нападнати малко преди зазоряване и са стояли на място дълго след изгрев-слънце. Беше обичайно след нападение на вампири всичко да е опръскано с кръвта на жертвата, защото в слюнката на прилепите се съдържаха антикоагуланти, които спираха естествения процес на съсирване. Дори и след някое по-леко нападение, кръвта просто изтичаше през раните най-често в продължение на часове. Прилепите-вампири бяха сред най-небрежните хищници в животинското царство не само заради страховитите си хранителни навици и естеството на слюнката им, но и заради ефективността на техните бъбреци. Още щом първата струя кръв се плиснеше по вкусовите им пъпчици, бъбреците им започваха да работят на пълни обороти, прецеждайки твърдите и хранителните съставки на кръвта и изхвърляха моментално водата. Докато прилепите висяха по плячката си и смучеха ли, смучеха от нея, те уринираха. Урината им бе водниста, с лек оттенък на яркочервено и вонеше; но Бил нито видя, нито помириса някаква следа от нея по полето. Коремите и краката на кравите трябваше да са изцапани от горе до долу със засъхнали ручейчета от кръв и урина. Съдейки по многобройните надупчени белези, ако прилепите са висели по тях дори и само за няколко минути, кравите трябваше да изглеждат така, сякаш някой се е опитвал да ги заколи, както са си стояли в полето. Но независимо че нападението е било доста лошо — той изброи по дузина ухапвания само на един крак — изглеждаше твърде безкръвно.

Сякаш роякът прилепи веднага с приземяването си е захапал плътта на животните и започнал да смуче кръв, но тя вероятно му се сторила безвкусна и затова прилепите се изнесли, без дори да пуснат бъбреците си в ход. На биолозите, занимаващи се с еволюцията, често им се налагаше да извличат маса информация от нещо толкова мъничко като парченце кост, което ги бе принудило да развият онзи начин на мислене, предизвикващ несекващо задоволство у Агата Кристи и нейните почитатели. Детективът в главата на Бил отчете, че от носовете на кравите тече плътна слуз и очите им са толкова насълзени, че са почти затворени, сякаш животните страдат от силна настинка.

За какво се говореше в докладите от Венецуела, Гвиана и Тринидад? За болни и умиращи крави? Когато прибави и този факт към онова, което вече му беше известно за прилепите-вампири, получи резултат, от който му прилоша. Знаеше, че един вампир не би пил кръвта на болно животно, което обясняваше защо роякът прилепи не бе останал достатъчно дълго, за да се появят следи от урина. Нещо друго, може би последното останало насекомо или първият прилеп-вампир, пристигнал на острова, ги бе заразило. Знаеше, че прилепите-вампири, не могат да запасяват с тлъстини телата си, което означаваше, че всяка нощ трябваше да поемат свежа кръв, в противен случай умираха. Знаеше също, че групичката, нападнала кравите, дори и да не бе намерила някъде на острова здрави крави, можеше все още да е жива и добре нахранена, защото вампирите и хората притежават една обща черта от характера: способността да постъпват алтруистично. Ако си прилеп-вампир и не си успял да си намериш кървава храна предната нощ, няма страшно, братле, някое другарче ще повърне малко от своята вечеря в устата ти.

„Ах, не е ли прекрасна природата?“ — помисли си мрачно Бил. Известно му беше, че ликвидирането нагорите във Венецуела, Гвиана и Тринидад от животновъдни ферми, бе направило свежата говежда кръв толкова достъпна за вампирите, колкото достъпни бяха за хората пликовете с мляко и първокачествените ребърца. Когато фермерите увеличаваха популацията от говеда, те несъзнателно примамиха вампирите навън от горите, което доведе до бум в тяхната популация. Никой не си зададе въпроса какво ще се случи, ако основният източник на храна за прилепите се разболее, но Бил беше сигурен, че именно болестите бяха принудили вампирите да мигрират, на което бе станал свидетел в Тобаго, а сега разбираше, че и тук говеждата кръв бе станала негодна. Вече започна да предусеща какво ги очаква.

Джанет също го усети и мисълта за това я уплаши.

— Ще продължат да мигрират, нали? — промълви с надежда тя. — Вместо да се хранят с болни крави.

— Или ще се завъртят наоколо да потърсят по-здрава храна — рече Бил. — Ще минат на друг режим.

— Хора ли?

Той погледна ухапванията по болните крави и се намръщи. Явно наоколо се навъртаха доста от малките дяволи. От всичко, което знаеше — повече, отколкото бе виждал някога преди. И сега те висяха някъде, висяха с десетки хиляди, спяха в малки килийки под стрехите или в избите, но в момента, помисли си Бил, са по-гладни от всякога и…

— Ще се мръкне след няколко часа — предупреди го Джанет.

Бил погледна към слънцето.

— По-добре да кажем на съседите довечера да сложат двойни мрежи против комари около леглата и здраво да залостят вратите и прозорците. За всеки случай.

— И да предупредят всички приятели.

— Може би — каза Бил, докато се опитваше да изблъска от съзнанието си въртящият се в главата му филм на ужасите.

— Възможно е да преувеличаваме — каза Джанет, като се опитваше отново да зазвучи обнадеждено. — Вероятно преиграваме. Мисля си, какво ли ще стане, ако всичките тези хора, като се събудят на сутринта, ни помислят за пълни глупаци? — Но Бил гледаше през рамо към умрелия от глад насекомояден прилеп, чийто труп не бе приютил никаква ларва. И започна да се чуди каква ли екологична катастрофа е довела до нашествието на гладни прилепи и акари. Докато филмът на ужасите в главата му започна да набира скорост, повече от всякога му се прииска да получи някакви новини от Ричард.

