Чарлз Пелегрино
Прах (26)

Епилог
Пътешествието на Джони Ейпълсийд

Късен холоцен

Четвърта фаза

Ден седми, хиляди двеста петдесет и три

От гледна точка на космическа сонда „Дарвин II“, намираща се на повече от един светлинен час от земята, най-зашеметяващият аспект от нейната мисия до Енцеладус бе самата тя като доказателство, че хората някога са били способни да извлекат титан и силикон от почвата и да ги запратят на милиард километри в пространството. Беше чудо, че машината продължава да функционира както на повърхността на Енцеладус, така и под нея, въпреки че реакторът започваше бавно да губи мощ.

От близо двадесет години нищо, което поне малко да се доближава до нея, не бе напускало Земята. „Дарвин II“ си оставаше най-екзотичното творение от метал и керамика, което някога е било извличано от скалите и обработено като оръдие и което, подобно на онази кремъчна брадва от петстотното хилядолетие пр.Хр., намерена край река Нил, можеше да се разглежда като ключ към тайната на своите създатели. Погледнато през погледа на археолог — някой представител на бъдещия човешки род, достигнал вече до звездите, или на някой извънземен вид, долетял отдалеч, този артефакт щеше да е извор на ценна информация за човешката дързост и гений, дори и за човешките грешки.

В 16:20 часа вашингтонско време на ден 7253, „Дарвин II“ отчете лека промяна в слънчевия вятър, в съсъка на йонизирания газ, избликнал от слънчевата корона и сега попаднал в магнитното поле около Сатурн. Почти мигновено лекичките пукания, които се предаваха от леда на Енцеладус до микрофоните на „Дарвин II“, породени от хилядите микрометеорити, падащи върху повърхността, видимо се усилиха. Телескопът на сондата, нейните инфрачервени сензори и фотоувеличители автоматично започнаха да претърсват небесата и установиха, че Слънчевата система за пореден път преминава през един от галактическите слоеве прах. Слънчевият вятър бе пробил дупка в облака, разпръсвайки във всички посоки пари и воали прах. По краищата на дупката инфрачервеното сияние и радиовълните на разсеяната слънчева светлина и възбудени електрони засияха по-ярко дори и от някои звезди. Погледнато от „Дарвин II“ в перспективата на тази дължина на вълните, Земята и Енцеладус сякаш се въртяха в центъра на широка четири милиарда километра светла пещера. В пещерата се промъкваха чакъл и ледени късове, твърде тежки, за да бъдат отнесени от слънчевия вятър, а заедно с тях неминуемо щяха да проникнат и няколко по-тъмни и по-големи силуети — маси от междузвездни отломки, по-големи от офис сгради и по-бързи от ракета. Тези летящи грамади се срещаха по-рядко и от червените диаманти. По-голямата част от тях бе на повече от две хиляди години, по-близките се намираха само на няколко десетилетия от Земята и Енцеладус, но сега толкова голям брой от тях бяха препречили пътя на слънцето, колкото то не бе виждало от няколко десетки милиона години… От времето на видовото изчезване от края на еоцена… и последните дни на динозаврите…

„Дарвин II“ записа новите картини и данни, които никой човешки мозък не би успял да вмести, и ги препрати надолу, по посока на Слънцето, към Земята.

Обикалящият на пет хиляди километра над Земята „Алфатаун“ разполагаше с много ограничено време и компютърна памет, за да си позволи нещо повече от набързо преглеждане на докладите на „Дарвин II“. Почти цялата компютърна памет в станцията и усилията на всичките ѝ жители бяха впрегнати в проекта за биоморфоризация и в поддръжката на самата станция. Ежедневно разменяха данни за генома на паяците и насекомите с базата данни на Азорите, а самият космически град се бе превърнал в напълно самодостатъчна структура, напомняща на политнал около света, непрестанно въртящ се чук.

