Чарлз Пелегрино
Прах (6)

5
Лонг Бийч

Никога не бе ставало дума дирижабълът „Син мир“ да донесе каквато и да било изгода за Ричард или за някой друг от неговите създатели или спонсори. Официално той беше „даден под наем за постоянно“ на бразилското правителство, което получаваше печалбите от този луксозен въздушен лайнер. На пръв поглед за повечето хора тази спогодба се струваше твърде странна, ако не и скандална. Мисията на въздушния кораб „Син мир“ беше да спаси Амазонка и другите водни пътища от пораженията, нанасяни им от хората, и единственият начин да се постигне това бе да ги направят твърде ценни, за да бъдат унищожени.

Изследователят на океанските дълбини Джейсън Брадли осъзна, че ще бъде по-евтино да се направи екскурзионен въздушен кораб, който да е и средище на изкуството, и да се подари на правителството, отколкото да се пишат правилници, да се изпращат в ОН, да се наемат адвокати, да се прокарват линии през горските масиви и речни басейни и да се рискуват неизбежните престрелки, които няма да доведат до нищо друго, освен до наемането на нови адвокати. И както се оказа, хората, които можеха да си позволят да отседнат в изключителните кабини на „Син мир“, най-често бяха същите, които предизвикваха изсичането и изгарянето на горите и затлачването на водните пътища. Именно те имаха нужда да бъдат извлечени от своите офиси и пратени на пътешествие с въздушен кораб през планинските проходи на перуанските планини, да се приземят върху гигантските плаващи салове, за да прекарат цяла нощ на лагер някъде по върховете на амазонската тропическа гора, а после от височината на горските върхове да проследят течението на самата Амазонка.

Кесиите на толкова много предприемачи в Амазонка се напълниха, че индустриалците, като усетиха златната жила от туристически долари, можеха да си позволят да върнат дирижабъла обратно в Брукхейвън за основно преустройство. Закупиха от Япония една миниподводница, която се преправяше, за да послужи като туристическа и да се спуска от шасито на „Син мир“ по време на пътешествията до Галапагос и бреговете на Антарктика.

Ричард съжаляваше, че не предложи в договора за наем да се включи условието по един месец на година дирижабълът да бъде използван за научни експедиции, защото скоро щеше да се окаже, че той е най-добрият океанографски изследователски съд в наличност. Беше построен най-вече от деривати на царевичната скорбяла, която Ричард и Джаксън превръщаха в леки, но удивително здрави нишки и корпусни секции. Корабът притежаваше безпрецедентна подемна сила за тежко оборудване, официални салони и лични каюти. Единственото му задвижвано от слънчева енергия витло му даваше неограничен обхват и за разлика от конвенционалните изследователски кораби, никога не му се налагаше да бяга от буря. Понеже беше облагодетелстван с персонални отопляеми кабини, при първото получено от спътник предупреждение за приближаващ ураган можеше да се издигне високо над морската повърхност, а пътниците да се насладят на ярката слънчева светлина и да гледат как бурята гони натежали облаци на повече от километър под тях.

— Може би следващия път — бе казал Джаксън. — Може би следващия път няма да пропуснем да запишем в договора опция за научни експедиции.

Но Ричард съвсем не мислеше за опцията за експедиции, когато седна в тържествения салон, докато двама мъже проверяваха охлаждащата система и кислородното захранване на неговия космически скафандър, а Лесли Уелс разопаковаше пред него някаква минилаборатория. Шлемът му лежеше на масата и той зяпаше през дълга редица прозорци към Южната щатска магистрала, и мислеше за това как подобно на екипажа на хеликоптера от видеолентата на Лесли и жена му е била настигната от рояка; тези мисли почти го накараха да загуби самообладание.

„Не може да е толкова зле — каза си той. — Сега просто изживяваш един от онези страшни мигове, както нощта, когато Там изчезна и трябваше да се обадиш в полицията да претърси квартала и изведнъж я намери да спи свита на кълбо в едно ъгълче в килера долу в избата. Ще видиш, роякът изобщо не е стигнал до къщата, ако пък ли е, Даун е имала достатъчно много време да се измъкне.“

Паниката започна да отстъпва.

