Чарлз Пелегрино
Прах (27)

Послеслов
Истини и измислици

Някъде около 1953 година един свещеник запитал прочутия британски естествоизпитател Дж. Б. С. Халдейн какво е успял да научи за Бог след всичките тези години, посветени на изучаването на земните създания. Припомняйки си, че макар две трети от Земята да са покрити с вода, три четвърти от всички известни видове са насекоми и една трета от тях — буболечки, той отговорил: „Едно нещо — Той е бил необикновено привързан към буболечките“.

Нека сега с вас спрем и се замислим за момент върху това.

Не знам дали повечето от учените гледат на Земята като на страна на безкрайните чудеса, породени от разнообразието и устойчивостта на живота. При мен поне със сигурност е така. Като се връщам назад във времето, доколкото мога да си спомня, винаги съм изпитвал страхопочитание (и съм бил обсебен) от насекомите. Дори когато мислите ми се насочат към това как някой ден може би ще успеем да впрегнем достатъчно енергия, за да прекосим бездната между звездите, дори тогава насекомите продължават да ме преследват. Нека отбележим следното: по някакъв свой начин, мозъкът на мравката, който работи далеч по-ефективно от която и да е машина, проектирана до този момент на чертожните дъски, е способен да извършва всички съществено необходими задачи, направили възможно възникването на самовъзпроизвеждащи се машини. Това е действителност, а не измислица. В мъничкия сноп нерви лежи ключът към технологичния прогрес, с помощта на който ще се осъществят гигантските инженерни проекти (включително създаването на пръстен от слънчеви батерии около екватора на Луната), които са както приложими, така и икономически изгодни. В него буквално лежи ключът към вселената.

Може би всички ние трябва да изпитаме страхопочитание и да се замислим.

Всички основни факти около насекомите в тази книга, включително това как те поддържат нашите езера, реки, гори, почва и в крайна сметка самите нас, отговарят на истината. В Канзас действително съществува закон, според който за две кофи, пълни с откъснати глави на скакалци, се полага премия от пет долара. Термитите и хлебарките наистина се нареждат сред най-ефективните преобразователи на продуктите в природата. Те ни придружават вече повече от четиристотин милиона години, и толкова добре се справят със своята задача, че всеки въглероден атом в нашето тяло е преминал през тях — и то многократно.

Също така е вярно и че две гори, едната от които облъчена с гама-лъчи (мощни „роднини“ на рентгеновите лъчи, както е описано в глава 9), а другата — прочистена от намиращите се в нея мравки, имат съвършено различни съдби. Изводът от тези опити е, че липсата на мравки в една гора може да навреди в много по-голяма степен, отколкото ефектът от радиацията след ядрена война. Халдейн трябва да е разбрал, че Бог също така е необикновено привързан и към мравките. Те съставят над десет процента от цялата животинска биомаса в повечето сухоземни области, включително в горите и в нашите градове.

Цялата апаратура, която цъка по страниците на тази книга, има своите еквиваленти в реалността. Модулът на Пауъл (описан в първа глава и предвиден да изнася строителни материали в орбита) е евтин, по-ефективен вариант на „космическата пушка“ на д-р Ричард Бул, чиято поява бе предсказал Жул Берн. Реакторът тип „ускорител на частици“, толкова умело използван от Донът Питърсън като бухалка в глава 23, е проектиран от физика Джим Пауъл от Националната лаборатория в Брукхейвън и е бил тестван за пръв път през 1990 година. Едностепенният носител, към който би трябвало да бъде закрепено устройството на Пауъл (неизхвърлящо отпадъци), е оригинално разработен (от Пауъл и Пелегрино през 1984 година) за Американо-съветската инициатива в космическото сътрудничество на сенатор Спарк Мацунага. Космическата сонда „Дарвин“ също е по проект на Пауъл и Пелегрино от 1985 година и фактически бе главната причина да се занимая с дълбоководните роботи, за пръв път използвани за изследване на Галапагоския риф и на потъналия „Титаник“ (този опит ни послужи като тренировка за ледените светове около Юпитер и Сатурн, а работата ми с дълбоководните роботи беше прекратена за известно време). Дирижабълът „Син мир“ е незавършен проект на Пелегрино и Пауъл, а микроскенерът с ядрено-магнитен резонанс засега съществува само на чертожните дъски, но това е засега.

Какво друго в тази книга отговаря на реалността? Дали такива чудеса и ужаси като гигантските паразитни червеи, клонирането на изчезнали видове, ятата Десмодус, скритите в космоса океани и периодите на масово измиране са наистина възможни? И да и не, вижте сами:

1. Всички основни исторически детайли, включително това откъде идва традицията да се кръщават корабите, като се чупи бутилка шампанско в техния борд и защо човекът, основал и организирал кръвните банки в Америка, умрял от загуба на кръв, са истина.

2. Проектът за биоморфоризиране (представен в глави 16 и 17), позволяващ възкресението на изчезнали древни форми на живот, като се вкара тяхната ДНК (най-вече — регулаторните гени) в зародиши на най-близкия до тях животински вид, е последната версия на моя все още развиващ се „Проект Джурасик Парк“ (който Артър Кларк охарактеризира с думите: „Добави вода и давай да върви!“). Биоморфоризирането би опростило до голяма степен процеса на „клониране“, правейки възможни такива чудеса като създаването на живи, дишащи динозаври, но също така задава съвсем навременния въпрос, повдигнат от Крайтън и Спилбърг: „Само защото можем да го направим, трябва ли да го правим наистина?“

Докато мостът, който се каним да построим (което вече изисква да се даде ново определение на думата „изчезнал“), все още съществува единствено в нашата фантазия, то сега е времето да размислим какви ли чудовища могат да се крият под този мост — преди в действителност да се окажем в положение да си имаме вземане-даване с тях. Понеже генетичните разлики между човека и шимпанзето са по-малко от един процент, означава ли това, че взимайки пълен отпечатък от ДНК, да речем, от кости на австралопитек и ембрион на шимпанзе, ще го превърнем в един от нашите предшественици, с помощта на процеса на биоморфоризиране, просто като му „пришием“ променени вериги от човешка ДНК… промяна, по-малка от един процент. Като вземем предвид всички предзнаменования на откровената жестокост (без да споменаваме съживяването на грозния призрак на робството), става ясно, че този експеримент не бива никога, при никакви обстоятелства да бъде провеждан — той е едно от чудовищата, към което не бива никога да се доближаваме. И което говори добре за учените, е, че те са сто процента единодушни по този въпрос.