От височината на петте хиляди километра вече порасналите Уини и Мишел можеха да видят как уличните светлинки бавно се разпростират по планетата, съвсем както го бяха предвидили Лесли Уелс и Джаксън Ройкирк. Нощем по северното крайбрежие на Австралия сияеха призрачни паяжини, но общо взето, светлинките се наблюдаваха само по големите географски ширини, които по принцип винаги са били бедни на насекоми. Фолкландските острови все още искряха ярко, както и части от Горен Ню Йорк и Саскачеван, Канада. Няколко добре осветени общности започнаха да излъчват музика и дори телевизионни предавания по сателитните връзки. След дългата нощ на безмълвие по радиочестотите земята под тях правеше първите си колебливи крачки в тази насока, но нито една светлинна не озари Града на мечтите и целия Лонг Айланд, нито един радиосигнал не бе излъчен оттам. Мълчанието нарушаваше единствено мъничък изследователски кораб, потеглил от Азорите и закотвен сега близо до брега на Лонг Бийч.

* * *

Там стоеше на ливадата от покрита с гнили петна, но все пак опъваща се на гъбичките трева, на същото място, на което преди двадесет години акарите бяха покрили стъклото на визьора на татко. Този път нямаше нужда от скафандри. От докладите на няколкото прелетели отгоре хеликоптери бе станало ясно, че в Лонг Айланд не е останало почти нищо живо. Нямаше рояци от акари. Нямаше и хора.

Лекият морски ветрец подухваше в дългата ѝ черна коса. Носеше я дълга, както някога майка ѝ — майка ѝ, чиито кости лежаха някъде зад проядените от гъбички черчевета и хлътналите керемиди на покрива. Все още не бе решила дали да влезе в къщата и да вземе костите ѝ, за да ги кремира, или да ги остави, където са лежали толкова дълго, да не ги поглежда и да помни мама такава, каквато я беше видяла през последния ден на стария свят. Жива, изящна и достатъчно щастлива, притесняваща се за неща, които по днешните стандарти бяха тъй незначителни, че чак предизвикваха носталгия.

О, да се притесняваш как ще си изплатиш ипотеката… или да ходиш на пазар, когато цените са най-ниски… или да те хване задръстване по лонгайландската магистрала и да си принуден, докато чакаш, да си прегледаш електронната поща и да слушаш някаква смесица от кънтри и пънк… или мравките да съсипят внимателно подготвения от теб пикник… Сигурно е било чудесно.

Няколко блока зад нея се намираше плажът, по който кипеше бурна дейност. Това бе първата спирка от околосветското пътешествие на изследователския кораб „Ейпълсид“, стига само той да успееше да избегне пиратите и военните формирования. Корабът носеше безценен товар: стотици автоклави с биоморфи, посредством които исландско-азорското правителство възнамеряваше да възроди насекомите по цялата земя, или на първо време — по крайбрежните ивици.

Въпреки че Там така и не се беше срещнала с този човек, нито пък бе чула неговите думи, тя буквално се бе подписала под съглашението, за което беше говорил някога равинът Фридман и според което човечеството е призовано да се върне в пустошта, за да я възроди за нов живот.

Сега, гледайки пустошта, която някога е била нейният дом, тя тежко въздъхна. Разумът ѝ отказваше да се примири с мисълта, че малко по малко нямаше да остане жив човек, който да си спомня стария свят. Заболя я, като осъзна, че половината от учените и моряците на „Ейпълсид“ или не са били още родени, или са били твърде малки, за да си спомнят рухването на стария свят. В него те не виждаха драмата, а само откривателската тръпка.

А какво щеше да стане един ден, когато нямаше да е останал никой от поколението на Там?