— Не можеш да заблудиш себе си — каза Бил. — Всичко това много скоро може да стане твърде нелицеприятно. Знаеш го добре. И аз го знам. След месец, а може и след седмица тази част от Карибите ще стане място, в което никой нормален човек не би пожелал да прекара нощта.

— Всички тези острови? Половината Карибско море? — Джанет поклати глава. — Не, просто не може да е чак толкова зле. Не може.

— Може да е и по-зле — отвърна Бил. — Може утре да се качим на самолет за Ню Йорк, но се съмнявам, че ще оставим проблема зад гърба си. Струва ми се, че събитията в Лонг Бийч красноречиво го доказват.

— Каква е причината? — попита най-накрая тя.

— Нещо толкова дребно — отвърна той и по лицето му премина някаква гримаса, напомняща на ухилване. — Почти най-дребното нещо на света — насекомите. Обикновено на човек не би му хрумнало дори да ги погледне. Но те са мъртви, Джанет. Мъртви или умиращи, или спят някъде. И това не се случва само тук, на Карибите. Случва се и в Ню Йорк, струва ми се. Може да е така и по целия свят.

— Не — каза Джанет. — Няма никакъв смисъл.

— Боя се, че ако изобщо има нещо, то това е именно смисъл.

* * *

Четири часа по-късно и четири хиляди километра по на север от Тобаго, над Ню Берн в Северна Каролина, се спускаше здрач. Пчеларят напусна черния път и тъкмо навлизаше в гората, когато чу някъде отляво тихо шумолене. Дали бе човек или животно? Трябваше да внимава. Ако отново го свареха да бракониерства из кариерата, най-вероятно щяха да му конфискуват цялата колекция. Старият мистър Еймс, отговарящ за сигурността на мината, го спипа миналия път на местопрестъплението и го завлече в съда. Пчеларят така и не разбра защо Еймс или който и да било друг ще се пали толкова за няколко вкаменелости от миди и зъби на акула. Навсякъде тръбяха, че тази мина била само за фосфати! С помощта на камионите, крановете и маркучите с вода под налягане миньорите изваждаха океанските отлагания от дълбокия цяла миля кладенец, след това извличаха фосфатите, за да правят торове или да придадат на списанията и книжните обложки гладкия гланцов блясък. Мидите, зъбите и случайните гръбнаци на китове се бракуваха и изхвърляха с водите. Собствениците на мината не ги ценяха, не ги искаха и затова ги погребваха под чакъл и остатъчни води, след като крановете и маркучите продължаха нататък.

Пчеларят беше чул, че Еймс се хвали в местните кръчми как бил „спипал и съсипал“ бракониера. Еймс се майтапел, че когато в съда го запитали какво е търсил във фосфатните кладенци, „смахнатият дърт пчелар“ извадил някакво плато с вкаменели зъби от акула и започнал да изнася откачена лекция как преди милиони години цялата тази област била залята от океана. Самораслият палеонтолог пчеларят сега си даваше сметка, че е било чиста лудост да им показва зъбите или да говори с такава любов за своето хоби. Много късно бе осъзнал, че ентусиазмът му може да бъде заразен. В съда се намираше един от собствениците на мината, който се бе ококорил, като видя зъб от акула, голям цяла педя и повече. Когато съдът се оттегли на почивка, собственикът обядва със съдията и му предложи да се откаже от всички обвинения, ако пчеларят позволеше на фосфатната фирма и на нейните собственици да си изберат каквото искат от неговата колекция.

И се започна: „Взимам това… това… онова… и това, също…“ След толкова години на прилежни проучвания само за един следобед му бяха отнети най-хубавите образци.

— Не бях там да гледам — често се хвалеше Еймс, — но ми казаха, че когато му взели вкаменелостите, дъртият пчелар се разревал като момиченце.

— Хубаво, Еймс, обаче няма да ме спипаш втори път — си повтаряше пчеларят. — Впрочем с какво право? Господ е поставил леглото на океана на това място петнадесет милиона години преди себеподобните ти да дойдат насам с кранове, тръби и огради. Изрових прекрасен зъб от акула, по-хубав от ония, които ми откраднаха твоите приятелчета, така че сега сме наравно. Но ще открия още повече далеч преди да съм приключил с вас, копелета такива. Какво друго ми остава в такива времена? Разорен съм. Няма вече пчели. Всичките ми рояци измряха.

Внезапно се закова на място. Отново се чу същото шумолене. Еймс? И пчеларят направи един, както сам съзнаваше, глупашки опит да се престори на висок храст. Шумоленето се усили, после се отдалечи, но звукът, който го накара да застине като статуя, приличаше… Можеше да се закълне, че приличаше на тих стон. Еймс?

Стисна по-силно зъба в шепата си, приветствайки тежестта на времето в теглото на вкаменелостта, приветствайки най-вече способността си да не се разсейва. Дълъг е осем сантиметра най-малко, каза си той. Дори и в „Челюсти“ зъбите на голямата бяла акула бяха колкото ресторантска чинийка за сметки. Онова, на което е принадлежал този зъб, трябва да е било истинско чудовище.

Гората бе тиха, но нещо продължаваше да кара косъмчетата по врата му да настръхват, затова той остана неподвижен, продължи да се вглежда и да чака. Опитваше се да чуе пукота от вейка, попаднала под нечий ботуш, или шумът от тръни, задиращи крачола на нечии дънки, или някой друг знак, че Еймс, да не дава Господ, Еймс и един-двама от неговите приятелчета пияндета обикалят наоколо. Но шумоленето и всички останали шумове, изглежда, бяха престанали. Пчеларят отново пропълзя напред, като почти си пожела да може да хвърли Еймс на големите акули. Реши да се държи колкото се може по-надалеч от черния път и да не изпуска от поглед насрещните гори. Бяха тъмни и дълбоки, по-тъмни, отколкото би следвало да бъдат и…

Той замръзна.

