Чарлз Пелегрино
Прах (19)

18
Кехлибарените хроники

Ден сто и тридесети, 14:20 часа, вашингтонско време

Разочароващо бе да не знаеш какво се е случило — най-лошото беше да не знаеш какво тепърва предстои. Компютърните връзки с Лос Анджелис, Ванкувър и редица други градове една след друга излизаха от строя в някакъв непреклонен ритъм, което даваше достатъчно поводи за безпокойство дори и преди на другия край на света да избухне градът Мадураи.

Комуникационните системи на „Крило III“ бяха построени така, че да работят дори и след като наблизо избухне ядрена бомба.

Капитан Адам Ханделсман-Скенера слушаше все по-стресиращите гласове, носещи се от високоговорителите в капсулата, а главоболието му се усилваше. По-голямата част от съобщенията не бяха предназначени точно за тях, но все едно ги приемаха. Според черната книга, ако по време на национално или световно бедствие генерал Андрюс и останалите командири престанат да предават нареждания, той и Уиндоумейкъра ще станат пълноправни господари на капсулата и след като изчакат определеното в книгата време, могат да решат дали да оставят птичките затворени долу „в гнездото“, или да ги пуснат да летят съгласно протокола „Единствен оцелял“ от проекта „Труден спорт“. Проектантите на капсулата бяха постановили, че дори и достигащата до нея информация да бъде неясна или непълна, в подобни времена е за предпочитане екипажът на бойните ракети да получава повече от необходимото, отколкото по-малко количество информация.

— Обажда се Харлън от „Алфатаун“. Многобройни взривове на територията на Индия и Пакистан. Повтарям: наблюдаваме масирана размяна на ядрени удари от двете страни на индийско-пакистанската граница.

Сеизмичните сензорни антени на капсулата, способни да доловят дори изкопните работи за построяването на нов небостъргач в Манхатън, потвърдиха космическото наблюдение. Някои части от Северна Индия звучаха все едно че изпълняваха хор на наковални.

— Мили Боже — възкликна Уиндоумейкъра. — Какво да правим сега?

— Онова, за което ни плащат — отвърна Скенера. — Ще си седим по местата и ще гледаме дали войната ще се разпростре.

— „Труден спорт“, тук е „Огледалото“. „Труден спорт“, „Труден спорт“, говори „Огледалото“. Потвърждаваме ударите. Ситуацията със защитно положение две. Повтарям: „Защита две“… Контролният център не докладва…

— Исусе Христе — промълви Скенера и се зачуди какво ли прави в момента жена му там някъде на повърхността. Ако гърчовете, които разтърсваха Индия, прекосяха цяла Азия, а после прескочеха отвъд Тихия океан…

— Поправка, „Огледало“. Тук е „Черна звезда“. Получихме съобщение от контролния център. „Алфатаун“ ще ви даде визуално потвърждение, че контролният център и корабът са незасегнати. Няма индийски нападения срещу флота на Съединените щати… Следи от ядрено излъчване източно от тропика на Рака, източна дължина осем… двадесет възла — индикация за наличие на злато и уран 238…

— Положението продължава да бъде Стратегическа тревога, повтарям, „Черна звезда“, ситуация „Защита две“. „Такамо“ в Тихия Океан — извън строя.

Скенера и Уиндоумейкъра се спогледаха. Едновременно се пресегнаха и усетиха как ключовете се клатушкат на верижките около вратовете им. След това погледнаха своите пултове с червени панели съответно с места за вкарване на ключа.

— „Огледало“, тук „Черна звезда“. Повтарям: „Огледало“, току-що съгласувахме с контролния център на самолетоносача. „Алфатаун“ потвърждава, че ударите са ограничени само на територията на Индия и Пакистан… Няма потвърждение за…

— До всички командири от „Крило III“, говори „Огледалото“. Индия не е нападнала части от флота на Съединените щати. Повтарям, нападенията са само между Индия и Пакистан, няма изстреляни ракети към силите на Съединените щати.

Скенера си сипа голяма чаша кафе и изпи четири аспирина. Чудеше се дали самоотлъчилите се момчета действително са били прави. През ума му проблесна за миг мисълта да се качи на повърхността, да напълни резервоара на мустанга и да отиде да намери жена си, но той бързо я прогони. Дългът го зовеше и докато младшият му офицер продължаваше да слуша Синатра, той си припя текстове от Т. С. Елиът и „Откровението на Йоана“:

Тъй свършва светът.

