Чарлз Пелегрино
Прах (24)

23
Всички на борда за Арарат

Същият студен фронт, който бе покрил със сняг и лед ракетните силози в Канзас, достигна до Лонг Айланд, когато там се получиха новините за катастрофата във Вашингтон. Там и Джорджиана никога преди не бяха виждали подобна виелица.

При наличието на ядрен разпад следствие от експлозията на американска земя и при липсата на данни кой е президент в момента или кой от Обединените щабове е поел властта, ако изобщо подобни длъжности все още съществуваха, Лесли бе помолила да се предприеме окончателно непрограмирано изчистване на „Син мир“, така че да са в състояние да се натоварят на кораба по всяко време, докато все още съществува държава, от която да отлетят. Идеята ѝ беше приета единодушно, но двусантиметровата снежна покривка само след един час стана трисантиметрова, продължи да се трупа и независимо от силния вятър, снегът образува по наклонената задна площ на дирижабъла слой, дълбок половин сантиметър, което силно намали подемната му сила и оттам — и броя на хората, които можеха да бъдат евакуирани.

— Няма начин да определим хората с теглене на жребий — каза Джаксън. — Или тръгваме всички, или всички оставаме, докато се разтопи снегът. — Никой не залагаше на слабата надежда, че преди първия слънчев ден няма да се случи нещо още по-ужасно от събитията във Вашингтон. Всеки един от тях инстинктивно разбираше, че за тях Вашингтон наистина бе краят.

Вини, Шарън и техните двама помощник-пилоти и инженери познаваха „Син мир“ като петте си пръста, познаваха неговата сила и красота. Знаеха, че когато го вдигнат във въздуха, ще могат да полетят над облаците и да се възползват от височинните двигатели на кораба, за да го разклатят и отърсят донякъде от снега. Проблемът бе как да го вдигнат и да го задържат във въздуха при тази буря.

Трябваше да се направят някои жертви. Тежки жертви. Налагаше се бързо да определят жертвите.

Поставиха автоклава с биоморфните яйца в единствения салон, чиито стени не бяха избити и завлечени навън, а с тях оставиха и малък електрически нагревател. Останалата част от отоплителната система на кораба бе измъкната и свалена. Вини, Лени и Робин бяха решили преди седмици, че щом трябва да изведат всички жители на града, не биха могли да олекотят кораба по друг начин, освен като изхвърлят цялата система климатици и всички уплътнения по корпуса, гарантиращи херметичността на кабините. Широките двойни слоеве, подсилените срещу повишено налягане стъкла на големия салон бяха отстранени и на тяхно място бяха монтирани леки единични листове и всичко това би било добре дошло за евакуираните, само ако можеха да изчакат някой топъл слънчев ден и да полетят над Атлантическия океан на височината на дърветата. Никой не бе предвидил полет над зимна буря, в разредения въздух, който бе по-студен от самата виелица.

„Колко време може да издържи човешкото тяло на студения въздух?“ — чудеше се Вини. Нямаше как да е сигурен дали някой от хората няма да замръзне, но вече бяха решили: единствено на децата се разрешаваше да носят тежки палта. Възрастните трябваше да свалят палтата си още на стълбичката, преди да се качат на борда. По време на двудневния полет щяха да се греят, притискайки се един в друг. Изведнъж намаляването на товара и бързата евакуация се бяха превърнали в най-важните цели. На борда можеше да се вземе само най-важното: самия човешки живот.

Вини видя, че вече бяха качили и оставили в салона с насекомите близо до съда с биоморфи копия от софтуера за биоморфоризирането. Още преди тревогата покрай Вашингтон бе решено, че на Азорите трябва да се построят компютърни сървъри, които да поемат работата на „Кибърдийн“ и „Номад“. Това, че ги оставиха, не бе само въпрос на печелене на полезен товар. Учените се надяваха, че ако лабораториите и оранжериите все някак оцелееха, който и да дойдеше на власт в Лонг Айланд, би успял с помощта на пространните обяснения, подготвени от Ричард и от Джаксън, да разбере методите и да продължи процеса на биоморфоризиране.

Щяха да оставят в оранжериите повече от двеста пеперуди и няколко шепи други новоизлюпени насекоми. Оставяха и повечето растения в парниците, като взеха на борда само толкова от реколтата, колкото да не умрат от глад по време на пътуването до Азорите.

— Съжалявам — каза Ричард на децата от бараките, — но ще трябва да си оставите чантите и всичко останало.

— Но защо? — попитаха поне шест гласчета. Там също бе сред тях.

— Защото плановете ни се промениха — отвърна Донът. Приближи палеца на дясната си ръка до показалеца. — Всеки килограм, може да се каже всеки грам, който оставим, ще ни помогне да се измъкнем. Толкова е сериозно положението. Няма да можем да тръгнем, освен ако не изоставим почти всичко.

Там стискаше малкия дракон Измишльотко, който стоеше в джипа на мама, откакто семейството бе ходило в Дисни Уърлд. Понеже беше последната веществена частица останала от мама, Там искаше да го запази завинаги. Притисна с двете си ръце куклата до гърди и умолително погледна татко. А да знаеш какви мисли минават зад тези умолителни очи и все пак да изискаш от детето да изостави куклата, бе за Ричард почти грях, но само да не бяха всички останали изчезнали родители и всички останали деца, понесли всички тези кукли и играчки: килограми и килограми кукли и играчки.