Да, наистина тук нещо шумолеше, но не беше човек. И, да, Еймс също е бил тук преди известно време, но вече бе загубил човешката си форма. Изглежда, че в кратката, но ужасяваща борба Еймс бе изритал обувките си. Дясното му око беше покрито с акари. Лявото вече го нямаше. Лявата му буза беше изядена и от мястото си пчеларят можеше да види вътре в устата му килим от акари, приел формата на човешка челюст и зъби.

Нещо под ризата на Еймс поддаде с мокро шляпване и пчеларят в мълчаливо неверие видя как диафрагмата на пазача внезапно хлътва навътре и по-голямата част от неговите вътрешности се изливат през гърба му.

Пчеларят реши, че е крайно време да си ходи. „Стискай зъба“ — помисли си той, но после внезапно го захвърли надалеч, защото му се стори, че носи някаква тежка отговорност, завъртя се и побягна откъдето бе дошъл, а подметките му почти не докосваха горската почва.

Най-накрая се разкрещя, когато видя, че пътят е преграден от приливна вълна акари, и си представи как милиони от тях обръщат глави и се взират в неговата посока.

* * *

На половин свят оттам обикалящият от запад на изток поостарял спътник КН-11 се спусна през сенчестата линия, разделила на две Китай, а след това предаде какво бе засякъл на един американски самолетоносач, плаващ на двадесет и седем хиляди километра от него, върху водите на Индийския океан. Някои от спътниковите системи започваха да проявяват признаци на остаряване, но инфрачервените му сензори, подсилени от бордовите фотоувеличители, все още можеха да хванат звездната светлина, отдалечена на хиляди светлинни години, и да засекат блещукането на цигара по някоя хималайска пътечка. Дори и когато изгореше последната електрическа клетка или пък го пробиеше ударил се в нея със свръхзвукова скорост метеорит или парченце боя от друг космически кораб, КН-11 щеше да продължи през следващите пет милиона години да обикаля отново и отново около света. Щеше да е все още там и дълго след като от творбите на Шекспир, Дарвин и Платон не останеше нито спомен.

КН-11 щеше да надживее пирамидите и сфинкса.

Може би дори и връх Мегидо^[13].

И със сигурност щеше да надживее „Нимиц“.

На двадесет и седем хиляди километра оттам линията на сянката отстъпваше към Индия, а с нея идваше зората. Във все още обгърнатия от мрак малък контролен модул на американския самолетоносач „Нимиц“ кипеше трескава дейност, изключително самоорганизирана, толкова изненадващо организирана в тези претрупани помещения. В слотовете бяха пъхнати микродискове, беше сипано кафе и по стените, изцяло покрити с лазерни телевизионни екрани, започнаха да се появяват инфрачервени карти.

По лицето на Том Детуейлър се изписа изумление, примесено с тревога. Под покрова на нощта и между различните прелитания на КН-11 многобройни тежкотоварни автомобили се бяха опитали да преминат през павираните пътища, но бяха оставили след себе си по земята безпогрешно различими, макар и бързо избледняващи инфрачервени отпечатъци. Отпечатъците сочеха като призрачни белезникави пръсти към подредените по източното крайбрежие на Индия транспортни кораби.

„Лудост“, помисли си Том. Наистина ли възнамеряват да се промъкнат?

— Явно на всички „гълъбчета“ са им паднали батериите — му викна Скорп от командния център на самолетоносача. — Бях планирал още няколко разширени летателни операции, но те вече трябва да са събрали повече от необходимата информация.

Том кимна утвърдително, докато гледаше към трите червени точки върху главната карта. Точките отбелязваха вероятното местонахождение на гълъбчетата и сега се движеха неусетно на северозапад, подобно на минутните стрелки на три големи часовника. Движеха се съвсем тихо, защото все още не смееха да разкрият присъствието си, като излъчат твърде биещи на очи, но рано или късно неизбежни вълни със събрана информация.

Сателитното разузнаване вършеше само толкова. Най-много да посочи кои части от земната повърхност си заслужават да бъдат огледани по-отблизо. Противно на разпространените схващания, никой не можеше да разчете номера на нечия кола от орбитата. Същата земна атмосфера, която в продължение на векове бе крила вулканите на Марс от погледа на астрономите, опитващи се да прозрат в космоса, създаваше трудности и на шпионските сателити, които се опитваха да гледат надолу към планетата. Марс се виждаше ясно само при положение че се намира точно над нас, а в атмосферата между наблюдател и обект присъстваха най-ниски количества въздушни замърсители. Същото важеше и за наблюдателите в орбита: ако човек погледне право надолу, може да забележи куп подробности, но колкото по-голям е ъгълът между спътника и наблюдавания от него обект, през толкова повече атмосферни слоеве трябва да проникне. Оптималното време за наблюдения беше пет секунди, след това самият въздух започваше да играе ролята на лошо направена леща, през която картината се влошаваше пропорционално на времето и силата, с която се взира човек.

Това бе известно на повечето световни правителства и те отдавна се бяха научили да синхронизират най-прикритите си дейности с девет-десетминутните обиколки на „небесните шпиони“. Следователно последните бяха принудени да прибягнат до инфрачервено сканиране. Някой се е бил разбързал повече от обичайното и буквално бе прогорил гумите си при приближаването на спътника.

С помощта на гълъбчетата Том очакваше, че ще е в състояние да открие горещото, но вече скрито превозно средство, оставило следите.

— О’кей, — каза Том. — Да го хванем.

— Ето, почва се — отвърна Скорп и издърпа всички щифтове.

