Чарлз Пелегрино
Прах (23)

22
„Моят начин“^[38]

Ден сто петдесет и пети, 9:45 часа, вашингтонско време

— „Огледало“, чувате ли ме? „Огледало“, „Огледало“, тук „Алфатаун“. Обадете се, „Огледало“. Имаме визуално потвърждение за многокилотонен взрив на северна ширина тридесет… Повтарям Съединените щати бяха нападнати в…

Скенера прегледа своя „Смит & Уесън“. Оставаха още четири патрона. Което означаваше десет изстрела, като се прибавят и патроните от пистолета на Уиндоумейкъра. Правилникът предвиждаше по шест изстрела на човек. Нямаше други боеприпаси. Според правилника единственият случай, в който трябваше да носят оръжие, беше, когато в капсулата се намираше друг човек, освен бойния командир и членовете на бойния екипаж. Не мислеше, че сега някой би успял да слезе при него, било то и вътрешната полиция. На повърхността дезертиралите екипажи вероятно бяха взели със себе си своите М-1 и гранатометите, но той нямаше нужда дори и от тези минимални средства за защита, защото многото метри стоманобетон даваха възможност на командните центрове и техните ракети да устоят дори и на близка ядрена експлозия.

В този океан от бедствия всеки човек от кръга от петте капсули бе решил сам за себе си как да постъпи. Скенера избра да остане на своя пост. Тъпчеше се със зверски количества кафе и аспирин. За всеки външен наблюдател това би предизвикало нервни хихикания, но нямаше причина за смях: той просто се опитваше да прави каквото може.

По компютъра му се появиха сведения, взети от хеликоптерите за първите данни от радиационното замърсяване над Вашингтон, което само потвърди наученото от сеизмичните сензори. От града бяха останали само дим и прах, само тук-таме сред дима се появяваше по някоя сграда с хлътнали стени и веднъж бе показано увеличение на почерняла и изгорена жена, която газеше из Потомак, притиснала към гърдите си някакъв вързоп с размера на голяма котка, от който се подаваха ленти разкъсана плът. Зад лявото око на Скенера потече кръв. Облегна се на стола си, вдигна ръка към главата и внезапно припадна.

* * *

Отец Елтън откри, че да си обграден отвсякъде със смърт е може би толкова лошо, колкото и ти да си сред мъртвите. Всичко беше започнало с красиво избухване на цветовете: оранжево, червено и жълто, след това над него се спуснаха кълбета дим и полумрак. Не се чу взрив от експлозия. Само цветове. Той смаяно се насочи към речния бряг, а хиляди други слисани хора в нестройни редици се клатушкаха в същата посока. Кожата от гърба на човека преди него се вееше като парчета стари дрипи. Той безцелно тръгна след ходещия труп, докато пред тях не изникнаха димящите останки от автобус, пълен с човешки тела. Едната страна на автобуса бе издънена и всичките стъкла бяха изчезнали и когато свещеникът влезе вътре, видя, че кожата и дрехите на пътниците липсваха. Единственото, което мърдаше, беше неродено бебе, което продължаваше да се бори в корема на мъртвата си майка.

Той се препъна и излезе навън, изоставяйки мъжа, който го бе завел до автобуса, да рухне на земята.

Спря се на около триста метра от автобуса, без да знае, че се намира близо до останките от пейката, на която някога Акиро Такаши бе разказал на Пол Тибетс как една слънчева августовска утрин забелязал приближаващия се самолет. В книгите бе записано, че тогава пилотът казал: „Да, виждах цялата Хирошима като на длан под мене. След това сграбчил с две ръце дланта на Акиро и казал: — Това не бива никога да се повтори“.

На ъгъла зад пейката, над главата на отец Елтън се издигаше всичко, което бе останало от някаква триетажна тухлена кооперация. Три пищящи деца се бяха вкопчили за нейния връх. Бяха голи и някъде дълбоко в мозъка на свещеника се отпечата фактът, че тялото на едното от децата бе цялото покрито с кръв.

Отначало бе благодарен, че е оцелял, но когато вцепенението отстъпи място на ясното осъзнаване на ужасната действителност, той бавно, но сигурно започна да се вини, че е жив. Когато стигна реката и над главата му закръжиха първите хеликоптери, а той нагази из студената вода сред стотиците изгорени тела и видя как една жена е понесла детето си към него, подканяйки го най-сетне да отвори очи и без да забелязва, че с всяка нейна стъпка кожата и мускулите падаха от костите ѝ, милостивото вцепенение започна да се пропуква. И го налегнаха безмилостни угризения.