Древните пеперуди и динозаври обаче представляват съвсем различна материя и палеонтоложката Мери Швайцер направи тази вероятност почти реална, като успя да отдели истински древни кръвни продукти (фрагменти от тях) и други органични съставки от бедрото на тиранозавър рекс. По-късно център на нашето внимание станаха „мумифицираните“, тънки като хартия кости, съдържащи се в находище на динозавърски яйца в Китай. Първоначалните резултати, получени в Лабораторията на Швайцер, навеждат на мисълта, че що се отнася до големите, двуноги месоядни динозаври, то приблизително осемдесет процента от техния геном може да се открие в момента в щуращите се по света щрауси (повечето от оставащите двадесет процента вероятно могат да се проследят в други животни, включително в земноводни). Хванал съм се на един дългосрочен бас с мой колега от Американския природонаучен музей, че някъде около 12 септември 2015 година (двадесет и първия рожден ден на Ашли Джейн Амбър Пелегрино) ще имаме първите живи биоморфи на сориани. Облогът е шестдесет и пет кутии шоколадови десерта „Марс“ — по една кутия за всеки милион години, откакто те за последен път са вървели по Земята. По моя оценка шансът да спечеля е 50/50.

„И какво от това? — може да попитате вие. — На кого са му притрябвали биоморфи на сориани?“

Отговорът е, че сравняването на човешкия геном с този на динозаврите, птиците, земноводните, подобни на бозайници, самите земноводни — дори на насекомите и гъбичките — ще (а и ни) учи как да разчитаме ДНК. Засега за нас не представлява трудност да направим копие от който и да е генетичен код по избор, но на практика сме в състояние да прочетем и разберем само няколко изречения от книгата на живота. Намираме се в ситуация много близка до тази на първите египтолози, доближили се до опияняващо красивите йероглифи, но не могли да ги разчетат, докато не е бил открит Розетският камък. С малко помощ от страна на изчезналите видове ние се учим как да издълбаем генетичния розетски камък. Вече започваме да разбираме думите. В това разбиране се съдържа на практика лечението на всяка позната ни болест, включително и на стареенето. Изглежда, че в течение на това поколение, което днес населява Земята, ще съумеем изкуствено да стимулираме човешката интелигентност и евентуално дори да „обърнем“ процеса на стареене. Теоретично няма граница за продължителността на човешкия живот — това открива големи перспективи и равни отговорности пред целия свят. Тук винаги се сещам как някой бе казал: „Звучи страхотно. Ако живеем толкова дълго, може би «наистина» ще можем да излезем навън и да колонизираме космоса — да използваме «последната граница» като предпазен клапан за увеличаващото се население“.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Земята не е някаква свободна планета, оставена на наше разположение, и не е мъдро да се разпространим като рак из Галактиката.

Мостът е пред нас.

Чудовищата са пред нас.

Внимавайте…

3. Теорията за генетичната бомба е силно спекулативна и е използвана в тази книга, за да даде едно от възможните обяснения (които варират от научни до религиозни) за това каква е истинската причина в очите на потърпевшите за неочакваното избухване на злото. Все пак явно наистина съществува цикъл от 33 милиона земни години между масовите измирания на видове (което означава, че всеки момент може да започне нов). Започнах да се занимавам с преброяването на древни изчезнали видове преди и след последните две масови изчезвания (както е обяснено в глави 1 и 11) по време на моя стаж в Нюйоркския музей по естествена история през 1977 година, а през 1980 година заминах за Нова Зеландия, където Луис и Уолтър Алварес откриха „слоя астероиден прах“, погребан няколко милиона години под една вкаменелост на рак, която аз бях открил. След някои нажежени обсъждания (които за някоя увиснала на стената муха вероятно са изглеждали като караница, но за нас това си беше доброкачествено разчовъркване на мозъците) достигнахме до консенсуса, че каквото и да е убило динозаврите, то е засегнало целия клас насекоми също толкова силно, колкото и влечугите. Осъзнаването на този факт подтикна цяла една мисловна верига (или по-скоро полет на абстрактни фантазии: ами ако насекомите са умрели първи?) Както казах, винаги съм бил обсебен и привлечен от света на насекомите. Какво повече му трябва на човек? Секс, насилие и главните действащи лица са няколко трилиона.

Макар никой все още да не е открил тиктакаща бомба в генома на гъбичните мушици, периодичното зануляване на горската екологична система в Китай (на всеки 120 години) посредством генетичния часовник, скрит някъде из ДНК на бамбука, е толкова истинско, колкото опустошително и загадъчно. И изглежда природата ни подхвърля достатъчно намеци (както първоначално е отбелязал Чарлз Дарвин в „Произходът на Човека“), че естественият подбор действа не само при индивидите, но и при групите.

Един от любимите ми намеци или улики (второто се отнася само до групата бактерии, наречени Rusticalus titanicus) е Pepsis marginata, голяма черна оса, която цял живот е вегетарианка с изключение на времето, през което е ларва, когато е месоядна. Осата е много сложно обвързана с подобен по големина насекомояден вид тарантула, обвързване, което ни кара да се замислим дали еволюцията не създава наведнъж цели, готови екосистеми. Косъмчетата по тялото на паяка представляват едно от най-чувствителните органи за осезание в животинския свят. Щом се доближи достатъчно, за да раздвижи въздуха, всеки молец, щурец, богомолка или пчела веднага се издава, при което паякът се завърта, нахвърля се и изкривените му зъби проникват с хирургическа точност в тялото на жертвата. И все пак Pepsis и само Pepsis представляват изключение. Когато осата кацне наблизо, хищникът неочаквано се превръща в жертва, позволявайки ѝ свободно да се движи по цялото му тяло и дори застива мирно, докато застаналата на няколко сантиметра встрани оса копае неговия гроб. Щом веднъж жертвата е заровена, осата снася едно яйце, зазижда паяка вътре и си отива. След което обвързването им започва да става наистина странно… и доста нелицеприятно…

Когато яйцето се излюпи, ларвата не просто изяжда паяка, преди да си тръгне. Не, взаимодействието между осата и паяка е малко по-сложно. Когато се роди, ларвата е много, много по-малка от паяка и са ѝ нужни седмици, преди да може сама да се грижи за себе си и да напусне гробницата. През тези седмици ларвата не разполага с други източници на храна и прясна вода, освен с паяка; така че ако го убие бързо, чрез ухапване в мозъка или в дихателните пътища, ларвата ще умре от глад, преди да се е развила напълно. Доколкото знаем, това никога не се случва, защото осата се ражда с вградена кулинарна програма — едновременно неприлична и учудващо сатанинска: в началото изсмуква телесните течности на тарантулата, мускулите на краката, сензорните и репродуктивните органи, преди да се насочи и бавно да започне да поглъща храносмилателния тракт. Растящата ларва убива паяка сантиметър по сантиметър, по малко, пазейки го влажен, топъл и жив, като оставя централната нервна система и кръвоносната система за накрая. С течение на времето кулинарната програма изпълнява предназначението си и осата е готова да напусне гробницата — готова да възпроизведе програмата в ново потомство — от жертвата не остава нищо, освен косъмчетата и огъната хитинова черупка във формата на паяк.

