Чарлз Пелегрино
Прах (20)

19
Завръщане във Вавилон

Ден сто и тридесет и първи

Исторически погледнато, американците си бяха създали навика да претрупват собствения си език с политически коректни изрази и фрази, а също така и с двусмислици. Някъде между 1960 и 1990 година „самолетна катастрофа“ се превърна в „паднал самолет“, след това в „аномалии на полета“ и съдейки по последното словосъчетание човек би могъл да си помисли, че не се е случило нищо лошо. Отрицанието бе твърде силно лекарство. Хората, изхвърлени или временно освободени от служба, ставаха „съкратени“, после „обект на внезапно разгръщане на възможности за нова кариера“.

По времето, когато прашинките направиха първия си пробив, самолетната катастрофа вече се наричаше „непредвидено разграждане на самолет“, затова и Том Детуейлър изобщо не се учуди, когато кошмарът, разразил се на запад от „Нимиц“, официално беше наречен „многобройни непредвидени енергийни разграждания на термоядрени единици“.

По екраните се виждаше ясната, обсипана със звезди нощ, но в посока към градовете облачни кули закриваха звездите и се придвижваха все по на изток. Не отразяваха лунната светлина, както правят дъждовните облаци, а по-скоро поглъщаха светлината, все едно някой бе разлял черно мастило по небето. Том предположи, че на другата сутрин черни дъждове и радиоактивни киселини ще завалят над оризовите поля на Бирма, или поне над онова, което беше останало от тях. Искаше му се да можеше да изпрати летящите си роботи да поогледат отблизо, но каквото и да съзряха сред пламъците, то би представлявало интерес единствено за историците, а и сега вече беше забранено да се изпращат роботи в зоната на военни действия. Пък и разказаната от тях история едва ли ще си струва, реши Том.

(„Гроздето е кисело, а?“)

Според последните получени заповеди, не му се разрешаваше дори да се качи на палубата, камо ли да изстреля робот. На никого не разрешаваха да си подаде носа навън с изключение на основния персонал, обслужващ самолетите. Засега флотът беше успял да остане настрана от линията на радиоактивно облъчване и кръстосания огън, но положението можеше да се промени всеки миг. Всички междинни прегради и херметически помещения бяха запечатани. В сегашното си състояние на подготовка за стратегическа тревога „Нимиц“ би могъл да се разпадне на дузина части, но според момчетата, планирали отсеците, повечето от тях щяха да се задържат над водата.

Том се надяваше на самолетоносача да не му се наложи да изпита на практика теоретичните постановки. Никакво успокоение не носеше и фактът, че никой от тези хитроумни инженери така и не бе дошъл на борда поне за едно кръгче.

— Пред нас и над нас е чисто — обяви Скорп.

Всички радарни и сонарни системи на кораба работеха. Във въздуха кръжаха томкети, цялата ескадрила от дванадесет самолета ясно си личеше на радара и дори винтовете на двете ескортиращи ги подводници работеха с пълна мощност и можеха да се забележат отдалеч. Новите сензори на „Нимиц“ си вършеха работата чудесно независимо от тътена от витовете. От Вашингтон заповядаха флотът да се завърне у дома. Изведнъж правилата се бяха изменили, първото правило беше заповедта: „Махнете се от опасната зона“. Ключовата фраза във военните среди за тази заповед бе: „стратегическо отстъпление“, учтив израз за онова, което офицерите понякога наричаха „Маневра ала «Монти Пайтън»“^[32], което означаваше: „Аре, дим да ни няма!“

Целта бе едновременно да се обяви оттеглянето и с помощта на радарните и сонарни установки да се изгради около военните части сфера с радиус около четиридесет километра, през която да не могат да преминат незабелязани дори чайка или ято бодливки. Американските сили се отправиха на двеста километра от континента, където морското дъно беше достатъчно дълбоко и предлагаше чудесни места за засада от страна на дълбоководните индийски подводници.

По екраните на мониторите продължаваше да се чете: „Всичко е чисто“.

— Изглежда, че дори не ни търсят — рече Скорп.

— Освен ако индийците не са скътали няколко стелта — добави офицерът от разузнаването. — Или освен ако не летят под прикритие малко извън обсега на радарите.