Тъй свършва светът…

Видях блед ездач на блед кон.

И Зловоние бе името на коня.

И името на конника бе Смърт.

Скенера чувстваше, че би могъл да се справи дори и с апокалипсиса. Ще трябва да се справи. Трябваше да се справи. Надеждата да излезе на повърхността и резервният екип да поеме смяната бе напразна, не и когато бяха в състояние на стратегическа тревога (ССТ). Нито пък съществуваше възможността скоро да види отново жена си, защото по всичко изглеждаше, че той и Уиндоумейкъра щяха да прекарат продължително време под земята.

Погледна към средата на капсулата, към всекидневните и спални помещения, чийто таван бе от множество слоеве вакуумно затворени провизии. Там бяха основните хранителни дажби с консервните кутии осолено и практически неразвалящо се месо, дехидриран хляб, малцова, ечемична, пшенична и овесена есенция, имаше и кутии кисело зеле, фъстъчено масло, консерви „Кембъл“ с големи парчета манхатънски миди (скоро щяха да започнат да се бият за тях) и концентриран сок от портокали. Щяха да разграждат тавана пласт по пласт, бавно увеличавайки жизненото си пространство, гризейки от собствените си хранителни запаси подобно на житоядците.

* * *

Исторически погледнато, немците имаха навика да дават на предметите имена, наподобяващи звука, който те издават. След като някогашните майстори на камбани се превърнаха в майстори на оръдия, те разбраха, че ако се пъхне някакъв предмет в дулото на оръдието малко преди изстрела, то цялото оръдие се взривява и измисленото за тази цел съоръжение стана известно като „bum“ (от „бум!“). Следвайки тази традиция, първата петстотинкилограмова бомба бе наречена „ein laussen bum“ („силен бум“). След като над Хирошима беше хвърлена първата атомна бомба, те нарекоха устройството за ядрен разпад: „ein grossen laussen bum“ („голям силен бум“). Следващата стъпка беше създаването на устройство за ядрен синтез или на водородната бомба, която съответно бе наречена: „ein grossen laussen bum, alles ist kaput!“

През този ден и индийци, и пакистанци хвърляха водородни бомби. Това не бяха тактически оръжия, те бяха създадени с цел да унищожат цели градове. Тези оръжия всяваха ужас. Не повече и не по-малко.

Докато по света се разнесе новината за бомбардировките, заедно с нея се понесе и ужасът. В Сингапур, където съществуваше последната донякъде действаща стокова борса, поддържана от продажбата на изчезващите стоки, и интелигентните инвеститори бяха натрупали цели състояния, се държаха чак докато последната паника пред лицето на бомбите не превърна парите им в купчина непотребни хартийки. Цената на акциите, парите в брой и дори на диамантите и златото спадна до нищо. Те вече не бяха важни.

Инфрачервените спътникови снимки показваха, че в Лонг Айланд огромни тълпи се бяха отправили към моста „Робърт Моузес“. Те знаеха, че светът окончателно е полудял. Знаеха, че войната между Индия и Пакистан би могла всеки миг да ескалира, особено щом наоколо се навъртаха самолетоносачът на САЩ „Нимиц“, придружаващите го кораби и двете глупаво притиснати под кръстосания огън ядрени подводници. Знаеха, че ако войната се разпростре, големите центрове ще бъдат последното място на Земята, където би искал да се намира човек, стига да притежаваше поне някакво разумно мислене. Тъй започна голямото преселение: пеша, с каруци или велосипеди, поне петстотин хиляди души се устремиха към дивите простори на Горен Ню Йорк, Кънектикът и Масачусетс.

Когато един репортер на „Скайкам“ се приземи близо до отбивката за Кънектикът на лонгайландския мост, видя, че по негова преценка близо една четвърт от жителите на окръг Насау са потеглили с пепеляви лица в някаква странно права процесия. Когато ги запита откъде идват, те посочиха назад към градовете и отвърнаха: „Оттам“. А когато ги запита накъде са тръгнали, те посочиха в противоположна посока от градовете и отвърнаха: „Натам“.

От този момент нататък обезлюдяването на световните градове забърза своя ход, както се случва в последния стадий на фатална болест. Подобно на термитниците преди тях, огромните свръхтела на социалната организация рухнаха, а с тях — пътищата и уебстраниците. Само малцина съумяха да запазят здрав разум, след като първата бомба падна над Мадураи.