„Ще видиш — повтаряше си той наум. — До обяд всичко това ще бъде просто още един научен проект.“

Просто още един научен проект… Джейсън Брадли веднъж бе сравнил Националната лаборатория в Брукхейвън с най-хубавия бар в града. На експедиционните кораби бе всеизвестен фактът, че след месец, прекаран в морето, хората, които са се изморили ден подир ден да споделят заедно тесните каюти, когато спрат в някой нов град, се разделят и тръгват всеки поотделно. Но още в десет часа вечерта всички неизбежно се събират в един и същи бар, защото докато са се разхождали поотделно, всеки член на екипажа се е спирал в първия срещнат бар и не след дълго започвал да разпитва къде ще го посъветват да отиде и, разбира се, накрая се озовавал в най-хубавия бар в града, където към полунощ се сбирал целият екипаж. Единствената разлика между Брукхейвън и най-хубавия бар беше, че хора като Ричард Синклер, Джаксън Ройкирк и Джим Пауъл в началото не бяха членове на един и същ екипаж. Като че ли Брукхейвън беше мястото, където им бе писано да се съберат.

Когато навремето Ричард се озова на стълбите пред Брукхейвън, вече го съпътстваше репутацията, че две от лабораториите, в които работел, били разбити от вбесени колеги. По онова време беше започнал да се самосъжалява, казвайки си, че е нежелана от никого откачалка, но най-накрая откри в Града на мечтите кръг от себеподобни чудаци със склонност към спорове, които изследваха науката, забавлявайки се и заради самата нея.

Всички, освен Лесли Уелс. Беше пристигнала едва преди седмица от „Пасифик Технолоджис“, за да изнесе две-три лекции и да погледне новия ДНК „четец“ и „принтер“, но последните събития в Лонг Айланд, изглежда, щяха да я накарат да поостане.

Тя шокира Ричард с това, че принадлежеше към онези учени, които виждаха в професията си възможност да претендират, че превъзхождат останалата част от човечеството, и които често носеха значка с Дарвин и Айнщайн, сякаш с това казваха: „Вие, които си въобразявате, че знаете всичко, сте голяма досада за нас, които наистина разбираме нещата“.

От своя страна Лесли гледаше на Ричард като на човек, повече начетен, отколкото способен и му го съобщи без никакво протакане. Струваше ѝ се, че лошото ѝ отношение към Ричард е оправдано. Преди година тя бе открила непокътнат динозавърски вирус и имаше намерението да го клонира, за да може да го изучи по-добре. Но Ричард се намеси и замрази проекта ѝ, като опяваше, че възкресяването на вирус, който е бил неактивен цели шестдесет и пет милиона години, може да предизвика катастрофа.

— Ами ако излезе от лабораторията? — каза ѝ той. — Ако се окаже, че е смъртоносен за птиците или за земноводните, или за някои други близки родственици на динозаврите? Може да разтърсиш из основи световната екология. — Всичко това изрече полусърдито, полу на шега и Лесли не можеше да определи дали бе сериозен, когато се усмихна снизходително и добави: — Какво излиза? Щом не сме достатъчно умни да клонираме цял динозавър, значи ще се насочим към по-дребна мишена и ще клонираме динозавърски вирус?

— Но помисли за залога! — опита се да спори Лесли. — Лабораторията ми е уплътнена по-здраво и от Лабораторията за лунни материали. Шансът да получим вирус от сориан, който на всичкото отгоре да се окаже смъртоносен в наше време, е точно толкова голям, колкото и този да отидеш до някой игрален автомат в Лас Вегас и да удариш джакпота още от първия път.

— Абсолютно същото казвам и аз: всяка седмица по някой човек успява да го направи. Кажи ми сега: светът наистина ли се нуждае от динозавърска пилешка шарка? — Той се засмя, но за нея това бе арогантен смях, като нарочна обида…

Ричард изпробва радиовръзката на скафандъра си и се свърза с останалия в лабораторията Джаксън, когато почувства внезапен глад. Помоли един член от разузнавателния екип да му забърка разтворима закуска с мляко и кафе.

Лесли тръсна глава.

— Виж ти, дори и на гениите им се налага да ядат.