Ето, пред нас имаме тарантула, която е два пъти по-голяма от осата-майка и е въоръжена с отровни извити зъби. Може би си мислите, че според всички правила на вероятностите все някой паяк би променил своето поведение и би настръхнал заплашително („Ако ме приближиш, ще те убия!“), като по този начин наруши цикъла и успее да предаде тези си гени за оцеляване на своето потомство. Но точността, с която ларвата разкъсва и изяжда органите на паяка, и то в най-правилната последователност, ни подсказва, че тези отношения между двата вида не са се променили от милиони години.

Въпреки че съревнованието между индивидите определено е могъща движеща сила в природата, то не е меродавно за цялата история на естествения подбор. Дейвид Слоуън Уилсън (от щатския Нюйоркски университет в Бингхемптън) предполага, че отделните нива на подбора „влизат едно в друго като руски матрьошки. В рамките на даден организъм гените се съревновават с други гени, в рамките на една група животните се съревновават с други животни; групите се съревновават с други групи; а мегагрупите се съревновават с други мегагрупи“. В този смисъл, кошерът или цялата екосистема на един риф, или биосферата сама по себе си, могат буквално да бъдат разгледани като цялостен организъм.

Ако приемем, че Земята е сложен биологичен механизъм, чиято дейност е накъсана от спорадични масови измирания, то тогава би ни било много трудно да обясним как нашето малко кътче във вселената все пак изобщо функционира. Това не бива да е повод за отчаяние. По-скоро трябва да ни изпълни радост, че живеем в епоха на велики открития (или, ако предпочитате, в ера на невежеството), в която накъдето и да се обърне човек, все ще се сблъска с някоя още неразрешена загадка. Ако започнем да мислим за цялата взаимносвързана екосистема като за една обща форма на живот, ще се видим изправени пред нови въпроси, касаещи проблема дали геномите на различните видове могат по някакъв начин да „комуникират“ един с друг, така както нашата нервна система комуникира със свободно движещите се клетки на имунната система. Прибавете към тези въпроси и факта, че от направените ехограми с висока разделителна способност става ясно, че при човека всяка трета бременност започва със сериозен дефект (често наричан „преходно явление“), който бързо се самокоригира, все едно че регулаторните гени притежават нещо като обратна връзка, все едно че ДНК е компютър, способен да извършва поне най-елементарни изчисления… както в границите на дадено тяло, така и извън него. Възможно ли е трилиони малки самопредпазващи се биокомпютри, пъплещи навън в пустошта в една или друга степен да се настройват към евентуалните промени в околната среда? Навярно и тази мисъл, подобно на повечето по-странни хрумвания, ще се окаже погрешна, но това в никакъв случай не бива да ни спира да проучим всички новопоявили се въпроси. Ако ви накара да допуснете, че взаимоотношенията между видовете са по-сложни, отколкото някога сте си представяли и ако следващия път, когато някоя скромна мравка пресече пътя ви, предизвика любопитство — а може би дори и чувство на благодарност и удивление — тогава тази книга ще е постигнала поне малка част от онова, заради което бе написана.

4. Още по времето, докато я пишех, много от описаните в нея въображаеми събития изведнъж, малко след като предадох ръкописа за печат, се появиха като водещи новини в заглавията на вестниците. Например болестта луда крава доби повсеместна известност след възникването на нов вид приони, които действително наложиха в Англия да се „горят крави на клада“. После, през април 1996 година четиридесет души от едно село в Бразилия бяха ухапани, докато спели, и то не от друго, а от Desmodus (но този път нямаше фатални последствия и както е посочено в глава 8, твърде големия брой от едър рогат добитък в района направи това произшествие напълно предсказуемо, ако не и неизбежно). През август 1996 година също така бе забелязан впечатляващият и в известна степен ужасяващ бум на бактерии и планктон в Северния Атлантически океан около Големите плитчини, докато в същото време Америка изпадна в паника заради масовото измиране на пчелите. После, през зимата на 1997 година, неколцина жадни за сензации журналисти от медиите се захванаха с изтичането на „радиоактивна тежка вода“ (но те, разбира се, пропуснаха да споменат, че човек спокойно би могъл да пие вода директно от „отровния теч“ и да получи само една двехилядна от дозата, която получава ежедневно от заобикалящата го среда (или една шестхилядна, ако в къщата му има мраморен под или плот за маса), и докато призоваваха за затваряне на Националната лаборатория в Брукхейвън, на северния бряг на Лонг Айланд избухна нашествие на Sarcoptes — акари. (Бележка на редактора: Аз самият мога да потвърдя всичко това и понякога си мисля, че ще е най-добре следващия път, когато Чарли седне да пише книга, да се спре на нещо по-безобидно, като цветята например.)

Всичко това е най-обикновено случайно стечение на обстоятелствата, си казвам аз, и много напомня на „статистическата аномалия“ на Шарън. Между другото, така нареченият „ефект на Шарън“ (бил той статистическа аномалия или не) наистина съществува, той е наречен в чест на познанство на Артър Кларк с отец Марвин Фернандо (името на последния е променено, за да предпази невинния до доказване на обратното).

5. Щраусовите динозаври, способни да променят цвета на кожата си, от пролога бяха действително създадени преди няколко години, като част от детска книжка, която мислехме да напишем заедно с несравнимия илюстратор на научна фантастика Боб Егълтън („Другият Ноев ковчег“: този с всичките динозаври на борда… и който е все още там… някъде). Органите, с които си сигнализират динозаврите, са измислени, но са базирани върху съвсем реални въпроси относно това защо щраусовите динозаври и октоподът, независимо че имат необходимите крайници за манипулации и високо развита стратегия как да си осигуряват прехрана, не са ни изпреварили и не са развили първи по-голям и способен да използва оръдия на труда мозък. Според антрополозите човекът е извършил най-голямата крачка в своята еволюция, когато се изправил на два крака (и освободил ръцете си, за да могат да вършат работа). Аз мисля, че яйцата на динозавъра и на октопода ни разказват различна история: най-голямата еволюционна стъпка в развитието на човека е била в действителност направена от жената, когато тя започнала да консумира меса и други високохранителни продукти и да използва собствените си високохранителни натрупвания за изхранване на новото поколение: първо през пъпната връв, а после — чрез млечните жлези. Големите мозъци са неиздържани от енергийна гледна точка. Въпреки че заема по-малко от два процента от целия обема на тялото, нашият мозък консумира повече от една четвърт от усвоения кислород и хранителни вещества. Окончанията на нашия неокортекс представляват по същество гигантски паразити, живеещи в нашето тяло, и се изисква изключително подходящ тип майка, която да осигури условия за тяхното оформяне през всичките години на човешко съзряване (за подробности по този въпрос виж глава 4 от „Завръщане към Содом и Гомор“, Avon Books, 1995).