— Съжалявам, захар… — Опита се гласът му да звучи твърдо, безизразно. — Без изключения.

— Но, татееее!

— Слушай сега! Оставяме всички кози и пилета. Оставяме дори и…

Прекъсна го воят на сирена. Ясният ѝ писък преряза нощта. Всички, дори Джорджиана и Там, и изтърсачетата от портата знаеха, без някой да им е казал, какво точно означава това: че нещо не е наред. Ричард и Донът знаеха малко повече: тревогата даваше да се разбере, че детекторите за движение са засекли масово придвижване — вероятно военни формирования, близо до или на самия периметър на града.

— Добре — каза Донът и вдигна по едно изтърсаче във всяка ръка. — Ще разрешим този въпрос така, както разрешихме проблема с плазмените сонди: спокойно, тихо и всички заедно. След мен към дирижабъла — изкомандва той и кимна към Ричард, Джаксън и останалите възрастни. — Момчета, вие поемате тила.

Внезапно високо над покрива се разнесе шумно, дълбоко и кухо съскане, сякаш нещо пореше въздуха с висока скорост. Почти веднага след това откъм хеликоптерите се разнесе някакъв гърлен бумтеж. Последва го второ съскане и трясък, после трето и четвърто, после още три и докато светлините премигваха, а Донът понесе Уини и Мишел през вратата и всички го последваха в редица, Там задърпа едното космато оранжево ухо на Измишльотко, първо с пръсти, а после и със зъби, докато най-накрая се отскубна, и възползвайки се от настъпилото объркване, скри това мъничко парченце от Измишльотко, това последно мъничко парченце от мама, в джобчето на панталоните.

Точно в този миг на три хиляди километра от тях броячът на „Труден спорт“ стигна до нулата. Автоматичният газов таран изби капака на силоза за изстрелване. Дългата четири метра и половина и дебела метър и осемдесет бетонна плоча полетя над покритите със сняг поля като огромно стотонно фризби, прелетя над един спрял пикап и банда бездомни кучета, сбили се за някаква мръвка, и накрая се пльосна един километър по-нататък върху плевнята на господин Робинсън. При запалването си двигателите на ракетата се намираха на около шест метра под земята, но когато достигнаха до повърхността, вече бяха преминали от фаза „Тор“ към фаза „Мах 1“. Свръхзвуковата бомба изби всички прозорци на фермерската къща на господин Робинсън. Малко след нея и останалите ракети изстреляха своите капаци и се показаха над земята и докато „птичките“ се извисяваха към небесата, в мъничките им мозъци имаше място само за една мисъл: 74 градуса, 1 минута, 3 секунди западна дължина; 40 градуса, 45 минути, 3 секунди северна ширина… Хобокън, Ню Джърси.

* * *

За Лесли Уелс първият знак за пристигането на Джери Сигмънд беше онова странно бутване отзад, сякаш ръката на някой великан стремително я събори на земята в центъра на оранжерията с такава сила, че тъпанчетата ѝ запищяха. Когато се повдигна и седна, видя, че по някакво чудо светлините още горят, но с мътен оранжев пламък. След това разбра, че това въобще не са лампите, а отблясъци от огъня, бушуващ само на двадесет и пет метра от нея, и че половината от оранжерията е изчезнала в него. Пластмасовата кожа на парниците над главата ѝ висеше на хиляди дрипи, прилепнали към изкривените алуминиеви ребра. Вееха се на вятъра като обезумели, а снегът нахлуваше навътре. Цветните красавици пърхаха сред снежните парцали и Лесли забеляза, че един от преносимите автоклави, в който бе събрала образци от мъжки и женски новоизлюпени насекоми, се търкаляше счупен на две по пода.

Последва втора експлозия, после трета, и те достигнаха до нея като безшумни проблясъци и дъжд от горящ метал. Парче от опръсканата с гориво перка на хеликоптер — истинска гилотина, дълга четири метра — полетя като гигантска стрела в небето и разцепи масата за разсаждане на цветя само метър настрани от главата на Лесли. Парче от оста, достатъчно голямо, за да превърне мозъка ѝ в каша, се блъсна в земята близо до десния ѝ крак, образувайки кратер. Само след миг тя вече бе на крака, цялото ѝ съзнание беше обсебено единствено от мисълта: бараките с децата! Чуха се нови експлозии, те повлякоха след себе си нови сияния и топлина, а най-странното бе, дето ѝ се струваше, че разполага с време да спре за мъничко и да се наслади на топлината, да забележи различните предмети, сияещи в отблясъците от пожарите, и дори да си помисли колко е странно, че успява да види и почувства толкова много неща, докато тича. Живееше в необичайния свят, в който времето беше забавило своя ход. От лявата ѝ страна сякаш от нищото изникна нов процеп в пространството, но подсъзнателните ѝ усещания и рефлекси реагираха достатъчно бързо и изкомандваха тялото ѝ да се приведе, да приклекне. Във въздуха профуча парче с размерите на голяма чиния от някакъв титанов компонент, поряза врата ѝ отзад, после сряза ръкава на вдигнатата ѝ ръка и отнесе със себе си парченце кост. Не осъзна, че е ранена. Усети единствено, че дясната ѝ ръка отхвръкна, все едно че някой я бе блъснал встрани от опасността, но поне, доколкото бе видяла, наоколо нямаше никой. В следващия миг изхвърча през вратата и стъпи на покритата със сняг пътека към бараките.

