Чарлз Пелегрино
Прах (2)

1
Спечеленият Рай

Късен холоцен

Първа фаза

Полунощ, наши дни

Вулканичните острови северно от дупката на кореноядните отдавна вече не съществуваха. За двадесет милиона години около тях се бяха натрупали седименти от ерозиращите Апалачи, така се бяха появили Раратан и Маготи, пластове от пясък, тиня и глина, върху които израснаха окръзите Куинс и Насау. Дори и през 25 000 г. пр.Хр. високите цяла миля ледници не успяха да разклатят тези основи. Вместо това те разораха лежащите най-отгоре остатъци от допотопния Ню Йорк и Масачусетс и докато ледената стена се стопяваше надолу към Кънектикът, нейните потоци вода се сляха във величествена река, която разшири разлома между Лонг Айланд и континента и така издълба равнина, която в ерата на повишаване на морското равнище, се превърна в протока Лонг Айланд.

На граничния остров, познат по-късно като Лонг Бийч, от ледниците останаха единствено парченца кварц, образуващи ивица толкова бял пясък, че сияеше дори и на звездна светлина. Светлината, идваща от просторните къщи зад крайбрежната алея, от сградите на „Оушън Клъб“, „Ренесанс“ и „Брекърс“, хвърляше отчетливи сенки по набраздения от гуми на джипове и човешки стъпки плаж. Само две места оставаха неосветени. Едното беше под крайбрежната алея. Другото — в сянката на високото възвишение, където денем седяха спасителите. Джон предпочиташе откритото пространство на хълмчето на спасителите.

Но в тази вечер той не би се усамотил никъде по плажа. Полумесецът изгря на 4300 километра по-далече от Земята, отколкото е бил през 65 566 699 г. пр.Хр., но също толкова ярък. Можеше да види лицето на Хел, бледо и замъглено на лунната светлина. Той внимателно я побутна, като възнамеряваше да я целуне по челото, и отговаряйки на неговия сигнал, тя протегна шия и го целуна по устните. Одеялото се разви и от него изпадна малка купчина кутийки кола, вафли и една тъмна кутия. Не им обърнаха никакво внимание. Просто стояха там над нощния прибой и дълго се прегръщаха, преди най-накрая да се наведат да приберат вещите.

Хел откри тъмната кутия, веднага разбра, че мястото ѝ не беше сред кока-колата и вафлите, и моментално се досети за предназначението ѝ.

— Нали не си… — каза тя.

— Честит рожден ден! — отвърна Джон.

Тя едновременно се усмихна и заплака, и то преди да е открила диамантения пръстен вътре в кутията.

— Кога? — промърмори тя.

— Скоро… скоро… Мислех си, следващата пролет, след като завършим. Тогава „Нортроп Груман“ ме изпращат на специализация на запад, а също и да работя по модула на Пауъл.

— Модула? Сключили сте договор?

— Ние сключихме — каза той. — Какво удивително бъдеще ще видят децата ни. — Посочи към небето и Хел се взря накъдето сочеше. Може би някой ден…

Хел го погледна и си пожела той никога да не се променя, да остане винаги изпълнен с огромна надежда и да не загуби детето в себе си. Тя нямаше подобен късмет. От най-ранно детство ѝ повтаряха, че е изключително глупава и че навярно никога няма да постигне нещо стойностно. Но Джон ѝ каза (тя все не можеше да го повярва), че с лекота би надминала всички негови приятели от академията и че дори след време би задминала и самия него.

— Посредствеността вижда единствено себе си — каза ѝ веднъж той. — Талантът разпознава гения.

Те се прегърнаха и се целунаха силно и всеки вярваше, че пред тях лежат безкрайни възможности, а от юг долетя лек бриз, отгоре горяха студени звезди и само на двадесетина метра по-нататък нещо, което отдалеч приличаше на прашно петно по плажа, внезапно оживя.

