Чарлз Пелегрино
Прах (13)

12
Редефиниране на кризата

Ден трети, 08:40 сутринта

Джейк си даде сметка, докато чакаше в застиналия поток от коли, че е бил твърде погълнат от непрестанното осуетяване на плановете си за пътуване, за да обърне достатъчно внимание на актуалните събития, но дори и той разбра какво означава новото нашествие на акари.

Бангор.

Наистина ли бе чул правилно?

Имаше нещо нереално в тази дума. Бангор. У дома. Новините по медиите и по Интернет бяха неясни и противоречиви, но всички бяха единодушни за едно: броя на жертвите. Имаше много жертви. Бангор беше по-голям от Ню Берн и от Лонг Бийч.

Шийла не би могла вече да се спусне по следите на Джейк и техните две момиченца. Нямаше съмнение. Плановете му отново претърпяха промяна, но действителността още не бе успяла да се просмуче в тях и Джей продължаваше да се държи, все едно че Шийла и полицията можеха всеки момент да го спипат. Беше престанал да разсъждава трезво. Откри, че му е по-лесно да продължава да се крие от властите, да се остави на течението, отколкото да се предаде и да приеме възможността… вероятността… почти пълната увереност, че Шийла вече я няма. Така че той все още се проклинаше, задето бе отлагал толкова дълго своето заминаване на запад заедно с децата. Защо не се сети веднага, че може да се стигне до Париж и от другата страна: през Лос Анджелис и Азия? Защо не резервира места за този полет още на минутата? Сега международното летище в Лос Анджелис бе затворено за полетите от източната част на страната. И влаковете спряха.

Накрая реши да потегли от Лонг Айланд, защото парите нямаше да му стигнат за дълго на това място, където дрането на кожата на клиентите продължаваше да е сред най-популярните занимания. Поискаха му прекалено много за стаята, за закуската и за наема на колата, която му предадоха само с мъничко бензинови пари в резервоара. Съдраха му кожата дори и за петте литра бензин — най-много толкова позволяваха да се закупи в бензиностанцията и за които бе принуден да чака цял час на опашка.

Опашка за бензин. Кой би повярвал?

Сега чакаше в задръстването и се надяваше, че когато най-после стигне до Трайбороу Бридж, ще му остане достатъчно бензин за пътя до земеделския щат Кънектикът, където няма да му се наложи да чака половината сутрин само за да зареди.

Половината сутрин… Джейк погледна часовника си и се намръщи. Не беше станало дори 9:00 часа, а слънцето вече напичаше. Днешният ден в Лонг Айланд щеше да е истинска пещ, но той не смееше да пусне климатика. За него отиваше твърде много бензин. Затова спусна всичките прозорци и благодари на щастливата си звезда, че Уини и Мишел продължаваха кротко да спят на задната седалка. Щеше му се да не трябва отново да се реди за бензин. Щеше му се да кара по празен път, а ветрецът да вее в косите му, преди обедното слънце да превърне булевард „Куинс“ в разгорещен ад. За съжаление късметът на Джейк така се обърна, че онова, което желаеше, и онова, което се случи в действителност, бяха толкова различни, колкото Луната и Земята. Явно такъв бе един от природните закони, един от неотменните природни закони.

Онова, което медиите скоро щяха да нарекат „нюйоркските бензинови размирици“, всъщност започна не точно в самия Ню Йорк, а там, където се намираше Джейк, оттатък Ийст Ривър, в Куинс. В началото нямаше действителен недостиг, а само всеобщо усещане, че мъжете и жените, които превозваха гориво в района, или ще престанат да идват насам, или ще вдигнат цените до небесата. Психологията на размириците беше проста, каквато е винаги причината за някоя верижна реакция. Понеже се опасяваха от недостиг, хилядите, които обикновено не се замисляха да потеглят с четвърт резервоар, изведнъж решиха да пълнят догоре, нещо като опит да се справят със задаващия се недостиг. По този начин сами създадоха недостига, който се надяваха да избегнат. Понеже ръстът на търсенето заплаши да надвиши предлаганото количество, се отвори място за нови цени. Само за една нощ цените на бензина скочиха двойно. Наложи се да поставят лимит от пет галона на човек и пред бензиностанциите се проточиха опашки, които покриха и пътните платна.