6. Автор на хипотезата за двустепенното измиране на динозаврите, описана в глава 1, съм аз. Удивителните находки, като откритите в Китай фрагменти от динозавърски яйца и кости на бозайници, които ме подтикнаха да я формулирам, включително и свидетелствата за космическа катастрофа, след тяхното измиране (което ще рече съществуването на кометен/астероиден слой, възникнал около 65 милиона години пр.Хр.), са истински.

7. Последните разкрити отлагания от кехлибар в Ню Джърси датират приблизително отпреди 90 милиона години (възрастта им се определя от такива доказателства като датируеми вулканични скали; колко над или под тези вулканични скали лежи кехлибарът и колко над него са открити последните кости на динозаври). Запознаването ми с отлаганията на кехлибар в Ню Джърси стана през 1977 година с посредничеството на палеонтолога Жерар Р. Кейс, което директно даде тласък на скандалния проект за „клониране“ на динозаври. Може би си припомняте една сцена от филма „Джурасик Парк 1“, в която един адвокат се спуска със сал по поток в джунглата, минава покрай мина за кехлибар и се създава усещането, че разкопките за откриване на насекоми от ерата на динозаврите се провеждат изключително в стил „Индиана Джоунс“, след борби с враждебните обитатели на джунглата. Съжалявам, но този път няма да разказвам истории ала „Индиана Джоунс“. Най-често разкопките, на които сме били с Кейс, се намират в близост до строежи, алеи с магазини или до покрити със смог магистрали.

8. Изборът на нова плячка и на нов гостоприемник, изчезването на живота в реките, измирането на птици, ужасяващите събития как други видове заемат освободената ниша (тук паякообразните и други все още недоминиращи групи от безгръбначни се нанасят в освободената от насекомите ниша), отравянето на океаните, масовото унищожаване на посевите и глобалния икономически колапс са само някои от резултатите, които можем да очакваме, ако някой ден изчезнат дори и една шепа от семейства насекоми (групи, обхващащи приблизително еднакви видове). Въпреки че основните факти, които съм изложил (в глава 3) относно милионите акари, живеещи в домовете и по кожата ни, са верни, съм си позволил волността да ги използвам, за да илюстрирам какво може да последва след някой бум на популациите или изменение на поведението, които несъмнено биха настъпили при отсъствието на познатите им природни врагове (но никой не е бил изяден жив от акари, докато си спял в леглото… поне засега). Почти всеки мой познат гледа на насекомите като на досадна напаст, но никой от нас все още не разбира напълно, че може би те държат на почетно разстояние още по-отвратителни напасти. Нашествията на „прашинки“ са нагледен, макар и измислен пример, който въпреки че е изключително необичаен и кошмарен, може да се окаже детска приказка в сравнение с всички онези изненади, които ще ни поднесе природата, в случай че насекомите изчезнат.

9. Бедствията в Лонг Айланд: плесента от 1973 година, осите от 1979 година и акарите от 1994 година са истина.

10. Срещата на президента с акула в глава 8 е истина. Случи ми се на мен.

11. Злият наставник, принудил студента да използва усъвършенстван лазер, за да „жили“ конете от разстояние и по този начин да нагласи печалбите от конните надбягвания — изобщо забравете.

12. Всички „кулинарни наслади“, споменати в тази книга, са истински. Аз съм ял (и донякъде съм се наслаждавал) на повечето от тях, включително и на някои деликатеси от насекоми. Между другото, пържените скакалци страшно напомнят на пуканки, а големите личинки са определено по-вкусни от сладките скариди. От достоверен източник знам, че най-сладки са цариците-термити. Както и при блокчетата „Марс“, номерът е първо да ги замразиш и чак след това да ги изпържиш.

13. Д-р Бил Шут (който последния път, когато го видях, си изглеждаше съвсем истински) е все още жив или добър пример за немъртъв вампир. Изключително съм благодарен на Бил за голямото количество техническа информация върху прилепите като цяло и върху Desmodus в частност. Той действително е прекарал дълго време, преподавайки зоология в колежа Блумфийлд в Ню Джърси и е изследвал прилепите в отдела за млекопитаещи на американския Музей по естествена история. Неговите научни интереси включват биометрия на придвижването и на еволюцията при прилепите-вампири. Освен че публикува оригинални изследвания върху прилепите, в момента той пише първия си роман и планира бъдещото си сътрудничество с Ричард Синклер.

Бил е стар приятел и добър човек. Именно той предложи идеята неговите любими животни — прилепите-вампири — да станат част от тази книга и ме помоли да направя така, че те да го убият.

В началото не бях съвсем сигурен. Не можех да повярвам, че ще намеря разумна причина, за да вкарам прилепите в разказа, и затова ги изоставих. Но както си спях, в главата ми се прокрадна образът на жена, затворена в училищен автобус или в морски фар, опитваща се да затисне с ръце пукнатина в стъклото на прозореца, а от другата страна стои притаена, кипяща маса от козина и закривени зъби — Desmodus. После в моите фантазии възникна образът на Исус от Плейнвю, политнал ухилен към Бил, а зъбите му се изпълниха с приони, а очите му — с кръв и тогава осъзнах, че това ми прилича на изпълнение на коледна меса в Дантевия ад.

— О, Боже, изглеждаш сякаш си изкарал няколко наистина лоши нощи — каза Бил, когато му разказах за моя сън.

— Не — отвърнах аз. — Много добри си бяха нощите. Мисля, че вече знам как да те убия и как да създам една наистина ужасна картина на злото, нахлуло извън дверите на църквата.

След много дълги дискусии с Бил, относно това какво би направил и какво не би направил в подобни кофти ситуации (ние наистина разиграхме някои от тях), сценарият с прилепите-вампири започна да се оформя с помощта на Бил, който настоя да изхвърля поне два или три прекалено мелодраматични „пелегринизма“. Също така той горещо ме умоляваше да не наранявам прилепите, но нямаше нищо против да взривя тридесет ядрени бойни глави над Хобокън.

Където беше възможно, исках прилепите в тази история да изглеждат и да се държат точно като в „Истинската Макой“ (за цялата вярна информация заслугата е най-вече на Бил, но ако някъде в обясненията ми се е прокраднала някаква научна ерес — хиляди извинения, вината е изцяло моя). Трябва да отбележа, че не са известни случаи прилепите-вампири да са нападали спящи градове и изпохапвали хората до смърт. На практика не е известен дори и един смъртен случай вследствие на ухапване от прилеп. Това се случва единствено в „Прах“ и само по силата на настъпилата извънредна биологична криза. Една от основните грижи на Бил при писането на ужасяващи сцени, в които хората умират след нападение на прилепи-вампири, бе, че това ще настрои общественото мнение срещу прилепите и всички ще ги възприемат като злобни, чудовищни същества. Д-р Шут отбеляза, че подобно на насекомите, прилепите са всичко друго, но не и чудовища, и наблегна на значението на прилепите за екосистемите по света. Интелигентни, уникални и изключително полезни, много от видовете прилепи са били унищожавани или заплашвани заради човешкото невежество и страх. Дори прилепите-вампири, които се срещат само в определени райони на Мексико, Централна и Южна Америка, са плахи и боязливи създания. „Пак бих влязъл в църква, пълна с прилепи-вампири, но предполагам, че за да коленича“ — казва Бил.

