Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dust, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мила Георгиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- sqnka (2022)
Издание:
Автор: Чарлз Пелегрино
Заглавие: Прах
Преводач: Мила Георгиева
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Печатница: Атика
ISBN: 954-729-084-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1453
История
- — Добавяне
III
Призивът
„Всяко нещо във вселената е свързано с всяко друго нещо във вселената.“
„Накрая всяка философия се слива с религията, която накрая се свежда до история. Накрая всяка история се свежда до биология. Накрая биологията се свежда до химия. Накрая химията се свежда до физика. Накрая физиката се свежда до математика. И най-накрая математиката се свежда до философия.“
„Бог е в детайлите.“
17
Прах при прахта: Крилете на Икар
Късен холоцен
Трета фаза
„Дарвин“ набираше скорост. След като откри порферините, космическият кораб се спусна на повече от осемнадесет километра под ледените поля на Енцеладус. Оставаха му още много километри, докато пробие към подземния океан, но всеки път, когато „Дарвин II“ престанеше да бръмчи и спреше за малко да се огледа наоколо, той безпроблемно разпознаваше по едва доловимите пъшкания и проскърцвания, идващи изпод леда и по далечния рев на хидротермалните клапани наличието на вътрешния свят, скрит в по-големия външен свят.
С всеки изминал ден реакторът трябваше да повишава температурата си заради парчетата метеоритен прах, освободени при разтапянето на леда, които се събираха на дъното на шахтата и образуваха все по-дебел изолационен слой между реактора и самия лед. Но машината натискаше отгоре, разчистваше колкото си може по-добре боклуците и оставяше след себе си сложни конструкции от метан, амоняк, черен лед и вчерашни дни. Седмици и седмици от вчерашни дни.
На близо два милиона километра оттам по посока на слънцето екипажът на космическа станция „Алфа“, обикаляща на орбита около Земята, бе престанал да се занимава с постъпващата от „Дарвин II“ информация. Хаосът долу на повърхността на планетата беше достигнал неимоверни размери. Ивицата зелена растителност, която в продължение на хилядолетия се бе извивала край течението на Нил сред белите пясъци на пустинята, сега беше обагрена в жълто-кафяви краски от настъпващите бактерии, а самата река течеше с цвета на съсирена кръв. Из Кайро и Тива бушуваха анархията и разрастващи се пожари, така бе и в по-голямата част от долината на река Йордан, в предградията на Атина и Рим, както и по границата между Индия и Пакистан.
На всеки час и половина станцията минаваше през ивицата, разделяща деня от нощта: тъмнина, светлина, тъмнина, светлина. Полетата на Шри Ланка най-накрая паднаха под яростната атака на гъбичките и нощно време искряха под валмата гъст дим, свидетелстващи за последното отчаяно усилие да се изтреби, изгори и стерилизира земята — една безнадеждна, излязла изпод контрола на държавните органи акция. Дневният светлик разкриваше, че полята на Австралия, Китай и Америка покафеняват, както преди това нивите на Индия и на заграбения от нея остров.
„Сигурен съм, че промяната в оцветяването би могла да се види и от повърхността на Луната, и то с просто око“ — написа в бележника си командирът Харлън. Дори и водите, плискащи се край континентите, променяха цвета си и той се боеше да сподели с останалата част от екипажа, но вероятно и те вече си го мислеха и се бояха да споделят, че може би да се качат в совалката и да се върнат у дома не е чак толкова добра идея.
Повечето правителства, включително и американското, бяха орязали така наречените „несъществени услуги“. Към тях спадаше и цялата космическа програма. Не че парите вече значеха нещо. Реколтата в Америка загниваше и като че ли дори и с всичките налични пари във Филаделфия вече не можеше да се закупи храна от чужбина. При нощното си прелитане над Атина и Калкута не забелязаха никаква светлина, независимо дали градовете бяха затъмнени от дима, вдигнат от нощните бунтове, или окончателно изличени от лицето на земята. Това бе поредното доказателство, че цивилизацията бързо изчезва от планетата под тях. Харлън се опита да убеди сам себе си, че хората скоро ще достигнат до дъното и после бързо ще се издърпат оттам със съвместни усилия, но започна да подозира, че човек като него, разглезен от последните постижения на висшите технологии, не е успял съвсем добре да си представи колко дълбоко може да е дъното. За съвсем кратко бяха рухнали последователно фермите, рибният добив и пазарът на ценни книжа. Влоговете се просрочваха. Парите нямаха покритие. Туризмът вече не съществуваше. Нямаше износ. Нямаше почти нищо друго, освен тълпи от бежанци, военни стълкновения и страх от военни стълкновения. Войната обезсилваше всяко организирано усилие да се намери лек за болестта на света и нахъсваше още по-силно местните военни вождове. Процесът беше влязъл в цикъл и вече си бе самодостатъчен, подобно на змия, подгонила собствената си опашка. Но гонитбата не можеше да продължава вечно, а най-малко този ужасяващ спазъм. Щеше да престане, когато змията загине от глад.
