Чарлз Пелегрино
Прах (15)

14
Топлото малко езерце на Дарвин

В Деветнадесетия псалм бе написано: „За теб хиляда години са като един кратък ден. Преди още да ги е имало планините, преди да са съществували земята и светът, ти бе Бог. Можеш да превърнеш човека отново на пръст, като му речеш: «Върни се в онова, от което си произлязъл!»“^[19]

Според писарите, създали Библията, и техния възглед за възникването на живота, човек е произлязъл от пръстта и някой ден отново щеше да се върне в нея. Прах при прахта. Този образ бе впечатляващ и поетичен и за онези, които посвещаваха живота си на ровичкането из килерите на времето и понякога изваждаха по някой друг скелет от земята, за хората от типа на Ричард Синклер, неминуемото разграждане на тялото бе както очевидно, така и подплатено с митологичен смисъл явление. Но в последните дни от стария свят много хора така и не успяха да повярват, че хлебарките и динозаврите, че и кръвта в собствените им вени са възникнали от прахта на земята. Освен ако случайно не вярваха в чудеса. Или пък случайно не бяха учени.

Според Чарлз Дарвин люлката на живота трябва да се търси в някое малко топло езерце. „Често казват — бе написал той през 1871 година на един свой приятел, — че всички условия за първата поява на жив организъм съществуват и днес, и винаги ще съществуват. Но ако (говоря за едно голямо «ако») приемем, че в някое топло малко езерце се наблюдават всички видове амониеви и фосфорни соли, светлина, топлина, електричество и т.н., позволяващи възникването по химичен път на дадено съединение на протеини и по-късните му още по-сложни промени, то в днешни дни възникналата първична форма би била моментално погълната или абсорбирана от някоя друга. Но преди да се появят първите живи същества, нещата са стояли съвсем другояче.“

Близо век след като Дарвин бе написал това писмо, учените започнаха да откриват остатъци от топли подземни извори, които течаха и даже понякога изригваха под формата на топли гейзери от кората на ронливите, като че направени от пръст метеорити. Съставът на самите метеорити бе изключително от междузвезден прах, въглеродни сажди и лед. Те бяха остатъците от някогашни по-големи небесни тела, а откриването в тях на алуминий-26 и на други продукти на радиоактивния разпад подсказваха, че топлото, влажно ядро на астероидите бе възникнало някъде 4,6 милиарда години пр.Хр. Изглежда, че определен брой от мъничките топли езерца, за които говорел Дарвин, са се появили доста преди Земята и преди повече от четири милиарда години, а после са замръзнали. Но в предшестващите замръзването половин милиард години топлина се случили много неща: покрай метеоритните солни жили и пълни с пиротитни кристали микрогеоди били открити също така етанол, пурини, протеинови мехурчета и порферинови молекули — истинските предшественици на хемоглобина и хлорофила. Намериха също така въглерод, водород, азот и кислород, които бяха научили човечеството — както идвайки отгоре, така и наслагвайки се отдолу — не само как са се появили на Земята градивните елементи на живота, но и доказваха след задълбочени спорове, че биологията, науката за възникването на ред от хаоса вероятно е продукт на химичните реакции, протекли между едни от най-разпространените в тази част от вселената химически елементи.

Някъде по същото това време океанографите се сблъскаха с явления, подобни на онези, протекли някога в ядрата на астероидите: гейзери, скрити дълбоко под водите на океана, бълват богати на сулфиди води, минерални частици и соли, включително и пиротитни кристали, към които се прикрепят примитивните бактерии и протеини. Биохимикът Сирил Понамперума веднага отбеляза, че вулканичните извори са още един вариант на малкото топло езерце на Дарвин.

