Чарлз Пелегрино
Прах (7)

6
Пророкът

Дълбоко в бездните на плейстоцена, почти преди половин милион години, интелигентният живот на планетата беше просто едно позорно петно. Сред канадските ледени полета и в мексиканските тропически джунгли нямаше и следа от човешко присъствие и почти навсякъде в пределите на великите пустоши, които по-късно щяха да се превърнат в Европа, Африка и Азия, напразно бихме се надявали да срещнем някой ловец на слонове. Те се бяха скупчили само на няколко изолирани местенца, но в леговищата им нямаше повече от четиридесет-петдесет индивида. В близост до делтата на Нил членовете на едно малко племе оставиха отпечатъци от своите стъпки върху бряг, несъществуващ в наши дни. Правеха куполообразни колиби от тръстика, учеха се как да повалят хипопотами с кремъчни стрели и да ги одират с помощта на мидени черупки.

Одираха също и хора. Никой археолог така и не успя да обясни защо, но по много черепи личат следите от умишлено отстраняване на плътта с примитивни оръдия. Възникналият образ на първия съзнателен разум на Земята ни показва едно племе, което преследва друго с кремъчните си оръдия, близо до огромни находища от мед, нефт и титан. Общият брой на различните племена от цялото човешко население възлизат едва на няколко хиляди души, но медта с обещанието за по-добри копия, нефтът с обещанието за по-добър глобален транспорт и титанът с обещанието за свръхзвукови полети, дали гаранции, че позорното петно ще излезе от килерите на времето и ще покрие земята от полюс до полюс, като нарасне от няколко хиляди индивида до няколко милиарда.

Сред тези няколко милиарда Джери Сигмънд отрасна, носейки собствения си черен позор и катерейки своите собствени бездни. Майка му беше учителка на деца, които имаха проблеми с четенето, а също и на свръхактивни деца и винаги си беше вкъщи, когато той се прибираше от училище; всички, които я познаваха, я обичаха. Баща му беше дърводелец, който винаги спазваше договорите и не орязваше краищата на мебелите зад гърба на клиентите. И той винаги си беше вкъщи за Джери и, изглежда, всички, освен Джери го обичаха.

За него детството беше чиста агония. Всяка неделя в кухнята на майка му се събираха всевъзможни лели, чичовци и съседи, които се прегръщаха, когато се срещаха или разделяха, смееха се гръмко и отпиваха кафе с понички. Отрасна в дом, заобиколен от любов, но накрая това нямаше значение. Позорът беше залегнал в него като някаква тъмна страна, скрита в някой излишен байт ДНК, който щеше да се развие, когато му дойдеше времето. Джери Сигмънд беше човек, тероризиран от своите гени, които го обсебваха подобно на демоните в старите легенди.

Адел Сигмънд се бе опитала да научи сина си, че смисълът в живота е, когато някой ден легнеш в гроба, да можеш да кажеш, че никого не си наранил, а си помогнал на мнозина. Мисията му (а в света на Адел и Джак Сигмънд всеки имаше някаква мисия, Божия мисия) била навсякъде, където може, да внесе малко светлина в живота на другите. За Джери, подходът на неговите родители към живота бе в най-добрия случай твърде наивен и определено сантиментален (ако не и явно мисионерски). В най-лошия (в действителния свят на естествения подбор, ръководения от законите на джунглата свят на корпоративна Америка) просто предизвикваше околните да злоупотребяват с тебе. Когато навърши шестнадесет години, Джери се разви като свръхамбициозен младеж, благодарен на родителите си единствено за наследените от тях интелектуални способности, богатство, което майка му бе прахосвала безразборно и пропиляла години да се опитва да създава нови връзки в съзнанията на децата, страдащи от дислексия. Беше я чувал да повтаря до безкрай, развълнувана като жена, която, бъркайки си в носа, е открила там злато вместо сополи, че някои от нейните ученици могат да разберат безнадеждно заплетените думи просто ако ги прочетат с пръстите си вместо с очи. Да учиш зрящи на брайловата азбука? На кого би хрумнало такова смахнато нещо, освен на майка му?