14. Идеята да се използват прилепи с прикрепени към тях бомби по време на Втората световна война, описана в глава 9, наистина е била осъществена в Америка и тестовете преминали много успешно. Цяла база на американските ВВС и голяма част от околните постройки са били разрушени до основи. Понеже проектът е бил строго секретен, на командващия никога не му било разяснено поради какви причини базата му изведнъж избухнала в пламъци. Всъщност той така си и умрял, без да разбере.

15. За мен прионите се намират в челната тройка на хитпарада на най-впечатляващите болести на света — особено след като ни разкриха (както описах в глава 14) произхода на привидно безвредните протеини стенли (наречени на Стенли Пръзинър). Те вероятно са нашите най-древни врагове и все пак може би държат ключа към произхода на живота — процес, който никога не е спират изцяло. Вероятно непрекъснато възникват нови разновидности на прионите поради факта че ние разпръскваме клетки и ДНК, и случайни късчета от протеини, така както пада козината на котката.

16. Историята за безвредната, прочистваща водата морска гъба, която развила пипала и се превърнала в месоядно същество, също е истина.

17. Описанието на Лос Анджелис и други градове, превърнали се в „археологично невидими“ популации номади и военни диктатури, можем да открием и днес, вглеждайки се в градовете на страните, претърпели срив в икономиката, като Хаити, Албания, редица африкански страни, ядрената Северна Корея и по-голямата част от бившия Съветски съюз. Ако продължим да постъпваме безразсъдно, това очаква по-голямата част от света през следващите петдесет години. Някои от по-ужасяващите урбанистични сцени в „Прах“, са действително автентични. Успях да ги опиша както благодарение на собствения ми сблъсък със закона на тълпите, така и на спомените на археолозите от Нюйоркския университет Елизабет Стоун и Пол Зимански за Ирак от времето преди, по време на и след Войната в Залива през 1991 година. Мъртвешкият пейзаж на Вашингтон, през който преминава отец Елтън, възникна след много (и незабравими) разговори с оцелели от Хирошима. Между тях имаше един човек, когото ударната вълна бе избавила от късогледството (той обаче не препоръчва ядрените взривове като начин за коригиране на зрението), и една жена, която след като успяла да избяга невредима от бомбардировката в Хирошима, се прибрала у дома си в Нагасаки и разказала на своето семейство за „безшумния син блясък“. Точно тогава хвърлили втората атомна бомба. Понеже вече добре знаела какво представлява този блясък, тя реагирала незабавно, накарала всички да се скрият и така вероятно е спасила цялото си семейство. Познавам един свещеник, прекарал остатъка от живота си в терзания какво именно е станало с децата, които е видял да стоят върху останките от едно разрушено здание в Хирошима. Не виждам нужда от допълнително разкрасяване на тези спомени на очевидци. Най-странното и плашещо явление, на което отец Елтън е бил свидетел — черен огън да се издига от мъртвите тела, хора разпадащи се като мокра хартия във вода — всичко това е много близко до реалността.

18. Образът на социопата Джери Сигмънд беше отчасти вдъхновен от многобройните ми случайни срещи с подобни личности, след които непрекъснато съм се питал откъде ли се появяват подобни нему същества. Сред тези хора беше и преподобният Джим Джоунс, когото по невнимание включих в моята първа археологическа експедиция през 1975 година и който показваше жив интерес към упадъка на древните цивилизации. Поглеждайки назад във времето, не мога да си припомня дори бегло някога по лицето или в думите му да се е долавял и най-лекият намек, че това е човек, сериозно обмислящ серия от измами и масови убийства. След това никога повече не поглеждах с недоверие как съседите на поредния разкрит сериен изнасилвач и убиец, които описват въпросното чудовище пред камерите на журналистите като „дружелюбен“, „внимателен“ или „нормален“ човек. Ето това прави такива създания страховити. Те нямат козина по дланите. Не им излиза пяна от устата. Те не „приличат“ на чудовища. Ако не беше така, нямаше да бъдат способни да ни причиняват толкова много страдания.

През 1994 година, докато обикалях и четях лекции, се срещнах с ентомолога-бихейвиорист Едуърт О. Уилсън и го попитах кои са според него травмите в детството, които създават изчадия като Джим Джоунс, Саддам Хюсейн, Тед Бънди или Джоуел Рифкин. Уилсън изказа хипотезата (а аз все повече се убеждавам в неговата правота), че някои хора са просто „родени увредени“.

19. Историята за първия глицеринов кристал и за верижната реакция на кристализация, разпростряла се по земното кълбо, е истинска. През 1969 година продукт от този кристал попада в една специална охладителна добавка и се възпроизвежда в нея с такава бързина, че скоро охладителят заприличва на портокалов сок. Въпросният охладител е бил използван в електрическото оборудване на лунарния модул „Аполо-11“ и заради него мисията на Нийл Армстронг можела да приключи преди изобщо да е започнала.

20. Доказателствата, представени от палеонтологията за това, че след измирането на видовете през перма континентите са били покрити с мъртви, потънали в гъбички гори, са напълно достоверни. (Повече подробности по този въпрос ще откриете в доклада на Ричард Кер върху статията на Хенк Вишър, в брой 270 на списание „Science“ от 6 октомври 1995 г.)

21. Покълването на семената пшеница, след като били престояли повече от 3000 години в гробницата на Тутанкамон („Царят Тут“), е истина. Излюпването на яйца на бръмбари след повече от 3000 години в същата тази гробница също е наблюдавано, но остава да бъде доказано (бръмбарите за разлика от семената на пшеницата могат да проникнат в запечатана гробница и да живеят в нея в продължение на многобройни поколения, дори и яйцата им да са способни да просъществуват в латентно състояние дълги периоди от време). Доказателствата за изключително дълга жизненост на яйцата на насекомите са в най-добрия случай твърде оскъдни. Като оставим настрани няколко определено анекдотични съобщения за излюпване на яйца на бръмбари след повече от век, прекаран в очевидно добре запечатани музейни шкафове, това си е част от екзобиологията, една наука, върху състоятелността на чийто предмет на изследване все още се водят сериозни спорове. Знаем, че ако новозеландската вета (по-голяма по размери разновидност на обикновения щурец) бъде замразена жива, то тя ще оцелее в това си състояние най-малко няколко години. Също така знаем, че яйцата на определен вид дълбоководна океанска скарида могат да се носят във водата векове наред, преди да се излюпят, а също и че яйцата на жабите, рибите и водните насекоми могат да прекарат в латентно състояние повече от десетилетие по засъхналите дъна на езерата.