Две от тези опашки, опнали се далече назад, принудиха Джейк да напредва пълзешком. И другите шофьори бяха свалили прозорците и във въздуха се разнасяха откъслеци от техните разговори, някои от които — с истерични нотки.

— Точно така — каза един мъж на монтираната в лаптопа му камера. — Започвайте събранието без мен, защото не се очертава да се измъкна в близко време. — Човекът избърса потта от челото си и затвори капака на компютъра.

— Тишина! Тишина! — изкомандва една майка необузданото си дете. — Господи! Ще ми се изобщо да не бях те раждала! — Думите ѝ шокираха Джейк. Не можеше да си представи, че някой ден ще каже същото на Уини или на Мишел.

— Феликс, трябва да ме изчакаш — молеше една зеленоока китайка с австралийски акцент.

— Не — отвърна глас през лаптопа ѝ. — До гуша ми дойде от всичко това!

Внезапно Джек дочу някакъв еднообразен глух звук. Облак от черен дим се вдигна някъде десетина коли по-напред и докато го наблюдаваше, той стана все по-плътен и се заиздига право нагоре в неподвижния въздух. Така започна верижната реакция. Един разстроен шофьор бе чакал близо час и половина на две опашки същата тази сутрин само за да чуе как собственикът на бензиностанцията заявява, че оттук нататък ще налива бензин единствено на хората от квартала. Човекът загуби и последната капчица самообладание. Изтръгна шланга от ръцете на собственика, обля собствения си „Корвет“ и го подпали.

Джейк не можа да види какво се случи по-нататък. Чу звън от счупено стъкло, удари върху метал и викове, сякаш внезапно се извиси и избухна някаква специална партитура за човешки хор. Звукът бе стряскащ и хората по колите от двете страни на Джейк престанаха да говорят на своите лаптопи или на своите деца и се заслушаха. Само след секунди виковете преминаха в рев. Той видя как към него се спуска ударна вълна от движещи се тела. Редиците отпред оживяха от хора, които блъскаха вратите на колите и се покачваха по тях само и само да се измъкнат по-далече от размириците. В първия момент Джейк се вцепени от удивление и това му попречи да грабне двете момиченца и да напусне колата, озовавайки се на пътя на тълпата.

Колата се раздруса от стъпките на хората, които скачаха по покрива ѝ, това разбуди Уини и Мишел. По това време повечето панически бягащи хора вече ги бяха отминали и продължаваха безредно да се втурват напред, а Джейк все още стоеше неподвижен и вцепенен на предната седалка. Ако някой от размирниците бе измъкнал отнякъде някое „Узи“ и го беше насочил в тяхна посока (а Джейк беше почти уверен, макар и да не можеше да го твърди със сигурност, че е чул как изстрели разбиват стъклата на автомобилите), то изстрелите щяха да ги покосят така, както си седят в колата.

Понеже хората продължаваха да напират да се измъкнат по-надалеч от пушека, Джейк реши да не чака нито миг, сграбчи двете момиченца от задните седалки, хвана всяко под мишница и се присъедини към края на панически бягащата тълпа, поглеждайки назад с разширени от ужас очи, и нахълта във фоайето на сградата на Взаимоспомагателната застрахователна каса.

Фоайето гъмжеше от народ чак до стълбите. Дванадесет дълги секунди по-късно гърмежите и ударите, носещи се от бензиностанцията, стихнаха и улицата стана безшумна като полет на пеперуда, но хората във фоайето продължаваха да стоят по местата си странно спокойни и тихи. Те просто се отдръпнаха към стълбите, опитвайки се да застанат възможно по-далече от предните прозорци.

