Чарлз Пелегрино
Прах (21)

20
Пределът, след който няма връщане назад

Ден сто тридесет и втори, 9:15 часа, вашингтонско време

— „Огледало“, „Огледало“, тук „Черна звезда“. Командният център разрушен. Повтарям, командният център е разрушен. „Алфатаун“ съобщава също така и за нападение срещу турския флот близо до Кипър…

— Да не би целият шибан свят да е откачил? — извика Уиндоумейкъра.

— Лудостта се разраства — отвърна Скенера. — Знаеш ли какво означава това?

— Да. Означава, пиши ни бегали! — крещеше Уиндоумейкъра. — Означава, че ни натикаха в десетата преизподня и че рано или късно адът ще ни погълне целите.

— Тъпанари такива, всички ни прецакахте! — рече подигравателно Скенера.

Уиндоумейкъра го изгледа странно.

Скенера му отвърна с още по-странен поглед.

— Сега това тук е „Планетата на маймуните“, приятелче. Само че този път е наистина. Слава на бомбата и на светата радиация.

— Кротко, шкипере. — Уиндоумейкъра погледна първо черната книга, после отново последните доклади на екрана. Капсулите на ракетите си оставаха все още запечатани. Вашингтон и „Огледалото“ все още държаха нещата под контрол. И все още никой досега не им бе заповядал да пускат „птичките“… Досега. — Гледай, капитане, обучавани сме за това. Но вече няма никакъв смисъл. Какво ще ни заповядат да направим? Да бомбардираме Индия? Да бомбардираме вече и без това мъртва страна?

— Какво каза?

— Казвам, че трябва да си ходим. Просто да изключим всичко и да вървим у дома. Да намерим семействата си, преди да е станало още по-зле.

— Значи така разбираш ти дълга: да заминеш и да изоставиш „птичките“ на разположението на всеки, дори на неприятеля?

— Можем да ги обезвредим, разбира се — не се съгласи Уиндоумейкъра. — Лесно е. Има много начини да се направи. Например да се счупят обвивките. Екипът по поддръжката вече и бездруго се е разбягал и само след няколко седмици дъждовете и снегът ще проникнат в силоза и буквално ще разядат птичките. Никой няма да успее да ги изстреля, дори и да иска.

Очите на Скенера яростно проблеснаха и някъде дълбоко в него се отприщиха бентовете на истинския, първичния гняв.

— Ти, страхлив, откачен шибалник! — изрева капитанът и вдигна ръка към главата му.

— Ъ?

— Ти, бунтуващо се псе! Ти, обичаща Синатра торба с лайна такава! — Помете черната книга от конзолата. Спираловидното ѝ закопчаване зейна и в пречистения от въглероден двуокис и прах въздух като мъртви листа полетя хартия и се събра на купчина в краката на Уиндоумейкъра. Той бе уплашен, така дълбоко уплашен, че дори не си го призна. Обхвана го онзи вид ужас, който вкочанява и парализира крайниците и подтикна предишния агностичен младши офицер от безверие към един таен, зареден с надежда пазарлък с Господа: „О, моля те, не позволявай нещата сега да тръгнат по-зле. О, моля те, само ако накараш шкипера да се успокои за достатъчно дълго време, та да мога да го овладея… Скъпи Боже, само ако — само ако той може да бъде овладян за достатъчно дълго, та да осакатим птичките — о, Боже, о Боже, ще бъда добър, ще се подчинявам на всичките ти заповеди, само ако…“

Последното нещо, което Уиндоумейкъра видя приживе, беше натрупаната в краката му купчина хартия. Най-долният параграф предупреждаваше:

„ВЪЗМОЖНО Е ЕДНОВРЕМЕННО С ПОСОЧЕНИТЕ ТУК ТЕХНИЧЕСКИ ПРОЦЕДУРИ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА СЕ ИЗВЪРШВАТ ПРОЦЕДУРИТЕ ПО КОНТРОЛ НА ЩЕТИТЕ. ПО ВСЯКО ВРЕМЕ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ ТРЕЗВА ПРЕЦЕНКА НА СИТУАЦИЯТА.

 

ПРЕБРОЙТЕ СТРАНИЦИТЕ.“

* * *

— Господин президент, умолявам ви. Трябва да обявим тревога. Трябва да ме упълномощите да заповядам на бойните екипажи да задействат ключовете си. От целия си опит съдя, че всеки миг може да започнем да губим капсули и силози.

— Съжалявам, Андрюс. Досега две страни си разменяха ядрени удари и ние не знаем в действителност коя от двете е стреляла по нас. А още никой не е тръгнал да се хвали с геройството си, нали така?

— Тогава предлагам да ударим по всяка военна инсталация в Индия и в Пакистан. Да ги ударим здраво. Да им дадем урок, който светът никога да не забрави.

Президентът се намръщи. Премигващата в жълто кутийка в горния ляв ъгъл на монитора означаваше, че Сеул току-що е изпаднал от мрежата.

— Светът ли, генерале? Струва ми се, че не е останало кой знае какво от него, което да си вземе поука от вашия урок.

— Може и така да е. Но не можем да си позволим, особено сега, да допуснем опасни внушения — че сме съгласни да си траем и да оставим ненаказан всеки откачен, поел на кръстоносен поход с ядрени бомби срещу нашите сили.

— Но кой откачен, генерале? Искате от мен да ви упълномощя да избиете хиляди, може би милиони хора. За кой откачен става дума. За Индия ли? Може би. Но според правилата можем да стреляме само по държавата, стреляла по нас, а за да определим коя именно е тя, са ни нужни необорими доказателства, следи, които да ни отведат до производителя, следи от специфични химикали или…

— Искате невъзможното. Две милионни части от секундата след избухването на бомбата всичките ѝ съставки просто престават да съществуват.

— Значи това е средоточието на нашия проблем, нали така? — каза президентът. — Атомните бомби не оставят веществени доказателства.

— И какъв е вашият отговор? Просто ще останем със скръстени ръце? В бездействие?

— Боя се, че е така, поне докато не получим доказателство.

— Това няма да остане току-тъй — отвърна генералът. — Това няма да остане току-тъй.

* * *

Независимо че колегите ѝ бяха посветили повече време от всеки друг по земното кълбо да проследят причинно-следствената връзка, довела до измирането на насекомите, Лесли Уелс все още не можеше да проумее по какъв начин светът бе паднал толкова ниско. Стигаше все до един и същ извод: Днешният свят прилича на „Нимиц“ — парченце корк, понесено от могъща приливна вълна. Само една друга група — екипът учени в института „Пастьор“ — бе успяла да стори толкова, колкото екипът в Лонг Айланд. Бяха докладвали за първия жив биоморф три дни преди да започнат гладните бунтове в Париж. Това беше преди около три седмици. Последната информация, която Лесли запечата в кехлибар, бе следната: „Пастьор — пълно мълчание“.