„Животът сигурно е еволюирал точно на такива места — бе писал той до Ричард Синклер. — Сигурно е възникнал вследствие на процеса на естествен подбор, когато Земята издиша и изхвърля собствената си прах във вулканичните топли води.“ Искаше да каже, че всъщност, ако човечеството пожелае да проследи произхода си чак до самото начало, ще трябва първо да погледне поне мъничко по-благосклонно на прахта и пръстта. От своя страна Ричард започна да осъзнава, че понякога процесът на научното откритие е придружен от неспокойното усещане, че се катериш по планина, но когато накрая я изкачиш, ще откриеш там няколко равина и свещеника, няколко будистки и мюсюлмански теолози, които си седят на върха и ти казват: „Видя ли! А ние това си го знаехме през цялото време!“

Ерата на протоклетката, през която простите органични съставки се превърнали в сложна генетична машина, започнала още когато Земята била съвсем нова, едва на триста милиона години, плюс-минус няколко десетки милиона. Първите „полезни“ протеини възникнали по чиста случайност върху или в предшестващите ги мехури от органична каша, те били способни да влизат в реакции, които да доведат до тяхното нарастване и неминуемо поддържали и удължавали съществуването на индивидуалната протоклетка. И така, животът възникнал в протоклетката, бил пряко свързан със сложността и ефективността на нейния метаболизъм, а времето-унищожител се погрижило повечето протоклетки и техните наследници да остаряват и евентуално да отпадат, като при това разпръскват съдържанието си, за да може по-късно то да бъде погълнато от другите протоклетки. Тези мехурчета, надарени със способността да абсорбират молекули от околната среда, да извличат тяхната енергия и да я използват, за да се прегрупират и да преработят молекулите във вещества, които биха могли да подпомогнат оцеляването не само на самите мехурчета, но и на техните дъщерни мехурчета, станали прародителите на първите истински форми на живот, които населили моретата. За да могат да произведат вещества като хемоглобин или мозъчни протеини, било нужно на всяка дъщерна протоклетка да се предаде набор от средства и характеристики, които да гарантират, че ще е способна да изгради ензимите, необходими за осъществяването на важните за оцеляването на вида реакции. Било нужно да се появи онова, което Бил Шут възприемаше като най-висшия паразит. Била е нужна появата на ДНК.

Съществуваха няколко възможни начина за създаването на генетична машинария, способна да предава протеини и нуклеинови киселини, така че в един или друг момент природата сигурно е експериментирала с всички тях. В някои случаи генетичните характеристики са еволюирали отзад напред, като най-силните, най-гъвкави протеини се превърнали в основата, към която се прикрепили първите генетични кодове на нуклеинова киселина. Живот от неживото: повече от четири милиарда години по-късно все още се откриваха доказателства, че този процес действително е протекъл, те се разпростираха със зашеметяващата бързина на горски пожар из цяла Южна Америка и остров Тобаго. Ако бъдеше погледнат под достатъчно мощен микроскоп, прионът, предизвикващ болестта луда крава, приличаше по-скоро на сбор от внимателно изработени машинни части, отколкото на творение на въглеродната химия. Протеините се виеха в спирали, а пластинките се прикрепяха една към друга с помощта на тръбички. При този инфекциозен протеин липсваше и следа от генетичен код и затова бе способен да прониква в тялото на своята жертва, без да привлича вниманието на вечно бдителните бели кръвни телца, затова и не причиняваше треска, нито пък предизвикваше каквато и да било друга ответна защитна реакция на организма. Не притежаваше нито ДНК, нито РНК и проникваше през пластовете тъкан подобно на невидима материя, която имунната система на тялото възприемаше като лишена от живот и незаразна. И все пак тя оживяваше, щом влезеше в контакт с изненадващо широко разпространените протеини, изградени от почти идентичен набор от аминокиселини и притежаващи почти идентична форма. Реконфигурираният протеин, галено наречен след своето откриване стенли, се прикрепяше най-вече към мозъчните неврони, въпреки че собствената ДНК на невроните не го приемаше и нямаше друга функция, освен да създаде условия за възпроизводството на нахълталия прион.

След като една-единствена молекула прион влезеше в контакт с обикновен протеин стенли и се установеше в мозъка, от своя команден център тя можеше да принуди протеина да промени конфигурацията си или да рекристализира, за да приеме формата на нашественика. После ставаше едно от чудесата на молекулярната еволюция: нашественикът и неговият рекристализирал близнак се нахвърляха и променяха други протеини стенли, които на свой ред променяха трети и т.н. — ефектът напомняше на падащи една след друга плочки за домино, докато накрая мозъчните, гръбначни и дори кръвни течности се изпълнеха с приони.