В единия край на фоайето се намираше голям екран, по който течаха новините на Си Ен Ен. Джейк се втренчи в екрана и зачака да му съобщят кога хаосът навън ще приключи и ще стане безопасно да излезе и да напусне Ню Йорк. Очакваше да види въздушни снимки на улицата, от която току-що бе избягал, и действително на екрана показваха някакъв заснет от въздуха репортаж, но пейзажът нямаше нищо общо с Куинс. Друго място държеше челна позиция в националните новини и това бе Бангор.

* * *

Ден трети, 09:15 сутринта

Още дълго време заради високото слънце нямаше да е възможно инфрачервено топлинно проучване на града, но двамата пилоти от хеликоптера на ЦКЗ си даваха сметка, че независимо от нагорещените асфалт и почва, оборудването им е в състояние да събере достатъчно информация, за да получат представа какво се бе случило. Вторият пилот наблюдаваше двата водещи самолета-цистерни, застанали пред тях в посока към слънцето. От коремите им се носеше бяла мъгла и внезапното включване на хидравличните системи подсказа на наблюдателя, че и тяхната машина е започнала да „бомби буболечките“. Внимателно следеше лаптопа за входящата информация, редиците от правоъгълни „дупки“ (които бяха студените прозорци) му позволяваха да идентифицира мъртвите сгради, в които все още работеше климатичната инсталация. Ето, помисли си той, чак сега разбирам мотото на ЦКЗ: „Даже в ада имат нашия телефонен номер“.

Вторият пилот го потупа по рамото.

— Наближаваме концентрацията на прашинки — каза той. — Видя ли ги?

Наведе се напред от занитеното си кресло, така че носът му почти опря в екрана на лаптопа. Бейзболните карета на Бангор минаваха под тях като червени, жълти и увеличени от компютъра сини полета. Когато под тях се плъзнаха викторианските постройки на „Бродуей“, хеликоптерът се спусна шейсет метра по-надолу и пейзажът още по-бързо се заизнизва покрай тях, но наблюдателят намали скоростта, с която гледаше заснетия материал, и видимостта значително се подобри.

Челюстта му увисна. Видя как човешката топлина от близо дузина амебоидни петна по „Бродуей“ се разпръсква през шосето, по страничните улички, плъзга се под коли и прагове.

— Божичко — каза вторият пилот. Той гледаше през илюминатора и погледът му не бе филтриран от скенери и екрани. Видя как самите тела се разлетяват по страничните улички и изчезват под праговете.

— Преброих двадесет и едно инфрачервени петна по Бродуей — обяви наблюдателят от ЦКЗ. — Скенерите не могат да проникнат през стъкло и пластмаса — той забеляза следи от топлина близо до местата, откъдето акарите бяха минали близо до отворените врати и прозорци, — но и тук ще бъде същото както в Лонг Бийч, момчета. Повечето тела ще са вътре в къщите.

Вторият пилот се изкашля.

— Божичко, искаш да кажеш, че е по-зле, отколкото изглежда?

— Да. По-зле, отколкото можеш да си представиш.

— Имам добре развито въображение — настоя вторият пилот.

— Как би могло положението изобщо да стане по-лошо?

Наблюдателят се намръщи и почука по екрана.

— Имам ли право на повече от един отговор?

* * *

Ден трети, 03:40 следобед

— Положението не е за вярване — съобщи Лесли по конферентната връзка. — Преровихме повече от тон боклуци и листа, без да открием и едно живо яйце или ларва.

— Нито едно? — попита президентът.

— Един от пилотите на „Син мир“ открил хлебарка в кафенето. Това е крайният резултат: една-едничка оцеляла. При тези обстоятелства може да си помислите, че и тази хлебарка е повод за празнуване и за момент всички ние много ѝ се зарадвахме, но после се сетихме, че там, където излезе една, обикновено се появяват още стотици.