Объркването ѝ бе голямо. Твърде много неща се случваха наведнъж. Пред нея просветнаха трасиращи куршуми. Избухна жълто-оранжева светлина и нечий откъснат крак тупна в краката ѝ. Лесли го прескочи и забърза нататък.

Намиращата се на стотина метра от нея Шарън изостави своя пост край „Син мир“ и затича в същата посока — към бараките. С нея тръгнаха и трима морски пехотинци. Пилот-инженерът носеше два пистолета: единият в дясната ѝ ръка изваден и зареден, а другият затъкнат в колана. Чу как някакви гласове пред нея крещят в оранжево-бялото сияние:

— Хванете ги! Хванете копелетата! Не ги оставяйте да избягат!

Нищо не се виждаше в радиус над двайсет метра. Пехотинецът отдясно на Шарън падна, десният му крак бе прострелян. Когато Шарън се обърна към него, видя го да се надига с куцукане и да насочва оръжието си…

— Зад теб! — изкрещя той и изстреля два куршума.

Шарън се обърна, стреля на сляпо в същата посока в мига, в който се увери, че другите двама пехотинци няма да попаднат под огъня ѝ. Някакви сенки скочиха към нея и се проснаха по очи на земята или защото бяха простреляни, или за да не бъдат простреляни. Шарън реши да не рискува. Изпразни револвера си по двете най-близки фигури, извади второто оръжие и го изпразни по третата, намери някакъв полуавтоматичен пистолет край едно от телата и тъкмо се канеше да започне да стреля с него пред себе си, когато войникът с куршум в бедрото силно стисна рамото ѝ и изкрещя:

— Хайде!

Последва го и забеляза, че единия от труповете носеше предпазни очила с инфрачервен филтър.

„Защо не се сетих за това — помисли си тя и се забави край него колкото да се наведе, да измъкне оптичното пособие от главата на мъртвеца и да го намъкне над очите си. Сега вече успя да различи ярки петна на шейсет метра разстояние, които отделяната топлина издаваше. Някои блестяха с ярка светлина — това бяха подпалените сгради и оборудване. По-наблизо покрай южната стена на бараките се суетяха по-неясните и по-студени фигури на нападателите и на защитниците.

Вътре в бараките Ричард не можеше да си обясни как така бяха проникнали в града толкова бързо, нито пък какво става извън двадесетте метра, до които достигаше погледа му. Въпреки че битката около бараките, изглежда, бе загубена, нямаше откъде да разбере кой е истинският победител или кой е победеният на просторното бойно поле отвън, нито пък колко врагове са проникнали в градчето.

Явно, че цялото захранване беше излязло от строя и сега залата се осветяваше само от червените лампички на аварийното осветление, завинтени на равни интервали в близост до тавана, които работеха със силни алкални батерии. На тяхната светлина, кръвта, изтичаща от огнестрелната рана близо до дясната китка на Ричард, която бе оставила големи петна по гърба на ризката на Там, изглеждаше тъмнокафява, почти като шоколадов сироп. Лежаха на пода, а Ричард и Джаксън се опитваха да защитят колкото е възможно повече деца с телата си. Шоколадовите петна по Джаксън бяха по-големи от тези по Ричард. Нещо беше избухнало в близост до него, докато разузнаваше положението при задния вход, бе разкървавило левия му крак, отнесло бе лявата му ръка и го бе принудило да изпохапе до кръв долната си устна.

Само няколко деца бяха успели да избягат, преди останалите да бъдат изтласкани назад от плътна канонада. Доколкото Ричард можеше да прецени, възрастните, тръгнали с първите деца, бяха побягнали в правилна посока — към дирижабъла. Всички с изключение на Донът, който бе излязъл от погрешната врата — към парниците, мъкнейки под мишница изтърсачетата от портите. Ричард си мислеше, че едва ли ще го види отново и наистина така и стана.

Два силуета излязоха от червената мъглявина и застанаха да пазят Джаксън, Ричард и заловените деца, докато други обгърнати в сенки, скрити зад защитните очила силуети, минаваха от стая в стая, като стреляха и размазваха всичко, което видят. Викове и смехове ознаменуваха всяко разбиване и всеки изстрел и Ричард разбра, че в момента подобно веселие се вихреше и в компютърната зала, където подготвени образци от биоморфи и инструкции за тяхното репродуциране очакваха нечие внимание.

Децата потръпваха при всеки трясък, но не пищяха, нито се опитваха да избягат и Джаксън започна да се притеснява, че дори и да се появи възможност за бягство, няма да е в състояние да ги подтикне към действия. Мълчанието на децата го стряскаше и притесняваше. Хора, отраснали с холивудската версия за бедствията, обикновено са изненадани колко тихо се държат човешките същества, когато изпаднат в подобна ситуация. Малцина всъщност знаеха, че в кабината на самолет, полетял към бездната, е тихо като в църква… че в окопите по време на война може да кипи трескава дейност, без да се чува при това нито звук… Хората рядко говореха или крещяха, когато мозъците им работеха с пълна мощност и времето забавеше своя ход.

— Хванете ги! Хванете копелетата!

Джаксън разпозна гласа. Също и Ричард. Беше му прекалено познат. Да, Сигмънд добре бе пресметнал последното действие: «Изчакай да видиш накъде ще поеме парадът и застани начело». Играеше същата игра както винаги, но този път с пистолети и минохвъргачки.