Точно в този момент малките крилати роботи на хиляда километра от тях започнаха рязко да се издигат. Повече от осем часа бяха летели ниско над Индия и бяха събирали информация. Като че ли всички радари в страната бяха активирани, което бе нещо ново, но радарите не плашеха гълъбчетата. Изградени от пластмаса и балсамово дърво, които поглъщаха радарните излъчвания, те бяха изрязани под такъв ъгъл, че малкото радиосигнали, отразили се от тяхната повърхност, рикошираха право нагоре или надолу, или настрани: във всички посоки, само не и към излъчилия ги радар. Том бе проектирал всяко от своите гълъбчета така, че на радарните установки да изглеждат като комари, а захранващите ги батерии да оставят инфрачервени следи, сякаш от молци.

Обикновено гълъбчетата се държаха като опитомени гълъби, но тази вечер ятото им бе изпратено на мисия, от която нямаше да се завърне. Скъпо ни струва това решение, помисли си Том, но беше единственият начин действително да се увеличи двойно техният обхват. Когато първото гълъбче изгря на хоризонта на „Нимиц“, то заблестя на радиочестотата по-силно от пулсара в Мъглявината Рак. Няма начин индийските военни да са го пропуснали, но това вече беше без значение. За по-малко от четвърт секунда роботът прехвърли цялата информация. Една тристотна част от секундата по-късно компютърът в центъра за полет провери, че цялата информация е била получена невредима с изключение на няколко празноти в данните от сканиране на почвата, и една двестотна част от секундата по-късно роботът изпрати повторно файла със селскостопански данни. Когато дойде потвърждение за неговото получаване, все още в тази най-първа част от секундата, компютърът предизвика електрическа експлозия, която превърна вътрешностите на гълъбчето в езичета от разширяващ се пламък. Всичко, до което се докоснеше огънят, проблясваше в бледобяло и изпращаше наоколо нови потоци от пламък. Перката експлодира и се разпадна на две хиляди парчета, всяко от които сипеше искри, докато падаше. Няколко дълги секунди присъствието на гълъбчето се забелязваше ясно от петдесет километра във всяко направление, но и това беше без значение. Том беше проектирал дори и компютъра на робота така, че когато избухне като огнена топка, от нея да се разлетят хиляди запалени частици. Ченгетата и евентуалните крадци на нови технологии щяха да открият на земята само прах.

След като в небето се появи огнената топка, индийските радари и ракетни батареи започнаха по-щателно да изследват небето, но напразно. Двадесет и три секунди след първото прехвърляне на данни, второто гълъбче обяви своето присъствие и по-бързо, отколкото би могъл да реагира който и да било човек приключи с трансфера на информация — по-бързо, отколкото би могла да долети която и да било ракета. След минута и третото гълъбче заблестя пред тях.

През последните години роботите на Том му бяха позволили да изследва вътрешността на японска подводница, натоварена с два тона от златото на Оста и непокътнати документи от Втората световна война, намираща се на шест километра под водите на Атлантическия океан. Бе виждал „Титаник“, болестта трипаносомиазис и каквото бе останало от съветски плавателен съд от времето на Студената война, поразен от торпедо с ядрена глава, изстреляно от кораб на собствените му военноморски сили, по причини, които и до днес никой не бе разяснил. Но нито една от тези гледки не беше толкова абсолютно странна, колкото онази, която проблясваше по опасалите стената екрани в контролния център. Том се притесняваше не толкова от необичайно големия брой индийски „Хариъри“ във въздуха, натоварени с ракети „въздух-въздух“ и допълнителни резервоари с гориво, за да могат по-дълго да останат във въздуха… Нито пък от наземните сили, които се придвижваха и съсредоточаваха на определени места, или флотата от въоръжени с ракети разрушители, нито пък новите предни постове на подвижните радарни установки. Притесняваше го по-скоро самата земя.

Сега можеше да види колко безнадеждна беше тя: войната между хиндуисти и мюсюлмани се беше изострила окончателно, подклаждана от глада и нарастващата безработица, от излязлата изпод контрол инфлация, подхранвана… от какво? Навсякъде, накъдето електронните гълъбчета бяха отправяли своя поглед, земята изглеждаше мъртва. Оризовите поля, чаените плантации, зърнените култури — всичко като че ли бе покосено от чумата на черните гъбички, появила се едва преди три месеца сякаш от нищото. Засега заразата като че ли не бе напуснала границите на Индия. В сравнение с нея Пакистан и остров Шри Ланка приличаха на селскостопански рай, което обясняваше анексирането им от разпадащия се индийски парламент. Войната или слуховете за война винаги бяха добре дошли за политическите лидери, под които почвата започва да се разклаща.

Поне от това, което виждаше Том, от река Ганг и до Мадрас нищо не бе в състояние да спре разпространението на разяждащите корени и листа гъбички. Бяха сграбчили във всеобхватната си прегръдка целия Индийски полуостров и сякаш се опитваха да наложат собствената си ДНК върху ДНК-то на местните растения. За известно време фунгицидните препарати изглеждаха като очевидното разрешение на проблема, но гъбичките се адаптираха по-бързо, отколкото се създаваха новите препарати. Някъде през май стана очевидно, че самите химикали също представляват проблем: как да се изтрови процъфтяващата популация гъбички, без при това да се отровят почвата и водите, поели техните спори, както и растенията, върху които живееха, и хората, хранещи се с тези растения.

В началото на юни бяха унищожени повече от две трети от реколтата в Индия. Сега гълъбчетата бяха разкрили, че всички обществени стопанства просто бяха съсипани. Нямаше нужда да се търсят бледи инфрачервени отпечатъци от гуми по планинските пътища, защото по тях военните машини бяха издълбали коловози в дебелия слой довлечена кал. Когато дърветата изсъхнаха и корените им престанаха да задържат почвата, цели части от Индия бяха подложени на ерозията, дошла с дъждовете, и от тях се свличаха пръст и глина. Анексирането, заключи Том, не беше нищо повече от изпитване на волята на противника, нещо като последна мускулна контракция.