Той нямаше да пропилее своите дарби. Неговата задача, смисълът на неговия живот беше да обедини мързеливата, овчедушна тълпа със своите речи и с обещанието за един перфектен свят, за един свят, който е такъв, какъвто би следвало да бъде според Джери Сигмънд. Беше упражнявал фино настроената си способност да омайва мозъците на хората и да ги преправя по свое усмотрение. Можеше да открадне от някого и дори и онзи да го хванеше, той щеше да го погледне в очите с такава честност и доброта и да заговори толкова спокойно и убедено, че след няколко минути човекът би започнал да се чуди дали онова, което е взел за кражба, всъщност не е било просто недоразумение или грешка. Само онези, които го познаваха от достатъчно дълго време, за да знаят, че той няма стари приятели, успяха да видят истинския Джери Сигмънд.

„Ключът е в искреността“ — беше казал отдавна един голям майстор на комедията. „Фалшифицирай я и ще сполучиш.“ Джери Сигмънд дословно изпълняваше казаното от Джордж Бърнс.

Още като тийнейджър започна да изучава родителите си под микроскоп, сякаш бяха някакви насекоми, и се опитваше от наблюденията си да научи само за себе си с какво държание да предразположи хората, както съумяваха да го постигнат Джак и Адел, които можеха само за няколко секунди да накарат първия срещнат да ги хареса. Цял един следобед стоя пред огледалото в своята спалня, за да тренира топлата усмивка на Джак Сигмънд, към която прибави перфектната смесица от бляскавата интелигентност и съвсем лекото загатване за наивност на своята майка. Беше илюзия, разбира се, ни повече, ни по-малко, но още преди да влезе в колежа, той вече добре умееше да ги имитира.

Последният ден от стария свят свари Джери Сигмънд в един бар на летище „Кенеди“. Докато разположеното на сто и тридесет километра оттам градче Лонг Бийч попадна под ударите на акарите, той преглеждаше списъци с банкови трансфери на своя лаптоп. Джери току-що бе загубил едно доста доходоносно радиошоу, подкрепяно от националните синдикати, и можеше дори да загуби и свободата си, ако не продължаваше да се движи на крачка пред закона. През целия си живот, дори когато колегите му или някой друг най-накрая го спипваха, дори и когато избухнеше нов скандал на всяко ново работно място, където отидеше, той все успяваше да се измъкне сух. Подобно на своя приятел зъболекар, който бе обвинен, че съблазнява и опипва пациентите си, но вследствие на това обвинение се превърна в почетен гост на едно раздаване на рок-награди и когато се върна у дома, видя, че клиентелата му се е утроила, така и Джери откри, че и лошата реклама е добра реклама. И така, той осребри обвиненията за участие в четири нашумели в пресата углавни престъпления, като акредитиви за покани за токшоута. Нали в края на краищата живееше в страна, в която да наречеш някого „мръсен интелигент“, „всезнайко“ или „Айнщайн“, си беше почти равнозначно на обида. Америка се беше превърнала в перфектната среда за процъфтяване на модерните пирати, които носеха делови костюми, знаеха как да омайват медиите и винаги изглеждаха кристалночисти. Великият Джери Сигмънд — твърде умен и харизматичен за собственото си благоденствие и за ничие друго.

Джери Сигмънд имаше голяма мечта. Виждаше собствената си ръка и чуваше собствения си глас да достигат отвъд безкрайността и щастливо множество да крещи неговото име. В цяла Америка хората с ужас очакваха икономическото бъдеще. Подобно на мнозина самопровъзгласили се пророци, типът „водачество“ на Джери беше много внимателно да се вглежда в емоционалното вълнение на тълпата, за да може да яхне вълната и така да увенчае собственото си могъщество и илюзия за власт. Само неколцина забелязваха, че той винаги предлагаше малко разрешения, но обширни списъци от люде, които можеха да бъдат обвинени във всякакви злочестини. Когато Джери Сигмънд научи, че пчелите във Флорида измират, и понеже знаеше, че портокаловите насаждения изцяло зависят от популацията на пчелите, разви своя версия за „унищожаване“ на предварително закупената цитрусова реколта: целеше се в онова, което сам наричаше „безсмислено изтичане на доларите на данъкоплатците към разни мръсни интелигенти, всезнайковци, айнщайновци“.

И най-опасното от всичко беше, че някои „айнщайновци“ наистина даваха на Джери Сигмънд оръжията, с които да ги унищожи.