Откакто човекът бе станал господар на Земята, върху прионовите болести не беше хвърлена почти никаква светлина. Те присъстваха едва ли не само като бележки под линия в медицинските списания, като мрачни куриози, които се разказваха единствено по официалните обеди. Такава беше например смеховата болест от Нова Гвинея, за която се смяташе, че се разпространява най-вече заради навика на племената на ловци на глави да похапват суров човешки мозък. Обикновено заразеният умираше в неистови изблици смях и единственият лек, препоръчван от местните шамани, бе да се отреже врата му с изключително остра брадва, но дори и това средство не винаги помагаше. В повечето случаи, когато се появяваха първите симптоми на болестта, мозъкът вече бе твърде пострадал и главата на пациента (особено ако паднеше с гръб към небето, така че кръвта да продължи да се плиска около церебралния кортекс) продължаваше по половин минута и повече да върти очи и да движи устни в безмълвен, ням смях.

Малко преди описваните събития, една разновидност на смеховата болест от Нова Гвинея беше нападнала кравите във Великобритания, където погрешно я нарекоха болест луда крава. В усилието си да не допуснат разпространяването на заразените протеини хората изгаряха кравите на клади. Напразни усилия. Дори и когато кравите бяха избити и нарязани като дърва за горене, конските мухи се напиха със заразената им кръв и още преди насекомите по света да спрат да се възпроизвеждат и доста преди да е преминал техният тримесечен живот, една друга човешка дейност — глобалния транспорт — откара една от тези мухи в Гвиана, където тя (съвсем естествено) ужили крава.

Сега, когато се сблъскаха с нов натиск от страна на околната среда: нямаше вече насекоми, които да ги пренесат до нов извор на протеини стенли, прионите подобно на всеки вирус, подобно на всяко дърво, гущер или бозайник, който желаеше все някак да оцелее през наближаващото изтребление, не можеха да оцелеят, без да се променят. По същото това време първият гвиански Desmodus пи кръв от заразена крава, а прионите вече се променяха, сякаш бяха от восък, сякаш бяха от кал — и образуваха множество нови разновидности. Просто колкото повече от тях успееха да се разпространят по земята, толкова по-голямо щеше да е разнообразието им. Ако се променяха в една насока — заспиваха продължителен сън, ако се променяха в друга — ставаха свръхактивни, ако се променяха в трета — преставаха да бъдат ефикасни вируси. И понеже се промениха в една определена насока, те успяха да преобразуват много бавно обикновените протеини стенли на Desmodus в нови приони, което гарантираше дълъг инкубационен процес на болестта.

Още преди някой да разбере, че е възникнала нова разновидност на прионите, един-единствен заразен прилеп прелетя няколко пъти от стадо крави на стадо крави. Понеже бе стадна твар, той всяка вечер се прибираше при ятото си и в него споделяше кървавата си храна със своите другари и по този начин предаде невидимата смърт на нови двадесет прилепа. А на колко други я предадоха тези двадесет индивида, можеше само да се предполага. Ако се тръгнеше от стандартната маркетингова стратегия, при условие че всеки дистрибутор (теоретично) успее да привлече поне петима нови дистрибутори, в такъв случай първият заразен с приони прилеп би предизвикал появата на поне стотина прионови дистрибутори от второ ниво. Ако продължим да следваме същата логика, на трето ниво тези стотина биха създали петстотин нови дистрибутори, а след още две нива тези петстотин биха генерирали вече тринадесет хиляди. Междувременно тези тринадесет хиляди биха предали заразата на поне десет пъти повече крави, преди заразените животни да започнат да стават твърде безвкусни и те да се принудят да вземат за своя нова плячка хората. Всичко това заплашваше разпространението на болестта и набирането на нови нейни преносители да се разрасне до такава степен, че да събуди възхищението и завистта на всеки изпълнителен директор на „Амуей“^[20]. В покрайнините на тропическата джунгла природата бе създала един многостепенен маркетингов план, който не би могъл да се провали.