— Защо винаги привличам хората като нея? — прошепна Ричард на Джаксън. — И как винаги успявам да ги накарам да извадят на показ най-лошото от себе си?

— А — каза Джаксън, — защото винаги говориш за толкова много странни неща.

— Ама и ти винаги говориш за същите странни неща!

— Да. Но съм висок два и тринадесет и тежа сто тридесет и шест килограма. Действам им смущаващо. Хората винаги ще премислят два пъти, преди да ми разбият лабораторията.

Един от инженерите му донесе димяща напитка и докато посръбваше, забеляза, че Лесли гледа на своя лаптоп кадрите от покрития с прашинки екипаж на хеликоптера. Прокара ръка по бялата пластмасова материя, която покриваше краката му.

— Чудя се, дали могат да ни достигнат през това?

— Скоро ще разбереш — озъби му се Лесли с ледена усмивка.

* * *

Вторият пилот от предната палуба „А“ каза по интеркома: „Лонг Бийч е на приблизително пет минути право напред. Приближаваме го от североизток. Инструкции, моля?“

— Снижи се колкото можеш по-ниско над Магнолия парк — каза Лесли. — Искам камерите с по-голяма разделителна способност да бъдат включени веднага щом влезем в града. Закарай ни колкото се може по-близко, без да се оплиташ в клоните на дърветата.

Секунда по-късно Ричард чу по радиовръзката гласа на Там:

— Намери мама — молеше тя.

Джаксън милостиво помоли някого да заведе момиченцето обратно в кафенето. Дори и ако майка ѝ бе оцеляла, въпреки че никой така и не успя да се свърже с нея по телефона, никой не искаше Там да види какво се приближава върху екраните на мониторите.

На двеста метра над земята дирижабълът хвърляше двойно по-голяма от височината му сянка върху канала, разделящ Лонг Бийч от Лонг Айланд. Докато пилотът се насочваше все по-надолу, Ричард видя, че карантината не би могла да удържи. Магнолия парк се намираше в южната част на града и хиляди се бяха устремили на север към вдигнатия мост при Лонг Бийч Роуд. Десетки хиляди бягащи хора сега плаваха, покачени върху сърфове, автомобилни гуми, изобщо върху всичко, което се държеше над водата. От другата страна, в Айланд парк, мъже, облечени в нещо средно между ловджийски дрехи и военна униформа, караха джапащите във водата да се връщат обратно. Ричард не бе сигурен, но му се стори, че забелязва няколко отделни искри от огнестрелно оръжие.

Той си даваше сметка, че карантината е смехотворна и в разрез с конституционните права. В най-добрия случай беше напълно безрезултатна. Като гледаше на запад, от сто и петдесет метра над морското равнище морският град му изглеждаше като кукленски макет с църква с камбанария, гара, училищен двор и мънички кукленски къщи с частни пристани отзад. Влакчетата си стояха в гарата, но всички лодчици бяха изчезнали. Най-богатите жители на града и техните приятели бяха отплавали на мига, в който вдигнаха мостовете, и Ричард си ги представи как се разпръскват от Амитвил до Манхатън.

Булевард „Нешънъл“ мина под тях и Ричард проследи шосето през южната част на града, където се кръстосваше с Пен стрийт. Очите му се плъзнаха по Пен стрийт на запад и се спряха на неговия квартал — напълно лишен от живот, сякаш е бил напуснат преди векове или хилядолетия.

За Лесли, която нямаше роднини в града под тях, приближаващите се завои и пързалки на Магнолия парк бяха просто парченца от археологическа мозайка, които стояха в очакване да бъдат подредени. В един впечатляващо ужасен и чудно красив миг опустялата крайморска алея ѝ се стори древна като Западната къща в Тера^[8] или стените на гробищата на Тутанкамон. Чудеше се дали и Спиридон Маринатос или Хауърд Картър^[9] са се чувствали по същия начин, по който се чувстваше тя сега.

Страничните контролни дюзи забавиха хода на кораба, той се заклатушка над покрива на „Ренесанс Билдинг“, сякаш души нещо, после сянката му докосна Магнолия парк. Паркът бе почернял. Земята в него все още приличаше на покрита с вълна. Лесли завъртя бинокъла към плажа, където продължаваше да стои хеликоптерът, но перките му бяха престанали да се въртят.