Тогава може би, поглеждайки назад към свършека на старите дни, нямаше да го възприемат като ужасна загуба, а като началото на нова легенда, тайнствена и благородна драма, така както човечеството гледаше на всички изчезнали цивилизации. Още една потънала Атлантида. И толкова. Там не можеше да го отрече. Никой от миналите по Телчин Роуд не бе оплакал съдбата на изчезналите минойци и египтяни. Само се бяха удивлявали на оставените от тях здания: многоетажни къщи, снабдени с канализация с течаща топла и студена вода, ватерклозети, душове и централно отопление — и всичко това хиляда и шестстотин години преди Антоний и Клеопатра да се срещнат в Александрия. Минойските градове бяха изчезнали под вулканичните пашкули, от естеството им бяха направени мечтите, от естеството им бе направено безкрайното удивление, а не тъгата. Така щеше да стане и тук, независимо дали на Там това ѝ се харесваше или не.

— Още една изчезнала империя — щяха да казват хората. — И прав ѝ път — може би щяха да добавят.

Каква арогантност! Какво безразсъдно безразличие! Какво…

„Какво друго да кажат?“ — запита се Там.

Дали наистина може да ги съди? Те не биха могли да знаят от собствен опит колко много е било загубено. Не биха знаели за сходните и противоречиви чувства, които я вълнуваха в момента: споменът за толкова много от добрите черти на стария свят, споменът за толкова много злини. Колкото и Там да бе обичала лазерната телевизия и киберсензорните ръкавици, все пак част от нея не искаше да забрави, че изчезналият свят имаше и своите лоши страни, а друга част от нея се бе научила да се надява заедно с останалите от екипажа на „Ейпълсид“, че краят на старите дни им дава нова дръзка възможност да създадат един нов и дързък свят.

Надяваше се също и да е по-добър свят, в който хората никога не биха отделили и пет минути от времето си на създания като Джери Сигмънд. Това ѝ се струваше малко нереалистично, но чудото си заслужаваше да се помечтае за него. Последния път, когато на Сигмънд му бе гласувана власт, той за малко да загроби цялото човечество. Може би, едно мъничко може би, възраждането им даваше шанс да се поучат от грешките на миналото и да построят наистина хубаво бъдеще.

„Вървете в пустошта и я обновете…“

Подготовката им бе отнела много време. Бяха се трудили. Бяха наблюдавали. Бяха изчакали.

Нямаха друг избор.

Атаката на Сигмънд и разрушаването на „Син мир“ бяха върнали проекта за биоморфоризация обратно в каменната ера. Построяването на нови главни компютри не им бе отнело много време, нито пък създаването на нови ДНК скенери. Трудното беше да се доставят нови запаси от древни ДНК на насекоми. Най-големите колекции кехлибар от Доминиканската република се бяха съхранявали в Американския природонаучен музей в Ню Йорк, в Смитсъновия институт във Вашингтон и в две частни колекции в Джърси.

Днес от трите града не бе останало нищо. Ню Йорк и по-голямата част от Северно Ню Джърси бяха сравнени със земята, почернели от пожарища и нашествия на гъбички и само тук-таме се виждаха зелените петна от устойчива на гъбички трева или някоя друга висока топола. От хеликоптера Там можа да види със собствените си очи доказателства за така наречените „шокови мехури“, в които по необясним начин предметите остават непокътнати, например след преминаване на торнадо, след разбиване на самолет в скалите или избухване на атомна бомба, когато всичко останало е стрито на пух и прах. „Версано-Нароус“ и старите две кули на Световния търговски център все още се издигаха над руините, въпреки че стените на кулите напомняха повече на окосена трева, напръскана с черна боя.

Изглежда, че епицентърът на експлозията е бил в Хобокън, макар че никой не можеше да каже защо. Градът беше изравнен със земята, камък връз камък не бе останал.