Президентът си спомни за един стенопис, който бе видял в Американския природонаучен музей. Стенописът представляваше висока скала със застанали върху нея птерозаври, загледани в горското море. Сега си спомни, че когато се бе вгледал по-отблизо, забеляза, че художникът е изобразил няколко хлебарки, щъкащи край птерозаврите. Тази подробност пасваше добре — дотолкова, че той я запомни. Тя потвърждаваше, че хлебарките са преживели множество цикли на измиране на видове, че са надживели дори и могъщите сориани. Съществуваха безброй теории как и защо е станало това. Ричард, Джаксън и Бил измисляха по някоя нова на всеки десет минути; но винаги в обясненията им присъстваха думите „хаос“, „кристализация“ и „статистическо потвърждение“.

„И нима всичко се свежда до това? — чудеше се президентът. — Да се върнем към наученото в училище? Нима сме жертви на простата математика?“ Не. Не можеше да го приеме, дори и на теория.

— Не е твърде вероятно в целия свят да е останала само една жива хлебарка — каза президентът.

— Тя ни дава някакви надежди, че насекомите ще се върнат, но се съмнявам, че ще бъдат достатъчно на брой или достатъчно разнообразни, или че ще се върнат достатъчно скоро, за да ни бъдат наистина от полза.

— Не открихте ли някакви следи от други насекоми? Изобщо нищо ли не намерихте?

— След като открихме хлебарката, всички изпаднахме в оптимистично настроение, господин президент. Тогава забелязах хибискусите. Те цъфтяха. И защо да не цъфтят? Те се самоопрашват. Буквално започнах да ги изкоренявам и да търся афиди^[18]. Знаем, че мравките изчезнаха. Мравките се хранят с афиди, а афидите обичат пъпките на хибискуса, от което заключих, че все ще открия един-два живи афида. Макар да не са сред най-успешните опрашители, дори и една жива женска щеше да е повод за празнуване, защото афидите се възпроизвеждат наистина бързо. Те буквално се раждат бременни; в някои случаи дори внуците започват да се развиват в корема на майката още преди тя да е била родена. А ако всичките внуци оцелеят, то бабата може да роди само за една година шест милиарда афиди.

— Но нямахме късмет. Не намерих нито един. Само паякови акари. Доста паякови акари.

— Нещо друго?

— Само толкова засега. В момента вие сте един от дузината хора в света, които разполагат с всички късчета от мозайката, но скоро проблемът, пред който сме изправени, ще стане очевиден за всички, все едно че е бил написан върху голямо цял километър пано. Боя се, че сме свидетели на това как световната екология е била разтърсена буквално из корен. Известно ли ви е, че именно мравките, а не червеите, в най-голяма степен спомагат за запазването на почвата на планетата?

Президентът поклати глава.

— Ами така е. След като ги няма, очакваме земята навсякъде с бързи темпове да започне да се превръща в пустиня, дори и в местата, където падат валежи. И това да продължи чак докато червеите, паяците или някой друг не поеме задълженията на мравките. Може да отнеме петдесет хиляди години. Или милион години. Кой би могъл да каже?

— Добре — каза президентът. — И така, първо трябва да се справим с акарите. Те ни заплашват, но можем да ги бомбардираме със сапунена вода едва след като се появят. Освен това трябва да ви съобщя, че земеделието ще претърпи сериозен удар. Така че накрая ще се въведе купонна система. А горите ще започнат да измират. Което повдига въпроса за зелените дробове на планетата, но нали повечето от кислорода, който дишаме, се отделя от океана?

— Така е, но…

— Но според вас възможно ли е Америка и светът да оцелеят след тази катастрофа, говоря да оцелеят в икономически план?

— Икономически?

— Да.

