Рано или късно всяко дете разбира, че не е център на вселената. На седемгодишна възраст разстоянието през Атлантическия океан от Ню Йорк до Лондон му се струва извънредно огромно. Светлината може да пропътува тези някакви си седем хиляди и петстотин километра само за една четиридесет и пета частица от секундата. Дори цялата ужасяваща мощ на океана се свива, като разберем, че той просто обгръща повърхността на планетата, и то не изцяло, а Атлантическият океан покрива едва една шеста от нея, имайки предвид, че пълната обиколка на планетата е 40 225 километра. След това детето научава, че разстоянието от Атлантическия океан до Морето на спокойствието на Луната е почти десет пъти по-голямо от обиколката на Земята и възлиза на близо половин милион километра или на почти секунда и половина път със скоростта на светлината.

По-късно детето пораства и научава още повече неща, но разстоянията продължават все така да будят неговото удивление. Марс заедно със своите въглеродни луни Фобос и Деймос се приближава до Земята най-много на деветдесет милиона километра — почти на пет светлинни минути или две хиляди пъти разстоянието до Луната. Пътят до най-близката звезда Слънцето е цели осем светлинни минути, а зад него се намират другите звезди от галактиката, те са над шестстотин милиарда и на всеки жив мъж, жена или дете на земята се падат по дузина звезди. Най-близката е тройната звездна система на Алфа Кентавър — само на четиридесет и пет трилиона километра и на около четири и половина светлинни години или петстотин хиляди пъти разстоянието до Марс. И това до най-близката звезда.

Малко преди да настъпи последният ден от стария свят, децата на Земята вече знаеха, че техният свят далеч не е единствен, защото почти всяка звезда си имаше своя собствена планетарна система. Вероятно по-голямата част от тези планети бяха лишени от живот подобно на пясъците на Луната или на Меркурий, но цялата галактика се разпростираше в пространство двадесет и пет хиляди пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Алфа Кентавър, а само на двадесет пъти дължината на Млечния път се намираше галактиката Андромеда — друго островче, изградено от шестстотин милиарда звезди — а някъде зад Андромеда, на около осем милиарда светлинни години, три хиляди милиарда други галактики образуваха видимата вселена.

Неизменно оцеляващата прионова болест, както и наличието на древни самоизграждащи се порферини и протеини във въглеродните метеорити внушаваха, че животът може да възникне и съвсем спонтанно, подобно на кристал с помощта на нищо повече (или по-малко) удивително от гъвкавите и самоорганизиращите свойства на въглеродния атом. Този самоорганизиращ се комплекс неминуемо се разпростира по повърхността на планетите подобно на водните кръгове в малко езеро, като при това ефектът, създаден от кръговете (включително и произволните вариации) води до нови пречупвания или ефект на обратна връзка (включително и филтрите на естествен подбор). И тъй, бихме могли да сведем биологията до извличане на ред от хаоса, а самата еволюция — до хаос с обратна връзка. Въпреки че вероятността да възникне живот е драстично ограничена, все пак не е невероятно да се приеме, че най-малкото в галактиката Андромеда някаква сложна въглеродна структура (т.е. някое друго същество) си задава същите въпроси, които вече от хиляди години си задават и човешките същества: Откъде сме дошли? Какво движи нашата вселена? Откъде е дошла тя? Дали е вечна, или ще загине някой ден? И къде е мястото ни в нея?

Върху синьо-бялата планета, въртяща се около една по-скоро посредствена и с нищо незабележителна жълта звезда, великият организатор въглеродът бе открил огъня и урана, титана и силикона и което е най-важно — беше открил себе си. Познавайки себе си и своята самота, той бе успял да откъсне части от собствената си планета и да ги издигне в орбита на криле от летящ пламък. Един ден бяха събрани частите от най-голямото такова парче и то заплува в орбита под флаговете на множество нации, които бяха кръстили този къс от Земята „Космическа станция Алфа“.

В деня, когато Скенера се завря в издълбаната от човешки ръце дупка под канзаските поля, близо дузина човеци кръжаха на орбита около Земята. Бяха съставени от въглерод и фосфор, от желязо и сяра и се опитваха да познаят себе си. Планетата под тях бе обгърната от мрежата на телефонните кабели, сателитни връзки, компютри и факсове, които образуваха цялостната жива мембрана на човешката мисъл. „Алфатаун“, както бяха започнали да наричат космическата станция, беше просто едно от сензорните удължения на същата мембрана. Няколко месеца по-рано „Алфатаун“ си бе отгледала изкуствени очи и топлинни сензори — своеобразни подвижни ганглии, които беше насочила към границите на нощта.

Погледнато от борда на космическия кораб „Дарвин II“, намиращ се на малко повече от седемдесет светлинни минути от Земята, системата на Сатурн приличаше на умалено копие на слънчевата система. В центъра се намираше самият Сатурн — кафявото джудже, чиято маса може и да беше сто пъти по-голяма от земната, но диаметърът му възлизаше едва на половин секунда от скоростта на светлината и той не бе съумял да натрупа достатъчно маса, за да изгрее като второ слънце. Системата от пръстени около него с диаметър две светлинни секунди представляваше миниатюрен вариант на астероиден пояс и в нея бяха хванати множество мънички планетки, сред които и светът, наречен Енцеладус^[24].

Някъде по времето, когато Скенера смени Уиндоумейкъра и застъпи на първата си „нощна“ смяна, сондата „Дарвин II“, която бе построена в Япония, тествана и изстреляна от Алфатаун, започна да се спуска към Енцеладус сред трилиони бляскави кристалчета лед, които кръжаха около орбитата на планетката и образуваха външния пръстен на Сатурн.

Ядрото на Енцеладус се състоеше от натрошена стъклена маса и желязо. Външната му кора бе като на въглероден астероид, покрит с вода и лед. Но за разлика от другите въглеродни астероиди не беше замръзнал напълно преди около четири милиарда години. Процесите на извличане на ред от хаоса и хаосът с обратна връзка не бяха загинали на него, защото светът Енцеладус бе хванат там, където силите на гравитацията си играеха на дърпане на въже. От едната му страна се намираше Сатурн, като разстоянието помежду им не бе по-голямо отколкото разстоянието от Земята до Луната, но масата на Сатурн беше сто пъти по-голяма. От другата му страна бяха Диона (спътник с размери от хиляда и триста километра, но намиращ се на половината от разстоянието между Земята и Луната) и Тетида (с размери едва хиляда и двеста километра, но профучаваше около Енцеладус на радиус, при който едва се разминаваха на косъм със сблъсъка и който възлизаше само на два пъти обиколката на Земята). Последователните гравитационни тласъци натрупваха във вътрешността на Енцеладус огромно количество топлина, получена от триенето; и независимо че този свят бе толкова мъничък, та би могъл да се помести между северната и южната граница на Канзас, той беше едно от небесните тела в слънчевата система с най-силна геологична активност, а освен това — и най-странното.

Тъй като не притежаваше атмосфера, а температурата на повърхността дори и по пладне не надхвърляше -150°C, бликащата от цепнатините и отверстията вода се изливаше направо в студения вакуум и за секунди се превръщаше първо в пара, а после в замръзнали снежинки и игли. Докато „Дарвин II“ се приближаваше все повече към него, камерите му се пренасочиха към нещото, наподобяващо снежна буря в космоса, развилняла се на няколко хиляди километра над нарастващата луна.

Роботът взе да лавира между снежните гейзери и избра орбита само на четиридесет километра над повърхността на Енцеладус, после разгъна осемнадесетметровите си мустачки — радарни антени, с които започна да проучва какво лежи отдолу, на триста метра под горната кора на Енцеладус. Междувременно неговите телескопични камери картографираха цялата повърхност, отчитайки всеки детайл, по-голям от 18 сантиметра.

Две седмици по-късно, докато Пакистан бе погълнат от войната, а Китай анексира шест японски острова, „Дарвин II“ напусна орбита и се приземи на едно покрито от нов сняг поле. След като издигна предавателна станция и изпрати до Земята панорамни снимки на хоризонта, отвъд който вертикално разположените пръстени на Сатурн като че ли докосваха небесата, роботът включи на пълна мощност своя ядрен реактор, притисна главата на реактора към повърхността на Енцеладус, използвайки снега и леда за охлаждане.

Полетяха талази бледожълта мъгла и след десетина минути роботът потъна и се изгуби от поглед, оставяйки след себе си единствено комуникационните антени и знаме с емблемата на Планетарното общество. След час вече се намираше на дъното на седемдесетметрова шахта, от която се издигаше колона от кристализирала пара. Ако продължеше да се спуска по същия начин, то изкуственият воден вулкан би затрупал антените за свръзка на „Дарвин II“ под покривка от сняг и лед. А дори и роботът да успееше да достигне до океана, скрит в кората на Енцеладус, то бедната машина неминуемо би била изхвърлена от вече истинския, но отново създаден от нея вулкан, вулкан, бълващ вода вместо лава и лед вместо пепел. Така че след като се спусна на седемдесет и пет метра, роботът се спря и разпъна над себе си един Миларов чадър. По-голямата част от издигащата се нагоре пара замръзна по повърхността на чадъра и само през първите десет минути дебелината на слоя нарасна на седем сантиметра и половина, след още десет вече бе двадесет и седем сантиметра, докато накрая от шахтата престана да излиза пара и вместо да се изпарява и блика през тунела, затопленият и току-що разтопен от реактора лед, образува езерце. След като разпъна още два чадъра и се спусна на нови осемнадесет метра, „Дарвин II“ изключи реакторите си за достатъчно дълго време, така че по-горните слоеве на езерото да замръзнат, образувайки запушалка в запушалката.

След това, като не преставаше да оставя зад себе си сигнални датчици, както в приказката Хензел и Гретел оставяха след себе си пътечка от трохи, сондата отново включи своите двигатели и продължи пътешествието към центъра на Енцеладус. На гърба ѝ бяха прикрепени две роботизирани подводници „Немо“ и „Линденбрук“, всяка от които дълга една десета от дължината на „Дарвин II“ и не по-голяма от мишка.