Чак до тази последна седмица от стария свят Джери Сигмънд жестоко и с чиста радост бе нападал генетичен експеримент, провеждан в една от лабораториите на Едуин Уилсън. Учените бяха успели да променят един от гените на африканската зелена маймуна, който доведе до съществени промени в протичащите в мозъка ѝ химически реакции и превърна хетеросексуалните самци в хомосексуални. Това беше голямо откритие. Ако подмяната на един-единствен ген можеше да контролира нещо толкова основно в поведението на приматите, каквито са сексуалните предпочитания, дали промени на другите гени биха предизвикали също толкова лесно и увеличаване на човешкия интелект или намаляване или пълно премахване на такива чувства като омразата, или дори стимулиране на творческата дейност. Ако това се окажеше вярно, може би човечеството се намираше на крачка от възможността да контролира своята еволюционна съдба. Но истинският въпрос, който Джери предпочиташе да премълчи, беше на кого би могло да повери обществото контрола върху подобна технология? На правителството? На частните предприемачи? На военните? На Църквата?

На никой от гореизброените?

— Ето значи докъде са стигнали — бе казал Джери на своите радиослушатели — интелигентите в собственото си благоденствие. След години изследвания — след шест години, през които нашето правителство разточително е отпускало порнографски суми на Уилсън и на неговите протежета, — какъв е резултатът от парите на данъкоплатците? Сега учените ни съобщават, че могат да направят една съвършено нормална маймуна хомосексуална. Кажете, не ви ли стана по-леко на сърцата? Може би единствената истинска маймуна в тази ситуация е онази, в която хората като Уилсън превърнаха данъкоплатците на хубавата ни родина?

Да, разбира се, всичко вървеше прекрасно за Джери Сигмънд и това можеше да продължава вечно… Само ако не бе стигнал твърде далеч, когато се самопровъзгласи за най-блестящия американски маркетингов стратег… Само ако не се бе поувлякъл смехотворно да завземе остров Луна… Само ако знаеше къде да спре. Това му беше проблемът на Джери: знаеше как да достигне своето, но не знаеше кога да каже „стига толкова“.

Толкова за неговия призив към един съвършен свят. Законът го настигаше, осуетяваше плановете му и това го терзаеше; защото му беше известно, че винаги, когато някой велик човек като него дръзне да има велика мечта, неизбежно някой застава на пътя му, засипва го с презрение и присмех и се опитва да го смъкне на земята.

„Присмивали са се и на Платон — бе обявил той в последното си предаване. — Присмивали са се и на Александър, на Вашингтон и на Линкълн, а те всички са били велики водачи.“ Пропусна да спомене, че хората са се присмивали също и на Бозо, клоуна. Но това си му бе в стила.

Знаеше, че ще се върне. Подобно на Ричард Никсън и на още дузина други пирати преди него, знаеше, че може да разчита на късата памет на хората и на дарената от Бога човешка леност, която щеше да възпре по-голямата част от читателите му от усилието да отделят малко време да прочетат съответните документи или да вникнат в детайлите на това защо е изпаднал в немилост; а след време би могъл да насъска сплотеното около него множество срещу малцината, които са го изобличили. След време щеше да докаже колко безпочвени са документите срещу него за сметка на факта, че са останали непрочетени почти от никого. А следващия път всичко щеше да бъде различно. Следващия път никой нямаше да може да го подгони.

Джери Сигмънд имаше съвсем бегла представа, че докато прехвърля 20 процента от спестяванията си в множество безименни сметки в Доминиканската република, хиляда и петстотин души не бяха успели да напуснат Лонг Бийч и ги считаха за мъртви. Предаването на президентското обръщение приключваше на големия екран зад бара. Ситуацията била напълно под контрол и карантината щяла да трае само до сутринта. Джери не се затрогна от хилядата и петстотин мъртви. Докато ситуацията оставаше „под контрол“, те бяха без значение за него. Последните 20 процента, ето това беше важно сега. В сравнение с двадесетте процента дори и двете му дъщерички бяха без значение. Те и тяхната майка скоро щяха да изпаднат в бедствено положение, а майката още отсега смъртно тъгуваше за загубата на милия и обичащ мъж, който някога печеше сладкиши и втъкваше цветовете на тяхната китайска роза в косите ѝ. Постепенно мястото му бе заето от един студен и опасен човек, който би откраднал дори и от собствените си деца, ако реши, че това можеше да му донесе някаква изгода.