Погледът на Харлън се замъгли, когато пред тях отново изплува Калифорния. В условията на ниска гравитация сълзите не се стичат по долния клепач, нито просто могат да бъдат изтрити. Събират се на мокри купчинки над зениците и през тях се вижда като през зле направени лещи. Човек е принуден да ги изтрие. Харлън здраво стисна очи и ги затърка, а когато накрая вдигна клепачи…
Окъпаната от слънчева светлина Америка заемаше половината от небето. От някои предградия на Лос Анджелис се издигаха талази дим, оцветен в жълто, бяло и сиво.
„Защо пожари? Защо правят така?“ — чудеше се Харлън.
Увеличи изображението на собствения си квартал.
„Проклятие, не ми оставаше много! Още една седмица и щях да съм си у дома при нея.“
… но домът сега бе покрит от димно езеро. Дом. Дали е успяла да замине навреме, да се измъкне от тълпата? Но и в Оукланд и даже край Едуардс бушуваха пламъци. Целият щат Калифорния беше отишъл по дяволите. Не, от това, което видя, той заключи, че тя или е била пометена от паническата вълна, или вече е мъртва.
* * *
Ден сто и тридесети, 10:40 часа, канзаско време
На две хиляди и петстотин километра източно от Лос Анджелис затвореният в устойчивия подземен пашкул Скенер си даде сметка, че не може да заспи. Главоболието го хвана преди близо две седмици, точно след първата смяна с екипа от горния етаж. Смяната трябваше да им даде време за почивка и нормализиране в спортните зали на контролния център с неговите просторни спални помещения, прозорци и стая за отмора, снабдена с маси за табла и сауна. Дори предоставиха два пропуска на Скенера и на Уиндоумейкъра да отидат до града и да видят последните филми или да напазаруват.
Скенера си помисли, че това са последните два пропуска, които Военновъздушните сили ще издадат някога. Но те с нищо не можеха да спомогнат нито за почивката, нито за нормализирането им, а по-скоро за повишаване на кръвното налягане, главоболия и кошмари. Двамата слязоха до града с надеждата да си купят чипс и швейцарски шоколади, но скоро откриха, че минималните дажби от отпусканите от правителството „Хърши“ бяха последните налични количества шоколад в света. Докато излизаха от третия подред магазин, без пътешествието да им е донесло нещо, освен пакетче смачкани и безбожно скъпи „Чийз Дудълс“, някой беше успял да източи повечето от бензина от колата на Скенера и те едва успяха да се приберат с останалото количество. Когато се опита да купи няколко литра, за да е сигурен, че горивото ще му стигне, Скенера разбра, че няма гориво за продан на каквато и да било цена. Нямаше нищо друго, освен всепроникващата воня от загниващата реколта, а очите на местните хора изразяваха нещо, което Скенера бе виждал само по снимките от времето на Голямата депресия. Стори му се, че тези хора го гледат със смесица от страх и подозрение, готови да отмъкнат всичко ценно от него или от който и да било друг чужденец.
През двуседмичната си почивка той бе наблюдавал как пшеницата зад електрическата ограда от златиста с тук-там кафеникави петна се превръща първо в кафява с тук-там черни петна, а накрая почернява изцяло. Наблюдавал бе как зърнопроизводителите обединяваха сили да окосят и изгорят болните участъци, за да възпрат заразата. Но Скенера забеляза, че усилията им са безрезултатни.
Пожела си изобщо да не беше виждал горния свят и ако не бе мисълта, че там някъде в него живеят неговите жена и родители, то през тези дни на нашествие на злото той би бил изключително благодарен за електрическата ограда и за запаса от храна, гориво и медикаменти, които ако се разпределяха на дажби, щяха да стигнат поне за една година напред.
Имаше цял куп причини за главоболията на Скенера, но болките така и не преставаха, а с всеки изминал ден ставаха все по-жестоки, докато най-накрая предизвикаха сладникаво, но непрестанно гадене. Любимото му занимание — четенето, ставаше все по-болезнено за очите му, а и вече не можеше да се концентрира. Чудеше се дали не страда от тумор в мозъка и самата мисъл за това предизвика прилив на адреналин в тялото му, така както електрическият заряд преминава през солената вода, защото от кратичката си продоволствена експедиция към повърхност, беше разбрал, че вече е невероятно трудно да се осигури първокласни медицинско лечение.
