Чарлз Пелегрино
Прах (4)

3
Дефиниране на кризата

През последния горещ понеделник на стария свят Америка функционираше. Десетки милиони работеха, а други почиваха в провинцията и в градовете, милиони пътуваха с влакове, хидроплани, самолети и микробуси. Американците се бяха заели да осъществяват своите по-големи или по-малки амбиции или, в случай че нямаха никакви амбиции, бяха щастливи или нещастни, защото се чувстваха или не се чувстваха като амбициозни мечтатели. Където и да отидеха, оставяха след себе си примерни семейства, лоши работодатели или хубави градове, говореха възбудено или хладнокръвно за новините от Лонг Бийч, които ги плашеха или оставяха безразлични, защото вярваха или не вярваха във всеобщото бедствие или просто защото не знаеха в какво да вярват.

Когато по-рано същата сутрин президентът разговаря с губернатора на Ню Йорк, той остана с впечатлението, че на каквато и заплаха да е подложен Лонг Бийч, в най-лошия случай ще му се наложи да решава единствено дали да обяви, или да не обявява бариерния остров за национален бедствен район. И в двата случая, преди всичко това да свърши, разчистването на възникналия хаос щеше да глътне значителна сума на застрахователните компании и данъкоплатците, а рано или късно това щеше да струва гласове.

Сега телефонът отново иззвъня. Веднага след това един от прозорците на екрана на неговия лаптоп се затвори автоматично. Всяко позвъняване, достигнало до кабинета му, беше свързано с нещо сериозно, но, слава Богу, не звънеше червеният, лошият телефон, за който той всяка вечер се молеше на един агностичен Исус, „в случай че наистина те има“, и се надяваше, че Бог в своята благост няма да допусне той да зазвъни. Сега го търсеха по белия, по добрия телефон.

— Амбър Мърдок на телефона. — Беше началничката на канцеларията. Както я бе помолил президентът, към телефонната връзка се бяха включили още специалистите от Центъра за контрол на заболяванията в Атланта и генерал Андрюс от Ню Йорк, който бе препоръчал карантината.

— Да, Амбър?

— Проучвах ситуацията и говорих с експерти. — Тя се изкашля и по лаптопа на президента започнаха да текат увеличени кадри с лежащите по брега тела, там, където се бе приземил първият репортерски хеликоптер. — Единственото, за което всички са съгласни, е, че не става въпрос за нов вид вирус.

Президентът въздъхна с облекчение:

— Слава Богу!

— Но въпреки това, няма да е като разходка в парка — каза Мърдок. — Ето — кадрите от плажа започнаха да се променят, — момчетата от „Лусънт“ успяха да направят видеоувеличение на картината за нас. Сега, ако увеличим образа на първото тяло, което лежи пред пилотската кабина, можем ясно да видим пръстите на дясната ръка.

— Какви са тия точици? — Безброй черни петънца покриваха онова, което бе останало от пръстите, а точките се уголемяваха с всеки нов кадър, като че ли видеообразът се бе разфокусирал от увеличението.

— Това — каза Мърдок — не са обикновени петна по лентата. Съвсем са си истински. Явно представляват някакъв рояк насекоми.

— Насекоми? Как, по дяволите, е станало това?

— Дори не сме сигурни, че са насекоми, сър — намеси се Андрюс. — Хората ни в Атланта са специалисти по микробите. Неща, които причиняват болести. Ако това тук не са москити, мухи цеце или други заразни гадинки, каквото и да са, то е извън тяхната област. Тия неща в Лонг Бийч не причиняват инфекции, самите те са инфекция.

Намеси се друг глас:

— Говори Ед Уилсън. Аз съм нещо като резидент ентомолог в ЦКЗ. Първо помислих, че става дума за мравки, но отхвърлихме тази възможност. Говорихме с доктор Коер от Лонгайландския университет и му изпратихме увеличението от лентата. Не разполагаме с достатъчно детайли, за да кажем какво точно представляват, но Коер предполага, че са най-вероятно арахноиди.

— Паяци? И от това ли се изплашиха всички? От купчина паяци?

— От нещо такова — каза Уилсън по-безпристрастно, отколкото всъщност бе настроен. Той така и не надрасна детинската си любов към „страховитите твари“ и често използваше научен жаргон, неразбираем за почти всички, които не споделяха неговото удивление от света на насекомите и които никога не се бяха прехласвали пред империите, процъфтяващи в корените на някое дърво. Той дори очакваше да изпита затруднения пред президента и беше едновременно изненадан и облекчен от факта, че разговаря с човек, който бързо схваща и не се налага да му се обяснява какво е ентомолог или арахноид. Продължи нататък: — Това, което наблюдаваме в момента, е вероятно най-обикновен организъм, нараснал до бедствие.