Още преди „Син мир“ да потъне в океана, на всички бе станало ясно, че четирите колекции са се превърнали в пара, част от въздуха, който дишаха. Затова до Доминиканската република бяха изпратени пет експедиционни кораба в търсене на нови попълнения от кехлибар. Първите три така и не се върнаха. Четвъртият се завърна с готов списък от необходимо оборудване, което да разменят с местните главатари срещу запечатани в кехлибар насекоми. Петата експедиция донесе кехлибар. А сега шести кораб, съгласно обещанието, дадено на главатарите, щеше да им отнесе дванадесет автоклава с живи насекоми, след него щеше да потегли седми кораб, после осми, ако главатарите удържаха на думата си и не ги закачаха. Така бе сложено началото на търговските пътища на онова, което Лесли Уелс, полуприемната майка на Там, бе нарекла „метастазис на цивилизацията“.

В небето се чу ясно бръмчене — тракането на хеликоптер.

Мъничката машина зави на север, без да се помайва и без да пилее и грам гориво, за да заобиколи своя кораб. Беше се насочил по посока на радиосигнала, записан предната нощ от Там по средата на почти напълно протритата лента. Говорещият беше обявил, че предава от Делмар и преди да изключи, пуснал едно старо парче на Елвис: „Хотелът на разбитите сърца“.

„Странно — помисли си Там, — по някакъв начин миналото се промъква и те заръфва за задника.“ Погледна към онова, което някога беше техният заден двор, пъхна едната си ръка в джоба и стисна в пръстите си протритото парченце от ухото на Измишльотко, опита се да сдържи сълзите си, очите ѝ засмъдяха и тогава забеляза, че по дърветата все още висяха нейните къщички за птици, а самите дървета все още имаха листа. Листата изглеждаха странно и потискащо кафяви, но все пак дърветата бяха оцелели.

А и Делмар беше още жив! Делмар, Ню Йорк. Само ако беше вярно, че там живееха цивилизовани хора. Само ако.

Притесняваше я следният въпрос: Защо обявяват своето местонахождение на всеослушание по радиото? На Азорите отдавна бяха решили, че по всичко изглежда светът е джунгла и е най-добре човек да не се обажда по радиото, а внимателно да слуша. И в никакъв случай да не се провиква: „Ей ме, тук съм!“ Защото рискуваше да разбуди тигрите.

„Делмар.“

Бяха изпратили координатите до Уини и Мишел в „Алфатаун“, които в момента насочваха телескопите си по посока на Северен Ню Йорк и при едно от прелитанията успяха да засекат голямо поселище, обградено с електрозахранвани оранжерии, обширни, но недотам добре развиващи се ферми и голяма ограда.

„Делмаранци.“

„Дали не умират и вече няма какво да загубят, като привлекат чуждото внимание?“, чудеше се Там. Или бяха загубили всичко и сега се опитваха да подмамят по-богатите в капана? Или това бе началото на града-държава, в който процъфтяваше строежът на оранжерии?

Бяха загадка, която не можеше да се изостави току-така. Но се намираха навътре в континента и щеше да е много скъпо от гледна точка на горивото да стигнат до тях. „Ейпълсид“ бе платноходка, чиито платна представляваха три големи, компютърно насочвани криле от самолет, монтирани вертикално върху палубата. Тъничък слой слънчеви батерии и два вятърни генератора осигуряваха електрозахранването. Освен малко количество, заделено за реактивния двигател, който щяха да използват само в краен случай, цялото налично гориво отиваше за хеликоптера и по време на това околосветско пътешествие бе малко вероятно да се натъкнат на петролни танкери. Поне докато някой не започнеше да събира и преработва маслото от кокосовите орехи или не се намереха хора, готови да разменят с тях керосин или бензин, всяка екскурзия във вътрешността на материците трябваше да бъде внимателно обсъдена и планирана.

Всеки грам гориво беше безценен. Но екипажът на „Ейпълсид“ реши, че си струва цената да открият източника на сигнала, макар и да се измерваше в много повече от гориво: един хеликоптер и двама пилоти.

Делмар. Новооткрити хора. Първият контакт. Смесица от надежда и страх.