— Мисля, че в момента са твърде заети, за да мислят и за нас.

— А аз бих внимавал какво мисля в тези времена — каза Том. — Засега като че ли всички се притесняват от Индия. Именно Индия се скъса да протестира срещу така наречените „враждебни действия“ от наша страна в протока, така че дори и вината да е на някого другиго, пак ще набедят нея. Но освен всичко друго, тя е и по-голямата, по-добре въоръжена от двете воюващи държави и е почти сигурно, че ще спечели. Ако някой изобщо се опита да въвлече Съединените щати в тази война, аз бих се притеснявал повече от губещите.

— Пакистан? — попита офицерът от разузнаването.

— А ще изглежда, сякаш е дело на индийците — добави Скорп.

— Още веднъж повтарям, че в такива времена човек не може да е сигурен — каза Том и се помоли той, Скорп и офицерът от разузнаването да са единствените, осъзнали тази истина.

— Божичко! — изръмжа Скорп. — Колко заплетена мрежа сме си изплели.

Понастоящем цялата формация се придвижваше на юг със скорост от двадесет и два възла, намираше се на близо четири хиляди километра югозападно от Коломбо и на повече от две хиляди километра югоизточно от индийския периметър и надземните противовъздушни установки. Последният доклад за действия на индийския военен флот бе направен от един пилот на Ф-14, летящ на север, точно на границата, докъдето стигаха въздушните радари на „Нимиц“. Най-близкият изход към отворените простори на Индийския океан все още оставаше на юг.

Минута след минута, километър след километър, генерираните от компютъра карти показваха, че във водите няма нищо, освен няколко трупа на китове дълбоко долу и кръжащото около тях ято от сонарни сенки, които изглеждаха съвсем малко по-плътни от водата и с размерите на нюйоркски автобус. „Сепии“ — обяви Скорп. Най-хубавото на цялата система бе, че уловената от сензорите картина излизаше на дисплея с всички подробности. Проблемът беше, че тя така и не долавяше някои неща като например подводницата, преминала през същите тези води, следвайки точния път на „Нимиц“, само два дни преди тях. Не остави друг признак за своето преминаване, освен три реда сензори за подводен шум и шепа обточени с гума абсорбиращи сонарните вълни мини, всяка с диаметър от 60 сантиметра. Сензорите и мините се спуснаха на четири километра под повърхността, където безпогрешно се замаскираха сред пясъчните дюни и гигантските морски краставици.

На шестстотин метра от лявата страна на „Нимиц“ съпровождащата го подводница „Аргус“ премина на петстотин метра от мястото, където лежаха мините. Далеч отвъд хоризонта един мъж и две жени се вслушваха в подводния шум и осъзнаха, че току-що бяха улучили десетката, защото в света на тактическото ядрено оръжие един-два километра встрани от целта бяха без значение.

При подадена команда тежестите на мината се отделиха и тя започна да изплува от дълбините, отначало бавно, но след петнадесет секунди разви най-високата си скорост от двадесет и два възла. Ако продължеше нагоре, щеше да достигне повърхността след шест минути. Само след две минути би била уязвима за ответния удар на подводницата и базата-самолетоносач.

Оперативният край на атомната бомба представляваше тежък метален излъчвател на неутрони, срязан по много особен начин, затова и можеше да се повреди най-лесно, като се наруши геометрията на неговата изработка. Човек нямаше нужда да е следвал физика, за да знае, че ядрено оръжие се обезврежда най-лесно просто като се прасне здраво.

Но точно тази бомба не възнамеряваше да се излага на опасността да я ударят. Малкият сензор на капака отчиташе скоростта на издигане. Двадесет и пет секундно издигане означаваше, че е изплувала на близо сто метра над морското дъно и ѝ оставаше още минута и половина, докато я засекат враговете. Но и тези сто метра ѝ бяха напълно достатъчни. Сега, вместо да погълне по-голямата част от силата на взрива, океанското дъно щеше да го отрази към повърхността. „Аргус“ и „Нимиц“ можеха със същия успех да бъдат две бълхи, набутали се слепешком във варел с бомбички.

* * *

Точно в този момент на четвърт световна обиколка президентът отхвърли молбата на генерал Андрюс и Амбър Мърдок да напусне Вашингтон, като се премести в Кемп Дейвид.