Екранът на монитора показваше какво се вижда в окулярите на бинокъла. Имаше някаква промяна в тялото, проснато най-близо до пилотската кабина. От пръстите на ръката, които допреди два часа все още си бяха пръсти, сега бяха останали само кости.

— Тъпо — каза тя. — Ако съдим по положението на телата, бих казала, че са се спуснали ураджийската посред рояка, а перките са вдигнали истинска вихрушка. Докато операторът излезе навън, перките вече са наемели няколко лопати от тия неща в кабината и по дрехите на пилота… Горките копелета не са имали никакъв шанс… Изброявам още шест… с това седем тела в парка… и други две до полицейската кола. Моторът още работи…

— Какво е заключението ви? — попита един глас от Вашингтон. Говореше Амбър Мърдок, а гласът ѝ бе сух. — Все още ли смятате, че са акари?

— Със сигурност — отвърна Лесли. — Тези, как всъщност ги наричат медиите?

— „Прашинки“.

— Тези така наречени „прашинки“ в действителност представляват рояк паяци. Акари.

Значи, помисли си Ричард, сега ще направим „Операция пролетно чистене“. След като събраха нужната информация, „Син мир“ ще прелети над периметъра на акарите. Към баласта на въздушния кораб бяха добавени галони с препарати за миене на чинии във варелите с вода и двете съставки сигурно вече се бяха разбъркали добре. На теория напръскването на периметъра със сапунена вода щеше да затвори врага зад черта, която той да не може да прескочи. После щяха да спуснат мостовете и да позволят оцелелите да се изтеглят, щяха да намокрят дрехите им и да ги съблекат, а зад тях самолети на противопожарната охрана щяха да обливат сградите в оградения периметър, а после — като предпазна мярка — и всичко извън периметъра. Според Лесли до сутринта, след като се напръскаше всяка стая в заразения район, „кризата ще остане далеч назад“.

По начина, по който го разказваше Лесли, изглеждаше, че всичко ще завърши съвсем задоволително.

Само дето Ричард си спомни как беше чел някъде, че понякога паяците и акарите сплитат копринени нишки, с които се понасят по въздуха като въздушни моряци… като семена от глухарче… като зараза…

Западната стена на постройките на „Оушън Клъб“ представляваше огромни завити филизи от чернилка, през която тук-там проблясваше като светлинен лъч парче мазилка. Милиарди малки чудовища покриваха прозорците и балконите на „Ренесанс Билдинг“, и Ричард предположи, че ако „Операция пролетно чистене“ не проработи на дело така добре, колкото на теория, то скоро акарите ще се окажат стотици милиарди. Може би стотици трилиони.

Под сградата в парка лежаха седем вързопа с кости, облечени в ризи, панталони и поли. Ричард си даваше сметка, че само в „Оушън Клъб“ и в „Ренесанс Билдинг“ трябва да има повече от триста скелета. Много от тях сигурно се намираха в асансьора или по стълбите. Знаеше, че стълбите бяха първото място, където бе угаснало светлото пламъче на цивилизацията, стълбите, на които десетки изскочили от леглата мъже и жени се бяха втурнали вкупом към измамната сигурност на улицата. Онези, които стигнали първи до металните врати на партера, са били и първите премазани от несръчната, склонна към внезапно сеене на смърт, безмилостна лавина от отчаяни, ръфани от акарите тела, спускащи се надолу. Ричард безуспешно се опита да прогони от главата си мислите за техните викове. „Божичко, боже Господи“ — помисли си той. И стана възможно да повярва, че каквото и да беше станало тук, то бе само предчувствие за нещо, излязло изпод контрол, което дебнеше да унищожи света.

Той съвсем лесно повярва в кошмарите, докато прелиташе над мъртвилото на булевард „Лорелтън“. После над Пен стрийт — същото мъртвило. После над „Лафайет“.

„Син мир“ хвърли три котви с лепкави краища близо до кръстовището на „Лафайет“ и „Пен“, където тревните площи и шосето бяха изцяло покрити от движещи се вълни черен пясък. Последната, четвърта котва се спусна от щирборда при носа на кораба, удари се силно в един от боровете на Ричард, завъртя се около основата му и моментално се втвърди. Подобно на предшестващите я три и тази лепкава бомба проточи дълга нишка от „Син мир“. За да предотвратят проникването на акари нагоре по линиите, на носа и кърмата бяха поставени наблюдатели, които постоянно пръскаха горния край на котвите с пара под налягане.