Ванора Сигмънд се чудеше дали подобна промяна изобщо е възможна. Не вярваше, че един наистина достоен човек може някой хубав ден да се превърне в истински социопат. Вече си мислеше, че милият и харизматичен мъж, за когото се бе омъжила, може и изобщо да не е съществувал. От самото начало бе усетила, че колкото и добре да го опознава, няма да разбере нищо повече за него. Струваше й се, че само на петнадесет сантиметра под повърхността на неговата личност лежи твърда черупка, през която той никога не би я допуснал да премине. Сега за Ванора беше ясно, ясно както всяка трагедия, когато се погледне през призмата на четвърт век, че всичко извън черупката е било просто фасада, един убедителен фалшификат, а истинският мъж е бил скрит някъде безкрайно по-надълбоко.

Той през цялото време беше там, наблюдаваше и изчакваше. И когато часът за Джери Сигмънд узря, черупката се разпука.

Ванора и момичетата бяха сами и объркани. Но ако уроците от последната година и половина им бяха изяснили нещо, то беше, че на този свят има и нещо по-лошо от това да бъдеш сам. Това да бъдеш сам с някого.

Сега всичко стана кристално ясно и за Джери, чудно ясно. Беше сам и свободен. Черупката се разпукваше.

Съжаляваше, че ще трябва да изчезне за малко в тълпата. Че ще живее под наметалото на фалшивата самоличност, че ще бъде принуден да кара някои от онези старомодни коли, които никой не запомня и за пет секунди, след като ги е видял. Докато полицията, на която гледаше като на вечно бдителната имунна система на Америка, потъне в самодоволство и забрава, щеше да бъде принуден да живее с далеч по-нисък стандарт, отколкото беше привикнал още от детството.

Над всичко останало Джери Сигмънд ценеше най-вече способностите си да се справя с положението, като човек, който би могъл да очарова дори и слонска бивна. А ако магията му не подействаше, а плановете му претърпяха провал, той имаше и резервен план. Кариерата му на радиоводещ, както и далаверата с остров Луна бяха просто резервният план, задействан от някаква предишна несполука, така че настоящото му изчезване беше резервният вариант на резервния план.

„Няма за какво да се притеснявам — помисли си той, — не и американско момче като мен, което се справя с всичко.“ Въобще няма за какво да се притеснява с изключение на факта, че полетът му за Лондон закъсняваше вече с два часа, без някой да даде адекватно обяснение, а червеният предупредителен екран на лаптопа му поясни, че качването на борда на самолета може да бъде забавено с още шест часа. Той вече си даваше сметка, че е бил принуден да кисне в този бар достатъчно дълго, за да получи правосъдието шанс да го сграбчи в ноктите си и че подобна липса на късмет изобщо не е приемлива.

Като използваше същите кодове на фалшивата самоличност, с които осъществи и трансфера на парични суми, отмени резервацията си за полета до Лондон и започна да преглежда полетите на „Ер Франс“ на екрана на своя лаптоп. „Защо не? — каза си той. — Париж е хубав през това време на годината.“

Отново го спря червеният прозорец. Появи се в горния ляв ъгъл на монитора, а в него с дебели жълти букви пишеше: „В МОМЕНТА НЕ ПРИЕМАМЕ РЕЗЕРВАЦИИ“.

„Защо?“ — написа той, а компютърът отвърна: „Летище «Кенеди» и «Ла Гуардия» са под карантина“.

(„К’во, по дяв…“)

„А Куантас?“ — написа той.

„В МОМЕНТА НЕ ПРИЕМАМЕ РЕЗЕРВАЦИИ“ — бе отговорът.

Приливните вълни на тревогата бяха прелели извън огражденията около Лонг Бийч. Бяха прекосили страната, прехвърлили щатските граници и с помощта на Си Ен Ен преплуваха през Атлантика. В Европа министрите на транспорта, финансите и общественото здраве гледаха на тях с нещо повече от нездраво любопитство. Някой бе използвал израза „организъм, прераснал до бедствие“ и по екраните на телевизора зад бара се виждаше как над летище „Де Гол“ зареждат един американски самолет с гориво във въздуха и го изпращат обратно към летище „Кенеди“.