22. Неприветливите условия за живот в капсулата на подземния център за изстрелване на ракети, както описаното оборудване и оперативни процедури отговарят на истината. Направих известни промени, що се отнася до запаса от храни и животоподдържащите системи (там, където се наложи да премълча или да променя нещата, се възползвах от възможността да преправя капсулата, като леко подобря нейните параметри). Режимът „Единствен оцелял/ Тежък спорт“, известен още като „Машина от Деня на Страшния съд“, влизащ в сила, когато ракетите изгубят връзка с останалите капсули и се прехвърлят под командването на оцелялата(те) капсула(и), а в случай че загубят връзка с абсолютно всички капсули, започват автоматично да се изстрелват към последните зададени им координати, наистина е съществувал в разгара на Студената война. Било е време на перчене и лудост, без да споменаваме и пълното доверие в машините. Протоколът „Тежък спорт“ бе изваден от употреба след чернобилската катастрофа и разбиването на „Чалънджър“. Русия и Китай преразгледаха собствените си варианти на този протокол през 1986 г., но (поне доколкото ми е известно) по времето, когато пиша това, те все още са в сила.

23. Начинът, по който учените контактуват помежду си в книгата (както и в истинския живот), когато се опитват да разрешат даден проблем, често прилича на откъслечни спорове и кавги, но най-често само звучи така. Ако понякога приемат ролята на „адвокат на дявола“ и започват да развиват дадена идея до абсурд, то е единствено с цел да видят дали тя ще издържи проверката на времето (или дали въобще ще издържи на проверка). Всеки добър учен разбира, че ако просто кимне и каже: „Това ми харесва“ — с нищо няма да допринесе за развитието на самата идея. Харлън Елисън (мъдрият човек, чиито думи президентът си припомня в трета глава) описва най-добре този процес, докато през 1980 г. наблюдавал работата на учените от „Вояджър“. Освен че е и най-известната му творба, есето „Сатурн, 11 ноември“ е и най-изящният (да не говорим, че е и най-хуманният) разказ за работата на учените, който съм чел някога (може да го намерите в изданието „Stalking the Nightmare“, Berkley Book, 1982).

24. Изчезването на скакалците от Скалистите планини (които някога били истински бич и чиито ята затулвали слънцето и разбили на пух и прах американското земеделие) е истинска загадка, подобна на изчезналата колония на остров Роаноак^[40] или „Летящият Холандец“.

25. „Дяволските двукамшични“ на доктор Сандра Шъмуей действително съществуват.

26. Кошмарните подробности от възпроизводствения цикъл на dracunculiasis също отговарят на истината.

27. Последствията от скорбута са напълно реални, а е възможно и да са отразени в легендите: казват, че крал Артур бил умрял от една наново отворила се рана.

28. Историята за капсулите, заровени в Световния парк във Флъшинг (глава 18), и ролята, която играят бунищата в археологията, са истински. Наскоро природозащитниците и политиците започнаха да се безпокоят, че старите вестници и списания в крайморското бунище на Лонг Айланд не се разграждат и ще продължат да се четат и след 4000 години (освен всичко останало, на същото това бунище са изхвърлени части от реактивни самолети, елементи от лунарни модули и незавършеният луноход „Аполо-20“). В момента властимащите възнамеряват да впръснат химикали в земята, с цел да получат по-бързо разграждане. Всички сме се наслушали на старата песен: „Аз съм от правителството и съм тук, за да ви помогна“. От гледна точка на околната среда това би било напълно безсмислено (материали, които преди не са си взаимодействали с нея, ще бъдат принудени да започнат да си взаимодействат, което ще навреди и на въздуха, и на водата). От гледна точка на археологията, също е напълно безсмислено (все едно драговолно да подпалим Александрийската библиотека).

29. Що се отнася до съдбата на корабите в бактериална среда на дъното на океаните, то тя следва някаква ирония: повече от 90 процента от световните залежи от желязо са се утаили в океана преди 2,5 и 1,8 милиарда години с помощта на цианобактериите (синьо-зелените водорасли), които поглъщат въглеродния двуокис и отделят железни окиси. Хората извличат желязото от земята и го преобразуват в стоманените плочи по корпуса на „Йорктаун“, „1-52“ или (както е в нашата история) „Нимиц“. В наши дни, бактериите от големите дълбини полепват по корпусите на потъналите кораби и ги връщат на Земята под формата на желязо. Микробиологът Рой Кълимор (който се появява в глава 24) отбелязва, че през втори век сл.Хр. философът Марк Антоний, изглежда, пръв се е досетил за неговото откритие, като написал: „Веществото наподобява постоянно течаща река, дейностите на нещата постоянно се изменят и… работят в безкрайно многообразие; и е трудно да се твърди, че нещо остава неизменно“. Излиза, че пак бактериите преработват (или рециклират) нашите кораби по същия начин, по който термитите преработват (или рециклират) нашите домове. Така е и с почти всичко останало.

Започнахте ли вече да изпитвате чувството, че вселената е много по-обширна, отколкото хората изобщо някога са предполагали? Добре. Дори и най-далечната бактериална колония, разположена на пет километра под повърхността на Атлантическия океан, като че ли е свързана с всичко останало в биосферата и сякаш най-големият организъм в биосферата е самата Земя. Може би теолозите и поетите са били прави: живеем на повърхността на нашата майка, а не просто на някаква си планета.

Но както бърза да добави Рой Кълимор: „Земята не е майка-орлица“. Връщайки се върху нашия проблем, той отбелязва, че светът би изпаднал в също толкова ужасна криза, ако не и в по-ужасна, ако (вместо насекомите) изчезнат бактериите. Тогава — също както, ако става дума за насекомите — хората първо ще решат, че измирането им е за добро… но само след няколко дни ще си дадат сметка, че бирата вече не ферментира… че нещо не е съвсем наред с червата им… и че цялата реколта е унищожена просто защото вече нищо не задържа азота в почвата и… „Прах“…

30. Френският изследователски кораб „Океански пътешественик“, който наистина съществува, е най-обновен прекръстен бивш ледоразбивач, чието име отначало звучало като „Пандора II“. Докато се намирах на борда на „Пътешественика“ (да, французите наистина имаха първокласен инженер с прякор Ниликс) по време на експедицията от 1996 г., открихме, че „морският сняг“ (органични остатъци най-вече от мъртви тела на щипалки и други микроскопични морски обитатели), падащ на дъното на Атлантическия океан, се е увеличил близо четири пъти. Само за десет години „снеговалежът“ бе прераснал в истинска „снежна буря“. В момента заедно с Рой Кълимор изследваме двете възможни причини за този феномен на масиран бум на планктона: 1. Риболовът във водите на Северния Атлантически океан е бил толкова засилен, че не е останала почти никаква риба в повърхностните водни слоеве (четиристотинте метра, до които прониква слънчева светлина), която да изяжда планктона; 2. Нефтените сонди в Големите плитчини са причинили изпускане на метан, а той стои в основата на хранителната верига на планктона (т.е. бактерии).