В екипа по биоморфите в Брукхейвън се бе установила традицията да се събират и да провеждат кратко съвещание всеки следобед в четири часа в кафенето „На кафе“. Според всеобщото мнение това беше добър начин за пестене на време; участниците можеха да закусят и да приемат дневната си „доза кафе“ и в същото време да обобщят резултатите и да чуят последните новини за онова, което ставаше по света. Независимо че последното кафе и получените на разменни начала десерти „Марс“ бяха свършили отдавна, а последните пакетчета чай бяха дотолкова изцедени от многобройни употреби, че едва ли си струваше усилието да се запарват, съвещанията продължаваха по график.

С изключение на новините от Индийския океан днешното съвещание с нищо не се различаваше от предишно. Когато Лесли погледна останалите, както обикновено, си даде сметка, че никой от тях, включително и тя самата, не изглежда отспал. А и лицата им бяха поизтънели — никой не изглеждаше да се е хранил добре напоследък. Много скоро и децата щяха да минат на строго определени дажби.

— Някакви нови видове? — попита Шарън.

— Получихме действащ геном на пчели — отвърна Ричард. — Нежилещи медоносни пчели от Доминиканската република. Ако успеят до пролетта да се излюпят достатъчно индивиди, могат да са ни от огромна полза… дори биха могли да ни спасят.

Беше ред на Лесли:

— Имаме и личинки на бръмбари. Изпитваме огромна нужда от тях. Малкото оцелели птици няма да намерят нищо за ядене идната пролет, освен малко червеи. Земните червеи са единствената ни възможност да поддържаме почвата що-годе жива и по тази причина се нуждаем от бръмбарите не само защото ще прочистват почвата, но и защото означават по-разнообразна храна за птиците.

— Трябва ни време, Шарън.

— Тогава да действаме по-бързо, защото не разполагаме с време.

— Приятелчетата от радиочестотите? — попита Ричард.

— Сигмънд и Пък! — отвърна Шарън. — От един-два дни нещо замлъкнаха, вероятно сменят местонахождението си. Мислех, че морските пехотинци може да ги заловят, но сега те вдигат повече шум от когато и да било преди. Размотават се наоколо и искат главите ни. Обвиняват ни за бомбата. Обвиняват ни за бедствията. Обвиняват ни за всичко. Въпрос на време е. Скоро ще получим лекарство, но е само въпрос на време те да ни спрат.

Лесли кимна.

— Така е. Аз лично съм за свободата на словото, но тая са от хората, които крещят „пожар“ в препълнен театър. Нашето начинание е прекалено важно, за да рискуваме то да се провали. Ще трябва да се преместим, ако искаме да спасим каквото и да било.

— „Син мир“?

— Горещо го препоръчвам — каза Лесли. — Доста мислих и той все още ми изглежда най-доброто решение.

Ричард погледна нагоре.

— Чудесно хрумване — рече той леко саркастично. — Америка се е превърнала в кораб, който няма закъде да отплава. И накъде предлагаш да отлетим? Към високите части на Скалистите планини?

— Добро предположение, Ричард, и то поради простия факт, че там популацията от местни насекоми винаги е била твърде незначителна.

— Но и всяка друга популация там е твърде незначителна.

— Не схващаш какво искам да кажа. Помисли, Ричард. Помисли: живот без насекоми.

— Искаш да кажеш — на някое място, където наистина ги няма?

— Да, да — отвърна Лесли. — Места, където изпадането им от екологичната структура няма да доведе до кой знае какви промени, първо, защото там те никога не са имали голямо влияние.

— Такова място е арктическата тундра — каза Ричард.

— Антарктика — предложи Шарън.

— Смъкнете малко географската ширина — посъветва ги Лесли.

— Някои от най-отдалечените острови в Тихия океан — намеси се Джаксън, — включително и Нова Зеландия.

Ричард затръшна капака на своя лаптоп.

— Проклятие! Как сме пропуснали това? Как съм могъл да бъда толкова тъп?

Лесли се ухили и Ричард ѝ отвърна с ледена усмивка, която означаваше: „Да не си посмяла да го кажеш!“

* * *

Нова Зеландия се бе оказала по-богата на кехлибарени залежи дори и от Доминиканската република, като се започне от карбона и чак до наши дни. Там горските масиви бяха образували слой след слой и съвременните кауриеви борове растяха току над кехлибарените отлагания, които техните предшественици бяха образували. Но залежите на кехлибар в Нова Зеландия се различаваха от доминиканските по това, че в тях почти напълно липсваха останки от насекоми; факт, който до този момент Ричард беше възприемал погрешно като „липсват данни“.

Наистина липсват данни!

Ричард беше разглеждал цялостната картина обърната с главата надолу. Бяха го учили да гледа на горската екология като на внимателно балансирано и установено положение — така наречения „природен баланс“. Но сега бе принуден, всички те бяха принудени да осъзнаят деликатните взаимовръзки между бръмбари, дървета, гъбички и птици като продължителна надпревара във въоръжаването, която може да се разбере единствено в застиналата перспектива на човешкия живот. Първите листоядни мравки били способни с лекота да оголят цяла гора и вероятно много от тях са го правили, докато накрая сами не загинели. Първите контакти между видовете почти винаги били антагонистични, докато след поколения от мащабни нещастни случаи и с двете страни те евентуално еволюирали до степен да се превърнат във внимателно саморегулираща се взаимна имунна система… Някои от листоядните мравки използват растящите по земята гъби, които някога морели същите тези мравки, за по-лесно смилане на листата, а самите мравки събират точно толкова листа, колкото могат да вземат, без при това да унищожат гората, защото рояците, унищожили своите гори, просто загивали. В същото това време някои дървета започнали да отделят защитни отрови срещу мравките (от които хората правят лекарства), въпреки че растели върху облагородената и аерирана от мравките почва. Ако проследим назад през геологичните епохи тези уравновесяващи решения, то те са настъпили след милиони, а може би и милиарди години на измрели мравки, гъби и дървета, а ако проследим времето напред, ще видим, че процесът ще продължи да взима още милиарди жертви. Балансът е илюзия, но упорита илюзия.

А сега Китай бе анексирал и окупирал коя държава?

— Нова Зеландия! — отвърна Ричард. — Китай! Мислите ли, че учените им са се сетили, че в Нова Зеландия насекомите играят второстепенна роля?

— Трудно е да се каже — каза Лесли. — Не е тайна, че кивитата се справят далеч по-добре от останалите. А и нямат достатъчно голям флот, че да повлияе на плановете им за нашествие. Нямат и авиация. Населението е малобройно — следователно няма опасност от създаване на съпротивително движение. Умен ход. Може и да им донесе успех в краткосрочен план.