* * *

Джейк реши, че сигурно е бил луд да се размотава толкова седмици в Лонг Айланд, напредвайки изключително бавно на изток, и най-накрая замени сигурността от бягството извън континента с комфорта на наскоро изоставена къща. Целият втори етаж представляваше слънчева всекидневна, обградена от огромни полегати прозорци, подплатени с тънички филтри от слънчевите батерии. Това означаваше, че дори и когато токът силно отслабнеше или съвсем спреше, той нямаше проблеми да включи компютъра или телевизорите и да получи новини от света навън. Така и не можа да реши какво ще бъде по-лошо за двете му момиченца: да се окажат сред вълните от човешки хаос, който според новините се плискаше от другата страна на лонгайландския проток, или да ги обрече на гладна смърт, ако не и на бомбардировки, ако останеха на острова.

Собствениците на къщата бяха изоставили много скъпа видеосистема и ценни предмети на изкуството, но бяха отнесли и последната трошица храна. Джейк си мислеше, че ще може да лови катерици и птици, но останалите жители на Лонг Айланд се бяха досетили за това преди него и поне тук ги бяха избили до крак, не се виждаха даже следи от кучета и котки. Беше питал дали няма да го наемат да работи срещу храна, но никой не наемаше работници. Сега той и момиченцата бяха готови да ядат паста за зъби, див лук и грудки на лалета и явно не му оставаше друго, освен да се присъедини към миграционния поток навън от протока или да избира между Джери Сигмънд и морските пехотинци.

Беше се опитал да избегне възможността да влезе в бандата на Сигмънд. Хитрите речи не можеха да го заблудят. Джейк Хофман можеше да познае една гнусна лъжа, когато я срещне. Освен това знаеше (надяваше се), че някаква мъничка част от речите може би отразяват истината. Според Сигмънд и Пък, морските пехотинци и пазените от тях учени си живеели царски в Брукхейвън на изток. Според местните слухове те дори раздавали семена и мънички количества храна на хората отвън. Ако това бе истина, Джейк си помисли, че сега около вратата на Брукхейвън трябва да се тълпят множество хора и за него не би било възможно да се добере до тях, но си струваше да го обмисли. Напрегнато се ослушваше за всяка възможност да нахрани Уини и Мишел, дори и за онези, при които щеше да му се наложи да заложи своята душа или душите на децата и да се присъедини към армията на Сигмънд.

Страхуваше се, че може да се стигне и дотам. Като че ли не оставаше нищо друго. Правителственият център за разпределяне на храни във Фрийпорт се бе оказал изключително лошо хрумване и бе породил само още по-голям хаос, заплахи и безумия, което го накара да се зачуди дали човечеството изобщо си струва да бъде спасявано. Съобщенията, че ще бъдат организирани повече центрове за раздаване на храна, се оказаха само приказки. Назначените служители наместо в герои се превръщаха в добре охранени типове и като че ли раздаваха пакети с храна най-вече на своите също така охранени приятели. За хората не оставаше нищо друго, освен разочарованието.

Джейк бе успял да получи къшей хляб и като се престори, че не е гладен, го разчупи на две и го даде на момиченцата. Тогава забеляза как някакъв млад мъж, седнал на една скамейка, с удоволствие поглъща своя половин къшей хляб и очевидно търси още. Неговият около тригодишен русокос син погледна към някакви безредици, настъпили в едната от опашките за хляб, и остави своето парче хляб без наблюдение в скута си. Бащата го сграбчи, докато детенцето гледаше настрани, и го погълна наведнъж. Джейк си помисли, че през целия си живот не бе виждал нищо по-сърцераздирателно от погледа, с който момченцето погледна към скута си, чудейки се къде ли се е дянало парчето хляб, а после объркано погледна към татко, който го изгледа с престорена невинност, сякаш го питаше: „Да не би нещо да не е наред?“

Тогава разбра нещо. Наистина разбра. Никоя власт — местна или национална — не би могла никога да слепи частиците на разпадащата се Земя. Никакъв принц нямаше да пристигне на бял кон и да спаси двете му момиченца. Спящата красавица умря, умряха Снежанка и Червенорозка.