Тогава се замисли за трите деца, които бе видял да висят от тухлената кула и за останките на неизвестните хора от автобуса. Някаква прищявка на съдбата го беше обрекла да преживее бомбардировката, за да изпита мъчението от това, че никога няма да разбере какво се е случило с онези, които е изоставил. Историята няма да запомни свещеника, който се самоуби в една хубава пролетна сутрин в изоставен навес някъде из горите на северна Каролина. За него това бе единственият начин да потуши спомените за бягството си от ръба на Дантевия ад. Всичко това: почернелите вещи, овъглените хора, мъртвите и все още помръдващите мъртъвци, всичко това бе причинено само от три килотона взрив.

И все пак в сравнение с цялата заключена в нея мощ бомбата се беше провалила. Въпреки че бе хиляди пъти по-мощна от бомбата, разрушила Оклахома Сити през пролетта на 1995 година, тази бомба не избухна като хората.

„НАСТОЯЩОТО Е TOCFN ИНДЕКС, СТР. 24 ОТ ОБЩО 26

 

2–11. ВРЕМЕ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕЛТА (ВИЦ). ВРЕМЕТО ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЦЕЛТА ДАВА ОТГОВОР НА ВЪПРОСА ЗА ИДЕНТИФИКАЦИЯТА НА ТЕКУЩОТО МЕСТОРАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ЦЕЛТА, ПЛАНА НА ДЕЙСТВИЕ, ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ДЕЙСТВИЕ И ОСТАНАЛИЯ ПРОМЕЖДУТЪК ОТ ВРЕМЕ ДО ЦЕЛТА ЗА ВСЯКА РАКЕТА. ИЗМЕРВАНЕТО НА ВИЦ НА ДЕЙСТВАЩИТЕ РАКЕТИ МОЖЕ ДА БЪДЕ РАЗПОРЕДЕНО ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ПО УКАЗАНИЕ НА БОЙНИЯ ЕКИПАЖ ИЛИ КОГАТО РАКЕТИТЕ СЕ УПРАВЛЯВАТ ОТ ОПРЕДЕЛЕН БОЕН ПЛАН.

 

ПРЕБРОЙТЕ СТРАНИЦИТЕ.

АКО ЛИПСВА НЯКОЯ, НЕЗАБАВНО ДОКЛАДВАЙТЕ В TOCFN.

ПРЕБРОЙТЕ СТРАНИЦИТЕ.“

Премигващите в червено буквички на страничния прозорец показваха географската ширина и дължина на удара, а сеизмичните сензори бяха регистрирали мощ от три килотона.

Скенера не можеше да каже колко дълго е бил в безсъзнание. Когато се погледна в огледалото, видя, че мускулите по двете страни на лицето му са се отпуснали и че зеницата на едното му око е напълно разширена. „От газа е — предположи той. — Прекъсва нервните окончания в мозъка“ — което не бе толкова далеч от истината. Прионите бавно превръщаха мозъка му в желе.

Един от мониторите премигваше, вбесявайки малката кора на мезозавърския мозък, разположен близо до основата на черепа му. Не искаше да отвърне на бибипкането. Не искаше да се обажда. Искаше просто да си го изкара на някого. Удари монитора, и тогава… и тогава…

„Географска ширина четиридесет градуса… четиридесет градуса северно…“ Не знаеше кога е припаднал, нито кой ден от седмицата е било, но си спомняше географската ширина и дължина… а също и чувството за отдаденост на… на задачата…

Десетте ракети премигваха като червени правоъгълници на друг един екран, сигнализирайки, че след като и последната действаща капсула не се е обадила, са готови да превключат от програма „Единствен оцелял“ на „Труден спорт“.

Това бе… лошо, осъзна Скенера, въпреки че съвсем смътно си спомняше защо. И разбра, че е длъжен да отговори на ракетите. Това беше част от неговите задължения.

Отвори лаптопа и се подписа с електронната писалка. Правоъгълниците станаха жълти, но в тях продължиха да премигват червени светлинки. Трябваше да напише още нещо, разбра той, нещо важно, но не бе в състояние да си припомни какво.

Отчаяно започна да преравя купчините документи от TOCFN, докато накрая не попадна на нещо познато: Време за изследване на целта. Да, това беше важно.

Системата „Тор“ бе проектирана специално, за да не се допусне произволното изстрелване на ракети от някой недисциплиниран член на екипажа. Първо, и двамата бойни командири трябваше да дадат съгласието си за изстрелване, като едновременно завъртят ключовете, което бе заповед да се приготвят бомбите и загреят двигателите. Всеки член на екипажа знаеше как да се справи с това препятствие (бяха нужни две вилици, дръжка от метла и тиксо), но при всички положения бе необходимо преди това да се въведат нужните кодове, които се получаваха от Кемп Дейвид, Белия дом или от „Огледалото“. Съществуваха шестнадесет възможни комбинации за този код. Ако някой се опиташе безуспешно да проникне в кода на дадена ракета, то компютърът ѝ щеше да изпрати съобщение до останалите ракети: „Хей! Някой току-що използва погрешен код, опитвайки се да ме задейства. Не му обръщайте внимание“. Тогава всичките десет ракети преставаха да приемат командите на капсулата през следващите пет минути. При това положение разбунтувалият се командир можеше да прекара остатъка от своя живот, като пробва различни комбинации на всеки пет минути и времето пак нямаше да му стигне.