— А може би и в дългосрочен — рече Ричард. — Мисля, че напипа нещо. Съществуват острови далеч от континентите, на които насекомите така и не са се установили напълно. О, тези местенца също ще пострадат от ефекта на измирането им, но самата структура на техните екологии не е повлияна от дейността на насекомите.

— Може ли „Син мир“ да стигне до Нова Зеландия? — зачуди се гласно Джаксън.

— Така мисля — отвърна Шарън. — Но в такъв случай ще се изложим на риска да ни посрещнат китайските окупационни сили и докато съществува подобна възможност, изглежда по-разумно да си останем тук.

— Разбира се, съществуват и други острови, на които насекомите са липсвали дълго преди да вземат да измират повсеместно — каза Лесли.

— Оптимистка — каза Ричард и отново отвори лаптопа си. — Ако записките ми са верни, Джаксън, неотдавна ти каза, че насекомите са подготвили нашето пристигане, а сега подготвят изчезването на човечеството. Лесли запечата тази ти мисъл в кехлибар.

Лесли се изкашля.

— Добре, Ричард, напоследък се замислих над твоята история за изсъхването на бамбуковите дървета, които заплашват с изчезване китайските панди на всеки сто и двадесет години.

Ричард се усмихна.

— Теорията на Бил Шут за ДНК с часовников механизъм.

— Да. Има над какво да се замисли човек. Онези панди, които преживели биологическия катаклизъм, евентуално се оказвали в свят, в който отново никне бамбук. Но онези неколцина души, които ще преживеят измирането на насекомите, ще са принудени да живеят в свят, който още дълго време ще остава враждебен за тях.

— Което ни връща към онова, което продължавам да повтарям: че хората са безкрайно по-приспособими от динозаврите — каза Джаксън. — Можеш да подлагаш човечеството и света на каквото си щеш, но те ще оцелеят, може би защото човекът прилича на бързо мутираща верига от ракови клетки и притежава в излишък способността да пребъде. Мисля си, че дори и войната между Индия и Пакистан да обхване целия свят, което е планетарната версия на терапия с облъчване, известен брой мъже и жени просто ще изчакат да отшумят радиоактивните вълни и ще излязат от ядрените подводници, закотвени някъде под пристанището на Сидни. Разбирате ли, какво искам да кажа? Винаги сме твърдели, че хлебарките ще са последните живи същества, останали след сблъсък с астероид или ядрено унищожение, но подводницата е с по-здрава черупка и е по-устойчива на радиация от всичко, което хлебарката е успяла да постигне през милионите години на еволюция. Подводницата е по-приспособима, а сме достигнали до нея в някаква си микросекунда от геологичното време, и то без да пренареждаме своите гени. Казвам, че техническата еволюция вече е надраснала няколко пъти по мощ органичната еволюция. Казвам още, макар да е вярно, че може би отново ще изпаднем за известно време в тъмните времена на ранното средновековие, то след като на тази планета се е появил разумен живот, той няма вече да я напусне.

Шарън поклати глава.

— Човечеството като рака на Земята. Не го бях чувала.

— И аз така си мисля, но представи си, че гледаш Земята от високо и виждаш как през следващите няколко месеца един по един помръкват градовете и цели народи престават да излъчват радиосигнали. Знаем, че все пак ще останат няколко изолирани места, където цивилизацията и уличното осветление ще просъществува. Места като Нова Зеландия.

— Мънички оцелели тумори — каза Ричард и челюстта му увисна, когато премисли наново какво именно бе казал.

— И ако имаш възможността да направиш пълни снимки на планетата през следващите двеста години, Ричард, какво мислиш, че ще излезе на тях?

— Гледайки надолу към Земята, ще очаквам да видя как хората от Нова Зеландия стигат до източните брегове на Австралия и заселват цялото крайбрежие, обгръщайки пейзажа с осветените си улици, напомнящи на искрящи паяжини. Светлините евентуално ще се разпръснат през Индонезия по половин Азия.

— И от това ще заключиш — каза Джаксън, — че човечеството образува новите си метастази.

— И тъй, поуката е — обобщи Лесли, — че сме в състояние да определим местоположението на потенциалните островчета с улично осветление — да идентифицираме тумора на бъдещата цивилизация — и самите ние да се промъкнем в един такъв тумор.

— На Азорите никога не е имало много насекоми — каза Ричард. — И Исландия може да свърши работа, но на Азорите селското стопанство и риболовът са далеч по-лесни. Бих заложил на Азорските острови. Мисля, че там трябва да търсим едно от струпванията на тумори.

— Ричард? — попита Шарън, докато се опитваше да намери географски атлас в своя компютър. — Чии са Азорите? На Португалия ли?

— Да. И смятам, че веднага щом португалците стигнат до същите изводи като нас, ще започнат да се чудят кой ли друг се е досетил. И е много вероятно да вдигнат флота си на блокада срещу бежанците.

Лесли обмисли и това.

— Повярвай ми: ще пуснат „Син мир“ през блокадата ако не за друго, то поне защото когато всичко това приключи, той може да се окаже единственият действащ въздушен кораб. Може да се движи и само на слънчева енергия, а не мисля, че очакват доставки на петрол от Иран, поне не и през следващия век. Прибави към това и факта, че в ръцете ни се намира лечението — и кехлибарът, и оборудването. Прибави и факта, че ако останем тук, то до пролетта всички ще сме мъртви, най-вероятно убити, а с нас ще си отиде и лечението. Ще ни приемат на Азорите, защото имаме какво да им предложим, а те ще го получат много евтино. Абсолютно евтино.

— Нашият живот — каза Джаксън.

— Да. Дирижабъл и няколко насекоми срещу нашия живот. Изглежда изразът „животът е евтин“ придобива нов смисъл, нали така?

— Не съвсем. — Джаксън разтърси глава и се ухили на нещо свое. — Просто стандартите са се изменили, това е всичко. Вероятно би могла да си купиш цялата Колумбия само срещу двойка гъбични мушици или един мравуняк. А под Колумбия имам предвид не филмовото студио, а самата държава.

* * *

Ден сто четиридесет и девети

Историята не ще съхрани спомена от първата среща на езичника и равина.

След като получи горчив урок за силата на законите на тълпата, доктор Ед Бишъп от „Лусънт Текнолоджис“ пришпори коня и за известно време се отдръпна колкото се може по-надалеч от хората. А сега самата природа му даде своя горчив урок: Dracunculus. Бишъп подозираше, че е хванал паразита още преди първия гърч на умиращия свят на насекомите да порази борсовия пазар, по време на едно пътуване до Фрост Вали, през което безгрижно бе пил вода от поток, в който измрелите от глад насекоми бяха направили възможна появата на популационна вълна от бактерии и микроскопичните, еднооки ракообразни, известни под името водни бълхи.