Ами сънят? Как ли изобщо би могъл Скенера да заспи в тези дни, дори и ако не го болеше главата? Твърде много неща се случваха твърде бързо. Китайците анексираха Австралия и Нова Зеландия. Президентът беше окачествил поведението на китайското правителство като „безразсъдно“ и заповяда бойна група на Американските морски сили, предвождана от самолетоносачите „Индипендънс“ и „Джордж Вашингтон“, да се разположи в Коралово море. Втора военна група начело с „Нимиц“ най-после откликна на призивите за помощ на Шри Ланка и зае позиция на стотина километра западно от Коломбо. И Китай и Индия започнаха да обвиняват Щатите, че заговорничат с „враговете сепаратисти“, които щели да станат по-дръзки с приближаването на американските военни сили.
— Този неоправдан акт е един от елементите, внасящи несигурност в китайско-американските отношения — заяви чуждият министър пред Си Ен Ен.
— Ние по никакъв начин няма да предизвикваме военни действия — допълни говорителят на индийския външен министър, — но ако бъдем провокирани и нападнати, веднага ще отвърнем на агресията и ще унищожим врага.
— Флотата на САЩ е там, за да наблюдава и помага — бе обявил генерал Андрюс. След това подчерта, че в региона няма непосредствена опасност от избухване на война, но въпреки това не друг, а самият Андрюс заповяда капсулата им да е в състояние на „жълта тревога“.
— Исусе върху муле! — бе казал Уиндоумейкъра. — Капитане… наистина ли ще направят това?
— Няма начин — отвърна Скенера и започна да му обяснява, че никога няма да почнат да мятат ядрени глави един по друг, но според Уиндоумейкъра това съвсем не бе успокоително разяснение. Ако си спомняше правилно уроците на историята, през седемдесетте години дори и най-тачените военни стратези твърдяха, че ако две държави производителки на петрол, започнат военни действия една срещу друга, то да си бомбардират взаимно нефтените кладенци „е последното нещо на този свят, което биха направили“. И все пак, когато започна войната между Иран и Ирак, какво бе първото, което те направиха.
В момента болката пронизваше слепоочията на Скенера и обграждаше мястото, където вратът му се съединяваше с черепа.
— Хей, Капитане… — обади се Уиндоумейкъра зад своя компютър.
— Да?
— Почини си малко и опитай да поспиш. После ще трябва да си нащрек.
— Аз съм си нащрек. Всичко ще бъде наред. Ти само стой и гледай.
Скенера не вярваше и думичка от онова, което каза. Тялото му бавно се разпадаше. Можеше буквално да го почувства. Целият свят се разпадаше. Един от екипа на другата смяна на горния етаж просто си събра нещата и замина, без изрично да напуска службата, вероятно за да е близо до своето семейство.
— Не ми се ще да съм на негово място — изкоментира Уиндоумейкъра, — когато накрая го спипа военния съд.
Скенера се бе разсмял. Ако Америка и целият свят продължаха да се разпадат, то напускането без предупреждение щеше да стане хитът през следващия сезон.
За Скенера сънят засега бе най-голямата грижа. Как иначе да изпълнява задачите, за които е бил обучаван? Със сигурност не и като престане да е в състояние да се съсредоточава и не намира сили дори да се обръсне сутрин. Кожата му стана грапава и студена на пипане и той започна да се чувства като охлюв с брада, а някакво далечно ъгълче от мозъка му започна да харесва това усещане. Сънят продължаваше да го отбягва заради главоболията… и болките във врата… а манията на Уиндоумейкъра нескончаемо да върти на компютъра избраните песни на Синатра правеше главоболието още по-непоносимо.
Синатра… Синатра… О, колко намрази той този глас, който дереше ушите и врата му и се забиваше в задната част на черепа. Как му се искаше да може да го изтрие от компютърната памет, как му се искаше да притежава мощта на хиляди слънца, така че да удари с нея целия свят и да заличи и най-малката следа от съществуването на Синатра.
Но той притежаваше подобна мощ, осъзна накрая неговото подсъзнание. И ако някак се унищожеше компютърната мрежа, както ѝ се полагаше в края на краищата, то ракетите на Тор щяха да са негови. Само негови, ако изиграеше добре картите си. Само ако… успееше да хване изкуствените птички.