За известно време се бе надявал да остане в къщата за неопределено дълго, поне докато положението се подобри, но гладът го притискаше да направи избор, защото той не можеше повече да гледа как момиченцата му бавно, но сигурно стават жертва на гладната смърт. Така че напълни една калъфка с няколкото полезни вещи, които успя да намери — зареден лаптоп, фенерче, ножове, дъвка — и реши да потегли с дъщеричките си на изток към Града на мечтите, където, освен семена от растения и храна се намираше също така и дирижабълът „Син мир“. Джейк се досети, че ако сегашното шибано положение се скапеше неудържимо, учените, които сигурно вече си стягаха багажа да потеглят към някое от по-спокойните местенца на Земята, биха могли да вземат със себе си и двете му деца.

— Трябва да ви кажа нещо — каза той на петгодишната Мишел, докато пъхаше в калъфката и една малка панда. — Ще ти кажа нещо, което винаги трябва да помниш.

— Какво, татко?

— За майка ви — каза той, сякаш се задушаваше. — Аз много, много я обичам.

На пръв поглед, когато преди повече от сто дни пътищата на Джейк Хофман и Джери Сигмънд се кръстосаха на летище „Кенеди“, Джейк изглеждаше примерен баща, дал си малка почивка между два полета за няколко компютърни игри и един хотдог. Но при по-внимателно вглеждане, беше лесно да се усети, че той далеч не е това, което изглеждаше на пръв поглед. Превръщаше се в едно объркано и объркващо съзнание, което бягаше под чуждо име и отвличаше двете дечица от майка им.

По-внимателното вглеждане даваше ключа към загадката какво именно му се бе случило и защо. В Бангор Джейк бе работил като електроинженер. Разбираше си от занаята, преуспяваше и му се струваше, че би живял напълно щастливо с Шийла, ако тя бе проявила поне мъничко твърдост на характера. Баща ѝ беше жесток, безмилостен тип, който през цялото време ѝ натякваше, че се е оженила за човек от по-долна черга. Опитите му да разтрогне брака им не престанаха дори и когато Джейк размаха маслиново клонче, като изплати част от дълговете на тъста си. Джейк забелязваше, че Шийла се отдалечава все повече от него, докато окончателното скъсване започна да му се струва неизбежно.

Някъде по времето, когато реколтата в Индия даде първите признаци на загниване, Джейк реши да предприеме драстични мерки. Проникна в базата данни на осигурителните служби и полицейските архиви, успя да промени самоличността си и самоличността на двете си дъщерички. Никой не би могъл вече да го открие, освен ако самият Джейк не пожелаеше да бъде открит, и наистина, от значение бе само това: той искаше Шийла да може да го открие. Планираше, когато настъпи подходящото време, да се свърже с нея през компютъра, за да ѝ каже къде се намира. Беше източил от банковите сметки всички спестявания, оставяйки ѝ пари само за самолетен билет, за еднопосочен самолетен билет.

В основата си бягството на Джейк към Франция беше неговото последно усилие да спаси своя брак. Но, разбира се, тогава се бяха намесили насекомите.

* * *

Изпратено от: [email protected]

До: wildhog.NOM ОНМ, 7734–40

За съжаление не е възможно да се свържем с доктор Едуард Бишъп или с когото и да било другиго в „Лусънт Технолоджис“, Ню Джърси.

Лесли кимна, натисна бутона „Save“, избра такава големина на шрифта, която не би могла да се разчете без помощта на лупа, и принтира текста. Когато изряза излишната хартия, видя, че цялото съобщение бе не по-голямо от половинката на нокътя на нейния показалец. Хвана го с пинцета и го потопи в самоделна смола. Кехлибарът щеше да го запази за векове.

Лесли предполагаше, че хората от централните области на Насау, които още не бяха пресекли протока, се бяха присъединили или се присъединяваха все повече и повече към новия си Мойсей — Джери Сигмънд, и че сигурно те… е, какво пък, скоро щяха да са наясно. Но първо трябваше да подготвят някои неща.

Понастоящем сървърът „Кибърдийн“ работеше върху мравка-дърводелец от епохата на олигоцена, докато Джаксън и „Номад“ доизглаждаха ръбовете на някаква нова, по-бърза програма за сканиране, препоръчана им от групата на доктор Мерик от Нова Зеландия. Така че Лесли имаше малко време да поработи върху проекта, който бе замислила, когато започна да осъзнава, че дори и гъсениците вече да бяха почнали да се излюпват, дори и скоро да се превърнеха в какавиди и независимо че вече бяха получили ембриони от торен бръмбар, а скоро щяха да добият и първите мравки, никой от учените нямаше да успее да завърши това, което бе запланувал. Но това не биваше да ги обезсърчава и те щяха да продължават, докато имат сили.