И тъй, последният ден от стария свят бе началото и краят на усилията на едно мъничко кътче от вселената да опознае себе си. Триумф. И поражение. Триумф. Преди десетилетия една по-голяма и по-скъпа сонда бе насочила два сеизмични сензора към снежните полета на Енцеладус, след това беше изстреляла две капсули с размерите на гроздови зърна към заоблачените небеса на Титан. В капсулите се намираха роботизирани хеликоптери. Самата сонда беше снабдена с магнитно оръдие и след като пренесе товара си до Сатурн, изпълни своята мисия и запрати сондите-хеликоптери на Титан, се насочи с последен тласък към Енцеладус. Когато роботът се приземи на Равнината на Саган, целият свят звънна като камбана, а извиращият изпод земята звън бе музика, разкриваща, че долу цял нов океан очаква да бъде изследван. Водата изпълваше от кора до кора дебелия едва сто и седемдесет километра скалист сателит. Кората, настоящата повърхност на Енцеладус, бе буквално свят, затворил в себе си друг свят, една толкова малка планетка, че „Немо“ и „Линденбрук“ биха могли да пребродят нейната повърхност от пет хиляди и четиристотин километра само за един ден. Но те не бяха създадени просто да обходят кората отвътре. Техните създатели са си били наумили по-важни задачи: да докажат съществуването на мъничките топли езерца на Дарвин.

Мъжете и жените, изготвили плана на мисията, бяха научили от облитанията на астероидите на робота „Галилей“ и от собствените си спектрални анализи на вулканичните изригвалия на луната на Юпитер — Йо, че сярата е широко разпространена из цялата слънчева система. Известно им беше, че следователно седиментите във вътрешните морета на Енцеладус би трябвало да изобилстват на сулфиди. А от изследванията на подводните земни дълбини бяха научили, че е възможно цели екосистеми да съществуват на места, в които не проникват слънчевите лъчи, стига само в тях да има достатъчно сулфиди, които да послужат за хранителна база, и въглерод, който да даде основата на самия живот.

На седемдесет светлинни минути оттам, в люлката на човечеството, вероятността на Енцеладус да съществува и най-обикновената, хранеща се със сулфиди бактерия, бе предизвикала разкол в Римокатолическата църква. От едната страна бяха застанали радикално настроените йезуити, склонни да виждат в подобно откритие окончателния триумф на човешкия разум и стремящи се сред безкрайната пустиня да прозрат в божествения промисъл. От другата страна се намираха също радикално настроените традиционалисти, за които самата идея, че животът би могъл да възникне от само себе си в космоса, бе нарушаване на привилегированите отношения между Човека и неговия Създател. Според тях приемането на тази вероятност би отприщило и няколко твърде тревожни, ако не и еретични въпроса: Дали Бог е създал извънземната плът и кръв също по свой образ и подобие? Дали Исус от химните, спасителят на човечеството е един, или е посетил под една или под друга форма всички разумни създания във вселената?

След месец „Дарвин II“ се бе спуснал на близо две хиляди и осемстотин метра, но му оставаха още километри. Седмица по-късно и още шестстотин метра по-надълбоко, сондата премина покрай някаква древна ледена цепнатина, в която някога бе замръзнала изригващата нагоре вода. Това вероятно се било случило по времето, когато из ливадите на Монтана още бродели динозаври. Най-горният слой на ледената кора бе кафяво-синкав и именно там за пръв път хемосензорите на „Дарвин II“ откриха бледи следи от порферинови молекули.

Точно в този ден, след шестседмично затишие, прашинките нахълтаха в пространството около четири жилищни блока в Куинс, в този ден бе разпространено ново, изненадващо неблагоприятно предвиждане за реколтата от пшеница в Средния запад; в същия този ден рухна стоковият пазар.

* * *

Ден шестдесет и седми

Новините за откритието на хемосензорите на „Дарвин II“ прекосиха пространството до „Алфатаун“, оттам бяха изстреляни през нервните окончания на сателитните предаватели, за да попаднат в новинарските програми и компютри по цялата земна повърхност, но не породиха почти никакъв отклик.

В някой обичаен ден откриването на следи от извънземен живот на (или по-точно вътре в) Енцеладус би било за някои хора изключително вдъхновяваща новина, за други би била скверно известие, но в този ден тя беше просто някакъв незначителен куриозен факт, затъмнен от назряващото усещане, че този път предвестниците на катастрофите може и да са били прави в края на краищата и че всички успешни начинания, всички открития, плодовете на цели векове труд не значат абсолютно нищо, след като самите им създатели са вече обречени.

Някакво подобие на шок или вцепенение обхвана нервните окончания на човечеството на Енцеладус и човешката общност на Земята. Внезапно светът загуби всякакъв интерес към онова чувство за задоволство, което пораждат откритията, така както тежко болният загубва какъвто и да било интерес към галавечерите. Енцеладус се превърна просто в бележка под линия в Интернет. Нищо повече. Изглеждаше твърде нищожен на фона на видеоматериалите с натоварените петролни танкери, закотвени във водите край Манхатън и Лонг Айланд. Техните капитани твърдяха, че не отиват на док, защото ги било страх да не се заразят с акари, но след като оредяващите доставки на бензин бяха довели до това по магистралата на Лонг Айланд да минават дневно една трета от обичайното количество коли и край всяка бензиностанция се виеха опашки дълги по два и повече блока, по мрежата и по радиото започнаха да се чуват гласове, че ако капитаните са действително уплашени, то те просто биха обърнали своите кораби и биха отплавали. Според повечето наблюдатели вместо това те изчакваха намаленото предлагане и повишеното търсене да предизвикат голямо покачване на цените на техния товар — независимо в каква точно сума ще се изрази магическата дума „голямо“.

Въпреки че официално границите на Лонг Айланд бяха отворени, трафикът на кораби и камиони, а следователно доставката на храни и горива ставаха все по-накъсани. Потокът от коли по прострелия се над Лонг Айланд мост „Робърт Моузес“ беше съвсем рехав и необичайно строен, виждаха се най-вече коли и микробуси. Повечето превозни средства напускаха острова, а някои от тях бяха натоварени с къмпингови пособия. След като 81-ва въздушна дивизия обля Куинс със сапунена вода, а цените на млякото, когато изобщо го имаше, станаха неприлично високи, все по-голяма част от жителите на Лонг Айланд започнаха да подозират истинските размери на бедствието. Стотици и хиляди от тях си стегнаха багажа и потеглиха към измамната неприкосновеност на горите на Нова Англия, в които биха могли да ловят риба и да лагеруват, докато кризата отмине и животът възобнови нормалния си ритъм. От радиото в колите и от лаптопите научиха за въстания и прекъснати комуникации в Индия, Тайланд и някои части на Африка. В Япония, където ежедневно изтичаха милиарди долари през борсата и банките, недостигът от стоки бе стопил 26 процента от националния продукт, сякаш те никога не бяха съществували. За да се притъпи ефектът от изчезването на тези пари, към Токио бяха подадени огромни суми, с които да се възпрат японските инвеститори от това да насочат интересите си някъде другаде в глобалния пазар. Навсякъде по света лихвите скочиха до небето, а бизнесът от Австралия до Лонг Бийч стана нестабилен. Мнозина от отправилите се към Кънектикът лонгайландчани наскоро бяха загубили своята работа. Но те се придържаха към старата философска нагласа на Ан Ландърс/ Адел Сигмънд: „Щом животът ти сервира само лимони, вземи ги и направи с тях лимонада“ — и се опитваха да видят в тези злощастия възможност да излязат сред природата и да си позволят така необходимата им почивка на село. Но онези от тях, които вече бяха достигнали до претъпканите земи в провинцията, започнаха малко късно да осъзнават, че потоците са задръстени от животинска мърша, че рибите в тях са мъртви и че самата почва е отровена.

Докато пресичаха моста, срещу колите на лонгайландчани се зададе друга, също толкова подредена и измамно мирна колона от коли. Шофьорите не биха карали в по-прави редици дори и ако ставаше дума за погребална процесия. Някои от тях бяха търсачи на сензации, надяващи се да видят отблизо пръскането със сапунена вода срещу акари, но повечето бяха обикновени провинциалисти, надяващи се да намерят по-добри условия за живот в големия град. Когато минаваха едни край други, хората си разменяха недоумяващи погледи, сякаш казваха: „Глупаци! Вървите в погрешната посока!“

Но така стояха нещата в тези времена: тревата в съседния двор винаги изглежда по-зелена… Също както и лъжата, която повтаряха на своите деца хиляди родители в хиляди коли: „Ш-ш-шшш! Всичко ще бъде наред“.

* * *

Си Ен Ен посети Града на мечтите, за да интервюира тамошните айнщайновци, но остави Джери Сигмънд незабелязан и нечут от никого в неговата килия и в необичайното за него положение на страничен наблюдател.

„Трябваше да ме интервюират — кипеше от ярост той. — Можех да им кажа какво става в действителност и какво ще се случи след това.“

На телевизионния екран, поставен пред килията на Джери, се появи репортаж за недостига на стоки в резултат от нашествията на прашинките в Бангор и Лонг Бийч.

— Ако изключим инцидента в Куинс — говореше Джаксън Ройкирк, — изглежда, че с настъпването на есента нашествията са престанали. Но не му е времето да се радваме.

— Искате да кажете, че те ще се върнат отново през лятото? — попита журналистът.

— Вероятно.

Джери се зачуди как интервюиращият, този застаряващ пигмей с увиснала челюст, и неговите нищожни всезнайковци успяха да обрисуват толкова мрачна картина.

— Значи казвате — продължи интервюиращият и Джери го заподозря, че се опитва да задава лесни въпроси и да се подмазва на гостите си, — че нашествията на прашинките, пораженията от гъбичките върху реколтата, червените петна в морето и проблемите с прилепите на юг — че целият този бунт на природата срещу нас е просто резултат от измирането на насекомите?

— Точно това искам да кажа — потвърди Джаксън и Ричард кимна в съгласие.

— И как е могло да се случи това?

— Засега се опитвам да разглеждам непредубедено въпроса за възможните причини — отговори Ричард. — Съществува една теория, наречена „Фантазия“, теорията за генетичната бомба с часовников механизъм, теорията за кристализацията…

— Да разглеждам непредубедено? — презрително повтори Джери. — Непредубеденият разум е едно нещо, Ричард. А дупката в главата — съвсем друго. Струва ми се, че ти винаги си давал доказателства за това друго нещо.

— Кристализация? — интервюиращият се наведе напред и като че ли едната му тиранта се откачи.

— Да, кристализация — отвърна Ричард. — Тя обяснява как шаблонът на промяната може първоначално да се прояви в много малки размери, например само на едно място, в една част на гората, а после да се разрасне като верижна реакция от масово унищожение и евентуално да се разпростре по цялата планета.