Главоболието започна близо месец, след като един мигриращ прилеп, за когото болните крави бяха станали твърде неприятни на вкус, премина на нова храна и ухапа крака на спящия пазач на фара. Човекът започна да чувства пулсации зад очните си ябълки и през целия ден тези пулсации бавно се въртяха от лявото му слепоочие към тила. Аспиринът не помогна, не го измъчваше треска, която да смъкне, и съвсем не облекчи препускащите в главата му туптения. Скоро към главоболието се присъедини и подлудяващият сърбеж, заради който насмалко не съдра изцяло кожата по гениталиите си.

Не беше богат човек и живееше според служебната етика, която му диктуваше да отиде на работа и да изпълни задълженията си, независимо колко му е зле. Никога не бе пропускал и един работен ден, не и от десетгодишна възраст, и нямаше сега да вземе да се излежава на стари години.

Болката, която човекът изпитваше, бе причинена най-вече от подутите тъкани около мозъка, защото самият мозък милостиво беше лишен от рецептори за болка. Направи му впечатление, че освен дивите пулсации зад лявото слепоочие, движенията му станаха некоординирани, а левият му клепач зловещо отказваше да се повдигне. Но изобщо не си даваше сметка, че личността му също претърпява промени. Изпадаше последователно в състояние на еуфория или на депресия, а в промеждутъците на депресията, еуфорията го ободряваше със самозаблудата за божествена сила. Докато капилярите му се разяждаха и пукаха, пръскайки съсиреци във всички посоки и с това предизвикаха половин милион микроинфаркта, забеляза, че загубата на контрол върху емоциите при него се задълбочава и избива в психотични настроения, които възпираше единствено летаргичното състояние на увредения му мозък. Пазачът на фара се опита да се пребори с все по-силната умора с помощта на големи дози кафе, които от своя страна вдигнаха кръвното му налягане и кръвта още по-силно запръска от пробитите капиляри. Но кофеинът все пак имаше желаното въздействие: повиши скоростта, с която работеха умиращите му неврони. Оперативната му памет се възвърна, после се загуби, отново се възвърна и в промеждутъците между внезапните животински фантазии, каквито той никога досега не бе и сънувал, понякога му бе трудно да си спомни къде се намира и кой е.

Чувстваше се, все едно че се пробужда след милиони години сънуване на странни сънища, на нечии чужди сънища. Клатушкайки се слепешката във връхлитащата го нощ, той се опита да научи нещо за себе си, но така и не разбра защо в краката му лежаха смазани прилепи и защо избухна в смях при вида на изпадналата в безсъзнание жена. Докато ѝ изплакваше своята радост и агония, изведнъж думата „пазач“ се надигна някъде от дълбините на мозъка му, а в този момент се включи таймерът и въртящата се лампа освети животинската гмеж над главите им и заля стъклата на фара с бляскавата си светлина.

А когато погледна нагоре…

Лудост.

Абсолютна лудост.

Светлината озари хиляди личица, а с това той също получи просветление. Както обичайно постъпваха армиите на мравките, всички прилепи от ятото се вдигнаха като един. И изцяло покриха фара.

Те пъплеха един върху друг и притискаха крайници и тела да покрият сградата с кафява кадифена покривка, напомняха на гънките на гигантски изкуствен стомах, а в очите на този стомах диво проблясваха червени пламъчета, когато върху тях попаднеше светлината на фара. Пазачът не виждаше нищо друго зад тези очи. Нито луна. Нито звезди. Нищо друго, освен тази полюляваща се завеса от криле, и от зъби, и от козина.

Стомахът притежаваше собствено съзнание, разбра той. Собствено съзнание и глад, той се свиваше и разгръщаше. Искаше да размаже стъклото, дървенията и бетона. Искаше да докопа него и жената.

„Махай се“ — изръмжа пазачът и се разсмя, като осъзна, че гигантът няма да се махне, няма да изхвърли от червата си фара, не и преди да е опитал скритото в него месо, не и преди в него да останат само разбитите стъкла и бетонната обвивка.

Изведнъж мисълта, че ще бъде изяден жив и ще се превърне в част от чудовището, престана да го отвращава. В този миг му се стори, че гигантът е едно чудо и той коленичи до металната стълба и започна да си мърмори един дочут в детството химн, който някога пеели в изоставената църква:

Да се сберем около божията трапеза,

да ядем тялото Господне, да пием неговата кръв,

и да запеем химн на любовта…

Не можеше да си спомни следващите думи, но нямаше значение, нямаше болка, нямаше угризения, нищо друго, освен копнеж по прегръдката на ятото.