Надарена отрепка!

Джери Сигмънд беше направил от публиката си армия, бе прикрил глада и страха под пелената на омразата и сега армията му доброволно, настървено разбиваше и изгаряше онова, което би могло да я спаси. Ричард предположи, че само след месец-два, когато ще са изяли или убили всичко живо в оранжериите, хората му щяха да се нахвърлят един върху друг.

Внезапно чу как дъжд от куршуми се посипва по отсрещната стена на бараките и си каза: «Това са пехотинците. Подкрепления. Може би всичко ще бъде наред. Може би».

* * *

Петдесет и шест изхода по-нататък по лонгайландската магистрала, високо над Ван Дам стрийт, една сребърна звезда падна от небето. Оттатък Хъдзън хиляди гладни, бездомни хора кръстосваха улиците на Хобокън с надеждата да открият подслон или храна, а бомбените експлозии и гърмежите от малокалибрени оръжия заплашваха да сложат край на крехкото тридневно примирие между местните военни главатари. Изчезнаха за по-малко от една двехилядна част от секундата, след като звездата достигна своето местоназначение: три хиляди метра над върха на буреносните облаци. Мигновено небитие. Краят на епицентъра стигаше едва на шейсет метра от изхода към Ван Дам стрийт. По средата на пътя между Хобокън и Ван Дам, в манхатънската книжарница «Загадки на научната фантастика и още нещо», специалното азбестово издание на «451° по Фаренхайт» на Рей Бредбъри избухна в пламъци. Последва въздушна вълна, която изкорми километър след километър лонгайландската магистрала, опнала се като стрела в посока към Града на мечтите.

* * *

— Не мърдайте и няма да пострадате — извика шефът на персонал на Сигмънд — Ейми, но в същото това време Сигмънд опорочи верността на думите ѝ, като изстреля два куршума в тила на Джаксън. Трите деца, защитени от тялото му, безгласно изхленчиха, но не се чу дори изскимтяване, защото им бе ясно, че сега не е времето да привличат нечие внимание.

— Защо? — изкрещя Ейми. Извика силно, защото в противен случай нямаше да я чуят. Независимо че изстрелите отвън стихнаха, от пода се разнасяше някакъв висок писък, все едно че самата Земя крещеше.

— Защо не? — изкрещя в отговор Сигмънд. — Защо да не видим сметката на жалкия им живот? — Насочи оръжието си към Ричард, чието лице му се стори познато, въпреки че беше полускрито сред детските главички. — А кой е следващият? Кого сме хванали тук? Нима стария ми приятел? С неговия остър език?

Ричард не отвърна.

— Ставай от земята! Покажи се!

Ричард се изправи бавно, щадейки ранената си ръка, като се опиваше да не погледне надолу към Там, защото се страхуваше, че ако Сигмънд разбере коя е тя… Ричард прогони мисълта. Прогони я изцяло от главата си.

— Сега езикът ти няма да те спаси. Няма вече дисциплинарни комисии! Няма вече адвоката! Има само…

Не завърши изречението. Ударната вълна разби прозорците, потроши стените и събори Джери Сигмънд на земята и Ричард бе спасен само няколко секунди преди екзекуцията.

— Бягайте, деца! — изкрещя Ричард. — Бягайте! Веднага!

Подскочиха и побягнаха, а Ричард затича най-отзад, когато изтрещяха нови изстрели. Пехотинците, предположи Ричард. Приятелски огън.

— Главите долу! Продължаваме да тичаме! — изкомандва Ричард. — Вън оттук! Всички вън оттук!

Нещо го ужили по прасеца и при следващата стъпка като че ли кракът му не проработи както трябва, сякаш бе засегнат някой мускул, както си и беше. В следващия миг нещо топло и хлъзгаво се плисна по лицето му и с крайчеца на окото си видя, как черепът на тичащото до него момченце зейна.

«О, БОЖЕ МОЙ, ТОЙ СТРЕЛЯ ПО ДЕЦАТА…»

— Какво правиш? — изкрещя Ейми.

— Малките гниди после стават въшки — изръмжа Сигмънд и изстреля два куршума в гърба на едно дете. Беше момиченце на около седем годинки, то падна и не помръдна повече. Веднага след това проехтяха нови изстрели, но този път от пистолета на Ейми. Сигмънд беше прикован към земята, без да осъзнае напълно какво му се бе случило. Опипа наоколо, търсейки своето оръжие. Изпусна го и задраска по плочите, отчаян, че преди да успее да го сграбчи отново, Ричард и децата ще избягат.

Ейми стреля по него още веднъж и пак, застреля го два пъти в стомаха… Не, осъзна Сигмънд, не в стомаха, куршумите излизат оттам. Сега вече пистолетът беше без значение. Дори и гнидите вече бяха без значение. Единственото от значение, бе да се измъкне. Поради някаква неясна за него причина краката не го държаха, така че той запълзя далече от нея, запълзя с всички сили, без да чувства онази пареща болка, която очакваше да изпита, което почти го накара да се зачуди дали въобще е бил ранен. Усещането беше странно — като от затварящи се клещи, безболезнено и дори мъничко любопитно, но не дотам приятно. Когато Ейми стреля отново, той се опита да запълзи по-бързо, но нещо го придърпа назад, след което се разнесе звук, сякаш някой бе разкъсал дълго парче басма.