Беше сигурен, че заразата е престояла в него цяло лято, нямаше никакво съмнение в това. Освен това бе сигурен, че този организъм никога не би могъл да се наложи в неговото тяло и да го използва като гостоприемник за собствения си възпроизводствен цикъл, ако преди това не го бе отслабило недостатъчното хранене.

Кръгчета в кръговете, каза си Бишъп. Когато бе погълнал мъничката водна бълха, тя вече е била заразена с още по-мъничките ларви на гвианския червей. Някакъв тъничък гласец в лявото полукълбо на мозъка му започна да реди простите формули какво се случва при недостиг на витамини, а дясната страна на мозъка му започна да прожектира кратък филм как, възползвайки се от слабостта му, червеите пробиват стените на неговите черва и се сношават вътре в тях. Вече съвсем не бяха мънички. След като мъжките измряха, женските преминаха през тялото му и най-накрая се заселиха току под кожата на ръцете и краката му. Някои женски бяха достигнали шейсет сантиметра в дължина и надуваха кожата му на мехури, пълни със стотици живи ларви. Мехурите горяха и той изпитваше неистовото желание да се потопи в някоя река или поток, за да облекчи болката. Желанието му би било неустоимо, стига през това време на годината водата да не бе леденостудена. Освен това изпитваше и неистовото желание да разчеше мехурите, да ги разчопли и изстиска, така че когато и ако най-накрая се изкъпеше, да пусне на свобода ново поколение милиарди живи ларви, тръгнали да търсят водни бълхи. Бишъп си даваше сметка, че по този начин жизненият им цикъл щеше да започне отново, подхранван от милиардите други ларви, излезли от хилядите други зле нахранени, проядени от червеи гостоприемници, един от които бе той.

Припомни си един епизод от „Книга на Йов“, в който главният герой бил превърнат по божествена прищявка в човек, чиято плът се подула и покрила с червеи, висяла от костите му и горяла като от пожар. Опита се да прогони тази мисъл, да я потисне, но когато прокара ръка под палтото и докосна мехура на дясната си ръка, усети как една от големите женски се извива под пръстите му, сякаш се опитва да избяга от неговия допир. Щеше да повърне цялата си закуска, ако изобщо бе закусвал. Последното му сносно ядене беше една катерица, но преди два дни. Катериците бяха готови да ядат каквото им падне — каквото и да е — така че процъфтяваха и се размножаваха подобно на чайките до момента, в който месото им започна да се търси и всички се втурнаха да ги ловят. Тази сутрин опита да се подкрепи с коренчета по примера на двата си коня, които вече бяха твърде изтощени, за да ги ползва за превоз, но ставаха все по-ценни като източник на белтъчна храна. Съжаляваше, че е така. Бяха му служили добре, препускали бяха вярно по трудните горски пътечки, след като тълпите разбиха вратите на „Лусънт“, униформените бранители на реда се присъединиха към мародерите и оставиха след себе си почернели и пушещи канцеларии и лаборатории.

Сега му се струваше, че е пътувал седмици наред, а може и наистина да бе така. Когато направи първия и последен опит да се върне в лабораторията, с надеждата, че би могъл да спаси някого или нещо, беше принуден да отстъпи пред снайперисткия огън. Това беше преди… колко ли време? Преди напрежението между Индия и Пакистан да ескалира окончателно и със сигурност — преди лаптопът му да започне да отказва. Батериите бяха дотолкова изтощени, че само от време на време успяваше да влезе за мъничко в мрежата. Но и това му бе достатъчно. От компютъра научи, че Брукхейвън все още се държи и разработва проект биоморфи. „Може и да стане“ — каза си Бишъп и реши да се насочи към анклава с надеждата, че ще им бъде от някаква полза.

От компютъра научи също така, че на всяка цена трябва да избягва да минава през Джърси, Ийст Ориндж и всички по-големи северни градове. Имаше доклади за гангстерски банди на крадени коли, въоръжени с нападателни карабини и гранатомети. Боевете само влошаваха и без това повсеместния недостиг на храна. Работниците, ангажирани с извънредното раздаване на храна на близо два милиона души в Северно Ню Джърси, заплашваха, че ще напуснат работа, ако военните не се намесят и не спрат бандитите. Обединените нации най-накрая в типичния си флегматичен стил заявиха, че това представлява „сериозна хуманитарна криза“, и при последното си включване Бишъп прочете посланието на дякона от църквата на авеню „Кенеди“: „Господи, моля те, помогни ни да излезем от тази лудост, виж — децата ти измират“.

Така нареченият „Щат Градина“, чието прозвище си оставаше загадка и за самите му жители, не се справяше толкова добре, колкото останалите части от страната. Единствено Калифорния и Северен Кънектикът, изглежда, бяха по-зле и ако Бишъп можеше да чуе думите на Джаксън за Колумбия, би се разсмял и зачудил поради каква причина ученият е толкова сигурен, че страната и студиото все още съществуват.

Над хоризонта, някъде отвъд Манхатън, продължаваха да се издигат двукилометрови стълбове дим. Над света се разпростираше сянката на злото и един от нейните епицентрове беше петролната рафинерия в окръг Ню Джърси и градовете около нея. В по-добрите времена оттам би бил най-прекият път за Лонг Айланд, но Бишъп знаеше, че е най-добре да го забрави. Не от север. Не и от изток. В тези посоки дебнеше лудостта. Така че много внимателно и упорито той продължи на запад, стараейки се да избягва доколкото е възможно пътищата, поглеждайки назад и ослушвайки се за пукота от далечни изстрели.

Мислеше си, че е трябвало да се облече по-топло, въпреки изгарящия плам на раните. Задалият се от северозапад слой тъмни, ниски облаци обещаваше сняг или лапавица, или и двете. Единственото по-обезсърчаващо усещане от студа бе празнотата в стомаха му, която стана още по-безнадеждна, когато внезапно във въздуха се разнесе аромат от печен заек.

Бишъп слезе от коня и скри двете животни под едно дърво. С лекота откри източника на уханието, защото човекът глупашки бе запалил огън, доста по-голям от необходимото, което със сигурност щеше да привлече вниманието на всеки, минал близо до полянката. Готвачът беше около шейсетгодишен мъж с ловджийски ботуши и сини дънки… и дебел овчарски кожух. „Постъпил е глупаво с огъня — помисли си Бишъп. — Но далеч по-умно от мен, що се отнася до облеклото.“ Беше седнал върху навито мексиканско вълнено одеяло и готвеше заек на шиш. Без да се надигне и дори без да се обърне, мъжът рече:

— Надявам се, че няма да вършите глупости с този нож, господине.