Ето един добър пример: най-обикновения глицерин. Близо двеста години след като химиците за пръв път извлекли тази субстанция от животинска мас, те все не успявали да я накарат да кристализира. В действителност някъде до към 1910 година във всички учебници по химия се посочвало, че глицеринът не притежава твърдо състояние. Но един ден при шанс едно на трилион, възникнала специфична комбинация на блъскане и разклащане в един варел с глицерин, който натоварили във Виена, и една-едничка молекула кристализирала. Когато варелът пристигнал в Лондон, целият глицерин в него бил кристализирал. Химиците и физиците твърдели, че това е невъзможно, но след като взели проби от глицерина от този варел и приложили кристали от него, не по-големи от снежинка, в собствените си стъкленици, то глицеринът във всички лаборатории по целия свят започнал да кристализира и оттогава никой не е успял да го възпре. Така че е вероятно причината за тази катастрофа да съществува като някаква химическа или математическа вероятност. Възможно е дори целият привиден ред и хаос в нашия свят да е причина не на друго, а на простичка кристализация.

Като фон на изказването на Ричард започнаха да показват кадри с почерняла реколта и почернелият от акари хеликоптер, замрял неподвижно на плажа. Джаксън подпря глава с ръка и се опита за няколко минути да обори кристализационната теория. После за още няколко. Представи си сярата и пиротита образувани край вулканичните отвърстия… аметистите в пещера… солта в триаско езеро… Разбира се, кристалите никога не бяха с еднаква форма или размер, ако разтворът, от който произлизаха, е достатъчно наситен, като резултат възниква случаен процес, по време на който кристали, съперничещи си за оредяващия резерв от соли или сяра, понякога поглъщат или паразитират върху своите съседи, така се получава онова, което колекционерите на камъни наричаха „призраци“, накрая побеждават най-приспособимите и образуват най-големите кристали. Но Джаксън разбра, че приликата между кристализацията и живота спираше дотук. Макар да можеше да се каже, че солният кристал, образуван на брега на Мъртво море в Израел, прилича на жива система, тъй като е способен да извлича нужните му материали от околната среда и дори да се репродуцира, като създава дъщерни кристали, той все пак „живее“, без да може да се докосне до безкрайното многообразие на генетичния код, и затова бе не по-различен от обикновената сол, която някога се трошала под крачките на динозаврите.

— Не е възможно да сведем всичко единствено до кристализацията — каза Джаксън. — Ако беше така, то бихме могли да приключим този разговор, като заявим, че най-голямата стъпка в човешката еволюция е била направена от жена: от съпругата на Лот в онзи ден, в който се превърнала в солен стълб^[25].

— Неправилна аналогия — отвърна Ричард и се засмя. — Сами по себе си кристалите не са нищо повече от молекули — вируси, но могат да послужат за чудесна илюстрация на това как шаблонът възниква и се предава на цяла една популация. Кристализирането на първата молекула глицерин било невероятно събитие, но ако човек разполага с трилиони молекули глицерин и достатъчно дълъг период от време, невероятното събитие става просто неизбежно. Глицеринът кристализирал, защото така трябвало. Насекомите умират, защото така трябва.

Джаксън не бе толкова сигурен, а когато на екрана се появиха снимки от разкопките в Заливчето на динозаврите в Ню Джърси, заговори в полза на теорията на Бил Шут за генетичната бомба с часовников механизъм.

Джери Сигмънд се разсмя. Светът с пълна пара отива по дяволите, а те му предлагат теория за генетическата бомба с часовников механизъм! Не е за вярване, реши Джери. В най-добрия случай Ричард и Джаксън не смееха да признаят на чист английски пред света, че не знаят какво става, по дяволите. В най-лошия случай знаеха и тогава прикриваха нещо. Бомби с часовников механизъм, как ли пък не! Кристализация, да бе, да! Ричард и Джаксън се движеха на ръба на науката заедно с онези откачалки, които говореха за реактори с паладий, извънземни и изгубените кралства на Атлантида.

Джери си помисли, че с лекота би успял в дебат лице в лице да изкара Ричард и Джаксън като двойка клоуни. Но сега това беше без значение. Задаваше се велика промяна и той, а не някакви си айнщайновци, щеше да стане нейният компас. В това нямаше никакво съмнение.

* * *

„Ще стане като в клетка с плъхове — я бе предупредил Джери. — Ако затвориш на едно място много плъхове и престанеш да ги храниш, започват да се държат също както хора. Накрая винаги идва бесът. Необузданият бяс.“

Ейми се опитваше да отпъди от мислите си възгледите на Джери за човечеството. Бяха твърде мрачни, но не можеше повече да си затваря очите, не и след като видя как един спор за пица и чаша вода се изроди в истински бунт, в който за малко да загине.

Беше открила на Двадесет и осма улица една пицария, която още работеше, все още я посещаваха, все още бе заредена с изстудена газирана вода и бира и прясно изпечено кафе. Малкото семейно заведение бе част от разрастващата се и преуспяваща подземна икономика. Не приемаха пари в брой, само златни „монети“ и бартери.

След като размени шепа мултивитамини за един крайшник „Сицилианска“ пица и кутия „Корс“, Ейми видя как едно китайско семейство заплати за цял пай със златна пръчица с гравирана на нея панда. След това жената помоли собственика за чаша вода и тогава започнаха неприятностите.

Собственикът, петдесетгодишен мъж, поиска друга златна пръчица. Когато жената се възмути и каза, че водата се полага безплатно, той подробно ѝ обясни, че напоследък било станало твърде скъпо да мие чашите с вода и сапун. Тя го изгледа, все едно че казваше: „Ето, вземи, алчен кучи син такъв“ — и подбутна към него едно бляскаво петдоларово парче злато.

По принцип нещата биха могли да спрат дотук, но жената на собственика беше видяла всичко зад тезгяха, наблюдавала бе, докато накрая не ѝ беше прекипяло.

— Вие! — изкрещя тя в претъпкания салон. — Вашите хора идват тук, все едно че това е ваша страна, и си мислите, че я притежавате! Взимате ни хляба. Взимате ни работата. И си въобразявате, че сме ви задължени!

Собственикът стоеше до нея, без да каже нищо. Синът на собственика излезе от задната стаичка, без да каже нищо. Мъжът на китайката рече:

— Моля, престанете.

А детето им добави:

— Защо просто не ни оставите да ядем?

Но жената на собственика възприе това като покана да се разкрещи още по-гръмко и започна да вика на китайката „животно“, заяви, че съпругът ѝ също е животно, което принуди последния да стане и да извика: „Млъкнете!“ — и докато постоянните клиенти започнаха да изоставят своите пици и бири и да се отправят към изхода, синът на собствениците изкрещя:

— Да не си казвал на майка ми да мълчи! — И изведнъж сякаш самата земя се раздвижи под кресчендото на техните викове.

Разлетяха се чаши, подноси и парчета пица. Един стол се разби някъде близо до рамото на Ейми и се разнесе безпогрешно различимият звън от счупено стъкло. Ейми хукна по посока на звука и изскочи след десетина други клиенти през отвора, който само допреди малко беше стъклена витрина. Забеляза как двама клиенти от лявата ѝ страна тичешком отмъкваха бири, витамини и злато, възползвайки се от разсейването на собствениците.

Когато престана да тича и свърна вече ходом в най-близката пресечка, Ейми осъзна, че главата я боли. По скалпа ѝ минаваше дълъг тесен прорез — или някоя хвърлена чиния бе обръснала черепа ѝ, или беше минала твърде близко до стърчащите от рамката на счупения прозорец парчета стъкло. Леко проследи с пръсти очертанията на прореза, като се страхуваше да не натисне твърде силно и да потече още кръв. Кръвта бе изпръскала дънките ѝ и когато погледна надолу, видя, че са разкъсани, а блузата ѝ е съсипана.

Понеже беше пазач в силно охраняван затвор, Ейми си мислеше, че вече е виждала хора във възможно най-отчаяно състояние. Беше си мислила, че ще свикне с гледката, че дори ще ѝ стане досадно. Но все пак историята с пицата бе съвършено ужасяваща и съвършено дезориентираща.

Плъхове в клетка…

Може би в края на краищата Джери притежаваше верен усет за човешката природа. Захарта, бензинът и почти всичко ценно се раздаваше с купони и по всичко личеше, че преди да се подобри, положението има още да се влошава. Един оцелял от Бангладеш бе произнесъл следните ужасни думи пред Сената: „Бедствия… и голям глад… Започна първо така, после иначе… докато накрая цялата страна почерня.“

Хората бяха наплашени, а Ейми знаеше, че когато наплашените се вдигат на бунт, че когато хората се страхуват, те убиват. Джери я бе предупредил, че ако наистина се зададе глад, най-безопасният момент (от гледна точка на клетката с плъхове) беше, когато отслабените от глада маси изоставят бунтовния си плам и се примирят да последват когото и да било, стига той да им предлага изход. А най-опасният момент, смяташе той, тепърва предстои. Хората все още се хранеха достатъчно добре, храната им позволяваше да бъдат раздразнителни, а раздразнената, уплашена тълпа имаше достатъчно сили, за да се бори.

— Първо ще станеш свидетел на случайни изблици на гняв — бе казал Джери. — Но ако храната продължи да намалява, накрая ще надделее политиката на клетката. После можеш да се огледаш и да си избереш който и да било хулиган от уличните схватки. Повечето от тях са аматьори в сравнение с това, на което е способен някой обикновено глава на семейство, когато изгуби контрол сред разярената тълпа.

Клетката… Ейми се замисли дълбоко и продължително над това, докато откъсна някакъв парцал от блузата си и го омота около главата. Засега бе пазач на Джери. Той зависеше от нея повече, отколкото „обикновеният глава на семейство“ зависеше от все по-обширните списъци на правителството със стоки, за които се въвежда купонна система. А днес зависеше от нея много повече, отколкото тя от него, но знаеше, че това ще се промени, ако наистина се е задало бедствие. Кървавите петна по дрехите ѝ и грозните звуци, които продължаваха да долитат зад гърба ѝ откъм Двадесет и осма улица, потвърждаваха, че наистина се задава бедствие и че наистина ще има промени.

* * *

— Това е твоят дом — каза Ричард и Там разбра, че той говори за лабораторията и че няма да се върнат у дома в Лонг Бийч. Никога вече.

Погали лявата ѝ буза с опакото на дланта си и тогава Там се дръпна от него и започна да плаче.

Ричард я прегърна през раменете и се опита да я притисне към себе си, но тя рязко се отскубна.