Най-накрая Джери Сигмънд се заинтересува от новините, които течаха по стенния екран зад бутилките от „Кахлуа“ и „Самбука“. Едва сега наистина забеляза заснетите от въздуха кадри със сваления хеликоптер в Лонг Бийч. Най-после горивото бе свършило и перките на машината висяха неподвижно. Когато камерата се насочи на запад към изоставения спасителен пост, се спря на скелетите на неосъществения инженер Джон и на неосъществената му съпруга. Някой в Си Ен Ен беше увеличил кадъра и го бе оцветил в пурпурни оттенъци и сега го представяха като емблема на новината на фона на зловеща музика.

Когато емблемата избледня до сиво, на екрана се появи позастарелият Ед Наш.

„В дванадесет и пет ще включим кореспондента ни от Вашингтон, който в момента се намира пред Белия дом. Нещо ново при теб, Боб?“

„Ами, Ед, само преди секунда началникът на канцеларията Амбър Мърдок потвърди, както каза тя самата «наличието на множество летални случаи». Не можа да даде точната бройка, нито какво е съотношението между ранените и убитите, но каза, че докато разговаряла тази сутрин с президента, той силно се колебаел дали да засили карантината в Лонг Бийч. Измъчвал се от възможността да загуби множество човешки живота, ако бариерният остров не бъде поставен под карантина, и тази сутрин бил възнаграден за решението си, като станало ясно, че жертвите са минимален брой и всички планирани мероприятия са били извършени навреме, така че да се попречи на разпространението на акарите. Това съобщи Мърдок. Но ние все още не знаем точния брой на ранените и на убитите. Преди няколко минути в Белия дом пристигна биологът от ЦКЗ доктор Ед Уилсън. В момента заедно с Мърдок и научните съветници на президента провеждат работен обяд.“

Сега вече Джери Сигмънд се бе навел напред от стола си, за да не изпусне нито дума. На екрана на лаптопа му пулсираше червено-жълто послание: „В момента не приемаме резервации…“

Не му обърна никакво внимание. Нито пък забеляза застаналите отвън четирима униформени — по двама на всяка врата. Един от тях дискретно изключи радиостанцията на китката си, за да не привлича внимание. Резервният вариант на резервния план на Джери отиваше по дяволите със страшна скорост.

Кореспондентът от Вашингтон се усмихна.

„По-късно през деня — каза той. — Мърдок и щатският секретар ще се срещнат с президента, докато последният ще продължава да получава информация докъде са стигнали работите по прочистването на Лонг Бийч от акари.

И ако тук, във Вашингтон, предварителните изявления бяха твърде плахи, изглежда, че в чужбина са силно притеснени. Независимо че докладите за прекратяване на карантината са положителни, няколко европейски министри заявиха, че е необходимо да се предприемат допълнителни мерки. Изказаното от тях мнение вече подрони доверието в долара, който за последните два часа отбеляза около петпроцентов спад спрямо английската лира, френския франк и дойче марката. Като се вземат предвид тези последствия, хората тук си дават сметка, че е възможно кризата да продължи по-дълго, отколкото са смятали.“

Една ръка сграбчи Джери за рамото, той се стресна. Човекът с радиостанцията на китката каза:

— Искаме да поговорим, господин Сигмънд.

Зад мъжа бе застанал втори полицай, държеше лаптоп, по чийто екран се виждаше най-новият рекламен фотос на Джери.

„Засега играта свърши“ — каза си Джери. Разпознаването му беше неминуемо. В долната част на дисплея забеляза собствените си отпечатъци и генетичен код. Само ако не беше пропилял толкова много време да прехвърля и прикрива сметките си, само ако беше успял да се провре в Европа, щеше да има предостатъчно време на разположение да проникне в полицейската база данни в „Уан Полис Плаза“ и да промени генетичния си код.

(Само ако…)

Джери забеляза още двама полицаи, по един на всеки изход, и тръсна глава. Никога не би повярвал, че плановете му ще бъдат тъй лесно осуетени от някаква купчина насекоми. И за пръв път за последните години той осъзна, че е останал без резервен изход. Непосредственото му бъдеще предлагаше само две алтернативи: да преметне полицията или да не преметне полицията.

Усмихна се с възможно най-приятелската си усмивка на гост в телевизионно шоу и дори и якият полицай с радиостанцията на китката като че ли се хвана на въдицата да се почувства добре в неговото присъствие. Никой не би могъл да упреква Ванора или другиго, че са били измамени, че не са успели по-рано да прозрат отвъд фасадата истинската същност на Джери Сигмънд, защото той безупречно владееше своя номер. Единствено с изражението на очите си успяваше да предразположи своя гост спокойно да се изповядва по радиото пред целия свят дори и в случаите, в които най-ужасният кошмар на същия този гост е бил да се изправи да говори пред десетина човека.