За да сме в състояние да определим точната причина за бума на популацията планктон, ще ни помогнат както сравненията с останалите обезрибени райони в Тихия и Индийския океани, така и данните, получени от подводниците за разпръсването на рибните ята в дълбините (сонарни данни за рибните ята и струпванията от планктон, които през нощта се вдигат на повърхността, а през деня се спускат на четиристотин метра под нея). Ако увеличението на планктона е причинено просто от изобилието на храна — нарастващата популация на бактериите — то място за притеснения няма. Ако обаче е заради премахването на твърде голям брой риби и китове, които се хранят най-вече с едноклетъчни растения (така наречения „фитопланктон“), растящи в близост до океанската повърхност, то напълно е възможно това потискане на важен елемент от биологичното равновесие, причинено от собствените ни действия, да предизвика биологична верижна реакция, чиито последици, независимо че няма да са толкова катастрофални, колкото описаните в „Прах“, все пак ще бъдат изключително тежки. Повечето от кислорода, който дишаме, се получава не от Амазонската джунгла (нито пък от всички гори по земята, взети накуп), а от тези микроскопични растения, живеещи в горните сантиметри на океанската повърхност. Те също така поемат по-голямата част от изпускания от нас и от нашите горива на базата на древни изкопаеми въглероден двуокис. Ако броят им е застрашен, то парниковият ефект ще ни засегне много по-бързо от очакваното (като не бива да забравяме, че хората, занимаващи се с химическия състав на атмосферата, ни предупреждават за тенденцията за натрупване на въглероден двуокис).

Добрата новина е, че ако причината се крие в намалелия брой риби, то ограничавайки риболова и при наличието на изобилие от планктон, броят на рибите ще се възстанови само за едно десетилетие. Но кой ли би повярвал, че прекаленият улов в океаните може да доведе до глобално затопляне, да пренасочи въздушните маси и измени климатичните пояси, да увеличи температурните разлики през зимата и лятото, да повлече моретата навътре в сушата и да усили яростта на ураганите!

Правило номер едно, за това как да се научим да живеем на нашата планета, гласи: „Никога не изваждайте някой важен елемент от биологическото равновесие“ (или казано с други думи: „Когато изтеглиш пръстена, госпожа гранатата вече не ти е приятелче“). В този случай, както и в разиграния в „Прах“ сценарий, всичко ще се отрази със страшна сила върху икономиката. Което е важало някога за древните вавилонци, важи и до днес: най-често срещаната причина за рухването на дадена цивилизация е икономическата криза, а самата икономическа криза може да настъпи изключително лесно. Ужасът от възможната гибел се засилва от факта, че нашата цивилизация има за какво да живее. Ако постъпваме мъдро и внимаваме, ще сме в състояние да изградим едно бъдеще, с което всеки един от нас спокойно би се гордял. Можем да направим много повече от това просто да оцелеем. Можем да процъфтим. (Известно ли ви е например че през 2050 година трябва да полети първият междузвезден кораб, който засега съществува само под формата на чертежи?). Въпреки че ни остава още дълъг път, е достатъчно просто да прочетем някой вестник от края на XIX век, за да си дадем сметка колко много са се подобрили условията на живот. (Известно ли ви е например че някога линчуването било толкова в реда на нещата, че на места го смятали за приемливо забавление?) Човешките същества могат да се развият към по-добро и аз искрено вярвам, че сме тръгнали в тази посока.

Но ако има нещо извън всякакво съмнение, то е, че трябва да напредваме изключително внимателно. Как иначе да обясним факта, че точно след написването на тази книга бях поразен от едно предупреждение подобно на снежната буря в океанските дълбини, което дойде не от другаде, а от палубата на „Титаник“.

„Внимавайте!“, ми бе казала някога една стара французойка. Името ѝ бе Ева Харт. Била е само на осем години, когато за последен път видяла своя баща — отнесен от палубата на кораба, за който казвали, че и сам Бог не би могъл да потопи и който потънал още при първото си плаване. Разполагам с подводни снимки на катастрофиралия кораб и на тях мога добре да видя мястото, където бащата на Ева ѝ казал: „Погрижи се за мама. Шшшш… всичко ще бъде наред“. Сега това място е покрито със „сняг“.

„Внимавайте — ми каза тя. — Именно арогантността потопи кораба, онзи вид арогантност, накарала хората да повярват, че могат да плават нощем с пълна пара през поле от айсберги, за което ги били уведомили предварително. Ако продължим да правим все така, боя се, че в бъдеще ни очаква още по-голям «Титаник», когато е възможно да потъне целият свят. Само че следващия път може и да няма спасителни лодки — за никого.

Така че внимавайте — повтаряше ли, повтаряше тя. — Да вървим напред, да… но първо да смекчим арогантността си с мъдрост и много, много да внимаваме.“

31. Свеждането на хилядите стари разновидности на световната пшеница до един повсеместно разпространен хибриден вид също е реалност. И още по-лошо: това е една страховита арогантна реалност. Разпространеният навсякъде хибрид просто плаче за появата на някоя по-издръжлива гъбичка. Същото важи и за останалите двадесет най-важни селскостопански култури в света. Като сеем и отглеждаме само най-желаните за нас (т.е. най-доходни) семена, си играем на някаква земеделска „руска рулетка“ (или по-скоро сме забравили урока, даден ни от руските ботаници, които по време на блокадата на Ленинград през Втората световна война предпочитали да умрат от глад, отколкото да посегнат на генетичните банки със семена). Докато не започнем да обръщаме по-голямо внимание на генетичното разнообразие, най-добрата защита на нашето селско стопанство срещу гъбичките си остават гъбичните мушици. Но историята ни учи, че не винаги можем да разчитаме на тях. Ще спомена само един случай: през зимата на 1692 година (гъбичните мушици не са много активни през студените месеци) ръжта била нападната от гъбички, за които се знае, че биха могли да причинят халюцинации, ако бъдат погълнати. Явно хамбарите на колониите в Масачусетс са били заразени с тях, което предизвикало процесите срещу вещиците от Салем.

32. Вярно е също така, че насекомите играят незначителна роля в екологичната система на Нова Зеландия (в сравнение с останалата част от света). В действителност, когато колонистите започнали да отглеждат овце, те се опитали да засеят в Нова Зеландия детелина (която е основна храна за овцете), но осъзнали с голямо закъснение, че там нямало пчели, които да я опрашват, и се наложило да внесат малко пчели от Европа.