В петното шестдесет милиарда тъмни форми оживено сновяха напред-назад, всяка от тях бе по-малка от прашинка и всяка усещаше промяната в ритъма на пясъка. Те не виждаха двойката, но можеха да доловят техните вибрации, насложени върху постоянното разплискване и отдръпване на вълните. Вибрациите подтикнаха хемосензорите^[4] им към действие: малките кухини, минаващи по целите им коремчета и затворени с нервни окончания, сега вече можеха да подушат двойката. Във въздуха безпогрешно се долавяше мирисът на кожа и слънчево масло на десетина метра източно от тях.

Шестдесет милиарда усти и двеста и четиридесет милиарда крачета зашаваха усилено, собствениците им нямаше как да знаят или да разбират, че в момента от техния вид съществуват много повече екземпляри отколкото през последните десетина милиона години. Деликатното равновесие на природата отново бе излязло извън контрол.

Те съществуваха, за да дишат и за да се плодят. И да се хранят.

Без друга цел и с хладно безразличие те подушиха склона и се раздвижиха като едно цяло.

* * *

Ръс реши, че е невъзможно да заспи, независимо че влажността бе спаднала. Прецени, че тази вечер въздухът е достатъчно студен и сух, за да остави прозореца широко отворен и да опита да заспи под непрестанния шум на нощния прибой.

Но както винаги, джуджето на безсънието гризеше подмолно съзнанието му с малките си миши зъбки и рядко му позволяваше удоволствието от пълното отпускане. Той подозираше, че то се опитва да му съобщи нещо. Че се опитва да му каже, че му е писнало. Писнало му е от работата. Писнало му е от Лонг Айланд. Писнало му е от оная кучка Памела, дето пали цигара от цигара, за която се опитваха да го оженят.

Така че той си седеше в леглото, гърбът му бе подпрян от четири възглавници, щракаше от канал на канал, но твърде малко от тях успяваха да привлекат вниманието му. Бавно течаха новини. Днес в Индия в гладни бунтове бяха убита три хиляди души, но всички се натискаха да правят репортажи как най-накрая някой успял да гръмне действителния подстрекател…

(досада)

Някакви биолози предричаха катастрофи от киселинните дъждове и измиращата голяма северноамериканска жаба…

(досада)

И че цената на кафето със сигурност ще се вдигне тройно по Коледа поради някакво нашествие на молци в Колумбия…

(ни в клин, ни в ръкав)

Най-накрая откри среднощно токшоу с Джоуел Мартин, който беше направил цяла поредица предавания на тема: „Цивилизацията: Следващите петдесет години“. Сега бе поканил своя най-известен, но и рядко досаден гост: Ричард Синклер, смахнатия учен, който вечно търсеше изгубените светове на Вавилон или на динозаврите и в същото време проектираше ракети. Единственото обяснение, което даваше за тези свои на пръв поглед противоположни по характер занимания, беше, че в миналото откривал пътеводни знаци към бъдещето.

(ужас)

Тази вечер беше изпаднал в онова, което Ръс наричаше „истинската вавилонска мания“ и дрънкаше за някакви странни вкаменелости, открити в Ню Джърси. Ръс усили звука.

— Днес загадката за изчезването на динозаврите стои горе-долу така — обясняваше Ричард. — Ако отидете където и да било по света и започнете да копаете назад във времето до 70 милиона години преди Христа, ще откриете всевъзможни кости от динозаври. Над тези кости, в скалната маса, датираща от преди 65 милиона години преди Христа, ще се сблъскате със зловещ пласт, който обикновено е с дълбочина от няколко крачки и в него липсват каквито и да било кости от какъвто и да било животински вид. А когато изследвате отблизо вътрешността на самия пласт, ще откриете прах от комета или от паднали астероиди. А отгоре идва нов пласт с изобилие от кости, сред които са тези на прародителите на овцата, камилата, слона и прасето.

— Прекрасно — каза Джоуел. — Но какво може да ни разкрие това за бъдещето?