— Никакви — отвърна Бишъп и разпери ръце настрани.

Мъжът премести заека и бавно се изправи с отворени длани, сякаш за да внуши: „Не нося оръжие“.

— Да — каза той. — Не изглежда като да сте от побърканите.

Няколко дълги секунди Бишъп остана на края на поляната, мълчаливо разглеждайки мъжа, в очакване онзи да направи рязко движение към някое оръжие, което би могъл да крие под кожуха. Накрая каза:

— И вие не изглеждате да сте от тях.

— Но външният вид може да лъже.

— Зная — отвърна Бишъп с усмивка и готвачът се приближи към него с разтворени ръце.

— Равин Зуша Фридман на вашите услуги.

Бишъп протегна собствената си длан и се ръкува с него.

— Едуард Бишъп. Не се бойте, не съм гангстер.

— Добре. Яли ли сте днес?

— Малко.

— Обичате ли заешко?

— Обожавам го.

— Хубаво, има достатъчно и за двама ни, така че можете да си придърпате камък за сядане и да останете за обяд. Вие сте първият човек, с когото говоря от седмица насам, като се изключат компютърните връзки.

— Лаптопът ми е абсолютно изтощен — каза Бишъп.

— Моят още държи — отвърна равинът. — Успях да се снабдя с нов акумулатор в „Рийтън Хилтън“ малко преди там да се разрази пълна анархия. Известно ли ви е, че изгориха зданието до основи?

— Небостъргача „Хилтън“? Вече го няма?

Равинът кимна.

— Този акцент… да не сте от Лонг Айланд?

— Родом съм от Вали Стрийм.

— А къде живеете?

— В „Лусънт Технолоджис“, Ню Джърси.

— Вие сте учен! — усмихна се равинът. — Тръгнали сте в погрешна посока. На практика сега се намирате посред окръга на Джери Сигмънд. Напоследък е започнал да проповядва линч за всички всезнайковци.

— Аха! Успях да хвана няколко от предаванията му по лаптопа.

— И какво мислите? — Равинът Фридман се надвеси над огъня и разкъса заека. Когато протегна една от мръвките на Бишъп, в облаците затрещяха гръмотевици. Бишъп се нахвърли върху храната.

— Мислех си за Брукхейвън — отвърна ученият между две хапки. — От малкото, което успях да хвана с лаптопа, изглежда, че са постигнали напредък по въпроса как да се справят с положението.

— Не го вярвам — каза Фридман. — В подобни времена правителствената пропаганда разказва какво ли не. Сигурно просто се опитват да успокоят хората. Започвам да се чудя дали цялото това безумие не е твърде голямо, за да може човек да се справи с него.

Бишъп оглозга един кокал със зъби и глътна крехкото вкусно месо. Не си спомняше някога да е ял нещо по-вкусно. Помисли си да пита равина дали заекът е бил умъртвен според еврейските закони, но после премисли. Забеляза, че венците на човека кървяха, и ученият разбра, че макар и да бе подходил по-мъдро в избора на облекло, Зуша Фридман все още не се бе замислил за скорбута.

Бишъп облиза заешката мазнина от пръстите си, обърса ръка в крачолите и извади дузина коренчета от своя джоб.

— Заповядайте — каза той. — Ще направите добре да ги подъвчете малко.

— Какво е това?

— Корени от глухарчета. Малко са горчиви на вкус, но на вас явно малко витамин С ще ви е от полза. — Поне ще дойде съвсем навреме, помисли си Бишъп. Някакъв стар белег на ръката на равина се бе отворил след двадесет и повече години и кървеше. Бишъп бе виждал това и преди, когато след завършване на университета помагаше в програмирането на ядрения магнитнорезонансен скенер в градската болница на Ню Йорк. Някакъв млад доктор го бе поканил да погледне „един интересен случай“. Изглежда, че либийският моряк е бил забравил колко важен е витамин С, и по цялото му тяло бяха зейнали старите рани, също както и раната на равин Фридман.

— Скоро ще станем свидетели как скорбутът ще се разпространи навсякъде — каза Бишъп. — Предполагам, също и много други болести, които не сме виждали от времето на ранното средновековие — добави той, след като преглътна. — Когато силите на човешкия организъм са отслабнали от лошото хранене, тялото му става лесна плячка за болестите. В момента по целия свят стотици милиони души страдат от недохранване. Когато хората са гладни и болни, кръвта им предлага идеалните условия за развитието на различни вируси. С увеличаване броя на вирусите се увеличава и броят на мутациите, а някои от мутиралите им щамове могат да се окажат по-опасни от своите предшественици. Така че в популярната игра „Колелото на Съдбата“ на оцеляването, каквото и да се е породило във вашата кръв, един ден то ще се промъкне и в моята. И обратното. Затова всеки един от нас наистина е пазач на брат си^[33].

— Пазач на брата си — каза Фридман. — Звучи твърде духовно за един учен. Може би светът все още има нужда от един-двама атеисти като вас.

— Твърде много сте слушали Сигмънд, това ви е подтикнало към погрешни изводи. Познавам двама палеонтолози-еволюционисти, които бяха отци от йезуитския орден. Ами аз? Аз съм стар езичник — викан^[34].

Равинът се разсмя от сърце и не знаеше какво да отговори. През ума му минаха изведнъж думите, които Глинда изрича, когато за пръв път вижда Дороти в страната Оз: „Ти каква вещица си — добра или зла?“ — но те не биха били на място. Вместо това той каза:

— Магьосник значи? Това наистина е любопитно. — Като че в отговор на тези думи изтрещя гръмотевица, този път — по-близо. — Не съм много запознат с вашата вяра — призна Фридман. — Зная единствено, че вие дълбоко почитате природата и би могло да се каже, че се прекланяте пред нея.

— Наистина се прекланяме.

— А сега природата се е обърнала срещу вас, обърнала се е срещу всички нас. Просто се питам: как се вмества този факт в представите ви за света? Не си ли противоречат?

— Не. Природата може да струпва беди над главите ни, но не вярвам, че съществува безсмислено зло.

Равинът изглеждаше стъписан:

— Не вярвате?

— Не.

— Нито пък аз.

Бишъп прегриза по средата бедрената кост на заека и лакомо засмука костния мозък.

— И така — каза той с пълна уста, — нека ви разкажа от гледната точка на Бог какво става в момента. Когато през дванайсетото хилядолетие пр.Хр. предците ни в околностите на Йерихон измислили грънчарството, лампите и въжетата, в света живеели по-малко от осем милиона души. Но днес хората са се разселили от Юкон до Антарктика и ако се опитате да си представите биосферата като жива, дълбоко взаимносвързана система, нима милиардите човешки същества не се превръщат в нещо подобно на неимоверно разраснала се вирусна инфекция?