* * *

Ейми хрипливо си пое въздух в тъмното и почти се събуди, почти, но не съвсем. Едната ѝ ръка инстинктивно се спусна надолу към дясното бедро, по стомаха и се насочи към влагата, което в момента изпращаше властни електрически сигнали нагоре към гърдите ѝ; сигналите накараха кожата по врата ѝ да настръхне, после кожата около ушите, а след това — и цялото ѝ тяло.

Джери…

Не знаеше какво означава всичко това, но какво пък, не я интересуваше нито логиката, нито причинно-следствената връзка, интересуваше я единствено копнежът по прегръдките на Джери Сигмънд.

Осъзна, че навън е още тъмно и че будилникът скоро ще зазвъни и ще трябва да става за работа, но изтласка от съзнанието си всички други мисли, освен тази, че само след два часа ще го види отново, и си представи как в някой близък ден устните му обхождат ушите и врата ѝ, че я целуват и хапят много, много внимателно. Ръката ѝ се плъзна нагоре към гърдите и хвана едната с влажните си пръсти. Представи си как Джери милва розовото зърно с копринените си устни, навлажнявайки го с език, и нададе приглушен стон.

* * *

Джери бавно се пробуди от дрямката си и както обикновено, усети привичната твърдост между своите бедра. Не че бе копнял точно за прегръдките на Ейми, но това бе атавистичен белег, а както бяха казали старите майстори на клишета: „Всяко пристанище е добро, щом извие буря“.

Сега вече Ейми му принадлежеше, принадлежеше му повече от 90 процента. Знаеше го. Можеше да го усети. Скоро, много скоро щеше да я има изцяло: животът ѝ, кръвта ѝ и душата ѝ. Мисълта за това го възбуди, макар че в тази добре осветена килия, снабдена с камери и записващи устройства, щеше да е най-добре да забрави всякаква мисъл за самозадоволяване. Ако се оставеше на повика на своите фантазии, то без съмнение само след час някой от тъмничарите щеше да продаде касета със записа на вестниците или на телевизията. Да се превърнеш в порнозвезда със солово изпълнение не беше най-добрият начин да планираш своето завръщане.

Но все пак мечтите наяве не го оставиха на мира, той се обърна надясно под завивките с лице към бетонната стена, като не позволи на пръстите си да се устремят към онази част от него, която бе толкова готова, толкова отчаяно жадна за тяхната ласка.

Представи си как диво хапе и смуче гърдите ѝ в забързан ритъм: ту едната, ту другата, но все още не е започнал да я хапе достатъчно силно, за да разкъса кожата… все още не… все още не достатъчно силно…

Как тя повдига колене, сграбчва го за косата, гърдите ѝ задъхано се повдигат…

— Искаш ли да стана част от теб? — представи си, че казва той.

Захапа я по-силно, усещайки как мускулите ѝ се свиват и разтреперват.

— Ще се подчиниш ли на мъжа си? На твоя мъж! Ще му дадеш ли цялата си власт?

Чу я как простенва: „Да“. Усети как момичето се предава, предава волята и душата си и тази мисъл направи възбудата му почти непоносима и дори без да се е докоснал и с пръст, тялото му се напрегна, след това отпусна и всички негови нерви потрепериха от обхваналия го гъдел и той осъзна, че това усещане силно напомня за усещането след гръмко кихване, но все пак бе доста по-различно. Тогава той вече си я представи като досадна слугиня, представи си как тя му осигурява достъпа до ефира, представи си и себе си в своята най-естествена среда — как манипулира цели хорски тълпи и цели църкви, цели градове и най-накрая си представи как ѝ прошепва: „Добре дошла в най-гледаното телевизионно време, курво!“

* * *

Джанет хрипливо си пое въздух в тъмното и почти се събуди, почти, но не съвсем. Едната ѝ ръка инстинктивно се спусна надолу към дясното бедро, като се опитваше да достигне до измамната безопасност на лаптопа, но откри, че ремъкът му се е скъсал.