Последва втора въздушна вълна. След миг в помещението нахлуха морските пехотинци. След още един Джери Сигмънд беше вече мъртъв, а Ейми го надживя точно шест секунди. Когато тя рухна на земята, Ричард и децата се спуснаха към изхода, където се сблъскаха с Лесли, Шарън и тримата войници от «Син Мир». Ричард премигна. Цялото небе на запад беше осветено от ярки оранжеви пламъци, които успяваха да пробият дори през снежната вихрушка.

— Колко мегатона? — помисли той на глас.

— Има ли значение? — попита Шарън. — Хайде! Движение! Всички на кораба!

Но имаше значение. На това разстояние, на което се намираха от епицентъра, 335 килотона бяха все още достатъчно мощни, за да разбият стените и да разсеят врага, но не можеха да им навредят. На техния жаргон това би прозвучало като: «Тази бомба си дойде точно на място». Джейсън Ройкирк би харесал иронията: лудостта на Скенера беше спасила Ричард, сложила бе край на ужасните дела на Джери Сигмънд, тя позволи на Ричард да отлети с малкото си момиченце към най-зловещия кошмар.

* * *

Сигмънд беше мъртъв, но армията, поведена от него на щурм срещу портите, бе още жива, все още носена от порива си да стреля и чупи, което за пореден път доказа, че Сигмънд бе командвал парада точно толкова, колкото и сърфистът командва поделата го вълна.

Парцалите носен от вятъра сняг бяха все още достатъчно плътни, за да може да се види през тях, дори и при засилващото се сияние на бомбите, но Донът можеше да чуе как ордите на Сигмънд крещят и стрелят по първия изпречил се на пътя им обект. Вратата на хангара зееше широко отворена и през нея спокойно минаваха снежните вихрушки, както биха могли да минат и войниците. Нямаше съмнение, че ордата щеше да се опита да разглоби, да смъкне и да раздроби на парчета милия на сърцето на Дона «Делта Клипър».

Донът и двете изтърсачето от портата се набутаха в клипъра високо над ракетния ускорител на частици. Войниците не знаеха за това и нямаше откъде да знаят, когато спряха пред отворената врата и за момент се зачудиха каква ли е тази странна машина, изправена пред тях. В този момент нова ударна вълна се блъсна в сградата и вратата излетя от своите панти. Хората вече привикваха с ударните вълни и сега те само леко ги разсейваха.

Донът видя как някакво момче на около седемнадесет години започна да обикаля около клипера и да стреля по него. Един от куршумите отскочи от пермагласовото покритие на прозореца, оставяйки белезникав белег и Донът благодари на всички божества на космоса, че разхлабените болтове, парченца боя от корабите и дори изгубената ръкавица на Ед Уайт — всички заедно бяха замърсили до такава степен земната орбита, че «Алфатаун» всеки ден се блъскаше в някой «куршум», летящ със скорост десет километра в секунда; Донът благодари на всички богове, които може би бяха съпричастни към космическото замърсяване, сложило край на епохата на тънките като хартия стъкла на «Аполо» и «Колумбия».

Момчето продължи да ги приближава и към него се присъединиха още двадесетина души, те бързо обкръжиха кораба и съсредоточиха огъня върху неговата опашка. Куршумите им отскачаха от кутията на двигателя, без да причинят някаква вреда, и Донът видя как двама от хората на Сигмънд внезапно паднаха — жертви или на рикошетите, или на кръстосания огън, беше му трудно да определи, «а и няма никакво значение», каза си той.

Момчето, което бе спряло да презареди, започна отново да стреля, а на прага се показаха още дузина негови приятели, когато Донът рече: «Сега!» и като провери за последен път дали коланите на Уини и Мишел са здраво затегнати, включи реактора. Лицето на момчето проблясна в бледо бяло сияние и по изражението му, което Донът съзря при проблясъка, можеше да се заключи, че то вярва как най-накрая някой от куршумите е попаднал на място и е унищожил машината. Момчето не оживя достатъчно дълго, за да разбере, че греши. Самодоволната триумфираща усмивка не слезе от устните му, когато реакторът избълва към него струя чист свръхнагрят водород, който го превърна в газ и въглеродна каша.

Клиперът се издигна над земята, двигателите му изпускаха ужасен лъч, който се мяташе насам-натам и носеше смърт и при най-лекия досег с нещо живо. Повече от тридесетима от армията на Сигмънд паднаха през първите четири секунди, след което Донът изведе кораба от хангара. Зад тях, по пода, който димеше като чашка горещо кафе през зимна нощ, останаха жилки от горящ въглерод и фосфор, които само допреди миг са били хора.

Донът издигна ракетата на сто и осемдесет метра и вече се подготвяше да даде «пълен напред», когато на екрана над главата му изникна инфрачервеният силует на все още привързания към земята на изток от него «Син мир». Някакви дребни и по-ярки инфрачервени фигури тичаха към кораба — човешки силуети, повечето от които като че пресъздадени в умален вид — деца… А на няколко десетки метра зад тях тичаха по-големи силуети, възрастни, от чиято група изхвърчаваха следи от трасиращи куршуми, които не можеха да се сбъркат с нищо друго — друга част от войската на Сигмънд.