Само ако…
* * *
Ден сто и тридесети, 13:40 часа, вашингтонско време
На две хиляди и четиристотин километра източно от пшеничните ниви на Канзас по компютъра на президента се виждаха кадри на една претъпкана с хора лосанджелиска пресечка, заснети от хеликоптер. Ако се съди по дрехите, те бяха все обикновени собственици на магазини и бизнесмени, а неколцина от тях изглеждаха доста състоятелни. Но в поведението им нямаше нищо обичайно, нито в яростта, изписана по техните лица, докато измъкнаха някакъв мъж от камиона му, строшиха някакво стъкло в главата му, извиха ръцете му и го ритаха в бъбреците, докато не започна да повръща кръв. От центъра на тълпата в посока към хеликоптера тук-там се появиха облачета дим. Камерата се насочи рязко наляво и по екрана минаха някакви размазани петна, преди да се появи образ на стрелналата се нагоре земя, и предаването прекъсна, а по монитора заиграха сиви прашинки.
Във всеки град беше различно. Докато в Лос Анджелис и в Чикаго хората се вдигаха на бунт, в Детройт, Кливланд и Маями те се сближиха. Вашингтон изненада президента. Повечето от людете, избрани на ръководни позиции, просто напуснаха града и в тяхно отсъствие шофьорите на таксита, асоциациите на медицинските сестри и огнеборците организираха строежа на оранжерии върху голямата ливада пред Мемориала, където сега с помощта на екип служители на Музея на въздушните и космически изследвания се строяха изкуствено наторявани, опрашвани на ръка хидропонни градини, разпрострели се през булевардите и стигащите до небесата търговски центрове. Същите тези хора бяха измислили да направят от всяко мазе гъбарник.
„Може и да ни се удаде да се измъкнем от това безумие — помисли си президентът, — само ако успеем да удържим достатъчно дълго време, та някой да намери някакъв лек.“
Погледна през бронираните стъкла на Овалния кабинет и видя един град, чиито жители щяха да преживеят идващата зима, стига да не се разбунтуват срещу оскъдните дажби домати, картофи и гъби, защото това бяха единствените познати реколти, притежаващи естествен имунитет към черните гъбички. Съществуваше и по-лош вариант на тази диета: в ЦКЗ се опитваха да култивират дори вид бързо растящи черни гъбички, които да използват като храна, след като вкарат в тях гени за производство на витамини, заимствани от растенията, които те нападаха. Първите картофи, донесени в Белия дом, приличаха и имаха формата на хамбургер, но на вкус бяха като гума и след тях в устата оставаше вкус на бензин.
„По-скоро бих умрял от глад, отколкото да ям това“, помисли си президентът, но след това реши, че трябва да внимава, когато заявява такива неща.
Ливадата пред Белия дом го потискаше, защото строените войници и хеликоптерите придаваха на мястото вид по-скоро на строго охраняван затвор, отколкото на президентска резиденция. Гледката отзад беше малко по-добра: найлоновите редици на оранжериите се простираха по цялото авеню „Пенсилвания“, а зад оранжериите се виждаше хоризонтът, по-ярък и по-отчетлив от когато и да било преди — резултат от постепенното изчезване на бълващите дим транспортни средства.
Но идващите отвъд линията на хоризонта новини далеч не бяха добри. Според последните изчисления повече от десет хиляди граждани бяха умрели след натравяне с риба, миди или раци, уловени сред прииждащия червен прилив. Още десет хиляди оцелели след фаталното натравяне щяха да страдат от необратимо увреждане на нервната система.
По екрана на компютъра пред него Си Ен Ен съобщаваше, че колкото и да е невероятно, но една малка част от Нюйоркската стокова борса все още функционира. Там се разменяха на бартер аскорбинова киселина и други местни стоки, а и по всичко личеше, че хората смятаха, че златото все още има някаква стойност. Президентът се усмихна. Културните навици се оказваха могъщо нещо. Представи си, че за онези банкери от „Уолстрийт“, които бяха отишли на работа, то е по-замайващо от местната упойка или дори от морфина.
Друг апарат съобщи, че Индия ще отвърне, ако американските кораби останат в разделящия Шри Ланка от останалата част на Индия Полкския пролив[29]. Цитираше се също изказването на Андрюс, че Съединените щати си запазват правото да придвижват свои кораби извън териториалните си води.
Слънцето се беше спуснало доста ниско и обагряше вашингтонския Мемориал в крехко есенно злато, което означаваше, че „Нимиц“ на изток вече е в тъмната зона. Амбър Мърдок почука на вратата зад него.
