7
Карнавалът
Ден първи, 14:15 часа
Джери Сигмънд не беше единственият човек, отишъл на летище „Кенеди“ него ден с надеждата да преметне полицията и възнамеряващ кротко да изчезне от лицето на земята. Подобно на господин Сигмънд и Джейк Хофман в началото беше твърде зает, тъй че хвърли само един бегъл поглед на новините, още повече че нямаше нито приятели, нито роднини, нито пък бизнес интереси в Лонг Бийч. Но независимо от това прашинките нахлуха в неговия живот така внезапно, както пада тропическата вечер и потопиха плановете му в пълен мрак.
Беше висок мъж, облечен в небудещо подозрение кафяво и убитозелено. Детектив Гузман го бе видял, но едва ли му обърна внимание преди малко, докато Хофман играеше отвън с двете си дъщерички на една електронна игра, по същото време, в което Джери Сигмънд се опитваше да получи резервация за полетите от „Куантас“. Външно Джейк приличаше на най-обикновен татко, почиващ си между два полета. Дъщеричките му бяха на три и на пет годинки и изглеждаше, че той изцяло им се е посветил, може би дори твърде изцяло. Истинското му име не беше Хофман. Беше изоставил съпругата си в град Бангор, щат Мейн, и сега отвличаше двете им деца в Париж, където смяташе да ги отглежда под фалшиво име.
Бягството му се развиваше доста по-гладко от това на Джери Сигмънд, в действителност за полицията случаят със Сигмънд бе далеч по-забавен. Освен това Джейк се бе подготвил по-добре от Сигмънд. Самоличността му и самоличността на малките Уини и Мишел бяха фалшифицирани и въведени наново в компютрите на Скотланд Ярд и „Уан Полис Плаза“. Нито жена му, нито властите можеха вече да го открият — докато или ако той не решеше иначе. За всеки случай беше източил семейните сметки, като остави на жена си пари, колкото да плати наема за следващия месец и да си купи билет за самолет, но те изобщо нямаше да са достатъчни, за да наеме адвокат или детектив.
Планираше го от месеци, като внимателно обмисляше всяка подробност. А после ей така отникъде, от дълбокото впечатляващо никъде, дойде отменената резервация за полета на „Ер Франс“ и внезапното затваряне на летище „Де Гол“ за американските самолети. Присъедини се към тълпата от хиляди объркани бизнесмени и туристи, виеща се пред всяко гише за продажба на билети в търсене на алтернативен път към Европа, докато Уини и Мишел не станаха твърде отегчени, твърде гладни и изнервени, за да си струва да упорства повече, и Джейк си даде сметка, че всяко по-нататъшно усилие да намери билети е все едно да се жалва срещу зимния снеговалеж в Аляска.
Все още разполагаше с достатъчно пари в брой. Щом обстоятелствата се променяха, значи просто щеше и той да промени своите планове. Не позволи на карантината да го изкара извън контрол и си остана човек, който с всеки сантиметър на тялото си изразява, че владее положението. Роля, която Джейк често играеше, но която не беше единствената.
След като осъзна, че пътуването му към Франция е било прекъснато най-малко за един ден, реши да опита отново на следващата сутрин и се съсредоточи върху задачата да намери хотелска стая за през нощта.
Тогава плановете му отново претърпяха промяна. Стотици други хора бяха стигнали до същото заключение и до същото решение далеч преди него. Всички хотели на територията на летището бяха препълнени. Най-близките свободни легла се намираха чак на девет километра, в Куинс, и той скоро откри, че хотелиерите и шофьорите на такси явно бяха сключили някакъв таен договор да се опитат да смъкнат кожата на всеки закъсал пътник, до когото успеят да се докопат.
Докато жълтото такси отнасяше него и двете му дъщерички надолу по булевард „Рокауей“, Джейк започна да се притеснява, че ако карантината продължи да го задържа при тия надути цени, е напълно възможно парите и късметът да се окажат недостатъчни, за да отвори онова магазинче във Франция. „Всичко се обърна на шибан карнавал!“
* * *
Ден първи, 14:40 часа
Ричард не чувстваше нищо. Нито мъка. Нито гняв. Нито болката, която го бе подтиквала да се принесе в жертва на гравитацията. Нищо.
Разумът е маймуна, каза си той. Въпреки че се бе опитал да отрече действителността:
— Мамо! — бе изкрещяла Там…
Люля я в прегръдките си, докато тя не се изтощи от плакане дотолкова, че заспа или може би припадна.
— Искам мама — повтаряше ридаейки тя.
— И аз я искам — каза той, докато нежно люлееше Там в прегръдките си.
— Искам да съм в моята стая — каза тя, шумно протестирайки срещу малкия мрачен апартамент, който им бяха дали в къщата за гости в Брукхейвън. — Защо не можем да си идем у дома?