— Очаквах ви — каза той на якия мъж. — Няма да ви създавам главоболия.

Бавно отдалечи ръце от тялото си с обърнати навън длани, сякаш за да докаже, че нито е въоръжен, нито злонамерен.

Якият полицай му отвърна с несигурна усмивка.

— Джери Сигмънд? — попита той.

— Да.

— Аз съм детектив Нелсън Гузман. Това е детектив Винс Кардильо. Разбрахме, че имате известни затруднения с остров Луна.

— Да, струва ми се, може да се каже известни затруднения — отвърна Джери и сви рамене. — Страшно големи затруднения, ако сме честни.

— Разбирам — рече Гузман с лек доминикански акцент. — Отначало ви се е сторило не лоша идея, но после излязло извън контрол, а? — добави добронамерено той.

— Да, накратко точно така беше. — Според лаптопа на Гузман Джери бе навършил петдесетте, но невинното изражение на лицето му напомни на полицая за деня, в който деветмесечният му син, натискайки безразборно копчетата на телевизора, бе успял безнадеждно да го разпрограмира, а когато той се развика, детето допълзя до него, прегърна крака му и го погледна с такова изражение, че му бе станало невъзможно да се сърди повече.

— Сега ще ми прочетете правата, така ли? — каза Джери.

— Да — отвърна Гузман с мек, нещастен глас, — май така ще направя.

Ето значи докъде го докараха всичките тези години на внимателно планиране. Докато се упрекваше за поредното изпадане, Джери погледна назад във времето, назад към разклоняващите се различни пътища, по които, ако беше тръгнал, би добил пророчески познания за самолетните линии, назад към поне дванадесетина други възможни решения. По някакъв начин те му се струваха като проходи към други реалности, към други животи, които той би изживял, ако късметът не го бе изоставял в повратните моменти, принуждавайки го да прибягва към резервните планове.

Бяха изминали петнадесет години, откакто започна своите атаки срещу Уилсън и останалите смучещи пари всезнайковци, и тринадесет години, откакто Ричард Синклер стана ученият любимец на токшоутата и обсеби светлините на прожекторите.

Джери се зае да се превърне в „най-големия Ричардов почитател“, да научи всичко възможно за него, но когато не успя да открие дори и намек за някакъв скандал, реши да използва радиото като форум, от който да създаде илюзията за скандал, въпреки че такъв не съществуваше. Начинанието му претърпя провал. Ричард го обезоръжи, като покани пресата да проучи от всички страни личния му живот. Те не откриха нищо. Абсолютно нищичко.

С това нещата можеха да спрат дотук и трябваше да спрат дотук, но както обикновено, Джери стигна твърде далеч. Продължи да се ровичка из живота на Ричард, докато последният най-накрая не го извика на дуел: стрелба с журналистически статии от десет крачки разстояние.

Джери не прие и рейтингът му спадна… за известно време, но той все още можеше да разчита кратката хорска памет да го изтласка отново на върха. Така и щеше да стане, така и трябваше да стане, ако не беше Ричард Синклер.

„Слуз — спомни си Джери. — Копелето ме нарече «слуз»! И то по националната телевизия!“

„Знаете ли — бе казал Ричард, — виждал съм бактериална тиня, изнесена от дъното на Атлантическия океан, която според мен е достигнала по-високо стъпало в развитието си от Джери Сигмънд или поне по-привлекателно стъпало.

Но когато ви тормози някое слузесто създание, поне сте наясно с две неща. Първо, че слузестите създания са склонни да вършат доста гадни неща, за които искат враговете им никога да не научават. Второ: създават си доволно много врагове.

Веднъж като научите всичко важно за слузта, включително (най-важното) кои са нейните врагове, единственото, което трябва да направите, е да разкриете пред враговете ѝ всичко, което знаете за нея. Много е просто. И логично.“

И за съжаление вършеше работа. Джери се оказа изправен пред един противник, който по природа си беше истинска машина за събиране на информация. Така правосъдието и средствата за масова информация разбраха за неговия план за лазерите. Беше почти съсипан, почти, но не съвсем. А колко доходна можеше да се окаже идеята му само ако Ричард не се беше набъркал.