Намиращият се в контролната станция млад току-що завършил Рочестърския политехнически институт експерт по конфликтите стигна до същото заключение, докато наблюдаваше опустошенията по обработваемата земя там долу.

— Нали вече не мислиш, че може просто да са блъфирали? — попита той.

— Това е проява на отчаяние, не на ербаплък — каза Том. — Историята ни учи, че е малко вероятно да избухне война, докато и двете страни имат добър жизнен стандарт, докато и двете притежават достатъчно блага, които не искат да видят унищожени. Не ме притеснява или плаши сам по себе си фактът, че няколко неопределени силуета се размотават наоколо с тежко въоръжение. Интересува ме по-скоро в какви условия живеят семействата на тези неопределени силуети. Добре ли се хранят? Разполагат ли с чиста питейна вода? Започвам да се притеснявам, когато противникът ми няма какво да губи. Това е единственото, от което трябва да се страхува всеки човек.

Скорп кимна утвърдително.

— То си е един здравословен страх, ако питаш мене.

* * *

— Какво според вас ще стане с тях? — попита президентът. — Какъв е вероятният ход на събитията?

Адмиралът въздъхна. Все опираха до вероятностите. Никога „да“ или „не“, или „може би“. Този президент искаше всичко да бъде представено като вероятност, сякаш политиката на войната беше някаква си наука. Но понеже знаеше какво ще му поиска президентът, се беше подготвил.

— Според моя екип в контролния модул вероятността, че ще нападнат, надхвърля деветдесет процента — бързо отвърна адмиралът, а гласът му се понесе от борда на „Нимиц“ като тънички импулси инфрачервена светлина, достигна до орбиталния спътник, откъдето бе препратен обратно към земята, и когато радиосигналът достигна до Кейп Дейвид, той вече бе с големината на църковна порта, след това се насочи на север по оптичен кабел. Пътуваше със скоростта на светлината и затова думите му достигнаха до Овалния кабинет една двадесет и пета част от секундата след като бяха произнесени от командния мостик на „Нимиц“. Времевата разлика на получаване на въпросите и отговорите се усещаше само ако се гледат компютърните фреймове със записа на казаното, но в човешкото време тези промеждутъци си оставаха съвършено незабележими.

— Значи опасенията са реални — каза президентът. — Някакви предположения какво ще се случи, ако застанем на пътя им.

— Мога със статистическа положителност да ви заявя, че ще ни нападнат — отговори неохотно адмиралът. — И съществува пет процента вероятност да използват ядрено оръжие.

— Но това е лудост! Сигурно са полудели!

— Трябва да разберете доколко ненормално е положението в момента — каза адмиралът и започна да му обяснява видяното от Том Детуейлър и неговите гълъбчета. Президентът го прекъсна само след няколко изречения, когато започна да разказва, че почвата се намира в далеч по-лошо състояние, отколкото са признали индийските власти и че и американските разузнавателни служби и Си Ен Ен накрая са разкрили, че икономиката на страната е дотолкова засегната, че вече не е в състояние да внася ново зърно за посев от съседите си. Адмиралът бе прекъснат, колкото да повикат началника на канцеларията и ентомолога от ЦКЗ, които в момента имаха работен обяд, полека прераснал в работна вечеря. Когато пристигнаха, адмиралът разказа всичко отначало. Отне му едва седем минути. Накрая им показа видеоматериал с един мъж, спасен от нещо, което операторите на гълъбчетата първо бяха възприели като зле маскирани кораби за поставяне на морски мини, но се бе оказало мъничка флотилия с бегълци: „Бяхме промишлен град — разказваше един старец с кокалести колене. — Но ако днес отидете в него, ще се окажете в място, където няма храна, няма работа, чуват се само изстрели и детски плач. Ще чуете виковете на майките и бащите. Те проклинат и ругаят. Проклинат даже Бог. За нас това е краят. За пръв път чувам мюсюлмани, хиндуисти и християни да кълнат своите богове“.

След приключването на доклада Едуин Уилсън и Амбър Мърдок не казаха нито дума. Просто гледаха с широко отворени очи ту към екрана на лаптопа, ту към президента и отново към лаптопа.

Адмиралът забеляза, че и тримата са крайно угрижени, към което може би се прибавяше и частица мрачни предчувствия, но в очите на Уилсън видя неясния отблясък на нещо друго. Понякога наблюдаваше същото проблясване в очите на своите инженери долу в контролния център. Това бе възбудата на дете, поставено пред нова загадка за разрешаване.

— Професоре? — попита адмиралът с неподправено любопитство. — Какво е вашето мнение?

— Аз… ами… просто си мислех за оси, за мъртви пчели и динозаври.

Президентът и началникът на канцеларията погледнаха Уилсън, сякаш бе почнал да пуска шеги по време на траурна реч, но адмиралът като че ли го разбра.

— Продължавайте — подкани го той.

— Явно индийците са убедени, че Шри Ланка по някакъв свръхестествен начин е убягнала на чумата, че земите между Канди и Коломбо някак си ще си останат безкрайно дълго имунизирани или незаразени и че анексирането на острова не е нищо повече от това да си присвоиш бакалията на ъгъла във времена на криза. А някъде в мен се таи тревожното чувство, че онова, което се случи в Индия, е просто последна репетиция на онова, което ще се случи в по-голямата част от света през следващите няколко месеца, онази драма, чиято завеса вече се вдига в Америка.

— Какво? — каза президентът. — Това не може да е вярно. Положението не може да е толкова лошо. Защото, ако е толкова лошо, Рим ще рухне.