«Стига толкова — каза Донът и се обърна към момиченцата: — Дръжте се здраво!», след което изключи реактивната тяга и насочи опашката в желаната от него посока, после отново щеше да включи на мощност. Насочи двигателя така, че да удари в самия център на бандата, а мишената му сякаш внезапно осъзна, че нещо смъртоносно се е насочило към нея, защото когато струята от реактивния ускорител на частици с рев се понесе навън, две фигурки с очила за нощно виждане се опитаха да изпратят няколко куршума право в двигателя.

— Ако ни ударят — обърна се той към момиченцата, — няма защо да се притеснявате дали ще намеря равно място за кацане. — И изсумтя заради повишаващото се земно ускорение. — Това му е най-хубавото нещо на туй птиче — той погледна как струята се блъска по земята и насмита оттам вражеската армия, — може да си кацате където си щете. Всяко място ще стане плоско, като почнете да слизате към него!

Земното притегляне ги държеше здраво в прегръдките си, а заради начина, по който Донът пилотираше, Мишел не би могла да определи, докато лежеше пристегната с коланите, дали клиперът в момента се спуска надолу през снежната буря, или се издига над земята. Донът гледаше как снежната буря зад илюминаторите отстъпва място на звездната светлина и фалшивите изгреви, огрели западния хоризонт. След малко слънцата останаха под тях и зрителното му поле се разшири с удивителна скорост, докато хоризонтът започна да се отдръпва във всички посоки. Помисли си, че може да различи светлините от градовете на близката Флорида, а още по-близо до него — на юг от края на снежната буря столицата Вашингтон блестеше като жарава на лагерен огън.

Половин час по-късно изгря слънцето. Донът първо забеляза «Алфатаун» с помощта на секстанта, когато станцията се появи на петстотин километра от тях. По това време Харлън вече ги бе уловил на радара, а щом разстоянието между тях стана деветдесет километра, Донът повдигна Уини и Мишел до илюминатора и им показа проблясващата на слънчевата светлина станция.

«Новият ви дом», каза той, докато клиперът премина от светлата в тъмната зона над планетата. Видяха станцията отново чак когато се приближиха още седемдесет километра към нея. Самотна светлинна премигваше в нощта, а когато разстоянието помежду им се стопи до девет метра, а относителната скорост на двете тела в орбита стана равна на нула, Донът погледна към Земята и забеляза блещукането на нови въгленчета около китайската граница и някои части от Япония, както и далеч на юг — в Австралия.

«Робърт Хайнлайн е бил прав — каза си той: — кошницата на Земята е твърде малка и крехка, за да сложи в нея човечеството всичките си яйца».

* * *

Там не разбираше напълно какво е значението на трасиращите куршуми. Повечето от тях май бяха престанали, след като по небето премина бляскавата топка светлина, която възникна от нищото, понесе се към земята и кръстоса определен район, малко зад полезрението ѝ, но мина все пак достатъчно наблизо, за да усетят топлината ѝ и да превърне снежната виелица в дъжд.

Спомняше си как от тъмнината изскочиха пет-шест мъже. Дрехите им димяха, те бяха вдигнали оръжията си във въздуха и успяха да стрелят няколко пъти, преди морските пехотинци «да ги свалят». Те или се опитваха да пленят «Син мир», или да го взривят. Там реши, че са се опитвали да го взривят, защото изстрелите им бяха образували малки дупчици в долната част на дирижабъла.

Нова «ударна вълна» отвърза едно от «котвените въжета», Татко, пехотинците и няколко от родителите на останалите деца напъхаха децата в дирижабъла и ги мятаха толкова силно, че Там си натърти коляното, а и някой болезнено я издърпа за рамото.

После възрастните се покатериха и започнаха да си свалят палтата и да ги хвърлят зад борда, когато Шарън им каза да престанат.

— Няма смисъл да пестим товар — каза тя, — защото вече не сме толкова, колкото преди.

До този миг хората бяха викали: «Победихме ги!», «Успяхме!» или «Ще успеем!» Но приповдигнатото им настроение не трая дълго. Изпари се още когато отвързаха последното въже и отлетяха при радиосигнала, излъчван от малка група родители и деца, заблудили се в бурята. И последните трошички приповдигнато настроение изчезнаха, когато на «Син мир» се качи и последният от изостаналите учени и Там и останалите започнаха да осъзнават колко много от тях липсват: приятелят на татко Джаксън… момченцето с бейзболна шапка на «Ню Йорк Метс», което с такова нетърпение бе очаквало първото си пътешествие с дирижабъл… Джорджиана и нейното семейство… Там предположи, че някои може би се лутат там долу и се опитват да избягат от армията, която, според дочутия разговор между Лесли и морските пехотинци, вече не съществуваше; а може би лаптопите им бяха счупени по време на гонитбата и сега нямаше как да съобщят приблизителното си местонахождение; или — най-вероятно — вече бяха мъртви.

Нямаше никаква надежда Там някой ден да разбере какво се бе случило с приятелката ѝ, а нямаше и време: почти всяка минута върху им връхлиташе нова ударна вълна. «Атомни бомби», бе казал татко. Там нищо не разбираше от мегатони, килотони и радиационно излъчване. Знаеше само, че възрастните изричат тези думи с приглушени гласове и че когато премина първоначалната възбуда и престанаха да се чуват възгласи като «победа!», татко и всички, които бяха достатъчно големи, за да знаят значението на израза «епицентър», изглеждаха по-съкрушени от всякога.