33. Възможността да съществува живот в ледените морета около Юпитер, Сатурн и другите ледени светове (топлината и влагата под ледената кора се подсигурява от същите приливни сили, които предизвикват зрелищните серни гейзери, бликащи над повърхността на луната на Юпитер — Йо) възникна като физичен модел, предложен от мен и от Джеси А. Стоф. Първоначално смятахме вероятността за възникване на живот в покритите с лед океани за много ниска (клоняща към нулата), но тогава екипът на изследователя Робърт Балар откри във вулканичните кратери, осеяли Източната Тихоокеанска верига, процъфтяващи сероводородни органични вериги. Сега е известно, че близо седемдесет хиляди километра от дъната на земните океани са осеяни с подобни кратерни екологични системи. След като ги има под краката ни, защо да ги няма и над нашите глави?

Откриването в 1996 година на една забележителна и древна форма на живот на пет километра под повърхността на Атлантическия океан, Consortia (в която независимо съществуващите бактерии се подреждат в истински слоеве тъкан) ни научи, че под ледената кора на Европа, Ганимед, Енцеладус или Титан няма да открием просто някаква самотна едноклетъчна бактерия. Оставена повече от 4 милиарда години в топла и влажна среда, обикновената бактерия няма да остане за дълго просто една обикновена бактерия. Вероятно извън Земята съществува многообразен многоклетъчен живот. Човек само трябва да знае къде да го потърси.

Като се вземе предвид големият брой ледени светове в нашата слънчева система, затопляни от приливните сили (тук те са най-малкото четири), и все повечето доказателства, че системата ни не е сред необичайните в галактиката, ще се окаже, че ледените светове, криещи в утробите си цели океани, далеч превъзхождат по брой подобните на Земята светове (т.е. светове със строго определена маса, разположени на строго определено разстояние от строго определения тип звезда). Освен че това даде необходимата мотивация за едно наистина „Дарвиново“ пътешествие, теорията „Океани над главите ни“ дискредитира митовете за отвличане на хора от страна на хуманоидни извънземни. Когато един ден действително се сблъскаме с разумен живот, той с вероятност 1000 към 1 ще е произлязъл на някой воден свят с ледена обвивка. Животът такъв, какъвто го познаваме, е вероятно малцинство в галактиката, ако не и откровено необичайно явление.

34. Възходът на антинаучните движения и походът към Града на мечтите… След като болестта луда крава доби световна слава, друго измислено събитие от книгата заплашва да бъде изпреварено от самата действителност, и то още преди да е засъхнало мастилото, с което съм го описал. (Да, чичко ви Чарли наистина си купува цели кутии химикалки и с тях пише първите си чернови, по повод на което покойният Айзък Азимов веднъж бе казал: „Чувал съм, че някои писатели правят така, но винаги съм си мислел, че те сигурно идват от други планети“.)

Напоследък плъзнаха всякакви слухове за Националната лаборатория в Брукхейвън (НЛБ), Лонг Айланд. Ще спомена само между другото: никой не крие извънземни кораби в лабораторията (нали точно там направихме проектите за звездните кораби тип „Валкюрия“, та знаем). Както в книгата, така и в действителността Брукхейвън е една от водещите в света лаборатории за биомедицински изследвания, в която се проявява голям интерес към напредналите планове за създаване на такива бъдещи магически пособия като микроскенери с ядрено-магнитен резонанс и методи за разчитането и дешифрирането на генетичния код. Това е мястото, където са били начертани плановете за влак на магнитна възглавница, неутриновия телескоп и голям брой ракети. Най-главната цел, преследвана там, е намирането на незамърсяващ източник на енергия за цялото човечество като слънчевата енергия например. Там бе датирана и плащаницата от Торино. НЛБ е наистина „най-добрият бар в града“, заплашван сега от някаква „Ера на ирационалното“.

Последната седмица видях плакати, по които бе написано: „НЛБ означава Надменни Лъжци и Бомбаджии“ и чух двама мъже по крайбрежната алея да си приказват, че „учените отровиха цялата питейна вода с радиация… трябва да ги изловим и избием до крак“. Това ми прозвуча все едно като ранното средновековие, когато хората обвинявали евреите, че са им отровили кладенците. Прозвуча ми ужасно познато — като Джери Сигмънд.

Сега, колкото до „отровената питейна вода“… в НЛБ има един апарат, наречен ускорител на бързи неутрони, който създава изключително мощен лъч неутрони, с чиято помощ може да се види структурата на молекулите или да се получат медицински изотопи, или дори да се проучи структурата на ембрионалните скелети затворени в черупката на динозавърско яйце. Тези му способности направиха възможни повечето днешни (и утрешни) медицински открития. Проблемът е, че един от водните резервоари близо до реактора изпусна малко тритий — същия елемент, с чиято помощ свети циферблатът на моя часовник „Касио“. Тритият е изотоп (или „тежка“ форма) на водорода, съставен от един протон и два неутрона. Изтеклото количество тритий бе толкова нищожно, че не би могло да се засече с обикновен гайгеров апарат и възлизаше на 3 милиардни кюри (кюри е мярка за радиоактивност). Средностатистическата светеща табела, висяща на изхода на всеки театър, излъчва радиация около двадесет кюри. Която е близо 6,7 милиарда пъти по-мощна от „ядреното замърсяване, причинено от НЛБ“. През 1996 година тритият от циферблатите на „Полет 800“ изпусна във водите край Лонг Айланд радиация от 100 кюри, която не бе достатъчно силна, за да разболее и една скарида.

За съжаление местните политици и хората от медиите не използват термините една милиардна част от кюри. Защото хората може да разберат, че милиардната част от нещо малко, трябва да е нещо наистина много малко. Затова заговориха за „пикокюри“. Едно „пикокюри“ е трилионна част от кюри и следователно 3 милиардни части кюри се равняват на 3000 пикокюри. Което вече е цифра. Хубав номер. Човек може да накара каквото и да било да прозвучи смущаващо просто като си избере някоя по-малка измервателна единица и раздуе нулите след нея.

Облягайки се на тези раздути нули, един от по-маститите местни политици обяви, че няма да намери покой, докато Конгресът не назначи комисия да разследва случилото се, защото „всяко повишаване на радиацията е недопустимо“ и „трябва изцяло“ да бъде отстранено от околната среда. Добре. Да не спорим с него. Въпреки че сигурно би било забавно да изчистим цялото му (естествено радиоактивно) ДНК от всеки атом въглерод-14, хайде, няма да спорим. По-скоро можем да построим космически щит, който да ни предпази от радиационното облъчване, идващо от онзи голям ядрен реактор в небето — същият, дето всяка сутрин изгрява от изток. Да видим как ще се почувства Конгресът само две седмици след като е защитил нас и всички растения по Земята от вредната слънчева радиация.

„Това (бъдещето на науката в НЛБ) вече не е научен въпрос — оплака се един физик. — Живеем в политизирано време.“

Днес се присмиваме на нашите прадеди, че са живели в тъмните времена на суеверието и че по природа са били възмутително невежи, но някой ден собствените ни деца ще ни се присмиват за същото.