Чарлз Пелегрино
Прах (3)

2
Пробуждания

Ден първи

За Ричард Синклер Лонг Бийч бе компромисно решение. Въпреки че жена му Даун го придружаваше в експедициите до Монголия и Австралия, тя си беше градско чадо и не можеше да си представи, че ще живее на повече от час път с влак до Манхатън. Колкото до Ричард, той би бил съвършено щастлив да се завре някъде вдън Австралия, но си даваше сметка, че за него самия щеше да е точно толкова подлудяващо да живее в покрайнините на Манхатън, колкото и за Даун да се установи в Монголия. Дори Стонибрук и Хемптънс ѝ се струваха твърде провинциални. „Има прекалено много дървета — мърмореше тя. — Привличат насекомите.“

Така че се установиха в неголямото градче Лонг Бийч, на по-малко от час път с влак до Пен Стейшън. Заливите и блатата откъсваха градчето от останалата част на континента и до него се стигаше само с лодка или по моста. И Ричард си го харесваше точно такова. На няколко крачки от дома им се разстилаха широките простори на Атлантика, откъдето през повечето дни долиташе чист въздух и върху които все още никой не бе построил градове, въпреки че той самият и физикът Джим Пауъл се бяха опитвали да измислят как може да стане и това.

Накратко, след като Ръс, Джон и децата в Магнолия парк се сблъскаха с онова, което новинарите щяха да нарекат „прашинките“, Ричард напусна „Студията Виаком“ в окръг Съфолк и се устреми на запад. От едната му страна се нижеха блатата и обраслите с борове пустоши на Оушън Паркуей, а от другата се плискаха вълните на Атлантическия океан. Когато достигна до Джон Бийч Тауър, в Магнолия парк бяха пристигнали първите полицейски коли, откликнали на призива 911, а в нощта вече се разнасяше ново повикване: „Пострадали двама полицаи. Моля незабавно пратете подкрепление“.

Докато паркира колата на мястото ѝ, докато провери дали малката му дъщеричка е добре завита и си измие зъбите, докато се гушне до Даун, като я разбуди със студените си стъпала, прозвуча нов отчаян вик и телефонната линия към центъра на щата внезапно оживя.

Бързите действия на правителството не доказаха нищо друго, освен колко беззащитна е цивилизацията пред атаките на природата. Като получи описанията на необяснимите смъртни случаи в Лонг Айланд, един от помощниците на губернатора се обади в Центъра по контрол на заболяванията (ЦКЗ)^[5] в Атланта и изгуби цял час с една жена, чиято специалност бяха вирусните инфекции, да ѝ описва смътно и по сведения от втора ръка въпросния „хищен прах“.

Това нямаше никакво значение.

Докато си говореха по телефона, безмилостното черно езеро се вдигна над брега и нахлу в отворените прозорци на двете високи, построени с изглед към океана сгради край Магнолия парк, полази по стените и се напъха в одеялата и нощниците. Но в действителност не прахът на Земята, превърнал се сега в осем милиарда чифта разкъсващи зъби, а на разсъмване — в сто и двадесет милиарда, бе истинският разрушител на човешките мечти, унищожител на онова, което Ричард виждаше като новата Златна ера. Другаде трябваше да го потърсят бюрократите и учените.

Прахът бе само разложението, което се разстила с отлитането на последния дъх, външният, видим признак за смъртта. И така, докато Ричард спеше, а помощник-губернаторът молеше за съвет, познатият обичаен свят с привичния си социален ред вече бе мъртъв, макар все още привидно да живееше.

* * *

— Татко е глупак.

На големия телевизионен екран алозавърът на Ричард лежеше по гръб, виеше и риташе във въздуха, след като го бе цапардосал малкият стегозавър на Там. Графичното пресъздаване бе толкова реално, че в сравнение с него дори и анимираните чудеса на „Джурасик парк 3“ изглеждаха като зле нарисувани анимационни филмчета.

На преден план една скрита в гъстите глухарчета хлебарка гледаше как алозавърът започна да кашля кръв и над него се спуснаха като истински лешояди птеросорианите.

— Имам нов живот! — извика Ричард и алозавърът изчезна, а на негово място се появи първо купчина трошливи кости, а после — бял прах и накрая повей на вятъра издуха останките извън полето на екрана. А от левия ъгъл се появи една позната виолетова фигура, която Ричард бе програмирал като специална изненада за Там, но която нямаше да влезе в окончателната пазарна версия на играта.

— Пипнах ли те, Стеги! — извика Ричард на шампиона.

Деветгодишната Там насочи сензорната си ръкавица към екрана, закани се:

— Ще пада пердах! — и се разсмя.