— Трябва да даваме пример — възмути се той. — Няма да напусна града, не и докато жителите му остават сплотени. Ако го напусна сега, действието ми ще бъде възприето такова, каквото е: елитаризъм и изоставяне.

Президентът изключи компютърната връзка с Андрюс и Мърдок и прегледа последните репортажи на Си Ен Ен от Лос Анджелис и кадрите на „Алфатаун“ от престрелките в Индия, докато очакваше по бялата връзка с него да се свържат учените от Брукхейвън. Отвън долитаха удари на чук. Беше пренебрегнал съвета на Андрюс и заповяда на морските пехотинци да изкоренят розовата градина, да свият охраняемия периметър до стълбите на Белия дом и предостави по-голямата част от ливадата отпред за строеж на оранжерии.

„Някога наричаха това място Вавилон на Потомак — припомни си президентът. — А градът все още се справя.“ Искаше му се да можеше да каже същото и за Калифорния, Кънектикът и Северно Ню Джърси. По екрана на компютъра се виждаха разкривените трупове пред лосанджелиския „Хилтън“, останали неприбрани след толкова много време. Имаше и кадри от смъртоносната съпротива на кънектикътчани срещу нахлулите откъм Лонг Айланд бежанци. Местните хора бяха изпратили един хеликоптер да залее със сярна киселина жените и децата. А след това самозваната милиция се нахвърли върху бягащите и върху ранените. Един оператор на Си Ен Ен беше заснел как някой застреля едно дете, докато майка му го стискаше в прегръдките си, и изстрелът бе толкова силен, че обувчиците му отхвърчаха. Президентът трудно прие последвалия епизод: жената, чието лице изразяваше нещо, което той никога не бе виждал преди, събираше парченцата от черепа и розово-бялата субстанция и се опитваше да ги съедини отново. Мъжът, изстрелял куршума, се промъкна зад нея и тъкмо надигаше оръжието за нов изстрел, когато внезапно се хвана за гърлото и се сгромоляса на земята. Явно операторът беше преминал журналистическата граница между наблюдател и наблюдаван обект и бе станал участник в отразяваната от него история.

Същите тези кадри се предадоха директно и до Брукхейвън, разположен на неколкостотин километра по на север. Представите на Ричард за света също бяха сериозно разклатени. В цялото това безумие долавяше някакво нездраво, разкривено усещане за déjà-vu. Беше прекарал доста голяма част от професионалния си живот в ровене из руините и често ставаше свидетел, че цивилизациите се напластяват една върху друга подобно слоевете на огромен сладкиш, а най-древните, най-романтични и най-тайнствените съвсем нормално лежаха най-отдолу. Но сега за пръв път виждаше как най-новият, най-горен пласт руини искрят под слънчевите лъчи и по всяка вероятност полагат началото на следващата легенда за Атлантида. Винаги бе намирал за вълнуващо изучаването на последните дни и унищожението на великите древни поселища — например изчезването на минойската и вавилонската култура, а преди тях — и на динозаврите. Но сега ставаше дума за нещо твърде близко засягащо го. Този път собствения му дом в Лонг Бийч и домовете на неговите приятели чак в Тъксън и Париж се бяха превърнали в археологически обекти. Това беше твърде мъчително и болезнено, за да бъде прието спокойно. Бе лишено от романтизъм. Лишено от достойнство.

Видя кадрите с майката и детето в Кънектикът.

— Чудя се дали Лесли няма да запечата и това в кехлибар — рече той на празното пространство и изключи репортажа. После въведе номера да отговори на президентското повикване.

— Лесли Уелс ми каза, че се опитвате да погледнете ситуацията от гледна точка на археологията.

— Може и да е от полза.

— Не мисля така — каза Ричард. — Аз… чух, че хората са започнали да се завръщат в Лонг Бийч. Че изсичат уличните дървета за огрев.

— Няма да им помогне кой знае колко. Дърветата по улиците обикновено са пропити с всякакви консерванти, нали така? Бихте ли искали да горите у дома всякакви химически съставки?