— Отворено е — рече той, без да се обръща.
— Добри новини от групата в Брукхейвън — каза Амбър.
При тези думи той почувства познатия прилив на обнадеждаване, вярата, че страната отново би могла да се изправи на крака, ако по някакъв начин успеят да възкресят насекомите. Когато се обърна към нея, на лицето му се бе появила усмивка.
— Ембрионите? Още са живи?
— Новините са далеч по-добри. Съобщиха ми, че два вече се били излюпили. Разполагаме с гъсеници, господин президент. С гъсеници на двадесет и четири милиона години.
— Значи наистина ще успеем да се справим. Значи моите побъркани лонгайландчани успяха, прескочиха препятствията.
— Като изключим онзи проблем с Пък, сър.
Президентът се дръпна назад.
— Искате да кажете, че той продължава да е в ефир?
— От около час го издирваме с пет хеликоптера на морските сили — отвърна началникът на канцеларията. — Но не успяхме да открием нито него, нито мястото, откъдето излъчва своите програми. Но Джери Сигмънд някак си е успял да го открие.
Амбър въведе някаква команда в своя лаптоп и по колонките се разнесе мелодия от филма „Взвод“.
— Уловихме това в седем часа тази сутрин — обясни му тя.
На фона на заглъхващата музика прозвуча гласът на Джери Сигмънд.
— Здравей, Ню Йорк. Слушате Сигмънд и Пък от Радио „Свободна Америка“ и тази сутрин ще говорим само по един въпрос, нали така?
— Тъй — отвърна Пък. — Например какво направи в последно време правителството за тебе, освен че потроши тонове гориво да праща по дирите ти ония черни хеликоптери?
— Можеш да го наречеш „Големия глад“ или „Голямото изчезване на буболечките“ или просто „Бедствие“, но всички знаем, че то се свежда до едно-единствено нещо: изкуствено, създадено от хората явление. Природата просто не прави така, не се самоунищожава и не унищожава толкова голямо количество видове.
— Онова, което иска да каже — вметна Пък, — е, че всички тези нещастия ви сполетяха с прякото съдействие на същите онези хора, които направиха атомната бомба, а сега задържат създадените вече лекарства против рака. Може да ги наричате „дървени философи“, всезнайковци или „пишман айнщайновци“, но всичко се свежда до следното: нещо е било изтървано от някоя лаборатория.
— Напоследък чух някои ужасни неща, че американските учени били направили вирус, който да отслаби местните икономики в Африка и Азия, като убие всичките тамошни пчели, но тия гении забравили Правило номер едно на биологичната война: вирусите мутират. И докато ние тук изплащаме цената за тяхната лудост, знаеш ли къде са самите учени?
— Исусе — рече Пък. — Мили кървящи Исусе, ти знаеш по-добре от мен къде са те сега.
— Да. Човек би си помислил, че ще са излезли при народа да му помогнат да се справи с онуй, което са надробили. Но не. Затвориха се в едно място на изток от Лонг Айланд, наречено Градът на мечтите, и си живеят там като царе, докато ние тук вегетираме като животни.
— И ни преследват като животни — добави Пък.
— Така си е. Черни хеликоптери! Че от какво толкова се страхуват? Да не би задето казваме истината?
— Имате правото да мълчите, тъй че си затваряйте плювалника!
Джери Сигмънд се засмя с топлия си мил смях. А после отново стана сериозен.
— Някъде тук имам парче хартия, в което е казано нещо за свободата на словото. Нарича се Конституция на Съединените щати. Може би не би било зле да я четат от време на време. Това все още беше една свободна страна, поне докато в нея не се намесиха хора като Ричард Синклер и Джаксън Ройкирк.
— Търкулнало се гърнето… — каза президентът и изключи записа. — Как да прекратим това, преди да са предизвикали погром над лабораторията? Можем ли да отделим още хеликоптери в Брукхейвън? Да изпратим повече патрули?
— Не мисля, че ще е от значение — отвърна началникът на канцеларията. — Доста са умни. Последният предавател, който открихме, беше скрит в стара телефонна будка, а сигналът се предаваше по телефонната линия, но първо поне четири пъти бе обиколил света. А и още по-лошото е, че май става дума за предварително направени записи.
— Мразя тези хакерски гадости! — каза президентът, обърна се с гръб към Мърдок и отиде до прозореца. Мислено се надяваше, че чудото от клонираните насекоми ще бъде достатъчно, за да се обедини и измъкне нацията от гибелта. Чудеше се какво да направи, за да защити учените и техните гъсеници от Сигмънд, Пък и насъскваната от тях тълпа.