— Ще стигна и дотам. Когато се вгледаме много, много внимателно в тези най-стари, най-долни скални пластове, започваме да виждаме доказателство за великата промяна, настъпила в целия свят. През Нова Зеландия и Антарктида, през Аляска и Северен Китай е започнал да се образува ледът. Тропическите гори и всичко живо в тях е било унищожено, или още по-точно, всичко живо се е придвижило към екватора. Това обяснява защо много от динозаврите са изчезнали стотици хиляди години, преди да се разрази адското бедствие.

— Е, бога ми, то наистина било адско — каза Джоуел.

— Съвършено вярно — отвърна Ричард. — Когато паднали кометите, динозаврите и повечето топлолюбиви създания вече се били събрали близо до екватора. И именно в тази тясна граница, по-точно в Мексико, последвали земетръсни изригвания. Дори ако вземем само попаденията в Мексико, те могат да сложат в малкото си джобче всички оръжия от цялата Студена война накуп. Ако си бил млекопитаещо, което се крие в дупки, може и да си имал някакъв шанс да оцелееш, след като си имал готово бомбоубежище. Но ако си живял на открито като сорианите на територията на екваториално Мексико или Бразилия, или Калифорния, най-вероятно си бил пътник. В отсъствието на динозаврите бозайниците в Америка се надигнали от своите дупки и през следващите някъде към милион години започнали да се разпространяват, да стават все по-разнообразни, високи и грациозни. Подозирам, че когато климатът се затоплил, а Аляска и Гренландия отново станали обитаеми, тези по-големи, нови бозайници пресекли ивицата суша към Китай и победили онези неколцина динозавъра, спасили се от пълно унищожение. Така че великото изчезване на динозаврите е протекло на два етапа.

Очите на Ричард придобиха онова вманиачено изражение, с което бе станал известен. Беше стигнал до предела, след който вече си бе самодостатъчен и нямаше нужда от интервюиращ, а отегчението на Ръсел спадна с още няколко градуса и той започна да се отпуска.

— Измиране на две степени — продължи Ричард. — Първо капанът на кометите, а после произтичащия от кометите бум на бозайници. Това накратко е положението. Но подобно на повечето актуални хипотези, навярно и тази е погрешна.

— Навярно е погрешна? — възкликна Джоуел. — Собствената ви любима теория?

— Навярно е погрешна — гласеше отговорът. — Когато Луис Алварес пръв започна да изучава оставения от кометите слой прах, той предположи, че евентуално всички растения в света е трябвало да изсъхнат от падащата пепел и че малкото риещи бозайници и повечето от съществуващите тогава насекоми са оцелели, хранейки се с корени и семена.

— Това обяснение не ви ли задоволява?

— Не. Засега не.

— Значи ли, че и Алварес също греши?

— Да, и той…

Писъкът бе пронизителен, далечен и много кратък. Заприлича му на вик на млад мъж, но стихна толкова бързо, че Ръсел се зачуди дали просто не му се е счуло. Намали звука и обърна лице към прозореца.

По стъклото се блъскаха прашинки. Единствените звуци, които чуваше, бяха плисъкът на вълните по плажа, песните на няколко тийнейджъри в Магнолия парк и скърцането на дъските на крайбрежната алея под гумите на патрулираща полицейска кола.

„На западния фронт нищо ново“ — си каза той. Дори и щурците явно бяха твърде отегчени, за да свирят.

Отпусна се на възглавниците и усили звука. Синклер разправяше нещо на фона на рисунките на някакво гротескно подобие на мравка, достатъчно голямо да погълне целия Ръс заедно с леглото.

— Удавило се е в езерце от смола — каза Ричард. — Смолата, която се превръща в органичния скъпоценен камък кехлибар, предоставяйки ни малки гробници, десетки хиляди пъти по-древни от саркофазите на фараоните. Цели планински вериги са се образували и изчезнали, откакто е умряло това насекомо, около шестдесет и пет цяло и седем милиона години преди Христа, току отвъд реката, в Ню Джърси.