* * *

Той сам прегледа и бинтова ръката си, беше се подула и го наболяваше, но поне можеше да си служи с нея. Странно, помисли си Ричард, човек не си дава сметка, че са го простреляли, докато не свърши битката или усещането за битка и нивото на адреналин започне да спада. Седеше на оголения под в големия тържествен салон, пред него Там с кръстосани крака, бърчейки нос с израз на съчувствено отвращение, го гледаше как почиства раната си. Подът се бе наклонил на повече от десет градуса. Шарън и Вини явно бързаха да вдигнат «Син мир» нагоре с надеждата да избегнат рефлекторното оттласкване на ударната вълна от земята, в случай че някоя бомба паднеше наблизо. Ричард можеше да усети как с повишаване на височината въздухът става все по-рядък и все по-студен, но си даваше сметка, че макар оранжевият блясък и жълтите светкавици постоянно да усилваха своята яркост, пилотите не биха вдигнали кораба твърде нависоко, защото милиардите и милиарди снежинки образуваха естествен щит срещу ефекта от светкавиците. Поне планът, изглежда, се състоеше именно в това, докато Ричард не погледна през прозорците на десния борд и не видя, че снежната буря внезапно е останала десетки метра под тях, а над света се стелеха звездната светлина и ту тъмните, ту осветените върхове на облаците.

— Ооооо! — каза Там.

Никога преди не бе виждала нещо подобно. Никой не беше виждал нещо подобно през цялото господство на човека над света. Корабът не бе пробил нагоре през бурята, както си бе помислил в първия момент Ричард, по-скоро таванът на бурята се беше изместил встрани от кораба. Фронтът на бурята все още съществуваше под формата на огромно оранжево-бяло езеро от мъгла, а от запад по посока към «Син мир» се поклащаха концентрични кръгове от облаци, големи колкото планински вериги.

— Вижте! Вижте! — извика Лесли. И за миг всички те забравиха къде се намират и какво точно гледат и колко глупаво постъпват, като се взират в тази посока с незащитени очи. На хоризонта, близо до зоната, откъдето започваха вълничките, беше възникнал някакъв връх, по-висок и от Еверест. Той сякаш се раздуваше и разрастваше пред очите им, издигаше абсолютно черната си грамада над облачните кръгове и единствено в подножието му се забелязваха огнени стени, предизвикани от някоя експлозия — истински урагани от жив пламък.

— Какво е това? — попита Там. — Нова планина? Вулкан?

— Не — отвърна Лесли, притискайки врата си с компрес, и Ричард забеляза, че гърбът на палтото ѝ бе покрит с кръв. — Не, Там. Това е само пушек.

Лесли сведе глава и усети, че се поклаща, за да запази равновесие, сякаш подът внезапно се бе гмурнал надолу. Прецени, че пилотите сигурно се опитват да достигнат тъмната облачна покривка под краката им, да се върнат под топлинния щит и… «О, не…» — помисли си тя и силно извика:

— Обърнете се! Не гледайте!“

Но предупреждението ѝ беше дошло твърде късно. Фалшивата планина се превърна в бляскав диамант, чиито краища засияха като искряща синьо-бяла корона, увенчана с огнени шипове. Там замижа и когато пак отвори очи, въздухът отново трептеше, корпусът отново се клатушкаше, а зад прозорците се виждаше единствено снегът, но короната на планината бе все още там — блестящ зелен образ, отпечатан в ретините ѝ.

— Очите ми!

— Знам — каза Лесли. — Ще ти мине. Но няма да ми повярваш колко глупаво постъпихме и какъв късмет извадихме: бомбата избухна зад дима. Ако се бе взривила няколко километра по на изток, щеше да е от тази страна на облака и да засияе с пълна сила в очите ни. Щяхме да ослепеем завинаги.

— Това беше Манхатън, нали? — попита Ричард.

Лесли кимна.

— И аз така мисля. Манхатън или някъде още по-близо.

— Не разбирам — рече Ричард и потри очи. — Защо ги хвърлят на едно и също място? И защо толкова много?

— Сигурно е грешка — корабът се наклони още два градуса към носа — или е плод на черен хумор.

Ричард изсумтя в отговор — нездрав смях, с който се смеят хората, когато са близко до отчаянието.

— Човечество — каза той, докато снегът се освети от нова експлозия. — И като си помислиш само, че мечтаехме да закараме този животински вид до звездите.

От хиляди години човечеството се бе самоорганизирало в градове и правителства, подобно на по-развита колония мравки. А сега, помисли си Ричард, някакви остатъци от правителството, някакви дребни чаркове от разпадащия се суперорганизъм в последния си гърч бяха решили, че на света му е нужен още един ад.

— Не ви ли беше достатъчно? — попита Ричард почти с въздишка. — Не ви ли стигаха акарите? Не ви ли стигаше изгнилата реколта? А бактериите в океаните? Ами бедствията? Отровената риба? Не ви ли стигаше всичко това, та някой шибан задник започна да мята атомни бомби?

— Явно не — отвърна Вини, довършвайки мисълта му. Ричард премигна срещу него, а в очите му все още стоеше отпечатаният образ на блестящата корона. Видя, че Шарън е застанала зад Вини. Те трябваше да са на мостика с Лени и Робин. След като и двамата бяха дошли отзад, това означаваше само едно нещо.