— Накрая и това ще е без значение — въздъхна Ричард. — Вижте… Не искам да наливам масло в огъня на песимизма, но дори и ако вече бяхме получили всички планувани видове биоморфи, на тях би им отнело години да заселят наново Земята. Затова продължавам да се връщам към последните дни на древния Вавилон: суша, лоша реколта, градските хора стават чергари. Известно ли ви е, че в библейския разказ за скитанията на Авраам всъщност се разказва за падането на Ур?

— Да… чувал съм нещо.

— Как според вас ще изглежда населението на Лонг Айланд и Кънектикът само след година в сравнение с времето, преди да изчезнат насекомите? Мисля, че първото, което ще забележите, е, че ще са с няколко милиона по-малко.

Президентът бавно поклати глава.

— Дори да ги нямаше акарите, скоро ще се изправим срещу скорбута, холерата…

Вече цялата страна страдаше от спиране на тока, което означаваше, че хората не разполагаха с пречистена вода за пиене. А речните води бяха замърсени от разлагащите се животни и по повечето места хората не разполагаха с гориво, за да могат да преварят водата. В някои градове всички налични горивни материали се свеждаха до онова, което гражданите успяваха да отрежат от дърветата и от мебелите. Президентът очакваше, че до пролетта ще са изчерпали докрай този източник на енергия и тогава — какво щяха да правят следващата зима?

— Господин президент, ще станем свидетели на внезапен спад на популацията. Това се е случвало неведнъж в древен Вавилон и тъй като вавилонците записвали на своите восъчни таблички подробностите от всекидневния живот, сега разполагаме с точно описание на всеки етап от колапса.

— Обикновено е ставало въпрос за колапс на икономиката, нали?

— Точно така. След рухването на икономиката хората се втурвали да атакуват градските порти, да събарят паметниците и да убиват своите водачи. И всеки път рухването на икономиката било причинено от нещо съвсем тривиално като постепенното натрупване на сол в напоителните канали например. Най-страшното нещо, което съм виждал, е колко лесно е да се отприщи лавината от икономически провали още при първите етапи от увреждането на околната среда.

— Лесли Уелс май ме сметна за малко глупав, когато преди малко споделих с нея същите притеснения.

— Е, а аз бих казал, че притесненията ви са били съвсем на място — отбеляза доверително ученият. — Във Вавилон всеки път се започвало със записките на писарите от складовете за намалял добив и неимоверно повишаване на цените на хранителните продукти. Хората намалявали. После търговията изпадала в колапс, следват записки за враждуващи градове и въстания, а накрая записът неминуемо се прекъсва… Доколкото ми е известно само в един случай някакъв самотен писар е добавил: „Ур е в развалини. Горчиво го оплакваме. Зло слезе над земите ни. Телата се разлагат като мас под лъчите на слънцето. Боговете ни изоставиха като прелетни птици. Димът като плащаница обгръща града“.

— Значи първо имаме увреждане на околната среда — обобщи президентът, — следва икономически колапс. Добре, тези два етапа вече ги минахме. Остава колапс на властта.

— Бих казал, че в момента преживяваме точно това.

— Какво става по-нататък? Какво се случва между първия бунт и писаря, наблюдаващ как димът обгръща със своята плащаница Ур?

— Изглежда, че нещата бързо достигат до своя край, поне доколкото мога да преценя. От гледна точка на археологията, по-скоро прилича на тотално изчезване. Най-трудният въпрос при падането на дадена цивилизация е дали населението е измряло, или голяма част от него е избрала бит, който остава практически невидим за археолозите, каквото е племенното чергарство… както вече казах, става дума за библейските скитания на Авраам и Лот.

— Който в модерните времена е известен като синдрома „Лудия Макс“ — тихо рече президентът.

— Ааа… възможно е — отвърна Ричард. — Трудно е да се дадат подробности за последните дни на някоя цивилизация, защото тогава половината население умира от глад, а онези от оцелелите, на които са останали някакви сили, са твърде заети със своя гняв и със събарянето на статуите. Затова в такива времена хората изоставят историческите архиви и е почти невъзможно да се разбере какво именно се е случило. Така че не знаем как наистина свършва всичко.

— Може би е без значение — каза президентът. — Много скоро ще разберем, освен ако не успеете да разселите насекомите. Предполагам, че не… — Не довърши започнатото изречение. Червеният терминал — лошият телефон — отново премигваше.