Патологът по насекомите го изгледа невярващо и притеснено. Въпросът ѝ се стори по-скоро лековат, но независимо че беше логично да търсиш информация от възможно най-различни източници, все пак ѝ изглеждаше като някакво безумие да питаш един ентомолог за въпросите на икономиката.

— Няма защо да сте толкова шокирана — каза президентът. — Това е много сериозен проблем и съвсем не толкова неуместен, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Известно ви е какво представляват насекомите за нас. Аз пък познавам икономиката. Ако измирането на насекомите наистина води до срив на световната екология, а ако екологията на свой ред повлече след себе си икономиката, то нашата цивилизация виси на косъм.

— Нашата цивилизация ли? Мен повече ме притеснява съдбата на нашия вид.

Президентът я погледна така, сякаш казваше: „Сигурно се шегувате“, а тя му отвърна с поглед: „Не, не се шегувам“.

— От икономическа гледна точка, господин президент, изглежда, че догодина недвижимото имущество няма да представлява солидна инвестиция.

— И защо така?

— Ами на пазара ще се появят доста свободни къщи. И твърде малко хора.

— Значи това си мислите? Верижната реакция ще стигне до върха на хранителната верига?

Лесли кимна.

— Всички ли смятате така?

— Това е изводът, до който стигнахме.

— Можем ли да направим нещо по въпроса? — попита с надежда президентът. — Ако клонираме насекоми от пробите, с които разполагаме? И ги пуснем в природата? Ако започнем някак си да ги произвеждаме?

Патологът по насекомите поклати глава.

— Ричард и Джаксън обсъдиха тези възможности. Според мен проблемът се състои в това, че независимо дали нещо в природата избива тези насекоми, или пък изчезването им е било генетично програмирано, то тази причина ще засегне и клонингите. А другият проблем е, че не разполагаме с достатъчно време. Предполагам, че около шест седмици след изчезването на насекомите хората ще започнат да измират на свой ред. Това време горе-долу е минало. Всичко може да започне бързо да се разпада.

— В такъв случай… — президентът се опита да не допусне вълната отчаяние да свие гърлото му. — Кой ще остане жив? Ще оцелее ли някой въобще?

— Първо ще оцелеят лешоядите. Морските чайки ще изядат почти всичко. Мисля си, че в момента изживяват временен бум… който ще продължи, докато не свърши запасът от непогребани трупове.

— Значи такова е главното заглавие — промърмори президентът.

— Моля?

— Нищо — отвърна президентът. — Не мога да ви благодаря за откровеността. — Брадичката му се разтрепери и той се опита да преглътне сълзите, за да не го видят учените в такова състояние. — Просто ме дръжте в течение — завърши бързо той и прекъсна връзката.

В следващия момент вълната от скръб отстъпи мястото на надигащия се гняв, сякаш отричането беше погълнало мъката. Гневът му го изненада, защото бе насочен — представете си — към чайките!

„Благословени са лешоядите“, прошепна той в празната зала. Значи чайките, чакалите и лешоядите ще наследят царството земно. Тази мисъл го слиса и той си помисли, че ако зад това стои ръката на Господ, то това е един човеконенавистен бог. Спомни си странната история, която бе чул някога, че чайките не можели да се оригват, така че ако човек ги натъпче с алка-селцер, то те ще се надуят и ще гръмнат. За момент се замисли дали да не провери доколко това отговаря на истината, но гневът му скоро утихна и на негово място дойде нещо още по-неочаквано, нещо подобно на примирение, смесено с невярващо вцепенение. Странната смесица проясни мислите му, но това прояснение беше породено от кошмари.