— Да се върнем на първия ми въпрос: как е могло да се случи нещо подобно?

— Ами случва се през цялото време. Да не забравяме, че дребните форми на живот са превзели всяко кътче и всяка цепнатина от земната повърхност. Дори при нормални условия, ако проверите които и да било четири-пет жилищни блока в Лонг Бийч или в Манхатън, или във Вашингтон, ще откриете повече арахноиди отколкото хора по земята. Коер ми каза, че цели екологични системи спокойно си се развиват върху късчета мъртва кожа, която пада от нас, докато спим нощем. В чаршафите на всяко легло живее популация от поне два милиона индивида и докато стоим и си приказваме стотици, вероятно хиляди от тях в момента се хранят под кожата в основата на миглите ви, но ние нито ги виждаме, нито ги усещаме и ако не бях ви ги споменал, вие така и нямаше да разберете за тяхното съществуване… при нормални условия.

— Предполагам — каза президентът, докато разтърка окото си със свободната си ръка, — че няма начин да ми ги признаят като разходи в данъчната декларация?

Останалите хора, включени в линията, отговориха с кух смях или с мълчание. Началникът на канцеларията каза направо:

— Доктор Уилсън, споменахте, че това се случва през цялото време? Организмите се превръщат в бедствие?

— Разбира се. При наличието на подходяща температура и влажност на въздуха за нужния брой седмици, така че всички снесени яйца да оцелеят и ако има достатъчно храна, за да се поддържа експанзията на популацията, и ако също така естественият им враг бъде отстранен от сцената, то ще се появи бедствие под формата на скакалци, които тероризирали хората в библейските времена, или колония мравки, дълга осемнадесет километра, която изяжда всички ферми и фермери по своя път край бреговете на Амазонка.

Никой не знае точно какви са необходимите условия, при които дадена популация осъществява бум, но ми изглежда, сякаш Лонг Бийч притежава някои характеристики, които не се срещат на друго място. Според архивните документи през 1973 г. от земята е започнал да излиза тънък слой плесен, който образувал мехури колкото кокоше яйце и се разнесъл по целия Лонг Айланд. За медиите това било паметен ден. Те дори засекли НЛО в действие, преди всичко да приключи. През 1979 г. имало бедствие от жълта треска. Подобно на плесента и тя заплашвала да се разрази из целия щат. През 1991 г. пък настанало царството на бълхите. Наложило се да дезинфекцират целия град. През 1994 г. — акарите. Ако се вярва на докладите, само за един следобед цели борове били изядени до корен.

Намеси се притеснен генерал Андрюс:

— Така че ако някое бедствие удари Ню Йорк, то най-вероятно ще започне в Лонг Айланд?

— Да, така ми се струва — отвърна ентомологът. — Старата поговорка, че гръмотевицата не удря два пъти на едно и също място, изобщо не е вярна. Ако някое дърво е ударено от гръм, то е, защото дървото е било най-високата точка наоколо (и следователно — най-добрият проводник), което пък означава, че проводниците служат именно за да бъдат използвани отново.

Андрюс подсвирна. Губернаторът и президентът го смятаха в най-добрия случай за доста прибързан, в най-лошия за параноичен, след като настояваше за карантина. Той вече гледаше на автомобилите и на магистралите като на вектори-носители на зараза, също толкова смъртоносни, колкото и мухите цеце. Съществуваха четири подстъпа към Лонг Бийч, четири моста, отдалечени на разстояние около четири километра един от друг от блатата на Лидо до високата врата на Атлантик Бийч. Надяваше се, че предположенията му са били правилни и че е затворил плътно извора на инфекция далеч преди тя да е имала време да се разпространи. Надяваше се да е така, но в действителност не го вярваше.

— Добре, това е решено — каза президентът. — Продължаваме с карантината.

— Само като предпазна мярка? — попита Мърдок.

— Да. Сигурен съм, че ще сме в състояние да разрушим гнездото на буболечките за ден-два, в най-добрия случай — още тази вечер. Но не искам междувременно навън да започне паника. Надявам се до довечера хората от външната страна на затворената зона да я отбягват, освен ако вече не са си събрали багажа и напуснали щата. А само Бог знае какво ли си мислят останалите вътре оцелели, като гледат четирите вдигнати моста. Дори и да се намират на километър-два от рояка и следователно — в относителна безопасност, сигурно се притесняват, като виждат, че камионите с храна са спрели да минават през мостовете. И ако решат, че кризата ще трае с дни или седмици, то до полунощ всеки супермаркет и улична бакалия ще се превърнат в зона на бойни действия.