* * *

Вселената беше изпълнена с такива интересни и на пръв поглед абсурдни съотношения от време и пространство. Онази част от секундата, през която атомната бомба се свиваше навътре, беше толкова безкрайно нищожно мъничка, че от гледна точка на бомбата светът на хората бе напълно застинал. През тази прашинка време настоящото реактивно сърце на бомбата едва достигаше размерите на топка за голф, но излъчваше толкова ярка светлина, че можеше да се види как струи през обвивката на бомбата (при условие че разполагаме с достатъчно бързоскоростни камери и достатъчно здрави кутии за тях), сякаш обвивката бе направена от нещо не по-плътно от найлонова торбичка. Би проникнала и през шейсетсантиметров слой стомана, все едно че преминава през шейсетмилиметрово стъкло, преди стоманата още в същия миг да се разпадне на отделни, лишени от електрони ядра.

— Последно, кръжим наоколо и ни остават четиристотин и петдесет литра гориво — съобщи Рони на контролния център. Изви леко на изток и точно тогава някъде на два километра в нощта под нея изгря светлина — толкова ярка, та на Рони ѝ се стори, че успява да различи подробности от типографията на дъното на Индийския океан, макар напълно да си даваше сметка, че над него има поне четири километра вода. И знаеше, знаеше, че бе съзряла осветената в контражур подобна на пура сянка на „Аргус“, а светлинните стрели, подводните светлинни стрели се разпръскваха във всички посоки.

В първата частица от секундата, далеч преди да е успяла да промълви едно слисано „Какво?“ по радиовръзката, подводните светлини избледняха от болезнено искрящо бяло до голям жълт диск, който се заобли в зеленикавожълта сфера. В същия този миг усети как ушите ѝ бръмват от електрически шум. Беше стигнал до нея преди звука, пътувал бе със скоростта на светлината, сякаш тя самата летеше през огромна електронна пушка, както всъщност и беше.

По времето, когато вече издърпа назад лоста и томкетът се разтресе, но пое нагоре с безумно малката надежда да избяга от ядрената буря, самите води се бяха оттеглили от мястото, където се бе намирала мината. Бяха се отдръпнали на петстотин метра във всяка посока, оформяйки по този начин мехур с по-ниско налягане, чиито стени светеха по-ярко от стотици слънца и бяха от сгъстена плазма, в която се пресътворяваше всеки химически елемент, съществувал някога във вселената. Когато долното полукълбо на мехура опря в океанското дъно, ефектът от отразената експлозия предопредели нестабилността на мехура.

Ал наблюдаваше територията зад и под самолетоносача и забеляза нещо подобно на кубически километри вряща адска течност, бликнала към пурообразния силует на „Аргус“. Видя със собствените си очи как подводницата се разпада, разпадна се на хиляди парчета, разпадна се на прах. Тогава ударният мехур се сблъска с океанското дъно, разпука се и от гърлото му като от катапулт избликна към звездите неговото съдържание.

Рони наду до дупка двигателите и възползвайки се от възможностите на томкета, побягна в хоризонталната плоскост, докато бурята се изви нагоре и настрани. Би отметнала триумфиращо глава назад, ако силите на гравитацията вече не го бяха направили вместо нея. Щеше да оживее, поне за още мъничко, благодарение на пилотските си способности и невероятния късмет, че се бе намирала извън обсега на атомния гейзер, чиито пръски се издигаха на километри над морето. Само крилата да издържаха задаващата се ударна вълна, какви истории щеше да има да разказва. Никой досега не беше прелитал през ядрен взрив, но когато мината избухна, тя бе намалила скорост, защото се приближаваше към кораба, а самолетът ѝ не беше свръхзвуков. Двигателите просто нямаха техническата възможност да я измъкнат достатъчно бързо не защото томкетът не би издържал ускорението, а защото човешкото тяло не би издържало, а сега компресиращата вълна се носеше хоризонтално, и то с по-голяма скорост от самолета на Рони.

* * *

Екранът в контролния център на „Нимиц“ показа някакъв проблясък от изток, проблясък близък и все пак далечен, дошъл нейде изпод водата.