Съществуваха множество предсказания кога и как ще бъде унищожена цивилизацията и откъде ще дойде унищожението. Както доказаха през вековете преподобният Джим Джоунс, Дейвид Кореш и още хиляди фалшиви проповедници, човек не можеше нормално да приеме, че светът му някога ще свърши. Неведнъж се бе случвало в по-суеверните времена самопровъзгласилите се пророци да разтръбят, че появата на Халеевата комета или краят на века, или някоя истина, скрита в книгата на пророка Данаил или в Откровението на Йоана, предсказват края на света. Хората бяха набеждавали вещици, бяха ги смазвали със скали, изгаряли на клади или подлагали на водно изпитание само и само да умилостивят Бог, та това бедствие да ги отмине. Бяха изстрелвали от големи прашки непокръстени бебета към носовете на новопостроените кораби само за да избегнат катастрофата и този обичай все още съществуваше под по-приемливата форма, но в днешни дни кръщаваха корабите, като разбиват бутилка шампанско в техните носове. Котките, които тълпата свързваше с вещиците и затова бе заклеймила като зли твари, бяха преследвани и избивани в цяла Европа — цели клади от котки само и само за да избегнат катастрофата. Напразни усилия. След изтреблението на котките популацията от плъхове бе нараснала и предизвикала бедствието на голямата чумна епидемия.

Президентът познаваше достатъчно добре човешката природа и затова очакваше и съвременните тълпи (а тълпи щеше да има) да тръгнат по същия път. Само че този път го нямаше пророкът или свещеникът или дори новото хилядолетие, които да предскажат края на цивилизацията. Този път прокобата беше дошла от групичката хора, които той бе свикнал да възприема като хладни и рационални умове, неподдаващи се на истерията и движими по-скоро от цивилизацията, отколкото от собствените си инстинкти. Този път идваше от учените и това бе достатъчно за президента да се убеди, че бедствието наистина ще настъпи. Изглеждаше, че няма смисъл да го държат в тайна. Както бе казала Лесли, действителността започваше да прозира като огромно пано. По Си Ен Ен вече течаха достатъчно новини, а в двора на всеки един гражданин можеха да се намерят достатъчно доказателства, за да успеят хората да съберат парчетата и да си изяснят цялостната картина. „Мили боже — помисли си президентът, — и за шестнадесетгодишните ще стане ясно!“

Разбира се, той разполагаше с повече информация, по-голямата част от която му предоставяха неговите икономически и научни съветници. От седмици жителите на Бруклин и Куинс ставаха жертви на една не дотам позната епидемия от астма и кожни заболявания, която често ги отвеждаше в спешните отделения на болниците. Казваха, че дори вагоните в метрото надават рев като линейки. Сега вече виновниците за това бяха идентифицирани: акарите, същите видове акари, които вземаха участие в така наречените „нашествия на прашинки“. Изглежда, че те се хранеха с телата на мъртви насекоми, осеяли стените на жилищата, въздушните шахти на офис сградите и метрото. След това, когато популацията на акарите бе изживяла бум, но доставките от мъртви насекоми внезапно бяха престанали, в почти всички квартали акарите започнаха да измират от глад. Прахът във въздуха изведнъж се бе изпълнил от разлагащи се телца на акари, с тонове мъртви буболечки. Вентилаторите и влаковете в метрото ги вдигаха и разнасяха из въздуха, а хората вдишваха покритите с гъбички и бактерии частици от акари, докато накрая имунната им система се претовари, което доведе до задъхване дори при хората, които никога преди не бяха давали признаци, че страдат от астма, и до появата на странни обриви дори у тези, чиято кожа досега винаги е била съвършено здрава, или до летаргия у онези, които винаги са били изпълнени с енергия.