* * *
Ден сто и тридесети, 13:45 часа, вашингтонско време
Най-податливите за работа тъкани от пеперудата бяха онези, в които ядрата на клетките са били наситени от течната затоплена от слънцето дървесна смола. В този случай съдържащите се в тях генетични характеристики бяха в такова безупречно състояние, че дори и времето да бе накъсало или надупчило дадена хромозома, прилежащите към нея парчета не бяха помръднали, сякаш смолата ги бе скрепила като с лепило.
Цялата работа се състоеше в микрохирургията и в способността да се извличат под формата на десет конусовидни парченца нуклеидите от някоя запазена в кехлибар клетка. По-късно конусчетата бяха сканирани с ядрения магнитнорезонансен микроскенер тъй лесно, все едно че ставаше въпрос да се сканира лазерно избоден компактдиск. Останалото вече не беше така просто. Дори и когато си имаха работа с прекрасно запазени вкаменелости, не бе възможно да извлекат целия геном на индивида само от една негова клетка.
В случая с Мона бяха принудени да проучат цели шест клетки. Що се отнася до мъжкия ѝ партньор, чиято ДНК се намираше в далеч по-лошо състояние, им бяха необходими осемнадесет клетки.
След като веднъж си изясниха как изглежда генетичният код на пеперудата, следващата им стъпка бе да възпроизведат жив екземпляр. Това изискваше малко повече хитрост. Трябваше да сравнят генетичния код на пеперудата с този на паяка и да направят „номера с кукувичето яйце“ с генома на паяка. Фактът, че бе възможно да се направи, утвърждаваше правотата на идеята на Бил и Джаксън, че ДНК всъщност изобщо не се интересува къде именно живее и притежава склонността да се придвижва от тяло в тяло и от поколение в поколение подобно на древен паразит, оставяйки след себе си безсмъртна следа. Когато човек проумееше тази следа, когато наистина проникнеше в отпечатъците от генетичната промяна, той вече можеше да получи ембрион от астралопитекова човекоподобна маймуна, като измени само един процент от ДНК на човешкия генотип. Беше възможно да се превърне мишката в човек просто като се рекомбинират 50 процента от генотипа ѝ. Изглежда, че споделяме дори с хлебарките и паяците около 15 процента първични регулиращи гени.
Изминавайки пътя от ембрион към пеперуда, Мона, чието пътешествие бе започнало през XXIV век пр.Хр., беше първата в света генетически изкуствено получена разновидност на дадена форма на живот.
Ричард я наричаше биоморф.
Беше време, когато получаването на разновидности от анимирани от компютър образи върху киноекран бе изглеждало фантастично постижение. Сега настъпваше ерата на биоморфите, чието налагане бе подтикнато от крайната нужда, от катастрофата. Джаксън Ройкирк можеше да оцени подобна ирония. Докато Мона е спяла столетия в пръстта, запазвайки своята ДНК, грубите последствия от последното масово измиране бяха стимулирали появата на разумен живот. Сега, притискани от друга повсеместна вълна на измиране, създания, които Мона никога не би могла да срещне, се бореха, за да я върнат към живот.
Но все още им оставаше дълъг път, знаеше си Джаксън. Възкресението не беше подплатено. Току-що се бяха излюпили първите екземпляри и трябваше да открият верните растения, с които да ги нахранят, надявайки се, че не е имало грешка в декодирането на генетичните поредици, която би могла да доведе до фатален недостатък. Трябваше да минат месеци, преди да са сигурни дали това потомство ще е в състояние да се разсели из целия свят. Но Мона беше безкрайно търпелива, забеляза той. Мона умееше да чака. За разлика от човечеството. Мнозина учени като Джаксън обичаха да мислят за своя вид като за господаря на света, но бяха принудени да приемат онова, което хрониките на вкаменелостите се опитваха да им съобщят: именно насекомите посредством своето присъствие или отсъствие са владеели цялата земя.
„Прекланям се и пред тях“ — помисли си Джаксън.
И тогава реши, че въпреки всичко Волтер е бил прав: Бог е комедиен актьор, играещ пред публика, която се страхува да се засмее.
* * *
— Татко? Сега, като направихте гъсеници, вече може ли да си ходим у дома?
— След няколко години, ако въобще си идем.