Джери беше научил за една студентка, спечелила награда на местно научно изложение. Нейното устройство излъчваше толкова кратки и концентрирани светлинни импулси, че само с енергията от обикновен комплект батерии успяваше да прогори дупка в метален лист. Беше достатъчно малко, за да може човек да го държи в ръка, което го правеше идеално оръжие, но Джери Сигмънд имаше по-добра идея. Сприятели се с момичето и ѝ подхвърли, че ако го настрои да излъчва в инфрачервения спектър и светлинните импулси станат невидими както при дистанционното на телевизора… И ако се направи така, че вместо да се държи като пистолет, с него човек да се прицелва както с пушка на три километра и половина… А енергийното му захранване да бъде още по-ниско, то при попадение плътта ще бъде по-скоро като ощипана, отколкото изгорена или пробита. Тогава кой да е състезателен кон на всяка нюйоркска писта би могъл лесно да бъде изкаран от ритъма на бягането си и по желание дисквалифициран. Никой никога не би се усетил.

Това беше просто още една добра идея, която излезе извън контрол. Ако бяха го вършили едно, две, дори три надбягвания, щяха да могат да си тръгнат с пълни пачки. Но шест надбягвания по-късно (и две ненавременни хвалби от страна на протежето на Джери) тайната стана съвършено прозрачна. Много скоро бдителният Ричард Синклер усети машинацията му и я разказа на поне трима бивши съдружници на Джери. Години след това, дори и когато схемата — „Прекрасната хитроумна схема на Джери“ — повдигна рейтинга му, неговият живот не бе същият…

Китките на Джери Сигмънд бяха закопчани зад гърба му, когато Гузман, Кардильо и другите двама детективи го поведоха към изхода. Пред бара вече се събираха новинарските камери. Джери вдигна високо чело и си надяна изражението на човек, който няма какво да крие.

Не каза нищо и никой нищо не го попита и той внезапно осъзна, че камерите не са насочени към него. Репортерите бяха дошли да отразят историята с връщаните самолети поради — как им беше името? Акари? Камерите се плъзгаха над тълпите заседнали пътници, половината от които протягаха вратове да видят екраните, а другата половина блъскаха по клавишите на своите лаптопи за повече информация за полетите. На един телевизионен екран се виждаше декор, лошо имитиращ улично парижко кафене, от предаване на „Виаком“ с последните най-актуални интервюта за насекомите и паяците, в което участваше не друг, а самият Ричард Синклер.

Косъмчетата по врата на Джери настръхнаха. Някой ден щеше да покаже той на Ричард кой е шефът. Някой ден щеше да даде да разберат дори и на тия две ченгета, към които бе принуден да проявява толкова жалка сърдечност. Един ден, реши Джери, ще им даде да разберат на всички.

Вкараха го в синьо-бяла кола с хромирана броня и без дръжки от вътрешните страни на вратите. Странно, но все още не беше притеснен. Джери започна да усеща насоката на бъдещия си живот. Трябваше да си възвърне статута на пророк — не просто на още един пророк — по-скоро на най-великия пророк на всички времена. Може би тази нова „чума“ беше средството, с което да стане това. Ухили се вътрешно и си спомни за мъдростта на Адел: „Щом като животът ти сервира само лимони, вземи ги и направи с тях лимонада!“ Може би тези малки „прашинки“ просто бяха лимоните, които животът му бе сервирал, криещи най-голям потенциал, от всичко досега.

Джери се усмихна на себе си и седна на седалката. Независимо дали бе успял или не да избяга в Европа, това не променяше особено плановете му. Твърдо беше решен никога да не се остави натам, накъдето го повлече съдбата.

Оцелей.

Изграждай наново.

Расти.

Завърни се.

Отмъсти.

Всяко едно от по-горните изискваше доста чакане, дебнене и заговори. Изискваше далеч по-зорко вглеждане в лежащите пред него пътища, търсене на нови възможности в купищата привидно продължителен тежък труд. Но Джери Сигмънд не се боеше от труда. Той остана съвършено спокоен, докато полицейската кола го отнасяше надолу по булевард „Рокауей“ към очакващото го бъдеще. Както сочат всички популярни мъдрости, Джери Сигмънд беше оправен човек.