— Там, Там, недей. Моля те, не плачи — промълви той. — Всичко ще бъде наред.

— Така ли? — рече тя с леден поглед. Винаги в гласа на Татко се долавяше някаква паника, доколкото изобщо бе чувала гласа на татко през тези дни. Излизаше рано всяка сутрин и се връщаше късно през нощта. Шпионските ѝ операции, които провеждаше заедно с Джорджиана, осветлиха донякъде какво толкова е обсебило него и останалите възрастни. Думите, които двете чуха, бяха твърде сложни, но не и думата „хлебарки“. Как така, чудеше се Там, да се клонира някаква си вонлива хлебарка е станало по-важно от нея? И защо очите на татко ставаха все по-червени от недоспиване? И защо изглеждаше така уплашен?

— Обичам те — каза той.

— Не това те попитах!

— Все ще измисля някакъв начин — отвърна той и се прокле, че живее в такова време и че е създал дете в него. Прекарваше все по-голяма част от часовете, когато бе буден, далеч от нея, в лабораторията, по дискусии около кръгли маси и пред компютрите, с надеждата, че ако той и другите учени работят много упорито и постигнат успехи, може и да открият някаква чудодейна ваксина или поне да успеят да запазят някаква частица от цивилизацията. Или дори и в това да не успееха, да съумее да откупи още малко време за Там.

„Да ѝ откупиш време за какво? — питаше се Ричард. — За да прекараш повече време далече от нея? Каква ли нова рана ще ѝ нанесеш с това?“ — чудеше се той. А раните вече бяха проникнали твърде надълбоко. През целия си живот Ричард не бе виждал по-мъчителен поглед от онова объркано търсещо изражение, което съзря в очите на Там една сутрин, когато чуха как към вратата на кафенето се приближава някой с походка, леко напомняща стъпките на Даун. Този поглед винаги присъстваше в по-голяма или в по-малка степен в очите ѝ: Там търсеше мама, а това изпълнено с надежда и отчаяние изражение можеше да разбие сърцето на човек.

Забеляза също така стремежа ѝ да изяжда всяка трошица храна, която види, и си помисли, че в най-близко бъдеще тя ще има проблеми с теглото, но същевременно местните запаси от храна бяха подновявани нередовно и купонната система бе станала част от ежедневието им. Не беше нужно Ричард да е непременно конструктор на ракети, за да разбере, че мъничкото му момиченце е безмерно самотно. А освен това е и изплашено. Той също беше уплашен, уплашен да не би тя да разбере, че съществуват неща, от които се страхуват даже и татковците.

— Всичко ще бъде наред — повтори той.

— Обещаваш ли?

Той дълго и внимателно обмисля отговора си и накрая каза убедено:

— Ще направя всичко възможно. Ще направя всичко, което е по силите ми. Това достатъчно ли е?

— Наистина ли всичко ще бъде наред? Можеш ли да ми обещаеш това?

Смутеното му мълчание беше достатъчно красноречиво.

* * *

Дните се скъсяваха и захлаждаха, но обедното слънце все още успяваше да размекне асфалта по старите паркинги на Националната лаборатория. Усилията да се икономисва енергия бяха довели до това, че в кабинетите и къщите за гости се възцари задушлива жега и Ричард от първа ръка узна какво е представлявало лятото по времето на неговите баба и дядо, преди климатиците да станат толкова разпространени, че да започнат да минават за вещи от първа необходимост. Беше му трудно да си представи как хората някога са работели и спали на горещо и влажно, но естествено, че все някак са се справяли, следователно и това можеше да се преживее. Единствено главните лаборатории и някои части от музея се охлаждаха от наредените по покрива ниски бръмчащи климатици — това не беше жест към работещите в тях учени, а към апаратурата. В действителност някои помещения бяха толкова студени, че хората обличаха пуловери, но на фона на този контраст жегата в жилищните сгради изглеждаше още по-непоносима. Ричард прекарваше дните си с Лесли в една от най-малките лаборатории, където преглеждаше стотици сканирани с ядрен магнитнорезонансен скенер изображения на своя компютър. На стената под термостата беше надраскано: „НЕ ОСТАВЯЙТЕ ТЕМПЕРАТУРАТА ДА СЕ ПОКАЧИ НАД 13°C! НА МАШИНИТЕ ИМ ХАРЕСВА ТАКА“.

Градът на мечтите можеше да си позволи, ако е необходимо, да държи машините си „доволни“ още една година и малко отгоре без помощта на външния свят. Беше снабден със собствени агрегати и за разлика от останалата част от Лонг Айланд там не се наблюдаваха спадове в напрежението. Машините няма да имат проблеми със захранването дълго след като привършим с храната, помисли си Лесли.

Лабораторията, снабдена с ядрени магнитнорезонансни микроскенери и с компютърна връзка с много други изследователски екипи по целия свят, бе основният залог в научното изследване на измирането на насекомите и последната крехка надежда да се намери ако не окончателен лек, то поне някакво лекарство.

Лесли и Ричард седяха един до друг зад претрупаната маса. Сред целия безпорядък се открояваха три големи стъкленици със стоножки — храна за паяците. В средата на масата самотно стоеше бонсай — смърч, около му, на неговата височина се издигаха нестройни купчини книги, списания и разпечатки. Най-старите бележки лежаха отдолу, почти напълно забравени и очакващи да бъдат подредени по-късно, най-скорошните (и най-показателни) лежаха отгоре. Някъде там се намираше и жълт лист с написани на ръка колонки с бележки:

Сряда

„Извлечени 47 живи клетки с ядра (от хлебарка) от мускул на крака.

5 в активен процес на деление (замразени във вторник).

6 проверени и отделени за сканиране.

Имплантирани 36 ядра (хлебарка) в яйца (паяк).

10:30 Четвъртък: 28 жизнеспособни ембриона.

13:30 Четвъртък: 26 жизнеспособни ембриона.

16:30 Четвъртък: 26 жизнеспособни ембриона.

19:30 Четвъртък: 26 жизнеспособни ембриона.

22:30 Четвъртък: 26 жизнеспособни ембриона.

01:30 Петък: 25 жизнеспособни ембриона.

04:30 Петък: 23 жизнеспособни ембриона.

07:30 Петък: 23 жизнеспособни ембриона.

10:30 Петък: 23 жизнеспособни ембриона.

13:30 Петък: 21 жизнеспособни ембриона.

16:30 Петък: 4 жизнеспособни ембриона.

19:30 Петък: Загуба на всички ембриони. Липса на делене.“

Идеята да се клонира хлебарка още от самото начало изглеждаше безнадеждна, но Ричард настояваше, че е най-доброто, на което могат да се надяват. Ако единствената оцеляла в лабораториите хлебарка по някакъв начин бе имунизирана против каквото и там да ги затриваше и ако те успееха успешно да имплантират нейната ДНК в клетъчните ядра на яйцата от паяк и ако им се удадеше успешно да променят самите яйца на паяк, така че да осигурят необходимите за развитието на ембриона на хлебарка хранителни вещества… тогава какво? В плана на Ричард за клонирането на хлебарки присъстваха твърде много „ако“-та, за да бъде той точно по вкуса на Лесли. Като начало, дори и да проработеше, то всички получени клонинги щяха да са мъжки, както и генетичният им донор. Ами ако така и не открият оцеляла женска? А после как, питаше се Лесли, ще заселим света с тия боклучави хлебарки? Като завинаги продължим да модифицираме яйца от паяци? Не, нямаше да се получи. За да успее цялото начинание, им бяха нужни милиарди снасящи яйца хлебарки. Без майки нямаше да има и яйца. Без яйца не можеше да има майки. А най-малкото, най-микроскопично малкото — без куп други насекоми, от които да се открие по някой оцелял индивид, от който да извлекат клонове, методът нямаше да свърши работа, не можеше да свърши работа, защото хлебарките съставяха само една мъничка частица от световната екологична система на насекомите. Образът на бедния Ной, когото Господ натоварил със задачата да намери две хлебарки за Ковчега — мъжка и женска — бързо се мярна през съзнанието ѝ и я накара вътрешно да се усмихне. А също, каза си тя, два торни бръмбара: мъжки и женски. И две мушици: мъжка и женска. И два стършела: мъжки и женски. И две бълхи: мъжка и женска…

Ричард беше напрегнат, уморен и нямаше настроение за шеги. Все още го преследваше споменът за Лонг Бийч. Изучаваше серии сканирани ДНК, вече записани в неговия компютър, докато Лесли работеше на своя върху магнитните полета и записваше нови сканирани изображения.

Изглежда, че всички клетки на ембрионите просто бяха престанали да се делят. Те бяха преки потомци на клетките, взети от мускулите на крака на хлебарката, известна в целия комплекс като „Единствения оцелял“.

— Я погледни това — каза Ричард и посочи към екрана на компютъра на Лесли. — Изглежда сякаш структурните протеини на Единствения оцелял са доста по-зле от тези на насекомото, което са изсушили в кутията за образци още през 1973 година. Човек не би очаквал да е точно така.

— Значи мислиш, че ембрионите от Единствения оцелял са си отишли… — попита Лесли.

— От старост? — предположи Ричард.

— От напреднала старост — отвърна Лесли.

— Нека проверим някои други участъци — каза Ричард. Лесли въведе няколко команди в компютъра и се облегна назад. Осем секунди по-късно по екрана потече първият от петте успоредно представени набора от регулиращи гени, с подчертани дислокации и прекъсвания в структурните репариращи системи на ДНК. В двете най-нови проби (от крачните мускули на Единствения оцелял и неговите ембриони) имаше много повече маркирани части, отколкото в по-старата (музейният образец). Вторият набор даде същите резултати. И третият. И четвъртият.

— Добре — рече Лесли. — Какво имаме тук? Остаряване? Ако е така, тогава Единственият оцелял трябва да е някой забравил да умре екземпляр на еквивалента от 120 човешки години.

— Интересно.

— Кое, по-точно?

— Че може би сме се провалили просто защото сме се опитали да клонираме хлебарка, която тъй или иначе си умира от старост. Това ни дава две нишки, с които не разполагахме преди, но и двете са доста съмнителни. Първо: клетките на някое много старо насекомо ще се различават, говоря в абсолютния смисъл на думата, от клетките на по-младото, запазено в сбирката на музея, тъй че всеки опит да победим измирането на насекомите с помощта на няколкото оцелели от тях е по-скоро обречено на провал. Второ: Единственото, което можем да направим, според мен е да клонираме жизнени насекоми, което ще рече насекомите, съхранени в музейните сбирки, което на свой ред означава да клонираме мъртвите.