Разпространилата се из града епидемия от „синдром на болестотворни сгради“ не притесняваше президента. Америка спокойно щеше да преглътне това. Но не във всички квартали в страната акарите бяха измрели от глад и президентът започваше да се възхищава на способността на живота винаги да намери начин… да излезе от положението, доказателство за което бяха трагедиите в Лонг Бийч, Ню Берн и Бангор. Но Америка спокойно можеше да преглътне дори и тях. Какво се бе променило в действителност? Все още се строяха коли. Все още се събираше реколтата. Заводите в Пуерто Рико все още извличаха въглеродния двуокис от въздуха и го превръщаха в пластмаса. Билетите за мюзикъла на Ендрю Лойд Уебър и Стивън Кинг „Оцеляващият“ все още бяха продадени за месеци напред. В царевичните поля на Канзас и Небраска все още се добиваше „толианска“ коприна. Националното производство все още беше непокътнато и икономиката трябваше да е непокътната. Логично погледнато, всичко трябваше да е наред, но човешките страхове и поведение бяха склонни да подриват логиката и да разграничават онова, „което би трябвало да бъде“, от онова „което ще стане“.

Стоковият пазар бе отбелязал петпроцентов спад, което означаваше, че милиарди долари просто се бяха изпарили от националната икономика. С нашествието на акари в Бангор парализирането на транспортната система продължаваше да се влошава. Сега, освен пилотите и машинистите, и шофьорите на камиони започнаха все по-решително да отказват да превозват пътници или стоки до Източното крайбрежие, което им се струваше смъртоносна зона. Паниката сред шофьорите на камиони щеше да предизвика паника на „Уолстрийт“. Лихвите вече се бяха покачили, което означаваше, че хората могат да престанат да теглят заеми и да правят големи покупки (при положение че след година останеха някакви подлежащи на закупуване имоти по Източното крайбрежие). Скоро Кливланд и Детройт ще започнат да изнасят все по-малко въглеродни съставки, а Канзас ще получава все по-малко заявки за силно разтеглива коприна и националното производство нямаше да е все така непокътнато.

Но в краен случай можеха да преглътнат дори и повсеместната рецесия. Най-страшният резултат от рецесията бе подкопаването на доверието на нацията, което би довело до това той да не получи втори мандат, но последното не беше чак толкова лошо, не чак толкова лошо в сравнение с какво? Ако учените бяха прави, покосилият Индия глад бе само репетиция на онова, което щеше да се случи с целия свят през идните дванадесет месеца, в сравнение с което Голямата депресия от тридесетте години на двадесети век, довела до Втората световна война и създаването на атомната бомба, щеше да изглежда като мил носталгичен спомен.

Вледеняваща мисъл.

Като прибавим към това докладите на разузнаването, че Индия със сигурност ще придвижи военните си сили към Пакистан и Шри Ланка и че Пакистан може в отговор на това да използва ядрено оръжие и че поне две, по всяка вероятност индийски подводници в момента заглушаваха „Нимиц“.

Като се прибави и внезапната ескалация на студената война между Токио и Бейджин.

Като се прибавят и докладите, че Desmodus са причинили смъртта на повече хора, отколкото се е смятало досега и че настъплението им може да се придвижи на север, и че то бавно, но сигурно се придвижва именно натам. Според последните доклади от Брукхейвън семейство Шут бяха преровили половината остров Тобаго, за да помогнат на екипа от Ню Йорк в търсене на белези, че насекомите са заспали продължителен сън, но без особен успех. И все още нямаше нищо, което да подскаже как именно хлебарките и другите древни групи насекоми са оцелели през предходните еволюционни преходи (ако в момента наистина преживяваха подобен преход!).

Президентът си погледна часовника.

Беше 16:00 часа.

Тобаго се намираше две хиляди километра по на изток от Вашингтон, което означаваше, че там вече бе 17:00 часа. На президента му беше известно, че на Антилските острови мракът настъпва внезапно, сякаш някой изключва осветлението, здрач там почти не съществуваше. Направи няколко бързи пресмятания наум. Линията на сянката, която в момента разполовяваше Атлантическия океан, бе на почти две хиляди и сто километра източно от Тобаго и приближаваше към острова със скорост от 1877 километра в час.

Скоро щеше да започне нова дълга нощ за прилепите-вампири.