— Защото в къщата има буболечки — обясни Ричард. Какво друго, чудеше се той, да каже на едно деветгодишно дете? — Там, все някак ще се справим с това. — Каза го с цялата увереност, сякаш ѝ даваше гаранция. — По някакъв начин всичко ще бъде наред. — Но дори и за една частица от секундата не си повярва. Зачуди се колко ли възрастни са произнасяли същите тези безсилни думи пред своите деца в Аушвиц и в Армения, в Паленке[10] и Мазада[11], в Помпей и Тера. Това беше стар обичай, доколкото бе известно на Ричард — стар колкото динозаврите. Илюзия, създавана от родителите, когато животът ги изправеше пред лицето на някой истински кошмар, това беше най-великата, най-древната лъжа.
„Всичко ще бъде наред“ ѝ беше казал той, ясно съзнавайки, че светлината завинаги е напуснала средоточието на техния живот, че без мама нито един от тях не би бил някога така щастлив, както до осем часа същата тази сутрин. Но засега всичко беше достатъчно наред. Ричард се намираше под покрова на вцепенението. Там — под покрова на съня. На милостивите вцепенение и сън.
Ричард откри, че заедно с гнева и мъката вцепенението сякаш беше отнесло и всички други чувства, дори и любовта. Набързо направи ревизия на чувствата си, но не откри нищо, освен чувство за дълг към дъщеря си. Почувства се като автомат и в това особено студено и спокойно състояние на шок осъзна, че дори е възможно да постави основите на бъдещия им живот, да започне да планира как да си разпределят домашната и училищната работа сега, когато мама я няма.
„Не е чак толкова лошо“ — си каза Ричард. И мисълта го изненада. Можеше да кара така с дни, без да усеща абсолютно нищо. Притесни го единствено пронизващото усещане, че може би каквато и смесица от адреналин и ендорфини да тече в момента по артериите му и да изключва най-чувствителната част от неговия мозък, тя най-вероятно му дава само кратка отсрочка. Нямаше да може да кара така с дни. Чувствата щяха да се възвърнат, съзнаваше го, и когато се върнат, щеше да си плати за тази мирна интермедия, да си плати с лихвите.
Щом си го помисли, и устата му пресъхна. Почувства езика си сух като къс египетски варовик в горещ августовски следобед и внезапно закопня за любимото питие на Там: леденостудена „Чери Кола“ и портокалов сок. Помисли си да отиде до кафенето, но после му хрумна нещо по-добро. Напоследък портокалите бяха станали по-редки от пилешкото мляко и кокошите зъби и цената на портокаловия сок беше скочила толкова много, че в кафето доставяха само от онзи гаден прах, който пиеха астронавтите. Не става, помисли си той. И обикновената кока-кола ще свърши работа.
Пресече стаята, измъкна една кутия от малкия хладилник и я отвори. Докато пиеше, се замисли за лошите цитрусови реколти, за умиращите прилепи и за гъмжащите по Лонг Бийч акари. Обаче прилепите… някаква част от мозъка му настояваше да мисли за прилепите и да отговори на имейла на Бил Шут. Знаеше, че някои прилепи се хранят с цветен прашец, а други с плодове. Малцина търсеха кръв, докато други хващаха летящите насекоми с помощта на своите радари. Не беше ли казал Бил, че повечето островни разновидности са насекомоядни? А не беше ли чувал някъде той самият, че хората, страдащи от алергии, нямат проблеми да живеят близо до цитрусови плантации, защото портокаловите цветчета не изпускат прашеца си във въздуха? Да, беше сигурен в това. Цитрусовите дръвчета зависеха изцяло от пренасящите прашеца насекоми: най-вече от пчелите — да оплодят техните цветчета.
Почувства, че го застига паниката. Не знаеше защо, но сега онази част от неговия мозък, която се занимаваше с прилепите и пчелите, се беше съсредоточила върху Там като върху централното и най-застрашено парче от странната нова картина, която се опитваше да добие форма вътре в главата му. Картината беше огромна, но все още твърде мъглява и неопределена и нещо в нея със сигурност преследваше Там.
Тя кихна веднъж или два пъти, но иначе лицето ѝ си оставаше бледо, спокойно и безизразно.
„Сънят лекува раните“ — помисли Ричард. Той бе място, където да си направиш убежище и да се скриеш.
Отметна косата от очите ѝ и сви рамене. Дали и тя ще трябва да плаща с лихвите? Дали вече не вижда в сънищата си мама? Сънят е къща, казват хората. А кой го беше казал? Ричард се опитваше да си спомни. Исус? Буда?
Ричард познаваше най-лошата страна на съня. Беше преживял смъртта на родителите си и от опит знаеше, че Даун ще навестява сънищата и на двама им. Нещо в него се разкъсваше всеки път, когато си помислеше как мама прегръща Там в съня ѝ, как я люлее напред-назад, а бузата на Там почива на рамото на Даун, дори може би как ѝ прошепва: „Шшшш… всичко ще бъде наред“, а после дъщеря му се събужда студена и объркана и усеща как топлината от майка ѝ изчезва. Изчезва завинаги.