— Какво по… — изкрещя нечий изтънял гласец в слушалките на Скорп. Тя по-скоро почувства, отколкото чу гласеца, прозвучал съвсем мъничко преди самия проблясък. Да, Скорп беше сигурна, че е чула първо вика, абсолютно сигурна, а високите нотки в него означаваха, че някой говори по сонарните устройства. Радиовълните не се разпространяваха добре под вода. Сонарният призив означаваше, че някой на борда на „Аргус“ търси помощта на тези, които биха могли да му я окажат.

— Контрамерки! — крещеше гласът. — Сблъсък по посока на… — и връзката заглъхна.

Цяла секунда или може би две Скорп обмисляше възможността прекъсването на излъчването да е било причинено от повреда в оборудването. И това се бе случвало, но съвсем не звучеше като познатите повреди, за които можеше да си спомни. Тъкмо бе започнала да се обнадеждава, когато ударната вълна изпука в сонорните говорители и премина по небето като могъщ вятър. След преминаването ѝ екраните за наблюдения показаха как колона от пара и блестящи сини светкавици се издигат все по-високо и по-високо, и по-високо, докато надолу се понесе сноп инфрачервени искрици: падаше един Ф-14.

* * *

— Проклятие, ако не успеем! — Рони въздъхна облекчено, когато вълната премина и въздухът се изчисти. После видя как долу нейният самолетоносач се клатушка близо до самия ръб на гейзера. Видя как огромната и поръбена от хиляди бели ресни приливна вълна се спуска към палубата за излитане на самолети. Беше изминала вече около сто и петдесет метра и съдейки по онова, което успя да мерне, бързо губеше височина…

— Електромагнитни импулси — извика Ал. — Повечето от електронните системи са в изправност.

— Хубаво.

Рони изключи ускорителите и изправи самолета, като си мислеше, че е извадила невероятен късмет, че още е във въздуха и лети на все още работещ самолет, с намаляла тяга, но работещ… Това продължи до момента, в който направи грешката да наклони томкета надясно, за да погледне по-добре облака. Тогава… нещата взеха надмощие над нея — просто неща, издигани от взривната вълна и изпълващи небето: вода, смесена с тинята от морското дъно, на големи колкото топче за пинг-понг топки. Цял потоп от тях плисна по стъклото, примесени с праха на „Аргус“. Парченца от утайката на нечие кафе попаднаха в левия въздухозаборник. Парче метален лист удари лявото крило, сякаш бе куршум. На носа на томкета се плесна нечия обувка. Нещо черно и с вид на плът се сблъска с капака на турбината. Рони веднага наклони самолета да избяга и той като по чудо продължи да лети почти невредим, докато само три секунди по-късно тя направи втората си грешка, като се опита да набере височина.

Именно тогава в птицата ѝ попадна калаената дръжка на кана, която се бе прикрила във въздушния прах подобно на съсирек в белия дроб. Тя бе засмукана в турбината — в самото сърце на томкета — където можеше да нанесе най-много щети. Изведнъж турбината зави като стара прахосмукачка, опитваща се да засмуче камъни, после самолетът в ръцете на Рони умря и вече не остана почти нищо друго, освен внимателно да се наклони носа в дадена посока и да се подготви за катапултирането.

Но накъде след катапултирането?

Последното, което съзря от осветения от поне шест бляскави светкавици „Нимиц“, беше пречупената, рухваща вълна, но тя знаеше, че когато същата тази вълна бе достигнала до палубата за излитане, е била висока шейсет метра.

* * *

Докато гледаха по екраните остатъчните реакции, бяха минали едва няколко секунди. Когато чуха високото пискливо бучене да се понася към командния център, им остана време колкото да се отдръпнат към фалшивата закрила на отсрещната стена. Някой беше казал на стария Том Детуейлър, че приближаването на приливната вълна звучи като спиращ влак. Но тук не се долавяше никакъв спиращ влак. Нямаше нищо общо с рева, а по-скоро с квиченето — сякаш към тях се бяха устремили стотина милиона прасета.