— Да се надяваме, че не е — отвърна ентомологът. — Но тревогата ми е, че единствената разлика между Индия и останалата част от света е, че Индия първа бе повикана на сцената, а може би и за разлика от нас, беше нападната от различна напаст.

— Каква е вероятността?

— Според мен съществува повече от петпроцентова вероятност явлението да е глобално.

— Пет процента? — каза президентът. — Не е толкова ужасно.

— Не е толкова ужасно колкото какво? — попита с неохота Уилсън. — Вероятността някой по-голям метеорит да се сблъска със Земята през следващите петдесет години е по-малка от един процент, но ние харчим милиарди долари по проекта „Космически патрул“ и почти никой сред нас не твърди, че тези безценни средства се хвърлят на вятъра. Трябва ли да ви напомням, че спечелихте мандата си с по-малко от пет процента разлика, и то само защото опонентът ви се обяви за изплащане на националния дълг посредством петпроцентно повишаване на ипотечния заем на всяко домакинство?

Президентът сви рамене.

— Добре. След като така разбирате петте процента, какво предлагате да направим по въпроса?

— Няма какво толкова да направим, освен да се надяваме Индия и Лонг Бийч да са само биологически случайности и да се вкопчим в деветдесет и петте процента, че преценката ми е погрешна.

— Какво е общото между динозаврите и всичко това? — попита Мърдок.

— Да — добави адмиралът, — и аз се чудех.

— Споменах проекта „Космически патрул“. Една от причините за неговото развитие беше откритието на Алварес и неговия екип, че земята се е сблъскала с две големи комети преди шейсет и пет милиона години, горе-долу по времето, когато са изчезнали динозаврите. На пръв поглед причинно-следствената връзка между двете им е очевидна, но когато погледнете малко по-отблизо, ще си дадете сметка, че ужасно много динозаври са изчезнали преди сблъсъка. А също и ужасно много насекоми.

Това се повторило и тридесет и три милиона години по-късно, само че този път най-пострадалите са били бозайниците. Наричаме го „Събитие от края на еоцена“ и заедно с бозайниците през него изчезнали и цял куп насекоми.

Ето и друга загадка: петнадесет милиона години пр.Хр. друг метеорит се сблъскал със земята, издълбал басейна на река Рейн в Германия, превърнал графита в множество миниатюрни диамантчета, покрил света с облаци прах. Но по това време няма регистрирано масово измиране на видове. Осем хиляди години пр.Хр. същото се повторило на несъществуващия вече западен бряг на Австралия. Само че експлозията била още по-силна. Парчета от Австралия били изхвърлени от парата чак в космоса. Над Индонезия и чак до Русия се посипали като куршуми дъждове от разтопено черно стъкло. Но отново загадка: няма регистрирано масово измиране на видове.

Уилсън обходи с поглед залата. Беше привлякъл цялото им внимание и адмиралът усети, че той прекрасно си дава сметка за това.

— Винаги съм намирал науката за страшно забавна — продължи той. — Понякога се чувствам, сякаш съм в детективски роман, в който най-интересната история е загадката на динозаврите. Но сега игрите и забавленията много бързо започнаха да губят своята прелест. Не искам да звуча мелодраматично, но се чувствам, все едно че разплитайки някое убийство, съм разбрал, че то е дело на сериен убиец, в чийто списък следваща жертва може да съм и аз. В такъв случай загадките, с чието разрешаване се занимават палеонтолозите, може да се окажат от жизненоважно значение за нашето оцеляване като вид. Сега, замислете се върху следното: преди малко повече от шейсет и пет милиона години — случай на масово измиране… преди тридесет и три милиона години — случай на масово измиране. Сравнете двете цифри и може да се окаже, че сме точно в следващата криза. Всичко, което знаем, ни навежда на мисълта, че земята може да се отърси от нас като станали твърде досадни бълхи.

— Но говорим за различни неща — възрази началникът на канцеларията. — Ние сме далеч по-умни от ония бозайници, които са измрели преди трийсет и три милиона години. И със сигурност сме по-умни от динозаврите.

— Може и да е без значение — отвърна ентомологът. — Цивилизацията ни е едва на няколко хиляди години и досега е живяла само в плитчините на времето. Палеонтолозите едва започнаха да драскат по повърхността на неговите дълбини, а динозаврите са живели в тях. А ние дори не знаем още какво ги е изхвърлило на плитчините.

Стаята отново потъна в мълчание и сигурно щеше да остане още дълго така, ако на насрещната стена не бе започнала да мига жълта лампичка, знак, че търсят президента. На екрана на един от лаптопите се появи, премигвайки в яркожълто, името на научния съветник на Белия дом. Президентът се свърза с нея по микрофона.

— Да, Мери? — попита президентът.

— Случи се… — Тя дишаше тежко и недоизказа края на изречението, сякаш току-що беше изкачила тичешком няколко стълби.

— Ново нашествие? — опита се да отгатне президентът.

Тя успя да си поеме дъх и му каза да включи друг лаптоп. Пусна им репортаж на Си Ен Ен за едно заразено с акари парче гора. Надпис в долната част на екрана показваше, че картината е от Ню Берн, Северна Каролина.

— Тези неща не може да са се разпространили от Лонг Бийч и само за един ден да са се размножили до такава степен — заключи тя. — Имам предвид, че просто не биха могли. Какъвто и да е причинителят, то той се е развивал и на двете места. Не става дума за някаква инфекция, от която тръгват разрушителни вълни. Лонг Бийч сега може да се окаже навсякъде. Господин президент, изправени сме пред голям проблем. Дори и да успеем да ограничим смъртните случаи, никой не може да каже дали сред хората няма да избухне паника.