— Свеждате Ню Йорк и трите щата около него до огромно гъмжило от хомо сапиенс, така ли?

— Разбира се. В този случай — може би измирането на насекомите и всички тези бедствия — Бишъп замлъкна, като се сети за собствените си инфектирани крайници и причиняващите му болка дълги колкото змии червеи в тях, — може би те са само отговорът на имунната система на Земята спрямо дадена инфекция.

— А инфекцията сме ние?

— Аха. Най-важното е, че ще трябва да направим ново споразумение или съглашение със Земята. Срокът на старото споразумение е изтекъл и нека го наречем така: време е да изчистим сметките. Ако бяхме продължили все по стария начин, можеше накрая да унищожим целия живот на планетата. Така че може би животът просто отговаря на удара.

— По мрежата се говореше нещо за генетични бомби. Не вярвате ли в това?

Бишъп поклати глава.

— Мисля, че приятелите ми в Града на мечтите нещо не са доразбрали както трябва. Не е задължително да има генетична бомба с часовников механизъм. Може би целият този хаос е предизвикан просто от даден дразнител. Може би динозаврите са се развивали твърде успешно и са се превърнали в дразнител и Земята е реагирала по същия начин, по който нашето тяло реагира на грипа. Онова споразумение, за което говорих — мисля, че чакахме твърде дълго, преди да го подновим. Не сключихме нова сделка. И сега сме отхвърлени.

— Сега вие — каза Фридман — започвате да говорите като Сигмънд. Той твърди, че науката и технологията са отговорни за хаоса.

— Не, цялото човечество е отговорно. Направихме труден живота на Земята и сега самият живот се защитава от човечеството. Може би не цялото човечество ще бъде унищожено; но ако иска да оцелее, ще му се наложи да сключи ново нелеко споразумение с природата, защото където и да се опитат да избягат хората, те не могат да се скрият от нея.

— Споразумение казвате вие? Споразумение, според което човечеството изцяло да промени своето поведение? — Равинът се усмихна.

— А в това споразумение може да влезе пресътворяването или възкръсването на насекомите — възможност, за която говорите като за мит, пуснат от правителството по Интернет, с цел да се успокои населението. Независимо дали е чиста пропаганда или не, мисля, че трябва да се захванем именно с това. Трябва отново да заселим света с насекоми. Нямаме друг избор.

— Искате да кажете, че ще бъдем призовани да излезем в пустошта и да пресъздадем…

— Точно така — отвърна Бишъп.

Отново изтрещя гръмотевица, но този път далечна.

— Разбирам… А смятате ли, че това налага промени от духовен характер?

— Така си мисля — отвърна сухо Бишъп.

— Да, и аз си мисля, че това е една от възможностите, една от двете вероятни възможности в този момент. Трябва да променим и поведението, и духовността си.

— А ако не го направим, никъде на Земята няма да остане място, където да сме в безопасност. Природата ще ни преследва навсякъде, ще стоварва все по-тежки и тежки удари върху ни, докато накрая не променим поведението си.

Фридман каза:

— Съществува и другата възможност.

— Коя?

— Че в момента завършваме собственото си самоунищожение. Армагедон. — Нали така го бяха нарекли пророците, спомни си Фридман. Но конфликтът между Индия и Пакистан да повлече целия свят към унищожението — това би било безсмислено зло, а равинът вярваше в него не повече отколкото виканът вярваше в бездушието на вселената. Нали Бог бе казал на Йов, че причината за злото може и да е скрита в Йов и в самото човечество. Спомни си и за Илия, който отишъл в пустошта на връх Кармел, за да стане отшелник и да открие Бог. От върха видял земетресение и вятър, който повдигал големите камъни и ги разбивал на прах, видял огън да се спуска от небето и повярвал, че всяка проява на разбеснялата се природа е проява на самия Бог. Но Бог му рекъл: „Не. Това не съм аз“ — и казал на Илия, че Неговото присъствие трябва да се търси в гласа на човешката съвест. — Та — продължи равинът — мисля, че и двамата вярваме горе-долу в едно и също нещо: във времена на жестокост хората трябва да направят всичко възможно, за да я спрат и доколкото е по силите им, да разберат причините, довели до жестокостта.

— Да. Изглежда, че и двамата стигнахме до един и същ извод, само дето използваме различни думи. Аз казвам „природа“ там, където вие казвате „Бог“.

— А може би просто имаме различни представи за това какво е Бог…

— Но вероятно имаме едни и същи представи за неговото поведение.

Фридман се разсмя.

— Мисля, че сте прав — каза той. — Може би на Земята са останали няколко местенца — като Града на мечтите, да речем, — където би могло да се състави новото споразумение и да се спре яростта на природата. От малкото, което успях да хвана с компютъра, разбрах, че явно Вашингтон — представете си: именно Вашингтон — е едно от останалите цивилизовани места. Натам се бях запътил.

— Защо не към Лонг Айланд?

— Там вече бях — рече Фридман и издърпа от огъня консервна кутия с гореща вода и потопени в нея торбички чай. — Бях извън града, когато всичко започнало. Семейството ми беше в Лонг Айланд.

„Беше“? Бишъп за малко да не го попита защо използва минало време, но си спомни как започна всичко.

— Съжалявам.

Фридман отсипа малко чай в друга консервна кутия и я подаде на Бишъп.

— Не мисля, че в торбичките е останало кой знае какво и не мога да ви предложа към чая нищо друго, освен малко захарин…

— Чудесно, благодаря, по-хубав е и от най-пресен „Ърл Грей“ — отвърна Бишъп и отпи. — Благодаря.

— Знаете ли, че и Потопът сигурно е протекъл горе-долу така: цивилизацията била разрушена, а светът почти прочистен. Ной не е искал да се спаси. Искал да умре заедно със съседите си. Но Бог не му позволил. Бог му казал: „Не, ще прочистя света и ти ще си сред оцелелите и от теб ще произлезе новата човешка раса. Ще бъде по-добра. По-малко зла“. Може би това се опитва да постигне Бог с тази катастрофа — да създаде нова човешка раса.

Бишъп го слушаше. На стари години бе започнал да става много добър слушател — като онези, които равинът може би би нарекъл „богоизбрани“.

— Според нашата традиция — обясни Фридман — има тридесет и шест светци или „праведници“, които предпазват света от унищожение. По всяко време в света трябва да ги има тези тридесет и шест човека, защото именно заради тях светът никога няма да бъде унищожен напълно. Все ще остане нещо от него.

— Учените и езичниците — каза Бишъп и изпразни кутията — вярват в същото, но по различни причини: винаги някой оцелява. Аз самият съм твърдо убеден в това. Хората са много корави и не е лесно светът да се отърве от тях. Ние сме много устойчива зараза.