Ричард щракна затварящия механизъм на шлема си, чу съскането, идващо от пакета на гърба му, и усети клокоченето на охлаждащата течност, която започна да циркулира по километричните тръбички, пришити в скафандъра му. Течността изду пластмасата около лактите и коленете му. Притисна ребрата и диафрагмата му колкото да затрудни неговото дишане, но тъй като бе затворен в пластмасова обвивка, ако я нямаше охлаждащата система, щеше да се чувства като човек с мокър костюм, шляещ се по плажа в горещ летен следобед.

Лесли провери дали кутията за образци на кръста му е добре закрепена.

— Ще трябва да се връщаме бързо — каза тя. — Няма да има време за разглеждане на забележителности.

Ричард задърпа прикрепените към скафандъра му въжета.

— Разбрано.

— Готови? — попита нечий глас по радиовръзката на Ричард.

— Когато кажеш — отвърна той.

Докато въжето го спускаше на земята, той чу някакъв вой. Веднага щом като усети, че краката му докосват земята, се освободи от въжетата. Те се провесиха на метър и двадесет над пътя, всяка от чиито червени тухли бе така плътно покрита с акари, че изглеждаше невъзможно да стъпи където и да било, без да затрие стотици от тях. За миг се разпръснаха по ботушите му и той усещаше движенията им дори и през дебелата пластмаса на скафандъра.

— Дръж ги! — извика Лесли по радиовръзката.

Скрит зад ограничаващите го сглобки, Ричард засмука пълзящите по краката му акари и ги вкара в първото отделение на кутията за образци на Лесли. Докато камерата на шлема му автоматично отчиташе времето и мястото, от което беше събран образец №1, роякът покри кутията на Лесли и ръкавицата на дясната ръка на Ричард.

Екраните в тържествения салон показаха, че дишането му се ускорява и че сърцето му пропуска два удара, когато той се надигна на несигурните си крака и тръгна към своя дом.

По средата на пътя към къщи се наведе да прибере образец №2 от един скелет, обвит в кадифена рокля и с чехли. Костите бяха оглозгани до блясък и не се виждаше дори и парченце сухожилие, което да ги скрепя. Изглежда сякаш бяха нахвърляни върху тротоара под формата на човешко тяло.

В Брукхейвън Джаксън Ройкирк гледаше картина на улицата, предавана от камерата на шлема на Ричард. Преброи точно шест купчинки дрехи. Само шест. Джаксън не можеше да разбере защо по ливадите и тротоарите не се виждат повече трупове. Ако нещо започне да те изяжда жив у дома, то първата, продиктувана от болката човешка реакция е моментално да избягаш от това място. Пен стрийт трябваше да е затрупана с тела… освен ако всички не са били изненадани вкъщи и толкова бързо проснати на земята, че да не са имали време да изтичат до вратата… или пък кварталът е бил евакуиран, преди да го застигне угрозата. Всичко това премина за миг през мислите на Джаксън и той започна да се страхува, че по-късното обяснение няма да спре Ричард. Със сигурност при възникването на кризата — само през няколко блока от тях — в квартала край Магнолия парк не е имало никаква евакуация. По това време почти всички са си били по къщите и улиците са изглеждали също толкова пусти.

Но Ричард вече си бе задал същите въпроси и беше стигнал до същото неминуемо заключение по повод рядко срещаните мъртви тела на улицата. Навсякъде лежат непогребани мъртъвци, каза си той. Зад всяка врата, покрай която минаваше.

— Два образеца са достатъчни — извика Лесли по радиовръзката. — Президентът ще се обърне към нацията и имаме нужда от онова, което си събрал до момента, ясно?