Преди виолетовият, ухилен Т-рекс да успее дори да се наведе, вече беше получил шест рани, от които започна да се лее кръв.

— Мразя те — изпя Ричард по мелодията на старата песен „Този старец“.

— Ти ме мразиш — звънна гласът на Там и двамата подеха в унисон: „Ние сме откачено семейство, / с удар на камшик, ах, със зверски пердах, /с нищо работа голяма / лилавия динозавър го няма!“

— Мравоядска целувка! — извика Ричард, изплези език като мравояд, преструвайки се, че ще лепне дълга мокра лига на бузата ѝ.

— Ъъъ, гадно — развика се Там. Ритайки и кикотейки се, тя отскочи към по-далечния край на дивана.

Ричард притисна пръст към устните си.

— Шшт, тихо, да не събудиш мама.

Там се огледа наляво и надясно, погледна към хола и спалните, внимателно се заслуша за шума от нейното събуждане. Но всичко бе тихо. Мама трябваше да поспи.

— Извинявай, татко — прошепна тя.

— Няма нищо, цветенце. Сега какво ще кажеш да излапаме по една закуска?

Ричард свали сензорните си ръкавици, пусна музикални клипове и гребна с вилицата малко бъркани яйца. Яйцата бяха изстинали, а портокаловият сок се беше стоплил, твърде дълго го бяха пренебрегвали в полза на видеоиграта; но до края на своя живот всеки път като си припомнеше тази простичка закуска, Ричард се дивеше как в онзи най-черен сред черните понеделници е могъл да върши нещо толкова обикновено, като да пийва портокалов сок и играе видеоигри с дъщеричката си, докато само няколко малки блока по-нататък тъмното петно, което щеше да се превърне в истинско бедствие за всички и всичко, вече бе започнало разрушителното си въздействие, изливаше се от Магнолия парк и разпръскваше своята отрова под кожата на планетата Земя. Оказа се, че закуската не е единственото нещо, което Ричард пренебрегна тази сутрин. Същите онези технологии, които толкова ценеше и за чието развитие непрекъснато спомагаше, бяха направили все по-възможно човек да се откъсне от ежедневния живот, затваряйки се в свой собствен свят. Беше прекарал първия час след събуждането си в ровене по Интернет, търсеше най-новата информация от Бейджин^[6] за гнездото със скелетчета на бебета тиранозаври, прехвърли се в Колумбия да преброи насекомите в ново отлагане на кехлибар. През цялата онази сутрин той би могъл само с едно леко движение на китката да превключи на Си Ен Ен и веднага да научи, че в неговия квартал става нещо нередно.

Накрая именно технологията изяде главата на Ричард. Тя пусна бушуващия ураган във все още обитаемия му дом, остави семейството му разделено пред бъдещото нашествие, позволявайки му да прекара последната сутрин от стария свят в пълно неведение, че в близкия край на плажа екипажът на един хеликоптер, след като излезе да провери два покрити с „прашинки“ обекта, които лежаха прегърнати край платформата на спасителите, на свой ред се превърна в покрит с „прашинки“ обект. Тази плътоядна ничия земя, не по-голяма от жилищен блок, бе обградена от линията на полицейските заграждения, а зад тях се простираше една още по-широка развълнувана ивица, в която пожарникари, полицаи и доброволци от квартала търчаха от врата на врата и настояваха хората по-бързо да напуснат района. Тази ивица още не беше достигнала до дома на Синклер, а светът отвъд нея в Каролина, на Азорските острови и в долината на Тигър и Ефрат, или поне онази негова част, която слушаше Си Ен Ен, отначало бе склонен да погледне на вълненията в Лонг Бийч само с някакво нездраво любопитство. И преди имаше катастрофи и слухове за катастрофи: вирусът Ебола, смеховата болест от Нова Гвинея, пчели-убийци, вид амеби, които се размножават в човешките глави и са способни само за няколко часа да разядат целия мозък, синтетичен кръвен препарат, който превърнал кръвта на една жена в нервнопаралитичен газ; бактерии, които карат кравите, свинете и някои деца да хвръкват във въздуха… Навремето около всяка една вдигаха шум, все едно че е най-страшната катастрофа, заплашвала някога човечеството, но после те безславно бяха отминавали, без да оставят следа.

Така че през първите часове на последната сутрин на стария свят, докато Ричард си миеше зъбите и целуваше нежно Даун за довиждане, като внимаваше да не я събуди, докато Там покри една чиния с яйца и я сложи в хладилника „за мама“, докато телевизионният екип за пръв и последен път се сблъска с „прашинките“ и целия свят гледаше, все още бе възможно да се повярва, че в Лонг Бийч не се е случило нищо твърде сериозно. Внезапната поява на прашинките беше драматична и може би малко ужасяваща, но в никакъв случай не и истинско бедствие.