Лесли използваше интерлюдията между различните биоморфни проекти да работи по проекта си, предназначен за бъдещите историци, и по онова, което без съмнение щеше да се превърне в хрониката на последните дни на Града на мечтите:

„Не остава много време. Докладите сочат, че в Кънектикът се е оформило съпротивително движение срещу бежанците от Лонг Айланд. Съобщават също така, че из Северно Ню Джърси върлуват пожари и въоръжени банди, които нападат петролните рафинерии. Според мен по-голямата част от Америка ще се превърне в един много специален ад, запазен за оцелелите, които хиляди пъти ще си пожелават да бяха загинали (единствената утеха за нас е, че навсякъде другаде по света нещата изглеждат още по-зле).“

Нямаше представа какви ли ще бъдат историците от бъдещето, нямаше гаранция, че изобщо ще са в състояние да четат английски език. За всеки случай тя добави към архивите си няколко написани с микроскопичен шрифт страници от речник с превод на няколко езика. Така бе създаден модерният, компютърно генериран „Розетски камък“^[30] на Лесли.

Хрумна ѝ, че записките ѝ може би няма да бъдат намерени поне през следващите тридесет и три милиона години и че историците (ако тогава изобщо има такива) е възможно да не са от човешки произход, а по-скоро от животински. Известно време обмисля дали да не добави и подробен речник с пиктограми, където думата „куче“ да бъде съпроводена от картинка, но след това се зачуди дали кучетата (ако след толкова много време щяха да са останали кучета) ще говорят нещо на няколко, да речем, високоеволюирали прилепа. В този ред на мисли изглеждаше твърде самонадеяно да се мисли, че проблемите на няколко човека, изживяващи последните си дни в някакво кътче от потъващия свят, щяха да бъдат от някакво значение за другите видове след милиони години.

Така че, тя реши да включи само няколко съвсем определени пиктограми. Тях, за разлика от многоезиковия речник, не можеше да изтегли автоматично от компютъра. Трябваше да положи допълнителен, досаден труд и да подготви поне хиляда страници. Нямаше нито време, нито място да затворят повече от тази информация в кехлибара.

„И тъй, ето ни и нас: уплашени сме не на шега, сякаш навсякъде наоколо биологичният часовник на света е бил внезапно занулен. Странно усещане е това да пиеш може би последната чиста питейна вода, която някога ще имаме, и да си мислиш за бума от гнилостни бактерии във водните басейни, и за акарите, и за черните гъбички, и за всички останали бедствия, които сякаш са ни дебнели на границите на екологията и които досега са били възпирани единствено от насекомите. Колко е странно също така да повярваш, че нищожните нищо и никакви гнилостни гъбички ще наследят земята, като първо изядат загиващите ферми и гори, а после плъзнат подобно на огромно дървоядно покривало и погребат завинаги нашите градове. Природата се занулява. Би трябвало да сме потресени от това чудо. Възможността да работим с големи отрязъци от време започва да внушава, че съществува някаква зла воля, поражда илюзията, че някакъв злотворен разум диктува измененията в еволюцията — всичко това е едновременно развеселяващо и плашещо.“

Беше обмисляла дали да не запази някои от великите литературни произведения: „Божественият Клавдий“, „Ад“ на Данте, „Бурята“, „Фонтаните на рая“, но се сети, че в последните десетилетия те бяха публикувани в милиони екземпляри навсякъде по света и се надяваше, че все някъде и все някак щяха да оцелеят по няколко от тях. Но историята? Доколкото знаеше, по целия свят ни един човек не се бе захванал да съставя историята на тези дни. Единствено в кехлибара можеше да се намери място, а в лабораторията — време да се занимаваш с картинки…

„Следва серия от три кадъра, изпратени от космическата станция «Алфа», или «Алфатаун», чиито размери намалихме с оглед съхраняването им в кехлибар. Ясно се виждат ярките експлозии в Северна Индия, по всичко изглежда — в околностите на Калкута.“

Реши почти между другото, че може би си струва да се привлекат децата да помагат по този проект. Повечето от тях рисуваха родителите си как се усмихват и махат от предните врати на бараките. Останалите рисуваха цветовете на тиквичките и тиквите, които растяха в оранжериите. Едва шепичка деца пишеха съвременните си послания до археолозите:

„Мили хора от бъдещето, надявам се, че при вас няма глад и бомби… или прашинки…“

На масата пред нея се намираха три купчинки с капсули от кехлибар, изпълнени с късчета хартия. Събра купчините в едно, метна ги във ведро с течна смола и разбърка. Когато се втвърдяха, щеше да ги зарови на бунището на лабораторията. Ричард ѝ беше казал, че през 1938 и през 1964 година са били заровени капсули в Световния парк във Флъшинг, в които се съдържали артефакти и послания към бъдните поколения. Но когато през 1992 година историците се опитали да открият точното им местонахождение, не успели, а и едва ли някой някога би успял, защото нищичко в градския парк не подсказвало на археолозите къде именно да копаят. Ричард ѝ заяви, че ако наистина желае капсулата ѝ да бъде открита, да я зарови на бунището. Лесли се засмя, когато го чу за пръв път, но Ричард я прекъсна.

— Боклуците, които някогашните хора са оставили след себе си — обясни той, — се състоят от счупени керамични парченца и други изхвърлени оръдия на ежедневния живот. Понеже не били нищо повече от боклук, останали непокътнати от дошлите по-късно цивилизации и са се натрупвали слой след слой, местата за изхвърляне на боклука са били винаги високо ценени от археолозите. Ако нещата опираха до мен, Лесли, щях да издигна бунищата по-високо и от пирамидите.

Пирамиди… гробници. Тя продължи да работи, приготвяйки нови хартиени лентички за новите слитъци кехлибар. От една лаборатория на Азорските острови се получи съобщение за техния прогрес, което бе изплюто от принтера заедно с хартиена лента, съдържаща още въпроси и на свой ред те бяха запечатани в смола.

Сръбна си от чая, който не бе успял да изстине, но беше твърде слаб, защото пакетчето бе използвано четири пъти преди това. Нямаха захар, разбира се — и последното зрънце захар се пазеше за биоморфите. Нямаше и лимон. Чудеше се колко ли дълго още ще са в състояние генераторите на лабораториите да поддържат осветлението и двата сървъра. „Няма да е за дълго“ — си каза тя и започна да записва последните исторически откровения:

„Мисля, че Джаксън и Шарън, и почти всички наоколо се радват твърде много на постигнатия успех. Получихме биоморфи едва на шест вида насекоми, а няма гаранция, че някой от тях ще преживее зимата. Ричард посочи, че трябва да повторим операцията стотици пъти, и се боя, че ще трябва да се съглася с него. Ако епохата на динозаврите е приключила по същия начин — със затихване, а не с гръм… Не! Защо някой астероид или комета не поразиха цивилизацията? Бихме могли да се справим с тях. Но с това? Смъртта на насекомите? А после и заразата — самата повърхност на Земята, която загнива? Човек не може да се предпази от нещо такова. Не може да го унищожи. Не може да го умилостиви. А сега всичките тези усилия да получим шепа насекоми? Безумие! И Ричард го знае. Обаче Джаксън! Продължава да ми разправя, че случилото се с динозаврите ще ни подмине, защото сме били по-умни от динозаврите и доста по-адаптивни. Отрича очевидното. Но рано или късно очите му ще се отворят и ще разбере, че единственият начин да се откъснем от тази лудница е да се натоварим на «Син мир» с вика: «Всички на борда за Арарат!»^[31] Засега отричането на очевидното успява да сплоти малкия ни клан и спомага за осъществяването на проекта за биоморфите, но си мисля, че когато накрая стигнем до дъното, поне ще можем с чиста съвест да кажем, че не сме се предали без бой. Така че днес за разнообразие сдържах коментарите си. Не напомних на Джаксън Ройкирк, че преди седемдесет милиона години динозаврите са били доста умни, повече от прекрасно адаптиращи се и дяволски по-бързи от охлювите. Но нищожният гол охлюв и до днес се чувства прекрасно, хиляди благодарности. Същото се отнася за гъбичките и за акарите. Може би природата се опитва да ни съобщи, че размерите, умът, грацията и скоростта не са от особено значение.“

„Ето, сега си го получи“ — каза си тя, чувствайки се историчка повече от всякога. Това бе най-добрият урок, който получи през този ден, и реши, че той си заслужава да се полее, стига само да имаше с какво.