Лесли се ухили. Същият този Ричард Синклер някога бе сложил край на опитите ѝ да клонира сорианов вирус. Други учени и мнозина теолози бяха станали нейни заклети врагове заради твърденията им, че е опасно да се смущава сънят на изчезналите видове. Но сега…

— Мисля, че съм се била родила преди своето време — рече тя.

— Никой не се ражда преди времето си — отвърна Ричард. — Има както мечти, така и определени обстоятелства. Всичко останало е просто поглед назад.

— И обстоятелствата са се променили.

— Да.

Тя прие това като най-близкото нещо до комплимент, което Ричард някога щеше да ѝ каже.

— Както и да е, неотложният въпрос сега е: откъде да започнем? От музейните сбирки? Или…

— Кехлибарът?

— Може би — каза Лесли. — Ако теорията на Бил за генетичната бомба се окаже вярна, колкото по-древни, толкова по-добре.

— Нека сканираме други хлебарки от 1973 година — каза Ричард и Лесли одобрително кимна. Най-добре би било още сега да елиминират дори и най-малката възможност, данните от пробата от 1973 да представляват просто изключение от правилото, а самото правило да се проявява в Единствения оцелял.

Два часа по-късно първият образец беше готов за сканиране, а след още два „чакаше на старт“ според жаргона на ядрения магнитнорезонансен микроскенер. Ричард въведе няколко команди в лаптопа, прехвърли ги на компютъра на скенера и си сипа малко кафе. Погледна към димящата чашка — тя бе от последния топящ се запас.

Втренчиха се в екраните, където броячът показваше времето за прочитане на сегментите ДНК: Т минус 3,21 минути.

— Какво ще правим, ако изглеждат както Единствения оцелял? — каза Ричард.

— Хич и не питай.

Т минус 2,15 минути.

Лесли се намръщи и стисна палци.

* * *

Джаксън разговаряше чрез компютъра с един свой съмишленик на име Док Коер. Беше започнал кариерата си като ентомолог, работейки за Обединените нации и доколкото знаеше Джаксън, бе единственият човек, достатъчно възрастен, за да е срещал жив леопард в Индийската джунгла. Изхождайки от непрестанно постъпващите в компютъра му съобщения от Ксиан, Ванкувър, Рио и Сеул, Джаксън започна да разбира страха на Лесли Уелс, че собственият им вид може един ден да отиде в небитието заедно с леопардите. Имаше доволно много неща, от които да се ужасява. Всеки път, колчем погледнеше на юг, си припомняше, че там някъде има един остров, наречен Тобаго, чието население според последните доклади е изчезнало, или поне както най-вероятно щеше да се окаже — чието човешко население бе изчезнало.

— Разбира се, хората вече трябва да са престанали да умират от болести, пренасяни от насекоми — каза Коер. — Докато някога в бедните страни всяка година от малария са умирали по един милион души, сега те пак ще умират, но от глад. Въпрос на избор. Но лично аз, бих предпочел да ме пипне маларията.

— Значи, след като ни чака бедна реколта — рече Джаксън, — защо да не заложим на риболовната флота? На събирането на планктон? Това би трябвало да попълни недостига от храна.

Коер поклати глава.

— Няма да стане. Голям процент от микроскопичния планктон дори и в нормални биологически времена е отровен. Просто няма начин да се отделят отровните му разновидности от ядливите, особено ако става дума да се преработват милиони тонове планктон, а толкова ѝ е нужно само на тази държава да си допълни що-годе хранителния режим.

Колкото до рибата, ако се вгледаме по-надълбоко, ще си дадем сметка, че от хиляди години ловуваме и събираме морски дарове. Нищо не се е променило, само дето напоследък започнахме да го правим твърде успешно. Сега по моретата кръстосват гигантски подвижни консервни фабрики и хвърлят мрежи, в които може да се улови и великата пирамида край Гиза. Истината е, че вече уловът от морето е достигнал до критичната си точка. Моруната просто изчезна от Северния Атлантически океан, скаридите — от Южно Китайско море. Дори да я нямаше тази криза, пак бяхме стигнали твърде близо до това да убием кокошката, която снася златни яйца. Не можем да се надяваме да изхраним населението на тази държава дори и с половината от океанския добив отпреди десет години, а на повечето места той е сведен до по-малко от половината.

Джаксън като че ли щеше да се разплаче.

— А развитието на бактериите е изтребило всичките сладководни риби?

— Не бих се притеснявал за това — отвърна Коер. — Мисля, че сладководните риби са измрели, преди да ги доближат бактериите.

— Как така?

— От глад — съвършено ясно е.

— Не разбирам.

— Погледни тази компания. — Коер посочи към дясната част от екрана, по която течаха дълги колони с латински наименования, придружени от илюстрации. — Някое име да ти е познато?

— Разбира се. Мухи еднодневки и техните ларви. Водни кончета. Ручейници. Сладководни дървеници… за останалите не съм сигурен.

— Най-вече мухи. И всички от гореизброените, дори и ларвите на комарите, са основният и единствен източник на храна за нашите сладководни риби и техните малки. Същото важи за дъждовниците и за жабите. Всички риби, които мигрират от океана, за да хвърлят хайвера си — сьомгата и пъстървата също са загинали. Просто загинали.

— А с тях си отива и основният източник на храна в гората — добави Джаксън. — След като изчезнат всички сладководни риби, след тях ще загинат и животните, които се хранят с тях…

— Норките, видрите, мечките…

— О, и всички птици покрай реките и блатата — дори само това би нанесло огромно сътресение по целия свят. — Джаксън поклати глава. — Не бях се замислял — каза той. — Смятах, че най-големите ни проблеми са опрашването и пречистването, и смяна на жертвите, но ако продължа да мисля за това…

— Става все по-зле, нали така?

— Да. Значи сьомгата, дори и онези сьомги, които все още са живи в морето, когато се върнат в реките и езерата, няма да намерят какво да ядат. Няма да има къде да се размножават.

Коер каза:

— Трябва да вземеш предвид, че популацията, която все още имаме от рибата тон, моруната и кралската сьомга, бързо ще намалее, защото те пряко зависят от младите сьомги и пъстърви, които обикновено напускат реките и навлизат в морето в огромни количества. Ако внезапно те престанат да идват, моруната и тонът няма вече да има какво да ядат. Така че твоят алтернативен източник на храна светкавично ще се стопи по две причини: не само заради неизбежната паническа риболовна треска, но и защото рибите просто страдат от недохранване.

— Забележително — каза Джаксън. — Не си открил и следа от насекоми в морето, нали така?

— Не съвсем. Само два-три от по-низшите видове.

— Какви видове?

— О, от време на време по някое водно паяче, което се плъзга по повърхността и изяжда всичко, което е мъртво и плаващо.

— Забележително — повтори Джаксън.

— Кое?

— Насекомите никога не са се установявали твърдо в океаните, още по-малко може да се говори, че са ги завладели, но смъртта им ще засегне огромните морета и дълбините, скрити в тях.

По устните му пробяга лека усмивка. Ако човек не го познаваше от дълго време, нямаше да забележи, че притежава необичайна, ако не и перверзна склонност към черната ирония. Джаксън подозираше, че тя е свързана по някакъв начин с неговата семейна история: той бе потомък на Чарлз Дю, който през 1940 година усъвършенствал техниката на съхранение на кръвта и организирал първата американска кръвна банка, а след това умрял след автомобилна катастрофа от загуба на кръв, защото никой не пожелал да го допусне в болницата, която била „само за бели“.

Джаксън въздъхна.

— Дошли са първи на земята — продължи той. — И са допринесли за появата на хората.

Коер кимна.

— А сега — продължи Джаксън — ще допринесат за тяхното изчезване.

* * *

Сканирано изображение след сканирано изображение даваха един и същи отговор. Никоя от останалите проби от 1973 година не беше толкова деградирала, колкото Единствения оцелял. Лесли погледна компютъра с облекчение. Аномалиите се криеха в останалата жива хлебарка, не в нейните прадеди. Последната сканирана снимка бе въведена в 16:00 часа. Двамата с Ричард работеха от осем сутринта, като си бяха дали само десет минути за обяд.

В 16:30 следващата партида от 1973 беше готова за сканиране. В този момент Шарън предаде през компютъра на Ричард доклада си, в който се съдържаха две нови парчета от мозайката на измирането. Първо: в последния и най-пресен товар с мръсотия, който най-накрая бяха успели да пресеят, не се откриваше и следа от яйца на насекоми. Второ: Единственият оцелял бе умрял, което означаваше, че теорията на Лесли за напредналата му възраст, а може би и теорията на Бил Шут за генетичната бомба с часовников механизъм бяха живи и в добро здраве.

— Е, значи това било — каза Лесли. — Еволюционна бомба с часовников механизъм.

— Надявам се да не е точно това.

— Не можем да губим време само за да разберем дали теорията на Бил е вярна или не — отвърна Лесли. — Можем единствено да претеглим последствията от това дали е вярна или не върху възможните изходи от ситуацията. Сега да речем, че клонираме насекоми, живели през 1973 година и генетическа бомба не съществува, тогава последствия няма да има. Но, от друга страна, ако съществува…

— Същото ще се случи няколко десетилетия по-късно с техните потомци и ако дотогава не сме идентифицирали проблема и не сме го оправили, пак ще ни се наложи да преживеем всичко това.

— Но ако клонираме насекомите, запазени в кехлибар — каза Лесли, — в кехлибара от Доминиканската република, то дори и да съществува генетична бомба с часовников механизъм, ще ѝ са нужни поне двадесет-тридесет милиона години, преди да избухне.

— А тогава това ще е проблем на някой друг.