— Добре, според мен нещата ще се развият по този начин, защото иначе спокойно бихме могли да хвърлим атомни бомби из целия свят. Да го затрием напълно. Точка. Но усещането ми за традицията ми подсказва, че все нещо ще оцелее и от него Бог ще създаде нов свят ако не на тази планета, то със сигурност на някоя друга.

Бишъп го изгледа замислено. Равинът му сипа още чай и той задържа кутията в ръце да си стопли пръстите.

Фридман каза:

— Намирате за учудващо, че един правоверен изрича подобни мисли?

— Да.

— Трябва да приемем, че живеем в огромна вселена. Не мисля, че Бог се е ограничил само със Земята.

Бишъп кимна и отново отпи.

— Имам два коня — каза той и си помисли, че равин Фридман спокойно би могъл да отбележи, че в така създалите се обстоятелства това също е частица от Божията промисъл, въпреки че причината да поведе със себе си два коня нямаше нищо общо нито с логиката, нито с предопределението. Просто искаше да може да сменя конете и така да им дава възможност да си отпочинат, за да стигне по-бързо до желаното място. — Ако наистина вярвате, че са останали места, където се събират хора, решени да помогнат на света да оцелее, аз съм готов да заложа каквото и да е ценно нещо, останало в наши дни, на биоморфите. Така че, защо не дойдете с мен в Лонг Айланд? Мисля, че ако изиграем добре нашите карти, там ще сме относително в безопасност.

— О… добре де, защо пък не? — каза Фридман. — Предполагам, че бих могъл да отида във Вашингтон по-късно.

— Значи приемате?

Фридман вдигна консервната кутия и се чукна с Бишъп.

— За безопасното пътуване.

Бишъп също се чукна.

— И за по-добрите дни. За хубавите дни.

— Всеки ден на земята е хубав ден — отвърна Фридман.

— Амин. — Отново чукнаха кутии и отпиха.

* * *

Яздеха на югоизток към бариерата на Кънектикът, понякога слизаха от конете, за да им позволят, доколкото е възможно, да си отпочинат. Движеха се през горите, а в късния следобед облачните талази завиха на изток и някъде назад заваля смесица от сняг и лапавица и през нощта звездите се показаха. Вечерята се оказа не толкова апетитна колкото обядът — само няколко събрани от Бишъп коренчета и парченца заешки дроб и чревца, които Фридман бе запазил нарочно за този случай. Бишъп запали огън — точно толкова голям, колкото бе необходимо и с помощта на малко подправки, които равинът носеше със себе си, успя да приготви относително вкусна супа от заешки дреболии и корени. Не се заситиха, но все пак бе нещо. И двамата знаеха, че на другия ден може да не намерят и толкова, така че изядоха само половината и запазиха останалата част за обяд.

Когато седнаха край огъня и Бишъп мислено благодари за допълнителното одеяло, видяха как мъничък метеорит пролетя от запад на изток, но без да остави огнена следа.

— „Алфатаун“ — обяви Бишъп и дълго разговаряха в нощта за онова, което бе казал равин Фридман, че Бог едва ли би се ограничил единствено със Земята и за странното съвпадение, че цивилизацията им загиваше точно в момента, когато беше започнала да се докосва до космоса, точно в момента, когато започваше да мечтае как да колонизира пясъците на Луната и на Марс, точно в момента, когато се превърна в потенциално опасна за другите светове зараза.

Бишъп дълго мисли над това и спа на пресекулки: ту размишляваше, ту се унасяше в краткотраен сън. Преди да напуснат лагера си малко след зазоряване, той включи своя лаптоп, батериите направиха последно отчаяно усилие, уловиха сателитната връзка, която ги отведе в самото сърце на заразата.

— А сега — и атомни бомби — каза Джери Сигмънд.

— Какви ги вършат тия учени? — попита неговият гост. — Огледайте се наоколо? Какви ги вършат тия? Правителството или временните правителства, или онова, което в момента управлява страната, не иска да ни чуе. Затова праща хеликоптери да ни търсят. Но това е Америка! И е нужно нещо повече от хеликоптери и пушки, за да се накарат свободните хора да замлъкнат.

— Историята, още от библейския „Изход“ — каза Сигмънд — и чак до наши дни, ни учи, че не съществува по-висша сила в света от волята за свобода. Изправени срещу нея, всички тези въоръжени машини не струват нищо. Айнщайновците и разпадащото се правителство, които ги насъскват, са ни обявили война. Война на всички нас.

— Хора! Призовавам ви… — Захранването на лаптопа спадна, разми се в неясно трептене и отнесе гласа на Сигмънд. Когато захранването се възстанови, той вече призоваваше своите слушатели да се присъединят към него в някаква своеобразна молитва. — Помогни ни да надвием апостолите на арогантността, алчността и културния елитаризъм. Позволи ни да ги извлечем от лъжите им и да ги изблъскаме в морето, да ги подгоним, както гоним гадините, защото те са такива, докато най-накрая ги отпратим в най-мрачното кътче на ада.

При тези думи лаптопът на Бишъп окончателно угасна. Фридман реши, че не си струва да похабява останалата в неговия лаптоп енергия, за да чуят същото, и се загледа на юг. За малко да реши, че все пак по-добрата посока е към Вашингтон.

— Лонг Айланд! — извика равинът. — Както и да е, но, докторе, ако бях на ваше място, щях да се насоча неколкостотин мили по на юг от клана на Сигмънд.

— Не. Може да съм им от полза в лабораторията. Джери Сигмънд не е нищо друго, освен думи. Нищо друго, освен харизма. Единственото, което ме плаши, е, че понякога казва истината, но това е стар трик — да замаскираш лъжите с някоя друга истина, за да могат хората да ги приемат далеч по-лесно. Но не се притеснявам. Хората рано или късно ще осъзнаят, че той е чудовище.

— Така казваха и за Хитлер. А малко след това целият свят се разклати из основи. И чак тогава проумяха истината, ама късно.

— Спомняте ли си? — попита Бишъп. — Спомняте ли си, като ви казах, че трябва внимателно да си изиграем картите?

— Да. Смятахте, че тогава ще бъдем в безопасност.

— Това е част от моите културни традиции, от моята вяра: ако изиграя картите си наистина добре, ще оцелея. Сега, гарантирам ви, че на масата са останали малко силни карти. Но ако някой е измислил начин как да се оправим… повярвайте ми: Брукхейвън държи всички козове.

Но Бишъп премълча за урока, на който го бе научил животът: че човек може да изиграе и най-силните си карти — и пак да загуби. Спомни си за аналогията, която бе направил Ричард Синклер: как най-приспособимият динозавър в света си живее на полуостров Юкатан, точно под смъртоносния удар на приближаващата комета. Във всяка игра, в която участва случайността, е възможно да направиш най-верните ходове — и пак да загубиш. Но равинът реши да заложи на картата на Бишъп наместо на Вашингтон и на обед те събраха още корени и изядоха остатъците от супата. Някъде към полунощ пристигнаха на върха на хълма, от който се откриваше изглед към бариерата на Кънектикът и моста „Робърт Моузес“.