Бил…

Спускайки се надолу, ръката ѝ откри дузина кървящи дупчици по повърхността на дънките. Антикоагулантите се бяха погрижили раничките — повече от стотина — да не се затворят. От пода на стаичката под фара се носеше слабата миризма на желязо и мед, същата миризма като в кланица, от която по тялото ѝ пробяга вълна от ужас и отвращение.

Джанет размърда пръсти.

„Колко? — попита вътрешният ѝ глас. — Десет процента? Петнадесет?“

Дясната ѝ длан падна на пода с глух плясък. Поне двадесет процента от кръвта ѝ се бе разплискала около нея.

„Другият Исус те гледа“ — отбеляза гласът, който Джанет долови, без всъщност да е чула.

„Полудяваш — каза си тя. — Така става, като загубиш толкова много кръв…“

„Бил…“

„Другият Исус те гледа — повтори гласът. — Търси кафявото джудже. Иска да знаеш, че този път няма да се остави да го поведат на заколение като агне. Този път е дошъл с меч в ръка и стиснал кинжал в своите зъби.“

„Да бе, да — помисли си Джанет опитвайки се да се разсъни. — Исус и кафявото джудже търсят червен гигант, за да направят тройка. Много добре. Значи така се чувстват хората, когато кръвта им изтича…“

— Това е атавистичен белег! — каза гласът и този път наистина достигна до слуха ѝ, което покачи адреналина и напълно събуди Джанет. Очите ѝ се разтвориха и тя неочаквано си пожела да не го бяха правили.

* * *

Нещо скрито дълбоко в нея и напълно инстинктивно накара Ейми неочаквано да си пожелае да не се бе поддавала на мечтите за топлото, нежно докосване на Джери Сигмънд. В очите ѝ проблесна нещо, което твърде приличаше на сълзи, но въпреки това тя напъха своите пръсти между голите си бедра и ги задвижи все по-бързо и настоятелно, докато най-накрая не беше в състояние повече да се удържа и изплака на Бог и на своя отсъстващ любовник всичките си радости и тревоги. Стисна зъби и изпъна гръбнак, а през цялото ѝ тяло премина черната змия на отчаянието, когато прекрасният, но твърде краткотраен трепет замря под нейните длани. Любов. Болка. Взаимен паразитизъм. Болка.

„Той те използва“ — се опита да си каже тя.

„И аз го използвам — отговори си сама. — Нима всичко не се свежда само до това? Хората се използват едни други?“

Отново се опита да пропъди всяка мисъл в какво именно се забърква. Нямаше значение. Джери Сигмънд (самият Джери Сигмънд) се интересуваше от нея. Нищо друго не беше важно.

„Обаче идват черни дни“, се опитваше да ѝ напомни някаква мъничка част от нейното подсъзнание. Ейми беше принудена да признае, че върху света аха-аха да връхлетят събития доста по-значими от собствените ѝ тревоги. На Запад, в Калифорния, хората изпаднаха в параноя по отношение на хората от Изток. Реколтата в Южна Америка бе унищожена. Според слуховете всичко живо в Бразилия измираше. У дома върлуваше ужасът от „прашинките“, а борсата бе изпаднала в нервна криза и разприте за бензина бяха приели грозен обрат.

Опитваше се да отхвърли мисълта, че вестителите на катастрофата този път са били прави. Бяха грешили толкова често преди. Но дори и светът да го заплашваше купонна система за храни и горива или пък депресия, или нещо още по-ужасно, нима оцеляващ мъж от типа на Джери Сигмънд не беше именно човекът, до когото ще е най-добре да застане?

„Разбира се, че е така — рече си тя. — Хората ще го последват дори и да настане всемирен потоп. Ще се изправи точно по средата: Джери Сигмънд — окото на урагана.

А дали край него наистина ще бъда в безопасност? — попита някаква част от нея. — Наистина ли ще бъда в безопасност в самото око на урагана?“

— Исусе — каза тя и се разсмя. — Че да не би някой някъде да е?