— Но това е… това е…
Това е много дълго време, помисли си Ричард, значителна част от нейния живот. Но важните думи бяха „ако въобще“. Даваше си сметка, че истината е „вероятно никога“. Струваше му се, че светът се променя с темпове като от геометрична прогресия. Морските пехотинци бяха кацнали в Брукхейвън със своите черни хеликоптери, а скоро щяха да пратят още. Сега мястото бе като укрепление. Ричард си мислеше, че войниците са се пукнали от смях, като са получили заповедите си: „Защитете с цената на всичко малките пеперуди“.
Преди военните да затворят достъпа, дузина работници и техните семейства се бяха настанили тук за постоянно и това бе само още една от причините, поради които Там искаше да си отиде у дома: бараките сега бяха претъпкани като луксозните каюти в подводница. Но в сравнение с онова, което се виждаше по екраните на компютрите за света навън, си беше истински разкош.
Имаше съобщения за моторизираните банди крадци, наречени „улични бойци“, които се нареждаха сред причините, довели до задушаването на националния транспорт веднага след липсата на гориво и страха от прашинките. В окръг Съфолк цялото производство на риба бе унищожено от отровните приливи. Посред окръг Нисау се водеха яростни схватки, започнали като политическа борба за справедливото разпределение на храните и витамините, после прераснали в „полицейска акция“, а сега бяха на път да изригнат в истинска война.
Ричард усещаше, че получаването на биоморфи се превръща все повече в надпревара с времето, а той се боеше, че времето е няколко крачки пред тях. Все още не беше намерил отговор на главния въпрос: от колко точно биоморфа имат нужда? Като начало — от гъбичните мушици, поне три-четири вида мушици. После — торните бръмбари. „Колко вида мравки? — чудеше се Ричард. — И кои мравки да изберем? А ако не успеем да създадем царица-майка, ще бъде ли възможно да изменим няколко регулаторни гена и да направим нов биоморф? Ами пчелите — същите проблеми, същите въпроси. Това важи и за термитите. После идват водните насекоми, те са абсолютно необходими, при условие че рибата се завърне обратно в реките.
Ако имахме на разположение една година — каза си Ричард, — може би щяхме да успеем да възкресим достатъчно, за да мине номерът.“
Но не разполагаше с тази година. Другите лаборатории започнаха една след друга да изпадат от мрежата, все едно че изпадаха отвъд края на Земята. През по-голямата част от седмицата никой не успя да се свърже с Джим Пауъл във Ванкувърския изследователски институт, а сега целият Ванкувър без никакво предизвестие, без дори нито един тревожен сигнал просто бе изгаснал като свещ. На всичко отгоре Пък и Джери в своето шоу обрисуваха него и Джаксън, и останалите като някакви унищожители и паразити на човечеството. Обвиняваха ги, че сега са се скрили зад електрическите огради и черните хеликоптери, за да си живеят така, че всеки император би им завидял.
Ричард не знаеше почти нищо за новото приятелче на Джери Сигмънд, но до болка познаваше самия Джери. По време на отчаяни времена винаги се бе появявала по някоя харизматична личност, способна да хипнотизира тълпата, някой нов Хитлер или Линкълн. Господин Сигмънд далеч не бе Абрахам Линкълн. В света, загубил своята естествена имунна защита, той приличаше на самозабравила се ракова клетка. Ричард беше виждал тази клетка в действие, чудовището полагаше всички усилия да промени хората по свой образ и подобие и през целия си живот следваше една и съща схема: десет минути след като някоя бедна душа започнеше да му се доверява и да го допуска твърде близо до себе си, Сигмънд ѝ се вмъкваше под кожата и преобръщаше целия ѝ мозък. И обикновено използваше своята жертва за лични цели.
В някое по-цивилизовано време Ричард с лекота би се справил с атаките на Сигмънд и неговите почитатели, но си даваше сметка, че в този политнал към хаоса свят Джери Сигмънд ще поведе своите слушатели към някаква своя цел. Повечето от тях бяха гладни и изплашени и ставаха все по-гладни. Вероятно повечето от тях вярваха, че в една справедлива вселена на добрите хора не се случват лоши неща, освен ако някой не стори нещо наистина лошо. Имаха нужда да обвинят някого за това, че бяха гладни и се страхуваха, а Сигмънд даваше вид, че ще им предложи жертвен козел. Щеше да засили гладните и уплашени люде през портите, да ги убеди, че тук се намира нещо зло, което трябва да бъде унищожено и изгорено и, разбира се — ограбено. Щяха да потрошат оранжериите. Щяха да потрошат и лабораториите. Главният сървър… биоморфите… и така щеше да умре последната им надежда. Ричард си мислеше, че най-накрая неколцина сред най-гладните и уплашените ще осъзнаят, прекалено късно, че не са действали по своя воля. Когато хората се поддадат на закона на тълпата, дори и един козел би могъл да ги поведе след себе си, а Ричард знаеше по-добре от мнозина други, че сега щеше да ги поведе самият дявол.