— Шестдесет и пет цяло и седем милиона години преди Христа? Искате да кажете, че сте в състояние да го определите с такава точност?

— Лесно е, когато човек има на разположение пластове вулканични скали и пепел от комети, с които да работи. Това ново отлагане на кехлибар лежеше точно под слоя останки от комета, само на няколко инча по-надолу. И първото, което ще забележите, е, че буквално гъмжи от насекоми…

По екрана се придвижи кехлибареното гробище, сякаш цял рояк е бил запечатан насред полет.

— Сега следва страшната част: Ние също така разполагаме с отлагания от слоя, който се е образувал направо върху кометната пепел, само неколкостотин хиляди години по-късно.

— Само!

— Ще трябва да ми се довериш за това, Джоуел. Палеонтолозите гледат по странен начин на времето. Важното и донякъде странното за насекомите, които открихме над слоя пепел, е, че те съставят ново поколение в сравнение с онези, които са живели преди кометата, само на няколко инча под пепелта. Като изключим хлебарките, термитите и няколко други от старите видове, почти всички насекоми, живели по времето на динозаврите, са изчезнали заедно с тях.

— Значи твърдите, че кометата е имала далеч по-разрушителни последствия, отколкото си ги е представял Алварес.

— Да, доколкото изглежда, е разтърсила из основа световната екология. И щом е могла да заличи толкова устойчиви създания като насекомите, много ми е чудно, че изобщо нещо е оцеляло.

Вторият крясък беше малко по-силен, но този път излизаше от три или четири гърла, към които се бе присъединил и викът на млада жена.

„Просто няколко хлапета се наливат с бира и обикалят наоколо — каза си Ръс, — няма от какво да се притесняваш.“

Увеличи още звука.

Ричард обясняваше как цивилизацията получила най-простичката представа какво е това комета — представа от четиридесет мегатона, паднали в Тунгуската тайга през 1908 г. После предупреди, че каквото се е случило в миналото, със сигурност ще се повтори и в бъдеще и че след като човечеството днес е навлязло дори и в Сибир, вече не можем да си позволим риска от ново падане на комета, пък било то и в Тунгуската тайга.

— Ето защо се нуждаем от модула на Пауъл! — възкликна той и се впусна в монолог за така наречения проект „Космически патрул“ и ракетата „Валкюрия Марк едно“, която по някакъв начин щяла да направи възможно откриването и унищожаването на застрашаващите ни комети дълго преди те да доближат Земята. На Ръс всичко това му идваше малко в повече, но вече нямаше значение.

Следващите викове бяха по-силни, по-близки и по-масови. Ръс изключи звука и изтича до прозореца, където си даде сметка, че все пак онова, което беше чул, не са били крясъците на забавляващи се хлапета, а викове на болка и ужас.

Видя как едно момиче се търкаля по земята под лампите на Магнолия парк, обгърнато от нещо, което той първо взе за вълнен пуловер. Наблизо лежаха две купчини дрехи, в тях се движеха парчета плът. Само един от приятелите ѝ беше още на крака и той като че ли облечен във вълна, черна вълна. Или червена. И двете. Момчето блъскаше с ръце по тялото си, тичаше и крещеше: „О, Господи, моля те, махни го от мен, о, не, о, Господи, о, не, не, нееее…“

На Ръс му се стори, че крещящото момче може би щеше да избяга от парка, ако не се бе спънало в един плет и паднало върху маса за пикници, също като че ли покрита с вълна. Момчето рухна и не помръдна повече.

Когато Ръс се отдръпна от прозореца, краката му се подгъваха, той тежко се отпусна на леглото и започна да набира 911. Още преди диспечерът да е вдигнал слушалката, чу как нещо се движи зад гърба му, въпреки че това не бе възможно. Беше прекарал цялата нощ самичък в леглото, а и вратата бе заключена.

Когато все пак се обърна, за свой ужас осъзна, че вече не е сам в леглото и че досадата е сред най-малките му грижи.