— Какво ще стане, когато сериозно се разтревожат, че обикновените, банални акари, които живеят в тревата на предната морава, и в леглото, и по кожата, в даден момент ще започнат неконтролируемо да се размножават и да се нахвърлят като пирани върху им… Ами банките! Ако акарите се размножат прекомерно, а паниката излезе извън контрол… „Уолстрийт“ никога досега не се е сблъсквала с нещо, което донякъде да се доближава до това.

— Единствено, може би паниката покрай ЗНСПИН — отбеляза Уилсън.

— Точно така — каза научният съветник. — Дори и беглото споменаване за заразяване по небрежност със синдрома на придобита имунна недостатъчност доведе до спад на индекса Дау Джоунс с повече от шестстотин точки само за един ден. И то слуховете бяха безпочвени. А това тук е реалност.

— Но те са само акари, нали така? — попита Амбър Мърдок. — Вашите хора току-що ги заляха със сапун и сега се очаква да измрат и с това да се свърши, нали?

— Не, не е така — каза адмиралът. — Не и ако „акарите“ са просто осемкрак вариант на индийската тема.

— Какво кара гъбичките и акарите да се спуснат да изяждат всичко изправило се пред погледа им? — попита Мърдок. — Не разбирам.

— Все още никой не разбира — отвърна Уилсън. — Точно това трябва да открием: какво причинява тези симптоми.

— А ако откриете причината, смятате ли, че ще можем да се справим с нея? — попита президентът.

— Не зная.

— „Не зная“ не е нещото, което очаквам да чуя точно в този момент — каза президентът.

— Да не би да предпочитате да ви дрънкам врели-некипели? — отвърна ентомологът.

Президентът помирително поклати глава.

— Доктор Уилсън… — Всички глави се обърнаха към екрана на научния съветник. — Трябва някой да отиде в Ню Берн още призори. Да сте обличали някога космически скафандър?

— Не.

— Добре тогава, ако желаете да облечете, ще трябва да тренирате цяла нощ. А призори ще ви натикаме в нещо като тръбен кладенец, без изобщо да сте мигнали.

— О, не бих се безпокоял, че ще взема да задремя там долу. Мисля, че адреналинът в кръвта ще ме държи съвсем буден.

— Значи искате да отидете там? — попита президентът.

— Дали искам? — извика ентомологът. — Опитайте се да ме спрете!

* * *

По-късно, останал сам до бюрото си, президентът сключи ръце зад тила си и се завъртя в подсиленото с тефлон кресло — реликва, останала още от времето на Рейгъновата администрация — да погледне през широкия прозорец на Овалния кабинет. Светлините на нощен Вашингтон бяха наистина приятни за окото и с нищо не напомняха за последното нашествие, случило се само на неколкостотин километра по на юг, нито за новия гладен ден, който вече изгряваше над река Ганг.

Светът навън изглеждаше наистина мирен, почти идиличен, особено ако човек се абстрахира от смътните изкривявания и деформации в гледката — реликва от злополучната Клинтънова администрация. Алуминизираният пермаглас не само можеше да спре кой да е куршум, но и всеки набеден Осуалд, скрит навън в нощта, нямаше да знае, че взимайки президента на мушка, той всъщност се цели петдесетина сантиметра встрани от него. „Всичко това е много хубаво и прекрасно — помисли си президентът, — стига само евентуалният убиец да не се окаже достатъчно умен и да си вземе портативен лазер.“ Светлинният сноп, за разлика от куршума просто ще коригира изкривяването и ще върне отражението на президента по стъклото там, където му е мястото. А убиецът може да си гърми и от десет километра.

Дори и най-незасегнатият от параноята негов съветник го предупреди, че ще е най-безопасно да остави Овалния кабинет на историците и да прекара президентството си в Кемп Дейвид, околността около който беше далеч по-лесна за пазене. Но президентът предпочиташе да работи очи в очи, отколкото през екрана на компютъра и когато бе възможно настояваше да има мигновен, личен достъп до Сената или до Камарата на представителите. Знаеше, че онези, които дойдат след него на този пост, все повече ще се отдръпват от избирателните колегии, докато накрая хората ще започнат да ги виждат само по компютърните и телевизионни екрани. И се чудеше дали някой ден ще стане възможно да се създадат виртуални народни водачи, несъществуващи по друг начин в действителността, освен като харизматични, компютърно анимирани ръководни фигури, изпълняващи плановете на управляващата партия.

От тази мисъл го втрисаше.

Копнееше за деня, в който няма да се налага на покрива на Белия дом да застава човек с ракетна установка. Беше слушал легенди за това как Труман си правил дълги разходки през тълпите по авеню „Пенсилвания“ без абсолютно никакво притеснение. Било е време, когато децата са търсели великденски яйца по моравата на Белия дом, а според историците рано всяка сутрин Калвин Кулидж плувал в река Потомак. Бяха му казали, че някъде към 1628 г. пр.Хр. на остров Тера по вратите на къщите нямало ключалки, въпреки че в жилищата били намерени множество помещения с централно отопление и изпълнени с прекрасни предмети на изкуството. Но той самият седеше зад пречупващ отраженията, брониран прозорец, а тайните служби планираха да заменят поставения на покрива стрелец с нова система за лазерна защита и — тук той се засмя — наричаха това „напреднала цивилизация“.

За добро или за лошо, той бе натикан в нея, натикан в тази цивилизация, натикан в работата си. Беше онова, което авторът на „Краят на детството“ бе нарекъл някога „типът президент, от който Америка така болезнено се нуждае, ако отделите време да размислите, че има длъжности, които никога не бива да бъдат давани на хора, които доброволно ги пожелават, особено ако при това проявяват повечко ентусиазъм“. Писателят е имал предвид човек, издигнат като единствена кандидатура от своята партия в началото на изборите и който е трябвало да бъде тикан, ритан и навикван, за да влезе в Овалния кабинет.