* * *
Ден сто и тридесети, 13:50 часа, вашингтонско време
— Какво, по дяволите, правим тук? — се чудеше Рони. Според последните рапорти ѝ се бе сторило, че ако изобщо „Нимиц“ би трябвало тази вечер да бъде някъде, то това би могло да е само у дома, край брега на Вашингтон, щата Ню Йорк, а не в Полкския пролив, разделящ Индия от Шри Ланка. И двете страни сега бяха преминали в повишена бойна тревога.
— Не ни е работата да се чудим защо — отвърна другият пилот. — Работата ни е да спазваме йерархията на заповедите.
И тъй, ето ги тук, Рони и Ал, кръстосваха протока под пълната луна в един вехт Ф-14. В действителност техният „Томкет“ беше последният построен груманов самолет, излязъл от завода в Калвъртън по пистата „Джордж Скурла“ през пролетта на 1995 година. На борда на „Нимиц“ бяха останали едва дузина от тези самолети и макар да бе вярно, че под крилете им имаше по-малко пространство, отколкото при стелтовете, то те се хващаха по-лесно на инфрачервения спектър и се появяваха на индийските радари като кръгчета, огромни колкото зейналите порти на някой хамбар. Но точно такава бе и целта: адмиралът искаше патрулите му да бъдат забелязани. Мисията им не беше да атакуват индийските кораби и самолети, а по-скоро така да ги притеснят, че те да се оттеглят от Пакистан и от остров Шри Ланка. От своя страна индийците нямаха намерение да предизвикват флотата на Съединените щати…
(„Нали така?“)
Не, това би противоречало на логиката, но Рони си спомни как Детуейлър ги бе предупредил, че раненият или отчаян противник често нанася удари, които противоречат на логиката.
Логическото заключение би било, че и двете страни блъфираха. Ню Делхи заяви, че Шри Ланка и Пакистан са неразделна част от Индия, а не протекторат на Съединените щати. Щатският секретар пък бе казал, че Индия ще изпита на свой гръб тежките последици, ако продължава да упорства да разрешава различията си с Шри Ланка и Пакистан с помощта на силата. Командирът на ескадрилата на Рони бе обявил, че всичко ще приключи без нещастни инциденти, но вече се бяха случили твърде много обърквания, за да може някой да твърди със сигурност каквото и да било. Роботите на Детуейлър бяха доловили инфрачервени топли точици по цялата граница между Индия и Пакистан. Те свидетелстваха за яростни сражения и по всичко си личеше, че Пакистан губи войната, но в новите доклади от къщи се твърдеше, че Пакистан успява да отблъсне окупаторите. В тези доклади, освен това се казваше, че индийският министър на външните работи обявил действията на „Нимиц“ за враждебни, и подал протестна нота до Вашингтон. Но пък Амбър Мърдок твърдеше, че индийците не били протестирали.
От всичкото, което знаеше, Рони реши, че не е време човек да е сред страхливците.
На тридесет и пет километра пред нея лежеше в нощта подвижната островна писта, огромна за наземния екип, който живееше под нея, и миниатюрна като пощенска марка от гледна точка на пилота. Ал се обади да съобщи теглото на оставащото им гориво, за да може наземният екип да ги приземи съвършено точно. Минаха през слой по-плътен въздух и носът на томкета леко се гмурна надолу. Рони компенсира, без да се замисли, цялото ѝ внимание беше концентрирано върху червената светлинна точка по дисплея на шлема ѝ. Държеше насрещния сигнал точно в центъра на визьора, когато я стресна някаква светкавица, дошла откъм пристанището.
— Какво, по дяволите, беше това? — обади се Ал по радиото. Ударът бе попаднал далеч наляво от маршрута им, поне на петстотин и петдесет километра, ако не и на повече, но след него остана някакво сияние, обагрило облаците в онази посока в яркожълто. Докато гледаха, облаците посърнаха до цвета на шампанското, след това до оранжево и сапфирено розово, а после слънчевият диск изгря над западния хоризонт. Изгрев от запад… и тогава Ал разбра: „Ооо!“
— Тук е Скорп — се обади един глас от контролния център. — Какво видяхте? Край.
— Мисля, че току-що загинаха три милиона души — отвърна Рони.