Лесли повдигна парче кехлибар с размерите на детски юмрук. В центъра му бе разперила крила в перфектна симетрия една от нимфалидните пеперуди, предшественик на вече изчезналия вид пеперуда „Червен адмирал“. Ричард някога я бе нарекъл „Мона Лиза на вкаменелостите“. Единственият ѝ недостатък беше пукнатината, разделила полускъпоценния камък на две и изложила на показ вътрешността на главичката и торакса на насекомото. След като просъществувал незасегнат в течение на хиляди години, един ден някакъв музеен работник отнесъл камъка у дома си за проучване, където тригодишният му син го използвал вместо шайба за хокей. По това време Ричард току-що бе завършил университета и караше своя стаж в музея. Когато музейният работник го помоли да поправи вкаменелостта — да залепи счупените парчета със смола и да полира повърхността ѝ, така че да заблести отново като скъпоценен камък, — младият стажант с изумление разбра, че в отворените главичка и торакс на пеперудата съвсем ясно могат да се видят почти всичките ѝ перфектно запазени, грижливо мумифицирани вътрешни органи. Органите, които избегнали мумифицирането, били така обилно напоени с дървесна смола, че човек не би могъл да ги различи от разглеждани през окуляра на микроскопа свежи проби, омазани с канадски балсам. Последният напомня на кехлибара и представлява само различна форма на дървесната смола. Ричард си припомни как му се бе сторило, че пеперудата е попаднала едва предишния ден в плен на смолата и почти беше готов да повярва, че наистина е било така, че някой е подхвърлил в музея този фалшификат, но в същия този кехлибар се съдържаха и остатъците от вид пчела, събирала някога цветен прашец, който учените познаваха само като изкопаемо. Вътрешните ѝ органи и ядрата на клетките бяха непокътнати и може би ДНК-то ѝ също бе непокътната… В главата на Ричард се завъртя вихър от мисли… през всичките тези години… и той разбра, че понякога семената на някое необичайно откритие може да се открият в онова, което първоначално ни е изглеждало като катастрофа (както в случая когато безценното парче кехлибар е било превърнато в хокейна шайба).

Нито Ричард, нито Лесли бяха изгубили онази особена детска способност да усещат — наистина да усетят — тежестта на времето, отпечатано в парче скала. За тези хора периодът креда и епохата на еоцена не бяха просто гробища на отпадналите видове, а процъфтяващи светове, по чиито брегове бродят щраусови динозаври и яйценосни бозайници, в потоците играят прадедите на видрите и във въздуха политат първите пчели. Миналото оживяваше за тях, докато се ровеха по рафтовете с вкаменелости и витрините с камъни. По някакъв особен начин те бяха нискобюджетни пътешественици във времето. Често първата подарена вкаменяла морска мида или стрък криноида, ако попадне у точно определено дете, можеше да предизвика у него също толкова настървено впускане в миналото, както стръвно алкохоликът надига шишето след първата глътка уиски. Ако не друго, то поне това научиха Лесли и Ричард един от друг. Някога тя се беше опитала да прекрати един от проектите на Ричард, той, от своя страна, бе сторил същото, но нищо на този свят не можеше наистина да ги спре, освен добре насоченият куршум. Сега и двамата работеха с много древно минало, бе изтекло толкова дълго време от момента, в който слънчевите лъчи са се плъзнали по крилата на пеперудата, че би трябвало отдавна вече да са задминали по своя път галактиката Андромеда.

Мислите на Лесли бяха заети с ДНК на пеперудата. Дори и да успееше да извлече пълен генетичен профил от кехлибара и да го възпроизведе в паяковите яйца, за да проработи тяхното начинание и за да успеят наследниците на „Мона“ да плъзнат по света и да опрашват все още останалите живи растения, се налагаше да открият мъжки. Единственият мъжки екземпляр от вида на Мона се свеждаше до няколко откъснати крачета и фрагмент от крило, съхранени в голямо колкото нокътя на палеца парченце кехлибар, но и те щяха да свършат работа.

И така, последната велика надежда на цивилизацията падна върху плещите на една пеперуда и шепа нейни себеподобни, попаднали преди хиляди години в ручейчетата от дървесна смола и застинали в смъртта си там като че ли завинаги. След време изчезнала цялата гора. Атлантическият океан удвоил ширината си, Луната се отдалечила от Земята на повече от пет хиляди километра и основната температура във вселената спаднала с още половин градус, но колкото и да било невероятно, пеперудата просъществувала през хилядолетията съвършено запазена и непроменена — мигновено замразена в кехлибар — с непокътнати очни фасети, косъмчета по крачката и цветни петънца по крилете.

Тя бе истинско чудо на природата, но за да успеят учените да съхранят и съвсем мъничка частица от своята цивилизация, трябваше да се направят още по-големи чудеса, още по-невиждани чудеса.

Лесли се разсмя.

— Спомних си, че когато бях на около девет години — каза тя, — счупих любимата ваза на мама и се опитах да скрия парчетата. Бях напълно съкрушена, страхувах се от болката, която щях да видя изписана по лицето ѝ. Тя, естествено, разбра какво е станало, а аз се разплаках и плаках ли, плаках. Но тя каза само: „Шшш! Всичко ще бъде наред. Можем да я залепим и да стане пак цяла. Шшш! Няма страшно, не е като да съживяваш мъртъвци“. А сега — тя отново се разсмя, — сега от нас очакват да сторим точно това.

— И ще трябва да го направим сто пъти — отвърна Ричард. — Пчелите. Пеперудите. Цял куп други опрашители. Термити. Колембола. Торните бръмбари. Мравките. Сто ли казах? Ще бъдат стотици. Ще трябва да го направим още стотици пъти.

— Зная. А ако започнем с по един мъжки и по един женски екземпляр от всеки вид, който имаме в кехлибар — да кажем криноидните Адам и Ева, — то генетичното разнообразие при техните потомци ще бъде по-малко, отколкото дори генетичното разнообразие при сибирските тигри или при планинските горили.

— Хубаво, но при насекомите изглежда, че това е без особено значение. Цяла Нова Зеландия бе нападната от десетки милиона оси, произлизащи от една двойка, пристигнала с пратка резервни части за самолети от Европа. Осите си се развивали прекрасно чак докато не ги изтребили до крак, не се притеснявай за тях.

— Добре — отвърна Лесли. — Може да ни отнеме доста време да клонираме първата двойка пеперуди или да получим първата бременна мравка кралица-майка, но ако успеем, то първото поколение ще се разпространи навсякъде по света.

— Ако ни провърви, може да се получи като верижна реакция. Биологическият еквивалент на разпад.

Лесли бе съгласна с него. До този ден се чудеше дали изобщо са в състояние да сторят каквото и да било, освен да се появяват като звезди по местната телевизия и радиопредавания и да съветват лонгайландчани как да опрашват на ръка своите градини с домати или как да си построят домашна оранжерия, преди да е настъпила зимата. На територията на самата лаборатория строежът на оранжерии се бе превърнал в основно занимание и все по-големи тълпи посетители прииждаха да научат как по-добре да се грижат за градините си и да използват художническите четки от камилски косъм за изкуствено опрашване. Хората, с които се бе срещнала Лесли, я впечатлиха с жаждата си за знания не защото производството на фермите бе намаляло застрашително, а защото беше станало непосилно скъпо да се купува тяхната продукция. Лесли разбра, че трябва да побързат с мерките за клониране на насекоми, защото само след няколко месеца разширяващата се мрежа от оранжерии на лабораторията щеше да стане желана мишена за гангстерските банди.

Вече се бе започнало. Трети ден подред лонгайландският вестник „Нюздей“ съобщаваше, че някой собственик — този път човекът беше от Фрийпорт — е застрелял тийнейджър, намъкнал се да краде в зеленчуковата му градина. Според Лесли стрелбите бяха първите конвулсивни напъни, предшестващи раждането на нещо наистина ужасно. Шоковата вълна от измирането на насекомите се устреми към тяхната цивилизация подобно на връхлитащ товарен влак.

„Няма да можем да направим нищо — каза си Лесли, — ако целият свят стане тълпа. Почти нищо, освен… да се дръпнем от пътя му?“

Да. Може би. Но накъде? В момента из цяла Азия гърмяха оръжията на истинска война, от реката Ганг до делтата на Меконг и Японско море. Дори в мирното Егейско море гръцката и турската флота стреляха една по друга, и то не за друго, а за риболовното право. Ако световните лаборатории не предложеха скоро лек и не го приложеха на действие, светът щеше да продължи да се гърчи във все по-разширяващ се спазъм, настройващ всяка страна против другите, в битка, в която за победителите нямаше да има награда. На местно равнище евентуално този процес щеше да се прояви в настройване на съседите един срещу друг, докато не започнат взаимно да си потрошават къщите и оранжериите в търсене на храна. Лесли предполагаше, че повечето лонгайландчани ще останат тук, скрити зад заредените оръжия, в домовете си, със своите царевица и картофи, и замразено дехидрирано кафе, и десертите „Хърши“, и бира, и домашни любимци, а мъничките въоръжени групи ще прерастват в по-големите банди… Представяше си, че могат да стигнат дотам да изядат домашните си любимци, а после…

(„Къде? Накъде да побегнем? Как да се дръпнем от пътя им?“)

Новият набор от пробата от 1973 година започна да тече по монитора, беше същият като предишния. „Генетичната бомба“ — прошепна си тя и поклати глава, опитвайки се да прогони мислите за диктата на тълпата.

— Проверката ще отнеме известно време — каза Лесли. — Мога да поема работата през следващия час. Иди да си починеш.

— Нямам нищо против да остана — отвърна Ричард. — Щом като опитваш да излюпиш Мона от яйце на паяк, е дяволски сигурно, че ще се натъкнеш на големи проблеми, които бих могъл да разреша. Мога направо да се захвана с тях още сега.

Лесли отметна кичурите коса от челото си и погледна нагоре. Очите ѝ бяха уморени, но съсредоточени, забеляза с изненада Ричард.

— Кога за последен път, Ричард? Кога за последен път си обядвал или вечерял с дъщеря си? Или си я извел на разходка? Или си поиграл с нея на „Монополи“?

— „Монополи“? Че кой, по дяволите, има време за „Монополи“?

— От такова голямо значение ли са тези два, или три, или четири часа? — мрачно го изгледа тя. — Ако бях на твое място, щях да започна да отделям повече време на детето си.

— Какъв ти е проблемът?

— Времето — отвърна Лесли. — Сега остават няколко месеца. Скоро ще бъдат само седмици. После дни. А след това, като се обърнеш назад към този следобед, ще ти се прииска да можеше да си върнеш един от тези безценни часове, които се изплъзват между пръстите ни, когато не внимаваме. — Отново съсредоточи вниманието си върху компютъра и отметна косата с лявата си ръка. — Отиди да си поиграеш с детето, Ричард.

Но той не помръдна.

— Сам ще изгориш, приятелю. Нали си го знаеш?

— Няма лошо — каза Ричард. — Служи ми за загрявка.