И президентът все повече започна да се убеждава, че всеки град, независимо колко цивилизован, горд или разглезен е той, се намира на не повече от две-три яденета от анархията.

— След три часа ще трябва да говоря по телевизията — ще ми се наложи да го направя. И искам да съм в състояние искрено да заявя, особено на хората в Ню Йорк, че карантината е само предпазна мярка и че положението е под контрол. Сега въпросът на дневен ред е: ще бъда ли искрен, като им кажа това?

— Зависи — каза Уилсън.

— От какво?

— Ами първо от това какво е убило онези хора. И колко бързо можем да го унищожим.

Началникът на канцеларията заяви с нейния нежен, но нетърпящ възражения глас:

— Ако се наложи, може да изпратим хора с огнепръскачки. Това е бърз и мръсен метод, но ще свърши работа.

— Ако се наложи — каза Уилсън — … ще свърши работа.

— Най-късно утре сутрин — добави Андрюс, — а още по-добре днес по залез-слънце.

— Ще свърши работа — повтори ентомологът. — Да… ако побързаме… — Той потъна в мисли и като че ли никой не забеляза, че изречението му остана незавършено. Той потръпна. Някак подсъзнателно усещаше, че е забравил или недогледал нещо или че нещо не е разбрал. В подсъзнанието му постоянно изскачаше голото коремче на оса — жилещото бедствие от 1970 г. — имаше нещо за осите и пчелите, което не биваше да бъде забравено, недогледано или неразбрано.

— Кога най-скоро ще можем да вземем проба и да идентифицираме нашия… противник? — попита президентът.

— Извадихме късмет — каза Андрюс — Има един дирижабъл на док в Брукхейвън, а на него се намира най-доброто диагностично оборудване в света. Сега го товарят, а точно този дирижабъл е най-бързият строен някога, а освен това е и почти най-големият.

— Кога най-рано ще пристигне на място?

— Може да бъде в Лонг Бийч до един час, но ще получим първите сигурни изследвания след два, два и половина часа, съвсем навреме за речта ви.

Към разискването по общата връзка се включи нов глас от Брукхейвън — говореше Лесли Уелс. Тя беше специализирала патология на насекомите. Също така бе известно, че изпитва страст към паяците.

— Ако са арахноиди, ще сме в състояние да се справим с проблема доста просто. И паяците, и акарите ненавиждат перилните препарати. Направо измират. По принцип, единственото, което ни трябва, е препарат за миене на чинии, малко вода и за няколко минути работата е свършена. Няма да има нужда от огнепръскачки, господин президент…

— О, добро утро, Лесли!

— Добро утро, доктор Уилсън. Как идентифицирахте веществените доказателства?

— Със сигурност не са микроби. Вероятно не са и насекоми. Съгласен съм с Коер: трябва да търсим колония паяци или акари. Според мен — акари.

— Да — каза патологът, — това просто е един изолиран изключително необичаен случай, господин президент. Обзалагам се, че става дума за вид, пристигнал с някои чуждестранни продукти, озовал се в непривично обкръжение, в което липсват естествените му врагове. При всички случаи ще сте в състояние да спуснете мостовете още преди закуска.

Уилсън неохотно изрази несъгласието си.

— Би ми се искало и аз да бях толкова уверен, че това е само изолиран инцидент. Вярно е, че за през цялото си съществуване Лонг Бийч често е бил поразяван от гръмотевици, но известна информация ме кара да се чудя дали всъщност гръмотевиците не са просто предвестникът на някоя по-голяма буря.

— Искате да кажете — намеси се президентът, — нещо подобно на напастта от оси през седемдесет и девета или от мухъл през седемдесет и трета, която да засегне целия щат?

— Не съм сигурен, господин президент. Всяка криза започва все някъде, така че защо да не и в Лонг Бийч. Безпокоя се, че дори да успеем да откараме там цял танкер с перилни препарати и напълно да изтребим тези неща, просто ще премахнем симптома, но няма да се доближим до неговия причинител. Лонг Бийч не е единственото странно явление напоследък. Не зная дали става дума за нов вид инсектициди или за нещо друго, но ако ги потърсите, доста бързо ще си дадете сметка, че тази година пеперудите са изчезнали. А последната седмица в списъка на застрашените животински видове влязоха и светулките. Не друг, а именно светулките — та тях ги имаше буквално навсякъде!

— Значи не смятате, че Лонг Бийч ще си остане единственият инцидент? — попита Лесли Уелс.