Още две години, помисли си президентът. Само още две години до следващите президентски избори и тогава може би партията и гласоподавателите ще го пуснат предсрочно за добро поведение. Може би тогава ще е в състояние да помисли да се установи някъде и да създаде семейство. А междувременно, както бе заявил веднъж пред един репортер: „Просто не ми остава време да се намеся в собствения си личен живот“. Не се шегуваше. Едва намираше време за котката. Съществуваше само президентството.

Нещо изписука на бюрото пред него и той се обърна, за да види мигащия надпис „търсенето завършено“ в горната част на екрана на един лаптоп. Започна да превърта дългите списъци с доклади за реколтата в Северна Америка, но никъде не намери предупреждение за зараза от гъбички или някаква друга катастрофа с изключение на цитрусовите култури и… А, хубава новина, край на субсидията за пчеларството, помисли си той. Но всички зърнени култури се развиваха прекрасно. Наистина, такава необичайно голяма реколта се предшестваше от сгромолясването на цената на царевицата и пшеницата на стоковите борси. Индексът „Доу Кемикъл“ също бе спаднал… забеляза той, в раздела за борба с вредителите… защото фермерите бяха престанали да пръскат нивите… като че ли нямаше повече нужда от инсектициди… никаква нужда.

Какво беше казал възрастният ентомолог за умрелите пчели и динозаврите? Но не — положението не можеше да е чак толкова лошо. Обаче в съзнанието му изплува споменът за онзи следобед, когато бе едва на осемнадесет години и се разхождаше самичък в Хилтън Хед в стигащия до коляното му прибой, който просто не изглеждаше чак толкова опасен. Но все пак една вълна го свари неподготвен и го хвърли в дълга, изтощителна битка с подводното течение. Направи всичко, което специалистите препоръчват да се прави в подобни случаи: не се паникьосвай, не плувай безразсъдно срещу течението, не се втурвай безсмислено към брега, по-скоро плувай успоредно на брега, докато се измъкнеш от ноктите на течението.

И точно когато си бе помислил, че е в безопасност, разбра, че не е сам във водата. Една тъмнокафява форма, не много по-голяма от него самия, но изглеждаща доста по-голяма, се стрелна само на метър и осемдесет от дясната му страна и започна да кръжи от дясно на ляво около него. Перката ѝ така и не се показа над водата, а единственото, което направи, бе да го подбутва с носа си, но въпреки това, нищо друго на този свят, било то човек или животно, не го беше карало някога да се почувства толкова уязвим. Спомняше си, че ако се паникьоса, рибата ще усети ускорения му пулс и ще се нахвърли върху него, че ако започне бясно да пляска към брега, дивият мозък може да приеме действията му за мятането на ранена лесна за хващане плячка. Някакъв вътрешен инстинктивен глас му заповяда да плува бавно и елегантно към плитчините, а в това време мозъкът му се бореше с мрачната увереност, че точно преди да стигне до бялата пяна, където вълните се разбиваха в брега и където би могъл вече да се изправи и да побегне, ще усети как нещо стиска крака му като в менгеме и започва яростно да го размята насам-натам.

Тази вечер изпитваше почти същото зловещо усещане, усещането, че нещо го завлича към дълбокото, че тъмни форми се стрелкат в подводното течение, по-тъмни отколкото му се искаше да си ги представя в момента, по-тъмни, отколкото би могъл въобще да си ги представи.

„Все някак си ще се справим с това — му се искаше да може да каже на своя народ. — Все някак си ще излезем отново на брега. Все някак си всичко отново ще бъде наред.“

* * *

Ричард си мислеше, че ако преди петнайсет години някой бе казал на неговите колеги, че днес той ще крои планове как да върне към живот ДНК на изчезналите видове: да възкреси мъртвите, така да се каже, и че Бил ще бъде един от водещите в света експерти по прилепите-вампири, те биха отвърнали: „Да бе, звучи правдоподобно“.

Лаптопът на Ричард показа, че има нов имейл от Бил, но до този момент той още не го беше прочел и не чувстваше никакъв подтик да го прави въпреки прикачения към него премигващ етикет „спешно“. Умът му се занимаваше с по-важни проблеми. Там! Явно, че сънят не бе донесъл успокоение. Малкото му момиченце се беше събудило само след два часа и веднага след като си бе спомнило къде се намира и как бе пристигнало тук, изтича до мивката и повърна в нея — отново.

Но сега едва ли беше останало нещо в стомаха ѝ. Любимата ѝ вечеря, млечни палачинки, полети с ягодов сироп и сметана, си остана непокътната. Не я винеше. Състоянието на вцепенение, както го наричаше той сега, бе убило апетита им заедно с техните чувства… заедно с почти всичките им чувства. Сега Там бе разгневена.

— Ти ме излъга — изкрещя тя, като си припомни онази вечер, когато бе сънувала как невидими демонски ръце се протягат към чаршафите и се опитват да я завлекат под леглото. — Ти и мама ми казахте, че няма чудовища, че няма истински чудовища, обаче истинските чудовища нараниха мама, нали така.

Ричард сведе глава и не отговори. Опита се да сложи ръка на рамото ѝ, но тя я отблъсна.

— Кажи ми! — беснееше Там — П-прашинки! Чудовища! Истински са, нали? Кажи ми!

— Да — прошепна той. — Боя се, че са истински.

— Тогава защо каза, че няма чудовища?

Ричард тръсна глава.

— Защото някога беше вярно — каза той. Лицето му беше безизразно като маска. Гласът му — абсолютно безжизнен. — Беше вярно — повтори той.