„Лошо, така сме с лице към борда“ — си помисли офицерът от разузнаването и в главата му се понесе вихрушка образи на онова, което би станало, ако самолетоносачът бе посрещнал вълната откъм кърмата. Прецени, че „Нимиц“ би имал шанс да се плъзне по чудовищната стихия, стига носът му да остава винаги над водата. Но да я посрещне откъм борда? Инерция. Всичко се свежда до инерцията.

През първата секунда и половина след сблъсъка палубата почти не се премести. Всички плочи на корпуса по левия борд — и двата слоя плочи — се нагънаха и хлътнаха навътре, като вдлъбнатините достигнаха на места до три метра и половина, а напред се понесе вълна сгъстен въздух, която помете солидната конструкция на самолетоносача от левия до десния борд само за една хилядна от секундата. Откъдето и да минеше, блъскаше по херметичните врати и запечатани помещения, продънваше ги, изтръгваше тръбите, стълбите и складовите помещения и проправяше път за идващата след нея водна вълна.

Когато най-накрая водата достигна до десния борд и инерцията най-после отстъпи пред ускорението, левия борд се вдигна два метра и половина във въздуха. На палубата със самолетните хангари ключалките на клетките бяха или строшени, или направо избити и оборудването се валяше навсякъде, а отзад на палубата, наклонена на повече от тридесет и пет градуса, самолетите бяха счупили блокиращите ги механизми и полетяха към носещата стена на десния борд. Хората от екипажите, които бяха преживяли първите две секунди, сега затиснати между въргалящите се отломки, едва повярваха на очите си. Колесарите, кутиите на двигателите, пермагласовите плоскости и опашните секции се блъскаха смлени на каша в десния борд, сякаш всички те заедно оформяха огромен могъщ чук, а носещата стена се бе превърнала в наковалня.

На палубата за излитане по-голямата част от димоотводната тръба на „Нимиц“ бе изтръгната и захвърлена зад борда. Скорп се намираше близо до основата му и видя как носещата стена на командния център откъм левия борд експлодира навътре. Ударната вълна се блъсна с такава сила в екраните зад гърба ѝ, че най-голямото останало от тях парченце бе с размерите на песъчинка.

Според показанията на последното действащо оборудване, което продължаваше да излъчва телеметрични сигнали за състоянието на „Нимиц“, левият му борд се надигна, после стремглаво се спусна надолу, което означаваше, че самолетоносачът е политнал в падината зад първата вълна и му предстои да бъде отново вдигнат нагоре от следващата.

* * *

— Бих пропуснал катапултирането — каза бързо Ал.

— Прието — отвърна Рони и нямаше какво друго да си кажат. Видяха основната вълна: стена от натежал от капчици и отломки въздух, разпростиращ се от рухващия ствол на колоната, още и гъбата, облака на смъртта. Добре им бе известно какви цифри стоят зад това заоблачаване. По външния му вид Рони прецени, че става дума за ядрен взрив от около 335 килотона. Що се отнася до произведените радиоактивни частици, подводната ядрена експлозия бе толкова гадна, колкото би могла да бъде. Активирането ѝ в морската вода и кал предполагаше натрий и още много краткотрайни изотопи, което означаваше, че ако по някакво чудо успееше да се задържи във въздуха поне още два часа (и ако задръстеният ѝ с кал самолет не бе твърде прегрял), то на всеки час щеше да бъде облъчена с напълно допустимите пет рема. Във водата, където сега радиационното облъчване бе четиридесет хиляди рема на час, още през първите десет минути щеше да получи фатална доза, от която да загине точно след четиридесет и пет секунди, а две минути след това цялото ѝ ДНК щеше да заприлича на бъркани яйца.

Да продължаваш да се движиш и да мислиш, когато всъщност си вече мъртва, бе доста интересно преживяване, но изобщо не държеше челно място в класацията на Рони за най-добрия начин да свършиш със себе си. И тя, подобно на всеки друг добър летец-изтребител, беше обмисляла тази възможност — за деня, в който може да пропадне надолу в неподходящо място и без надежда за измъкване. И подобно на повечето добри пилоти беше решила, че няма да катапултира. Щеше да постъпи като „Гордата Мери“ в песента: да подкара птичката си в бурята с развети знамена и гордо вдигнат нос… И така, тя позволи на облака на смъртта да я застигне и да замъгли зрителното ѝ поле: така бързо — така близо — би могла поч…