Днешният ден бе важен за Там. Ричард щеше да я води в старата научна ядрена установка в Брукхейвън^[7], за да ѝ покаже новата изложба динозаври, в чието създаване бе участвал и той. Изложението беше достатъчно голямо и достатъчно интерактивно, за да откликне на усещането за чудо на всяко едно деветгодишно съзнание. Тя щеше да може с помощта на най-съвременни скенери да надникне в онова, което на външен вид изглеждаше като обикновена буца червено-сивкава скала, но всъщност представляваше скелета на бебе тиранозавър, все още свито в черупката на своето яйце. Тримерната компютърна анимация даваше възможност да се проследи развитието на вкамененото скелетче до представен в цял ръст възрастен екземпляр.

Друг скенер щеше да ѝ позволи да види във всичките им изумителни подробности първите малки късчета ДНК, извлечени от костния мозък на тиранозавър. Оказа се, че принадлежат към регулиращите гени и като се приложат към напълно лишената от плът компютърна анимация, Там можеше да проследи как тиранозавърът се свива до размерите на овчарско куче.

— За онези от нас, които така и не са успели да надраснат „Семейство Флинтстоун“ — обясни ѝ татко, — ето го и Дино, обикаля наоколо.

Ричард се замисли. Години наред той и биофизикът Джаксън Ройкирк говореха за възкресяването на изчезнали видове, за превръщането на генетичните технологии в най-модерни оръдия на палеонтологията, така че някой ден да изучаваме живи, дишащи динозаври. Но независимо от всички разговори, настоящото прилагане на древните генни нишки към компютърно синтезираните сориани, комбинирано с напредването на холограмите, правеха безпредметна цялата идея за клониране на динозаври.

Като че ли виртуалните динозаври не бяха достатъчно големи и удивителни, помисли си горчиво Ричард, като че ли усещането за чудо у Там се нуждаеше от допълнително стимулиране. За всеки баща неговото момиченце е най-сладкото, най-неустоимото, най-умното, но момиченцето на Ричард беше всичко това и много повече, дори и мъничко отгоре. Струваше му се, че тя вече е твърде умна за своите учители, за своите родители и за своето собствено добро.

Утринният въздух беше съвършено спокоен, слънцето току-що се бе показало зад стената от покриви откъм Магнолия парк и огря с топлите си лъчи лицето на Ричард. Когато отвори предната врата, за да качи Там в джипа, забеляза, че обувките ѝ се бяха навлажнили. Неговите също.

Нещо не бе съвсем наред, но когато погледна към предния двор, единственото, което привлече вниманието му, бе сивкавият отпечатък на роса по тревата, един съвсем безобиден остатък от плътната мъгла, появила се през нощта. Топлината на слънчевите лъчи му подсказа, че росата ще се изпари още преди първата почивка за кафе в Брукхейвън.

По-късно, когато имаше достатъчно време на разположение да се замисли за това последно свое минаване през входната врата на къщата, си спомни за редицата високи борове край гаража и в паметта му възникна образът на хранилките за птици. Там ги беше закачила, но той не можа да си спомни дали бе чул някоя птица да запее през онази сутрин или някакъв друг сутрешен шум, освен фалшивия, но упорит вой на полицейските сирени и вибрациите на хеликоптерите, които долитаха от далечината.

* * *

Докато Джаксън Ройкирк караше на изток към изход №68 за Брукхейвън, надул до дупка един стар албум на „Рамонес“, той беше също толкова изолиран от новините за света, колкото и Ричард Синклер.

Обикновено развлеченията вредят както на науката, така и на семейния живот. Но понеже най-завладяващите развлечения често са плод на висши технологии и са наистина забавни, е нужно изключително усилие на волята, за да ги изхвърли човек от живота си. Джаксън много рано научи, че е изключително лесно да си пропилее човек цяла една сутрин в Интернет, като се бори с никога несекващия прилив от нова информация. Разреши проблема, като започна да влиза в мрежата много рядко и спорадично и издигна от своя край на връзката дигитална преграда, която да пропуска само затворен кръг приятели или хора, способни да докажат сбъдването на толкова малко вероятни събития като:

Старозаветния Кивот, изравянето на…

Звукова бариера, преодоляване от витлов самолет при хоризонтален полет…

Исус, второ Пришествие на…

Плезиозавър в Лох Нес, залавянето на…

Документи по проекта „Розуел“ НЛО, доставяне в моя кабинет на…

и любимото му:

Републиканска партия, цялата, спонтанно самозапалване на членове на…

Ежедневието му не включваше слушането на новините на Си Ен Ен по радиото сутрин. Вместо това той и жена му на закуска слушаха музика (тя предпочиташе австралийски рокбанди и най-вече новия фолк-пънк). Струваше му се без значение, че започва дните си откъснат от останалия свят. Ако се случеше нещо извънредно важно, то щеше веднага да го научи в лабораторията. Впрочем най-добрите му хрумвания като че ли се появяваха след закуската с Ан, докато слушаше „Рамонес“ или „Гуд Ратс“ и чакаше да излезе от задръстванията по магистралата в Лонг Айланд. Свръхзвуковите влакове, космическата сонда „Номад“ и почти двеста други патента дължаха създаването си на „Дистресуей“.

Днес мислите на Джаксън бяха заети с местната икономика.

Само преди няколко километра, след като мина покрай оградената строителна площадка на нов търговски суперцентър, видя два билборда, съобщаващи за откриването на друг търговски център. Зачуди се откъде ли идват парите, с които се финансират тези тъй зависими от пазара предприятия. Като оставим настрана интелектуалното богатство, което се създаваше на места като Брукхейвън, Лонг Айланд нито произвеждаше, нито изнасяше нещо. Навремето на острова се правеха самолети, подводници и ракети, включително и корабът, с който Нийл и Бъз стъпиха на Луната. Сега впечатлението бе, че все повече и повече хора се прехвърлят зад щандовете на търговските центрове, или си изкарват хляба, строейки същите тези центрове.

* * *

Ричард закъсняваше. Обикновено напускаше Лонг Бийч по „Бродуей“, но сега пътят бе преграден от полицейски коли, което изобщо не го обезпокои, защото в този град бе съвсем в реда на нещата, в който и да било ден да блокират по цели булеварди. Той реши, че сигурно група работници пребоядисва вече два пъти боядисаните означения за паркиране или някоя друга подобна безсмислица и като промърмори поредица от думи, срещу произнасянето на които в присъствието на детето Даун би възроптала силно, зави на север, после на изток покрай Джоунс Бийч и усили звука на хитовете на Елвис, от което Там потрепери. Посочи с показалец към отворената си уста и преиграно се престори, че ще се изповръща.

— Айде, дай шанс на Краля — протестира Ричард, — той направи доста добри записи за онова време.

— Какво е запис? — попита Там, като го накара да се почувства все едно че е бил роден през силура.

Намали звука заради нея, но не изключи записа и следователно не научи (както ако беше извадил диска и превключил на радио) защо над главата му кръжаха два хеликоптера на информационните агенции, откъде бяха дошли или защо по пътя се забелязваха повече коли от нормалното за това време на деня и защо всички те напускаха града.

Минути по-късно, докато караха през блатата на Луп Паркуей, Там включи лаптопа на баща си да прегледа електронната поща.

— Има писмо от чичо Бил и леля Джанет — обяви гордо тя. — Те са някъде… звучи като лумбаго. Не разбирам всичките думи, но нещо не е наред.

— Нека компютърът го прочете — каза Ричард.

Там завъртя електронната писалка по таблета, за да активира звуковата програма:

„Съобщение от Бил и Джанет Шут, остров Тобаго.

Реколтата е бедна. Нещо като лоша магия. Изглежда, всички местни прилепи измират. От глад. Видяхме живи само един-два вампира, но те въобще не би трябвало да са на този остров! Имам няколко идеи по въпроса, но, Рич, всичко това е напълно откачено. Трябва да говоря с теб възможно най-скоро.

Край на съобщението.“

Там се натъжи. Чичо Бил я беше научил да уважава и да се възхищава на прилепите, а любимият му лабораторен екземпляр Лестат — голяма, хранеща се с плодове летяща лисица — я бе накарала да ги заобича до обожание. За повечето деца прилепите бяха студени и зловещи; но Там ги възприемаше като топли и подвижни животинки, някои от които се привързваха като кученца, а други пък бяха дяволски хитри.

Тя погледна баща си.

— Вярно ли е, татко? Прилепите-вампири пият ли кръв?

Ричард се усмихна.

— Да — каза той.

— А по-големите прилепи ядат плодове?

— Правилно.

— Ами останалите?

— Най-вече насекоми.

— Бъррр!

— Правилно. Бъррр!

— Чичо Бил е странен — каза Там.