Мостът бе абсолютно пуст. Не се виждаше никаква кола по него, не се виждаха даже спрени или изоставени. Някой бе угасил всички светлини, но от другата страна на протока електрическата мрежа още функционираше и повечето селца по северния бряг светеха.

Никой от тях не бе виждал бариерата и моста толкова тихи, нито пък си беше представял, че могат да бъдат такива. Ню Йорк и районът на трите щата бе известен като най-шумното устие на света. Тишината не му подхождаше. През цялото време, докато яздеха, Бишъп държеше ръката си близо до пистолета. Продължиха да яздят покрай празната будка за плащане на магистрална такса и завиха наляво, към страничното платно, където на широк монолитен блок все още можеше да се прочете:

„ПЛАТНОТО Е САМО ЗА ИЗВЪНГАБАРИТНИ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА.

РАБОТИ НОНСТОП ОТ ПОНЕДЕЛНИК ДО ПЕТЪК

ГЛОБА ОТ 200$ И ДВЕ ДУПКИ В ТАЛОНА“

Бишъп продължи по скоростното платно, усмихвайки се вътрешно, докато не стигнаха до средата на моста, когато от северния и от южния изход към тях се насочиха светлините на фенери, между които проблеснаха червените огънчета на полицейската сигнализация. Двамата конници бяха обкръжени, бяха в капан.

Бишъп очакваше Фридман да му каже: „Нали ви казах да отидем във Вашингтон!“, но вместо това равинът прояви черно чувство за хумор:

— Тото, мисля, че това вече не е Канзас^[35].

Бишъп сбърчи вежди, той не схвана шегата.

* * *

Бяха направени три копия от кехлибарените хроники на Лесли Уелс, което ѝ даваше допълнителна увереност, че когато бъдещите археолози преровят целия район, дори и някои от смолистите ѝ книги да не са оцелели, учените ще успеят да съберат по останалите цялостен запис на последните дни на града. Въвежданите данни бяха по необходимост поорязани, но въпреки че животът на хората в заградената общност протичаше най-вече в рутинни задължения, от време на време прекъсвани от краткотрайни драматични изблици, в хрониките се вписваха единствено важните моменти. Ако бъдещите историци пренебрегнеха този факт, биха били подведени да решат, че тези дни са били изпълнени с постоянен драматизъм.

Вторник: Според някои сведения Ню Йорк си остава „световната столица на престъпността“. Но поне все още има кмет, комисар на полицията и електрическо захранване. В сравнение с него в окръг Съфолк цари истински хаос. Тук, в лабораторията, генераторите работят безотказно, но според докладите отвъд оградата токът често отслабва, което било резултат от някакви действия на тълпата. Съобщават също и за продължаващи престрелки, най-вече в Хамптън, където добре въоръжените и снабдени със запаси хора от кварталите едновременно се опитват да бранят собствените си оранжерии и консервирани храни и да ограбят чуждото имущество. Доколкото можем да съдим от докладите на прелитащите хеликоптери и съобщенията по канала за бедствия, засега окръг Насау е доста тих, обединен от нестабилната коалиция между Сигмънд и Пак, които започват да събират все по-голяма тълпа от местни, но отчаяни и невидими военни вождове. Ако това наистина е така, боя се, че спокойствието в окръга е затишие преди буря.

Сряда: „Алфатаун“ ни изпрати снимки, направени от техния телескоп, които потвърждават, че „Лусънт“ е разрушен. Изпепелен е до основи. Пълна загуба на главните компютри и на експертите, които иначе биха ни помогнали работата да върви два пъти по-бързо и за двойно по-кратко време да успеем да получим два пъти повече биоморфи.

Четвъртък: „Син мир“ е оголен до кокал и сега би трябвало да може да побере цялата ни общност и да я закара на Азорите, включително и всички пособия, необходими за продължаването на проекта за биоморфите. Отиването ни там бе уговорено с португалското правителство. Сега „Син мир“ официално е притежание на Португалия. Не стана съвсем легално, но ако някой от вашингтонските адвокати се опита да ни спре, ще трябва да обсъди възраженията си първо с морските пехотинци… след като мине през ненормалниците на Сигмънд.

Събота: Днес хванахме първите следи от смъртоносното радиационно замърсяване, плъзнало над земното кълбо след ядрения конфликт между Индия и Пакистан. Шарън беше предсказала с точност до минутата кога ще получим първите данни за замърсяването и затова ѝ връчихме за награда пропуски за мачовете на „Рейндасърс“ за следващия сезон, които не струват и пукната пара, а също и петдесет хиляди — в стодоларови банкноти.

 

Събота: Един от пехотинците вчера преведе през портата две деца — бяха заедно, но изоставени. Едното на три, другото — на пет години и се казват Уини и Мишел. Откакто дойдоха, непрекъснато питат за татко. Да му се скъса сърцето на човек. Довелият ги офицер разказа, че татко им просто ги оставил на портата и казал на часовите, че е направил всичко, което могъл да направи. Целунал ги и тогава, без никакво предупреждение или суетене, без даже да се опита да уреди и себе си, се обърнал и изчезнал в нощта. Имам усещането, че представата ни за „Син Мир“ като за съвременния Ноев ковчег не му е убягнала… което означава, че отвън хората могат да се досетят… Което може и да е опасно. По-малкото от двете момиченца, Уини, ме попита дали аз съм „мама“. Мишел ѝ каза, че мама си е отишла, за да „остане с баба“. Колкото до баба, изглежда, че е отишла на небето преди доста време. Когато полетим за Азорите, ще вземем двете момиченца с нас. Решихме, че ще вземем и баща им, ако се появи на портата, но ми се струва, че това няма да стане, и си мисля, че няма да го видим повече. Ще сме готови за полета след по-малко от две седмици, ако бандата на Сигмънд ни остави дотогава на мира и при положение че войната си остане отвъд океана.

Оказа се, че Ричард е бил прав, когато каза на президента, че истинските подробности за последните дни на всяка цивилизация остават незаписани. Това важеше колкото за древната земя на Авраам, толкова и за съвременната земя на Линкълн. В същата тази нощ, когато Лесли взе Мишел и Уини на ръце, тя запечата, както се оказа по-късно, последните си записки в кехлибарения архив. Ставаше дума за посланието на Там към бъдещето — последния писмен документ, съставен в Града на мечтите, преди неговата структура да стане невидима за очите на археологията.

„Много любов и целувки за всички от Там…“