* * *

Лудият мъж на върха на стълбата яростно дращеше с ръка своите гениталии, дращеше ги, докато между краката му не потече кръв. Джанет бе виждала как болните от прионова болест крави одираха козината и кожата си, подлудени от неистов сърбеж, и това бе дало популярното име на болестта луда крава — скрапия. Вероятно болестта пулсираше и в нейните вени, осъзна тя. Видя, че бъбреците на накацалите по дъските прилепи вече извършват отделителните си функции. С урината изхвърляха и мътилка от храносмляна кръв. Нейната кръв. Кръвта на Бил.

— И да запеем химн на любовта — чуруликаше лудият. — Але-луу, але-лу, але-луу-уу…

Въртящата се лампа хвърли сноп светлина, който проникна сред прилепите, те се раздвижиха, а пламъците в очите им ослепително заискриха като червени диаманти — диаманти, дошли от ада, а на върха на ръждясалата стълба висеше пазачът с една ръка в незакопчания му дюкян. Беше прилепил плътно лицето и носа си към преградата. Той видимо се радваше на своето откритие, че ако потърка лице в стъклото, имитирайки високочестотните писъци на прилепите, успява с лекота да подлуди целия рояк. Те пъплеха и дращеха, опитваха се да докопат очите му, боричкаха се и накрая се събраха в плътно тежко гъмжило, което се слегна и разпиля под собствената си тежест, след това се разпръсна със сърдит плясък на крилата.

Джанет си помисли да му каже да престане, но после размисли. След като бе хваната тук в капан, а нищо, освен тримилиметровото стъкло не я разделяше от търбуха на звяра, нямаше защо да дразни лудия. Гледаше как близо до лицето на пазача се образува ново гъмжило от прилепи. Те пъплеха и гризяха дървените рамки между стъклата.

„Дали ако са достатъчно на брой, ще успеят да счупят дървото?“, чудеше се Джанет и почувства, че ѝ се приспива, но нов приток на адреналин я разбуди само след миг… или след час… или след три часа… когато внезапно осъзна, че чува някакъв нов звук.

Пазачът все още стоеше на върха на стълбата, но ръката му вече не бе в панталоните, а стискаше голям железен гаечен ключ. Звукът, предизвикал притока на адреналин, беше от блъскането на ключа по стъклото, което с всяка изминала секунда ставаше все по-силно, но все още не достатъчно, за да строши стъклото… Все още не… Все още не достатъчно силно…

Джанет сграбчи стълбата и се опита да се изправи, но коленете ѝ се прегънаха под нея…

— Нееее!

— Началото и краят — обяви той и удари по-звънко. — Аз съм алфата и омегата. Небесата и Земята ще се подчинят на този месия.

Тя отново се опита да стане, но коленете не я слушаха. Краката ѝ само цопнаха и безсилно се плъзнаха в локвата от собствената ѝ кръв.

— Искаш да стана част от теб? — попита пазачът.

БУМ…

— Искаш ли да дойдеш да си пийнем по едно?

БУМ…

— Дадена ми е цялата власт на небето и Земята.

БУМ…

— Властта на живота и смъртта.

БУМ…

От другата страна на преградата Desmodus наблюдаваха.

Desmodus чакаха.

Вампирите бяха търпеливо племе, много по-древно от човешкото, можеха да си позволят да почакат.

„Имунно-генетична терапия… антибиотици — но при всички случаи те няма да се справят с прионите“, отбеляза гласът в главата на Джанет, докато самата тя се вслушваше в бумтежите и писуканията, а обезкървеният ѝ мозък внезапно беше обхванат от състояние на пълно спокойствие, макар и да оставаше активен и се бореше в някаква противоречива горчивина и сладост подобно на ягодов сироп и бита сметана, с които заливат палачинките: горчивина и сладост, удоволствие и болка. Замисли се как преди милиони години в телцата на насекомите и в мозъците на прилепите е била поставена еволюционна бомба, как им е бил предоставен начин да премахнат още непоявилото се човечество.

— Още малко по-силно!

БУМ…

Джанет видя очите на Desmodus кръвожадно да проблясват. Хиляди очи. Гледаше ги как се събират в плътна топка от другата страна на блестящата разклонена пукнатина в едното стъкло. Гледаше как пукнатината се разширява след шест последователни удара, гледаше как стъклото се разлюля в дървената си рамка, гледаше го как се счупва.