* * *

Сега, когато светът действително стана жертва на катастрофа, заела главните страници на всички издания, седмичният хитпарад на бедствията по медиите изведнъж започна да дава назад, да се опитва да ги отрича. Съдейки само по сутрешните новини, помисли си Шарън, би било възможно човек да повярва напук на достоверните факти, че жълтеещите и почерняващи полета по целия свят ще дадат още по-висок добив следващата година. Шарън обаче знаеше как стоят нещата и докато качваше в глобалната Интернет мрежа последния вариант на Ричардовия план за клониране и най-новите резултати от сканирането, получени от Лесли, се надяваше все някоя изследователска група някъде по света да ги намери за полезни.

Едва шест минути след като информацията бе вкарана в мрежата, дойде първият отговор: доктор Евелин Мерик и доктор Доналд Крейк се обадиха от Нова Зеландия да съобщят, че при тях реколтата е, общо взето, незасегната от гъбички и рибната и стридена популация оцеляват успешно (засега). Все пак Евелин спешно свиквала научния си екип и искала да им изпрати няколко предложения за малки изменения в методите на клониране на Ричард.

Шарън изтегли предложенията ѝ, прочете ги и написа в отговор: „Добре дошли на борда, доктор Мерик. Всеки приятел на Ричард Синклер и на Джейсън Брадли е и мой приятел“.

Тогава се включи самият Джейсън Брадли от Института „Пастьор“, за да отбележи, че френският екип е постигнал консенсус по отношение на теорията на Бил Шут за генетическата бомба с часовников механизъм. Те напълно я поддържаха, което щеше да рече, че според тях запазените в кехлибар насекоми са най-сигурният път за получаване на жизнеспособни клонинги.

Шарън записа съобщението и препрати на Брадли предложенията от Нова Зеландия.

Следващото съобщение дойде от по-близо, изпращаше го доктор Сандра Шъмуей от Флотския научен център в Саутхемптън. В него се съдържаше списък с всички видове бактерии, които в момента извличаха кислорода от водите край Лонг Айланд, и бума от отровен планктон, който в момента превръщал лонгайландския пролив и залива Чесапийк в биологична пустиня.

Шарън изключи компютъра, разтри очи и погледна към стенния часовник, висящ от другата страна на стаята. Беше работила пълни дванадесет часа. Под часовника бяха поставили разпечатката на един имейл, изпратен от група палеонтолози от Чикагския музей. Графиката показваше в ужасяващи детайли историческата схема на видовото унищожение, вече описана от Ричард и Бил. Линията хвръкваше нагоре в края на кредата, спускаше надолу през палеоцена и еоцена, отново се издигаше в края на еоцена, после пак падаше и накрая, точно по график, отново хвръкваше нагоре тук и сега.

Втренчи се в линията, разцепила нейния век, а по лицето ѝ се изписа смесица от тъга и омраза. Ако само се бе случило след сто години, или дори след петдесет години, по това време вероятно хората вече щяха да се заселят по другите светове, на тях те биха могли да оцелеят и да запазят жив спомена за цивилизацията. Но сега…

— Защо тук? — запита тя безстрастните пинии. — В цялата непостижима безкрайност на времето, защо трябваше да ударите именно тук?

И съжали, че вероятно никога няма да узнае.

* * *

Докато възрастните ставаха все по-заети и по-заети, възможностите да бъдат шпионирани все повече се увеличаваха, всъщност накрая станаха толкова много, че с изчезването на необходимостта да се промъкват незабелязани играта загуби и част от своята привлекателност за Там и Джорджиана.

В тези дни повечето неща загубваха част от привлекателността си. Дори и училището би представлявало някаква благотворна промяна, но тази есен нямаше да ходят на училище, или поне нямаше да ходят в нормално училище. Родителите им обясниха, че в къщичките за гости на лабораторията, вече превърнати в нещо като армейски бараки, скоро щяха да се нанесат нови семейства с децата си. А учените и техните сътрудници щяха да играят ролята на преподаватели, когато им останеше някакво време.

— Че какво му е забавното на това? — попита Джорджиана. Какво по-лошо от това да имаш за учители собствените си родители и техните приятели? Само да предадеш някоя бележка в час или да си направиш майтап и — спукана ти е работата. Абсолютно спукана.

Колкото до Там, тя бе възприела новината като част от все по-развалящия се и нестабилен свят, в който вече не беше безопасно да се сближиш с когото и да било, защото на другата сутрин той може да се окаже „ранен“ или „изчезнал“. Първо мама. После приятелят на Джорджиана, докторът по мравките. След това „изчезнаха“ чичо Бил и леля Джанет. Сега, съдейки по видяното в компютъра, цели места с имена като Сен Пиер и Порт дьо Франс бяха „заличени от лицето на земята“ или без „радиоизлъчвания“. Беше трудно да намерят дори и президента. Вече повече от седмица Там и Джорджиана не бяха успели да се включат към бялата линия на лабораторията, защото никой не я ползваше. Явно, че президентът бе престанал да се обажда, сигурно зает с по-важни работи.

Компютърът им даваше много оскъдни сведения, с какво толкова важно са заети възрастните, а по-голямата част от сведенията, събрани от чатовете на възрастните по мрежата, бе съвършено неразбираема.

— Здрасти, хлапета — каза Ричард. Сложи две коли на масата — първите газирани напитки, които Там и Джорджиана виждаха от дни — и ги попита: — Кой е „за“ следобедна закуска и игра на „Монополи“?

Последва хор от „Аз!“ и „Аз също!“, но двете момичета избраха вместо това да играят на китайски шах и победиха Ричард шест пъти подред. След това и тримата се нахвърлиха настървено върху храната и излязоха да се разходят навън. Отвсякъде се носеше сладкият аромат на свежо окосена трева, а откъм оранжериите замириса на тор; надяваха се, че те ще им осигуряват пресни зеленчуци през цялата зима. Отвсякъде се носеше машинен шум. „Подновяваме оградата на лабораторията, останала още от ерата на Студената война — обясни татко, — просто за всеки случай.“

Минаха покрай дирижабъла „Син мир“ и продължиха по пътечката към едно ниско здание от стъкло и тухли, от едната страна на което бе долепен гараж от вълнообразни листове стомана. Гаражът приличаше на малък хангар за самолети и бе добавен някак набързо, сякаш някой се бе сетил за него по-късно, след като строежът вече е бил завършен.

Двете врати на хамбара зееха отворени.

— Какво има вътре? — попита Джорджиана.

— Повяхнала елегантност — отвърна Ричард.

— Ъ?

— Ще видите — каза Ричард и се намръщи. — Това е дълга история.

Изкашля се и ги поведе към вратите. Вътре местният електронен вълшебник, когото Ричард и Там познаваха като Дон Питърсън, тъкмо се спускаше от пилотската кабина на…

— Космически кораб! — възкликна Там.

— А, не е и половината от кораба, който би могъл да стане — поправи я Донът. — Това е само един прототип.

— Про… какво?

Донът се разсмя и размаха ръце.

— Модел само на една трета от големината на истинския.

— Къде е големият? — попита Джорджиана.

Ричард поклати глава.

— Няма голям. Орязаха бюджета. Малко след като сте се родили, на едни хора във Вашингтон им излезе пяна на устата да викат срещу реактора тип „ускорител на частици“.

Децата го погледнаха с неразбиране.

— Това дава мощност на ракетата — отвърна Донът. — Ускорителят на частици. Първо силно го загрявате, а после, като плиснете изстуден водород отгоре — вууп! — се вдига голям облак пара и в опашката се получава налягане хиляда и сто килограма на сантиметър.

Донът бе висок само метър и петдесет. Обличаше се като колоездач и говореше за огромните двигатели, сякаш ставаше дума за последен модел „Харли-Дейвидсън“. Беше наследник на пирати и конекрадци и много други неизвестни мошеници (но винаги с гордост ги споменаваше и затова го бяха кръстили Донът). Корабът му бе висок едва пет метра, издигаше се на четирите си подпори за приземяване над главата му подобно на някакъв захарен конус. В долната част на топлинния щит имаше няколко врати, които в момента бяха широко отворени и през тях се виждаха главният спускателен апарат и двигателният отсек. На пода край ракетата лежеше един по-малък тумбест конус. Джорджиана се доближи до него и клекна, за да го разгледа по-отблизо, стриктно придържайки се към позата „ръцете на гърба“, както я бе учил баща ѝ да застава, колчем се озовеше в музей или в лаборатория.

— Това служи да се слезе обратно на земята — обясни Донът. — Всеки път, като се качваш нагоре, трябва да взимаш по едно такова нещо със себе си. Прикачва се ето там — каза той и посочи към носа на ракетата. — Вътре има мъничък парашут и затова се спуска горе-долу като старата капсула на „Аполо“. Когато бъде изхвърлен от кораба и развие скорост към триста километра в час, се отварят люковете около двигателя, пакетът с парашута се изсипва навън и цялото това чудо се приземява на краката си. Като приключиш, просто си завинтваш нов парашутен пакет, пълниш резервоара догоре с течен водород и си готов за следващия полет.

— Може ли да стигне до Луната? — попита Там.

— Може. Но щом излезеш на орбита около Земята, първо трябва да спреш в космическата база, за да я презаредиш. Оттам да се стигне до Луната е фасулска работа. Вероятно можеш да развиеш такава скорост, че да стигнеш за два дни. После цял следобед ще събираш камъни. Два дни по-късно си отново тук.

— Дни? — Там погледна към кабината по-скоро с неприязън. — Там горе изглежда възтесничко — каза тя. — Къде е тоалетната?

— Няма такава — отвърна Донът.

— Уа!

— Ъ-ъъ, гадост — рече Джорджиана и се разсмя. — И какво — да се напикаем в гащите ли?

— Не съвсем — обясни Донът. — Но положението не е далеч по-добро. Трябва да си сложиш найлонова ръкавица — той пропусна да отбележи, че галено я наричаха „лайнарката“ — и трябва да събереш всички мънички капчици. Но в състояние на безтегловност те не падат свободно, както си падат във всяка земна тоалетна, ами си висят и трябва да ги стигнете с ръкавицата и да ги съберете. — Забеляза, че момичетата жадно попиват всяка негова дума. Донът вътрешно се усмихна. Повечето хора бързо забравяха за ядрения двигател на ракетата. Но въпросите за комфорта в космоса или дори случайната липса на комфорт, това вече моментално се възприемаше от хората.

— И трябва да се уверите, че наистина сте хванали всички капчици — продължи той. — До една. Защото, ако оставите една-две да хвърчат насам-натам, рискувате да ги вдишате, докато спите.