Но проектантите не се бяха сетили, пък и не биха могли да се досетят, че нещата се променят при последователното преминаване в режим „Единствен оцелял/Труден спорт“. Това хвърляше сянка върху сложната система, чиято най-главна задача бе да се предотврати случайното изстрелване. Би следвало още от самото начало да си дадат сметка, че режимът „Труден спорт“ дава възможност да се подкопае самата система, но подобно на всички големи исторически грешки, и тази се виждаше най-ясно от дистанцията на бъдещето.

Понеже стратегическите цели бяха склонни да сменят своите места и най-вече защото по време на война ракетите понякога биват пренасочвани в последния момент, не се изискваше въвеждането на код при програмиране на географската ширина и дължина на удара. Често се случваше компютрите на ракетите да поискат уточняване на целта от командната капсула. Това бе една от първите задачи, които птичките поставиха на Скенера, когато той най-после отговори на запитванията им дали е останал някой жив в капсулата. Отговаряйки им, той отмени с поне няколко часа преминаването в режим „Труден спорт“.

„Боен план?“ — попитаха ракетите.

Скенера не усещаше необходимата енергия да назове поименно целите за тридесетте бойни глави, така че записа: „Първоначална команда за изстрелване алфа“, което значеше, че и десетте птички ще се насочат към цел №1. Останалото бе лесно.

„Първоначална команда за изстрелване алфа — въведена. Изберете височина №1“

Скенера избра 6 километра височина и ракетите автоматично зададоха времето до изстрелването и необходимата височина съгласно с първоначалната програма, което гарантираше, че няма да слязат под това ниво, където биха се запалили и изгорели като фойерверки. Вторите удари щяха да станат на височина Дванадесет километра и петнадесет километра.

„Изберете географска ширина и дължина.“

Това вече беше трудно. Извика на екрана картата на света и по някакъв каприз на съдбата първото, което видя, бе протокът на Кук. С показалеца си насочи курсора през Оукланд, Пърт и…

— Какво ще кажете за Банкок? — и след кратка пауза каза: — Не.

— Калкута? Тц, бил съм там, видял съм я, опознал съм я.

— Атина? Може би следващия път.

— Торонто?

— Делмар? — обмисли това предложение, но премести показалеца си малко по на юг… и тогава го видя…

— Синатра!^[39]

За пръв път откакто можеше да си спомни (а преди колко време бе това?), усети, че иска да се засмее. На шега и все пак не на шега той зареди в паметта на ракетите координатите на рожденото място на своя своеобразен мъчител, с надеждата, че поне символично ще изтрие от лицето на земята и последната следа от неговото съществуване. След четиридесет секунди и десетте птички засветиха със зелена светлина по дисплея на компютъра му, сигнализирайки, че са разбрали шегата му: 74 градуса, 1 минута и 3 секунди западна дължина; 40 градуса, 45 минути и 2 секунди северна ширина.

После силите отново го напуснаха и той си изтананика някакъв фалшив вариант на песента на Синатра „Ела и полети с мен“ в посока към Уиндоумейкъра и херметичната врата. Пет минути по-късно гърбът му се изпъна и както си седеше с изправен гръбнак на своя пост, той изпадна в кома.

Ракетите напразно се опитаха да се свържат с него и след известно време тихичко и неминуемо преминаха от режим „Единствен оцелял“ в режим „Труден спорт“. По това време непотребният вече ковчег беше почти пълен; бе започнал пътешествието си под формата на първия прион, когото измирането на насекомите бе принудило да се установи в нов гостоприемник — прилепите, които на свой ред вследствие на същото това измиране на насекомите и на плъзналите по целия свят зарази се бяха принудили да потърсят нова плячка. Прионите се бяха преместили в кръвта на прилепите и чрез нея се бяха разпространили из цяло Тобаго и Мартиника, бяха се прехвърлили в тялото на Адам Ханделсман-Скенера, в чийто мозък смъртта вече бе проникнала, когато пристигна в Канзас. Там заболяването беше свързало в едно биологията и киберпространството с помощта на препрограмираните ракети „Тор“, на които предстоеше след отброяването на последните цифри да предприемат кратко пътешествие на юг към западните подстъпи на моста „Джордж Вашингтон“. Възлизаха на тридесет пъти по триста тридесет и пет килотона… Надигналите се топлинни вълни и вълни от свръхналягане при преминаването си през Манхатън, щяха да възкресят гледката на вулканичния пейзаж, съществувал по тези места преди шестдесет и пет милиона години, щяха да разбият стените на Лонг Бийч и Фрийпорт, преди да се спуснат към „Син Мир“ и към Града на мечтите.