(Само ако…)

Листата на едното дърво с къщичка за птици странно зашумяха и Там забеляза, че това съвсем не бяха листа, а огромен рояк пеперуди. Цветни красавици.

Миналото отново се промъкна и лекичко я докосна по врата. Цветните красавици на татко. Значи все пак нещо бе оживяло след ужасната нощ… После Там за пръв път наистина видя глухарчетата по ливадата. И се запита: „Дали от опрашването на пеперудите растенията бавно не започват да отвоюват своето кътче в света? И затова ли открихме, че не сме сами в Ню Йорк?“

Пеперудите на татко. Един мъдър човек някога бе казал, че всяка напреднала технология не може да бъде различена от магията. Добре тогава… Татко бе направил заклинание, което продължаваше да живее в старата къща. Но магията на науката не беше достатъчна, не и за татко.

Там пожела да можеше да направи истинска магия и да подобри света от негово име. Ако само бе знаел през всичките тези години, че нещо от усилията му е оцеляло след нападението на Сигмънд и че може би през всичките тези години е полагало основите за възкресяването на земята. Тогава сигурно би му било по-леко. Може би нямаше да се упреква толкова много, щеше да се товари по-малко, само ако…

За Там двете десетилетия след като „Син мир“ катастрофира, бяха изпълнени с радости и поражения, които времето поднася на всички хора. Първото и най-изпълнено с надежда радостно събитие дойде доста неочаквано: докато татко и Лесли се опитваха да възстановят проекта за биоморфоризиране, изведнъж откриха, че връзката им бе надскочила паяците, хлебарките и старото съперничество. Там ги окуражаваше, надявайки се някой ден отново да има семейство, но първата радост донесе и първото поражение.

Със „Син мир“ татко загуби и частица от себе си. Сърцето му бе силно наранено и духът му започна да изтича през тази рана. Татко така и не повярва, не можеше да повярва, че има право на лично щастие. Не и след решението, което бе взел на борда на „Син мир“.

Оставаше му работата.

Оставаше му Там.

А сега откриха лекарството, което може би щеше да спаси целия свят. Но не и татко.

„Не“, помисли си Там. Никой под тридесетте не би разбрал обзелите я особени ужас и радост. Спомени. Възстановяване. Спомени. За нея миналото винаги бе капан и ѝ беше трудно да повярва, че е имало време, когато се е возила с мама и с татко в тяхната по-бърза от вятъра кола през онова междущатско пътуване чак до Орландо и че хората някога са смятали това чудесно преживяване за даденост.

„Последните дни от стария свят бяха нашето най-хубаво време — каза си Там, — но сега са по-далечни и от друга галактика.“ Обаче все още имаше моменти, в които ѝ се струваше, че тези дни са на милиметри от нея, че би могла да протегне ръка и да ги докосне — колко топло и сигурно се бе чувствала, когато мама миеше косата ѝ в детското легенче или когато играеше на видеоигри с татко. Пожела си наистина да се докосне до тях, да може да размаха вълшебна пръчица, да върне времето назад и всичко да завърши щастливо. Тогава не би ѝ се наложило да отлага сватбата си, за да възражда света. Мама и татко щяха да танцуват заедно на сватбата ѝ и щяха да продължават да живеят в красивата къща. Татко щеше вече да е излязъл в пенсия и щяха да обядват всяка седмица в сладкарницата на Лу. А децата ѝ щяха да познават баба и дядо, щяха заедно да строят пясъчни замъци на плажа. А в сега очуканите и прогнили къщички щяха да живеят врабчета.

— Но, татко — прошепна си тя. — Нямам вълшебна пръчица.

Имаше само магията на науката. И магията на спомените. Добра магия. Зла магия. Добра. Земята не правеше разлика. Не издигна глас да отговори на Там.

Просто продължи нататък по планетарната си орбита.

Безразлична.

Неведуща.

Завинаги.