Момиченцата се разкикотиха.

— После, като ги съберете, обръщате ръкавицата наопаки, пускате вътре хапче белина и следващите двадесет минути мачкате с ръце торбичката с пикня, докато белината не убие всички микроби.

— Ааа, не можеш да ме накараш да го направя.

— Аха — рече Донът. — Така си и мислех. Едно време при първите полети на „Аполо“ астронавтите се опитваха да се устискат цели три дни и повече, а един успя да се устиска през целия път до Луната и обратно.

Там опита да си го представи и по лицето ѝ се изписа страдание.

— Може ли да погледнем вътре? — попита Джорджиана, защото желаеше да види отблизо тясната кабина и да усети в какви условия са живели първите астронавти.

След като качиха момиченцата по стълбата, Ричард се обърна към Дона и тихо попита:

— Мислиш ли, че можем да стигнем до „Алфатаун“ с това нещо?

— Разбира се, що не? — бе отговорът.

— И — добави след известно време Ричард — ако махнем седалките и вместо тях се обездвижим с леките каиши и ако махнеш останалото не толкова важно оборудване и храната, и водата, и евентуално ако минеш на дажби от индивидуалните пакети, мислиш ли, че ще можеш да вдигнеш полезния товар дотолкова, че да качиш и, да речем — той отново млъкна, — две деца?

Донът го изгледа странно.

— Какво си мислиш, по дяволите — каза той. — Че планетата Криптон всеки миг ще избухне и на теб ще ти се наложи да изиграеш ролята на Джор-Ел?^[26]

Ричард го изгледа с още по-странен поглед и отвърна:

— Как позна?

* * *

Лесли състави нова програма за ДНК от главния сървър на „Номад“ и компютърът ѝ съобщи, че ще са му необходими двадесет и две минути, за да се препрограмира и тества наново. Остави компютъра да работи, сипа си чаша силно разредено кафе и отиде навън да глътне малко чист въздух.

Видя, че пилотът на „Син мир“ Вини тъкмо вкарва нова порция хелий в корабния балон. Вини ѝ обясни, че останалите трима пилоти са били разпределени да работят в оранжериите.

— Въздушните кораби вече не са приоритет номер едно — оплака се той. — Ако оставя всичко на администрацията, кълна ти се, че ще смъкнат кораба, ще го разбият на части и накрая ще свърши като части от оранжерии.

— Добре, не ми се сърди — отвърна Лесли, — обаче и аз мисля да отмъкна няколко части от него.

— И ти ли, Бруте? — намръщи се Вини.

— Не. Не е онова, което си мислиш. Говоря за масите и за столовете от столовата, а и със сигурност на кораба не са му изтрябвали картините и килимите. Колкото повече го олекотим, толкова повече хора можем да качим на борда, а може би дори ще остане място за няколко пилета и кози.

Вини я изгледа стъписано.

— Какво си намислила — модерна версия на Ноевия ковчег ли?

От устните му се откъсна кратък нервен смях и този път се намръщи Лесли, недоволна, че пилотът се е досетил толкова лесно.

* * *

Ден шестдесет и осми

Внезапното изчезване на Джери Сигмънд от ефира остави след себе си празна ниша, а радиошоутата подобно на повечето кутии на Пандора в цивилизованото общество и подобно на самата природа просто не търпяха празните пространства. В момента един застаряващ бунтар на име Пък^[27] беше напуснал Каролина, за да се премести на изток, привидно, „за да бъда тук с всички вас в зоната на прашинките“, но всъщност, за да заеме нишата на Джери.

Сутринта на другия ден, когато Лесли бе убедила Ричард, че трябва да отдели няколко мирни следобеди за дъщеря си — поне докато все още оставаха мирни следобеди — Джери слушаше рекламната врява на своя заместник от задната седалка на полицейската кола, докато неговите пазачи и двамата арестували го полицаи го караха към градския съд.

Джери се усмихна. Пък се представяше като бивш продавач на хотдози по улиците на Сан Франциско. Представяше се като средностатистическия бачкатор Джо, направо така си бе заявил човекът, в един особено интересен откъс от своя монолог, в който си отреждаше място сред онези, които отиват да работят, за да спечелят насъщния, или онези, които получават по-малко от лекарите и от адвокатите. Прякото внушение беше, че лекарите, адвокатите, политиците и хората от тяхната черга са червиви с долари и получават свръхголеми дажби, но стоят по-долу от обикновения почтен човек и си заслужават неговото презрение. Но още по-долни от тях бяха учените.

— Ние представляваме вътрешния кръг — говореше Пък. — А онези богати безделници, онези айнщайновци, онези паразити обикалят наоколо и крадат… крадат… крадат…

Джери забеляза, че неговият така наречен заместник звучи, сякаш започва да вярва в собствения си налудничав щурм, и че след време ще бъде изцяло погълнат от него.

— Тези хуманисти на столетието! — изкрещя Пък. — Тези доктори, тези всевъзможни антрополози ни казват, че вместо морални мъже и жени тук има просто купчини молекули. Казват ни, че няма Бог, само атоми и празно пространство. Казват ни, че Десетте заповеди са по-скоро предложения и че етиката е въпрос на виждане.

А пък аз ви казвам, че тъкмо учението за безбожната еволюция доведе до духовния упадък на Америка и сега дори генетичните експерименти ни се виждат съвсем нормални и в реда на нещата. Казвам ви още, този нов слой упадък и разложение — прашинките, тези унищожаващи реколтите напасти, които виждаме навсякъде около нас, — са породени от нещо изпуснато от някоя лаборатория. Как изобщо човек може да гледа цялото опустошение, без да заподозре, че е изкуствено създадено?

Ейми погледна Джери с притеснени невярващи очи.

— И ти самият каза неотдавна нещо подобно.

— Що се отнася до учените — да — отвърна Джери и отбеляза за себе си, че по лицата на Гузман и Кардильо беше застинало същото изражение, както по лицето на Ейми, сякаш някой вече танцуваше върху техните гробове. Не беше само защото чуха как някой друг подкрепя идеите на Джери, а защото сами бяха започнали да мислят по същия начин или в най-скоро време щяха да започнат.

По радиото пуснаха едно старо парче на Ленън и Макартни.

В песента се говореше за революция и еволюция и за желанието да се промени светът…

На неговия фон отново прозвуча гласът на Пък:

— Еволюционистите. Дето разплитате гените. Дето разбиват атома. Безбожниците. Мисля, че трябва да ги впишем сред враговете на Америка наравно с онези, които блудстват с деца и с търговците на наркотици.

„Ама това си го бива — каза си Джери. — Този Пък притежава цялата същност и потенциал на пепелянка, пъхната в пазвата на Америка. Харесвам го. Мисля, че мога да го използвам.“

* * *

За всеки, който не живееше в отрицание или в своеобразна минна шахта, или в затвор, упадъкът бе очевиден. Джери Сигмънд изведнъж откри, че тримата ескортиращи го държавни служители живеят в страх. Когато пристигнаха в заседателната зала, разбраха, че адвокатът на Джери така и не се беше появил. Стенографът също не бе дошъл. Нито пък прокурорът. Нито съдията.

Там бяха само пазачите, зрителските места бяха заети от няколко репортери, клюкари и търсачи на сензации, а от фоайето се донасяше глъчката на адвокати, техните клиенти и служители на съда, които се караха заради необявените предварително отложени и отменени дела. Джери си погледна часовника. Стори му се, че поне двадесет процента от работещите пристигат със закъснение на работа или изобщо не се появяват, и Джери научи всичко, което му бе нужно от разговора на двама пазачи зад неговия гръб.

Единият говореше на леко развален английски с ясно доловими китайски окончания, другият притежаваше по-музикален акцент, характерен за Барбадос или Ямайка.

— Притеснен съм — каза островитянинът на своя китайски приятел. — Всичките пари за колежа на детето бяха в американски държавни ценни книжа, а изведнъж вече не струват и една плюнка.

— И аз съм притеснен — отговори другият. — Добре сторих, че си продадох цитрусовите фючърси, когато бяха високи…

„Добър ход“ — помисли си Джери.

— Но ги вложих в електроника и сега, понеже от Индия и от Тайланд не идват вече части за компютрите, аз съм съсипан. Брокерът ми каза, че цялата сутрин телефоните ѝ звънят и хората само продават, не купуват. Казва още, че няма почти нищо за купуване, защото хората се страхуват, че всичко, което идва отвън, може да е заразено с гъбички, или с приони, или с нещо подобно.

— Вчера брокерът ми каза, че трябва да зарежа загубите и да вложа пари в нещо друго като в златото, но му звъня цяла сутрин и никой не вдига телефона.

Гузман си погледна часовника, поклати нервно и объркано глава.

— Шибан карнавал — каза той, изправи се, заяви, че ще отиде да види какво е задържало тези задници, та изостават от графика, и изфуча през разлюлените врати в дъното на залата.

Джери се опита да потисне своята усмивка. Делото му въобще нямаше и да помирише съд. Светът около него се разпадаше. И това го устройваше.

Облегна се назад на стола, отпусна се и мълчаливо си затананика. Тайният му вътрешен гласец си напяваше: „Отново са тук щастливите дни…“

Бележки

[24] В римската и гръцка митология Енцеладус е един от титаните, син на Титан и Гея, върху когото вбесеният Зевс срутва планината Етна. Всеки път, когато титанът се опита да каже нещо със сприхавия си език, Етна избухва. — Б.пр. ↑

[25] Според библейския разказ, когато Бог решава да накаже Содом и Гомор за беззаконието им, два ангела предупреждават Лот да вземе семейството си и незабавно да напусне града, без да се обръща назад. Съпругата на Лот не издържала, обърнала се и на часа се превърнала в стълб от сол. — Б.пр. ↑

[26] Джор-Ел е бащата на Супермен, който малко преди да експлодира родната им планета Криптон, изпраща детето с космически кораб на Земята. Във филма „Супермен“ от 1978 г. ролята на Джор-Ел се изпълнява от Марлон Брандо. — Б.пр. ↑

[27] Пък — пакостлив дух от английския фолклор, едно от главните действащи лица в „Сън в лятна нощ“ от У. Шекспир. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Чарлз Пелегрино Прах (17)

Метаданни

Данни

Прах

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIПроникването

16Поеми маймуната, Сатурн

Чарлз Пелегрино
Прах (17)

II
Проникването

16
Поеми маймуната, Сатурн