Няколко дълги мига той не каза нищо. Просто стоеше на моравата пред къщата си и гледаше как първото тъмно петънце се изкачва по стъклото на шлема му. Положи всички усилия да запази самообладание, да прочисти мислите си, но през стъклото видя, че цялата морава, зидарията и покритият с червени керемиди покрив са почернели. За един сюрреалистичен миг се опита да убеди сам себе си, че ако Даун е била много бърза, е успяла да избяга навреме от къщата или плътно да затвори вратите и прозорците и да се изолира на сигурно вътре. Но лекият обеден бриз, който бе носил „Син мир“ и сега караше въжето на най-близката котва да звънти като струна, си играеше с пърхащото перде на отворения прозорец на спалнята, а последният спомен, който пазеше Ричард от нея, беше Даун, легнала в тяхното легло с боси крака и гол гръб.

Най-накрая той постави едното си коляно на земята и се наведе да напълни третото отделение на кутията за образци. По това време акарите пълзяха по шлема на скафандъра му, пречеха му да вижда и изпращаха вкъщи съобщението, че ако паднеш в Лонг Бийч и си пробиеш скафандъра, ще е не по-малко фатално, отколкото ако си на Луната. Когато се опита да забърше акарите с облечената си в ръкавица ръка, стъклото се покри с червено-черна смес.

За момент остана объркан и се опита да търка по-енергично. После застина от ужас, като си даде сметка, че акарите са се били нагълтали с човешка кръв.

* * *

Ричард, подобно на дъщеря си Там, бе блокирал големи отрязъци от своите спомени за Черния понеделник. Не можеше да си спомни как е бил издърпан по въжето или как е висял в тържествения салон, докато го обливали със силни струи жива, стерилизираща пара. Помнеше, че го помолиха да съблече скафандъра и да го изхвърли зад борда, докато почистващият екип го обливаше с перилни препарати. Знаеше, че спускателните също както и четирите котвени въжета последваха изолиращия му костюм и полетяха към улиците отдолу, но не можеше да си спомни нищо друго, освен откъслеци от разговори, най-вече Лесли, която говореше по радиостанцията с Вашингтон.

— По наша преценка жертвите възлизат на хиляда и петстотин души, господин президент… В момента пръскаме периметъра със сапунена смес… да се изпусне малко хелий, за да продължим по курса… Вече идентифицирахме няколко разновидности… включително и обикновения домашен акар.

Спомняше си, че Лесли се мръщеше.

— Невъзможно е — каза тя. — Домашните акари са напълно безобидни. Боя се, че подценихме сложността на ситуацията. Очаквах да открия някоя обитаваща джунглите разновидност, промъкнала се при нас на кораб с банани, която после се е развилняла, тъй като на този континент не е срещнала свои естествени врагове. — Гласът ѝ се извиси, звучеше почти истерично. — Очаквах да видя нещо подобно на онова, което се случи в Австралия, когато зайците се размножиха на воля, понеже наоколо нищо не ги заплашваше, и се превърнаха в единна маса, дълга двадесет и пет километра, в една жива редица, изгризваща посевите наред. Но не виждам нищо подобно, нищо дошло отвън, нищо, което да не се намира обичайно тук. — Тръсна глава. — Зарежи това, Ричард. Имаме нужда от всяко едно мнение.

Но Ричард все още не можеше да зареже това. Никоя дума не можеше да опише болката му, никоя дума, освен едно безкрайно „НЕ“ вътре в главата му, сякаш „НЕ“-то можеше да изличи от реалността загубата на жената, която обичаше. Но „НЕ“-то беше достатъчно силно и с всяка минута реалността потъваше все по-дълбоко в него, раздирайки го, разкъсвайки го силно. През една такава минута си помисли дали да не заличи окончателно в себе си реалността, като се хвърли от „Син мир“, кратък полет до най-близката улица или покрив — падане със скорост 9,7 метра в секунда — само четири-пет секунди, пресметна той, а след него: утешаващото черно небитие.

Единствено мисълта за мъничката Там, останала внезапно без мама и без татко, го възпря.

— Ричард — повика го Лесли.

Но той не я чу. Почувства се като плъх в капан, както си седеше в единия край на тържествения салон с гръб, опрян в стената, разтърсван от конвулсии. Как изобщо би могъл да каже на едно деветгодишно дете, че майка му е мъртва? Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да спре да вика във въображението си картината на онова, което лежеше отвъд отворения прозорец и пърхащото бяло перде.