Ричард увеличи звука на „Хотела на разбитите сърца“, което накара Там да се намръщи, но като оставим настрана очевидно лошия музикален вкус на дъщеря му, останалата част от пътя беше приятна и не се случи нищо важно. Ричард нито чу по радиото, нито видя в огледалото за обратно виждане, че едва минута след като пресече подвижния мост на Луп Паркуей, двете му гигантски крила се вдигнаха нагоре и повече не се спуснаха. Не след дълго пътят назад към дома беше отрязан. Сега Лонг Бийч беше град, обграден от ров, а скоро след това дойде и карантината.

* * *

Казваше се Ед Бишъп и противно на някои свои колеги, не бе придобил навика всяка сутрин да се откъсва от останалата част от света. Нито пък се изненада силно от развоя на събитията в Лонг Бийч. От доста дълго време очакваше да се случи нещо подобно. Това, че само малцина от неговите колеги му вярваха, се дължеше както на религиозната му ориентация — известен бе неговият „култ към природата“, — така и на официалната му длъжност в лабораторията на „Лусънт Технолоджис“, която бе „инженер“, а не „зоолог“.

— Дойде време — зачете по телефона на своя стар приятел Едуин Уилсън — да поговорим за много неща: за жабите и за еднодневките, и за водните кончета, но най-вече за разнообразието на видовете.

— Или за очевидния му упадък? — попита неговият приятел.

— Да. Би могъл да обясни твоя нов проблем.

— Моят проблем?

— Твоят проблем — каза Бишъп. — Ако Лонг Бийч не е работа на Центъра за контрол на заразните заболявания, чий проблем е тогава?

— Ами на всички, ако теорията ти излезе вярна.

Теория не беше точната дума. Бишъп бе забелязал някои отделни промени в потока край своята къща, по-късно и в местния поток, след това — и в реката, но все още не беше в състояние да даде обяснение на случилото се. От повече от година ларвите на ручейника, на водното конче и на други водни насекоми непрекъснато намаляваха. Миналата пролет му се стори, че едва шепа разновидности са преживели зимата, а сега бе станало почти невъзможно да открие дори и тях. Приятелят на Бишъп, физикът Джошуа Ледерберг, бе потвърдил, че този феномен не се ограничаваше само в рамките на потоците и реките в Ню Джърси. Оказа се, че жабите и дъждовниците, а сега също и пъстървата са застрашени както водното конче.

— Еволюцията е хаос с обратна връзка — често казваше Бишъп.

— Въобще някой слуша ли какво говоря? — попита той. — Някой, освен теб?

— Извинявай, че го казвам, но освен един мой стар студент в „Пасифик Технолоджис“, почти никой друг.

— Не го вярвам, доктор Уилсън… Джош и аз изпратихме писмо до „Нейчър он Лайн“ преди повече от два месеца.

— И още не са го публикували. Знам.

— Защо да не го публикуват?

Уилсън сви рамене.

— Може би не трябваше да споменаваш киселинния дъжд. Вероятно някой си е помислил, че пророкуваш катастрофи. И за бога, Ед, защо ти трябваше да го озаглавиш „Заплашват ни безброй бедствия“? Много е високопарно. А освен това и онези разпенени заключения на Джош — това са неговите думи, нали?

— Кои думи?

— Онази част за това как трябва да приемем някакво златно правило и да сключим съюз със Земята, докато не е станало късно?

— Да, неговите са.

— Много е поетично, Ед, но това не е наука. Христе, как човек да провери нещо подобно?

— Не ти го проверяваш. То те проверява. Ако статистическите ни данни изобщо посочват нещо, то е, че в момента целият свят може би се е превърнал в тестов апарат, а ние сме заседнали в него.

По линията се възцари мрачно мълчание, докато Уилсън обмисляше картината, която Бишъп му бе обрисувал. След като потръпна леко, ученият от ЦКЗ каза:

— Не ми харесва за какво намекваш и на никого няма да хареса.

— Не ми трябва да го харесват, а да го публикуват.

— Не се притеснявай, стари приятелю. На твоя страна съм. Почти не намерих грешки в данните ти, освен заглавието и твоите спорадични отклонения към журналистика и мелодрама. Но се опасявам, че малката загадка в Лонг Бийч прави дори и твоите журналистически забежки…

— Поне мъничко уместни?

— Поне мъничко любопитни. Може би даже прекалено любопитни. Както вече казах, на никого няма да се хареса, но ще се опитам да прокарам идеята ти във Вашингтон. Навярно ще отнеме два или три дни да попият и тогава се надявам, че ще можеш да дойдеш и да докажеш, че съм бил прав.

— Благодаря за предложението, но съм съгласен и на това — само да дойда и да ти стисна ръката.

Уилсън се разсмя.

— Забрави ли? Ние в ЦКЗ не си стискаме ръцете.