— Един мой приятел — впрочем именно той направи видеоувеличението в „Лусънт“, — името му е Бишъп, та той е единственият човек, когото познавам, който не се изненада от случилото се в Лонг Бийч. Каза, че можело да се дължи на непредвиден ефект от киселинните дъждове, на някоя друга отрова, но че крайният резултат е спад на видовото разнообразие, което би могло да предизвика масирано преструктуриране на най-силните от останалите видове.

Президентът го гледаше въпросително.

— Организмът, прераснал в бедствие — наблегна Уилсън. — Рояците. Може би именно това се е случило, когато започнаха да изчезват водните кончета, пеперудите, жабите… При условие че данните на Бишъп са верни.

— Жабите! — възкликна Лесли. — Чух за това. Но няма никакъв смисъл. Жабите винаги са се приспособявали прекрасно. Те са оцелели дори след онова, което уби динозаврите. Но сега навсякъде по света те измират.

— Някакво обяснение? — попита президентът.

— Никакво — отвърна Уелс.

— Ами пчелите! — добави Уилсън. — Изведнъж започнаха да ми се обаждат пчелари, всеки ден все повече и повече хора, които искат да знаят дали някой в ЦКЗ може да им обясни защо рояците им умират. Изпращат ни умрели пчели в кутии и най-странното е, че когато им правя дисекция, откривам, че трахеите им са запушени от паразитни червеи. Червеите буквално ги задушават до смърт.

— Червеи, които изяждат пчелите? — каза началникът на канцеларията — С това ли си имаме работа? С нов вид червеи?

— Не — отвърна Уилсън. — Става дума за същите червеи, които обикновено си живеят в пчелите. Но нараснали неимоверно, също както и стрептококите във вашето гърло ще се разраснат неимоверно, ако ви атакува грип. Според мен червеите са започнали да се развиват просто защото пчелите така или иначе умирали от нещо друго. Първото правило на добрия паразит е да не убива своя приемник. Обикновено съществува някакво балансиращо споразумение — като негласен договор между вас и имунната защита на вашия приемник. Ако убивате често кокошката, която снася златни яйца, един ден ще се окажете затворен в мъртвата кокошка и умиращ от глад.

Уилсън беше човек със силно въображение, който току-що успя да стресне самия себе си. Лонг Бийч… жабите… пчелите… възможно ли бе? Възможно ли беше тези случки да са само първият тътен от приближаващата се черна и ужасна буря? Спомни си за първия голям тласък, шест години по-рано, малко преди бейджинското земетресение, когато се счупиха и двата му крака, а стотици хиляди души намериха смъртта. Но не, положението не можеше да е толкова зле.

— Трябват ни повече доказателства — продължи Уилсън. — Все още не разполагаме с пълна информация. Лонг Бийч трябва да ни разкрие онова, което не знаем.

— На какво разстояние… — президентът като че се задуши на думата „разстояние“. — На какво разстояние се намира Лонг Бийч от центъра на Манхатън?

— Петдесет километра източно, сър.

— По дяволите!

„Да живееш в интересни времена“ — се казва в едно древнокитайско проклятие, което на пръв поглед звучи като благословия. Без всякакво съмнение в Лонг Айланд се беше случило нещо интересно и президентът нито за миг не се усъмни, че медиите ще се възползват да го превърнат в голяма криза на… Как го бе нарекъл ентомологът… „организъм, прераснал в бедствие“? Организъм, прераснал в бедствие, в такава близост до Ню Йорк?

Живееха във време, в което кризите, най-често фалшиви, се радваха на огромна популярност, но президентът все още не знаеше дали Лонг Бийч щеше да се превърне в обикновено сензационно заглавие на вестникарските статии или не. Хора, по-умни от него, бяха казали, че по време на фалшивите кризи всички до една или друга степен знаем какво ще се случи по-нататък, докато по време на истинска криза, като нападението над Пърл Харбър, бомбардировката над Хирошима, изстрелването на „Спутник“, взривяването на „Чалънджър“, не само че не знаем нищичко от това какво ни очаква през утрешния ден, но има нещо далеч по-плашещо и по-интересно: че въобще никой не знае. Наистина никой.

„Ще можете да спуснете мостовете още преди закуска“ — бе казала Лесли Уелс. Така говорил и Плиний Стари на слугинята си през 79 г. сл.Хр., когато Везувий надал първия си тътен: „Това е просто малко вулканична пепел. Ще я изчистим още преди вечеря, скъпа“. Ако историята служеше както трябва на президента, той щеше да знае, че Плиний Стари е все още постоянен жител на Помпей. Но не, положението не можеше да е толкова зле.

Обаче в Деня на благодарността щеше да зазвъни червеният телефон, а по Нова година той вече щеше да е мъртъв.