— Какво не е наред? — попита Ричард.

— Нещо с управлението на кораба — отвърна Вини.

— Необичайни въздушни сили — добави Шарън, — сякаш целият корпус е напукан и вятърът минава през цепнатините.

— Може би е въпрос на необичайни атмосферни условия — каза с надежда Ричард. — Всичките тези ударни вълни може да са разбъркали въздуха.

— Точно това трябва да разберем — каза Вини.

Ричард кимна, клекна до Там, целуна я по челото и без да каже нито „довиждане“, нито „скоро се връщам“, махна на Вини и на Шарън, че идва с тях. Излязоха бързо, без да обелят нито дума.

— Исусе — рече Лесли и обгърна раменете на Там. — Какво ли още ще става? — а после си пожела да не беше задавала този въпрос.

* * *

Палубата се наклони с още два градуса към носа и не поддаде пред опитите на Лени да я изправи отново. Една част от уредите по таблото също се инатяха.

Робин забеляза, че налягането в третата камера с хелий леко спада. Компенсира загубата на налягане, като преточи малко газ от допълнителните резервоари и мислено благодари, че бе спорила (и се беше наложила) над Лени да запазят допълнителните резервоари.

Внезапно прехапа горната си устна, електронната писалка в ръката ѝ трепна и като докосна тактилния монитор, единият му ъгъл пожълтя: беше видяла, че налягането в трета камера спада бавно, но доловимо, както бавно, но доловимо минутната стрелка се премества по циферблата на голям часовник.

— Добре, Лени — каза тя. — Имаме проблем.

— Повтори?

— Лени, имаме проблем — повтори Робин и прехвърли копие от данните на неговия екран. — Губим хелий от камера три.

— Добре, видях. Сега налягането ми изглежда добро.

— Така е, защото добавям от резервите.

— Ще остане ли достатъчно, за да долетим до Азорите?

— Би трябвало — отвърна Рони, — само че… — и устните ѝ се разтрепериха.

Лени също го забеляза: в далечния край на екрана бе посочено, че в камера номер едно, която се намираше точно над главите им, също е забелязан лек теч.

— Добре — каза той. — Да запазим спокойствие. Кажи на Вини и Шарън да погледнат какво става.

Зад прозорците мощните ветрове продължаваха да разнасят снега. Контролните инструменти под пръстите на Лени все още отказваха да му се подчинят, а по екраните затекоха предупреждения за състоянието на съединението между камера три и камера четири. Четири от въжетата на съединението, които поддържаха обвивката и минаваха през средата на кораба, се бяха скъсали от експлозиите, „а това не би трябвало да се случи“ — помисли си Лени. Въжетата бяха издръжливи като нишки паяжина и вършеха същата работа като бронирани жилетки. Би трябвало да издържат. Но въжетата се бяха скъсали и корабът губеше целостта си.

* * *

Горе в камера номер три, Ричард и двамата пилоти-инженери започнаха да търсят утечката. Изпълзяха през един тесен прозрачен проход, който пресичаше кораба по дължина от носа до кърмата, и минаваше през въпросната камера. Шарън придвижваше от разстояние контролните лампи, така че да осветят последователно повърхността в търсене на пробойна, докато Ричард и Вини огледаха с лупи всеки квадратен метър от вдлъбнатия навътре корпус за цепнатини, разкъсвания или дупки. Не откриха нищо. Само на пода на камерата се виждаха следи от някакво увреждане: три дупки от куршуми, но те бяха твърде малки, за да предизвикат силната утечка, за която им бе съобщил Лени от командирския мостик, а и разположени така на пода, те не оказваха влияние за изтичането на хелия, защото от гледна точка на газа подът на камерата бе всъщност нейният таван. Хелият винаги се насочваше нагоре, не надолу.

А подемната му сила продължаваше да намалява, което означаваше наличие на доста голяма дупка или дупки по покрива, но колкото и да ги търсиха, Ричард и Вини нищичко не успяха да открият.

Шарън взе увеличителното стъкло на Ричард, но и така пак нищо не намери.

— Каква е твоята диагноза? — попита Ричард.

— Няма голяма дупка, нито дори няколко средни дупки, следователно имаме огромно количество дребни дупчици.

— Твърде малки, за да можем да ги видим?

— Да — отвърна Шарън. — Може би дори микроскопични.

— Аха. И аз стигнах до това заключение — рече Ричард. — Което означава, че са страшно много. Хиляди и хиляди. От данните, с които разполагаме, може да се съди, че цялата камера е проядена като гъба.

— Мили Боже — каза Вини. — Как ще оправим това нещо?

— Не можем да го оправим — бързо отвърна Шарън. — Така че да се надяваме, че сме сгрешили.

„О, отново тази грозна дума — помисли си Ричард. — Надежда.“ А как според древните гърци се казвал последният демон, изхвръкнал от кутията на Пандора, преди тя да успее да затръшне капака? Твърдели, че е най-ужасният от всички демони, защото идвал в облика на ангел.

— Да — каза Ричард. — Сега си спомних.

— Какво си спомни? — попита го Шарън.

— Как се казва последният демон, излетял от кутията на Пандора. И адът крачеше след него. И името на демона бе Надежда.

— Точно каквото ни трябва — отвърна Вини. — Ако не искаме да се издавим.

— Може би ще успеем да се върнем — предложи Шарън. — Сигурна съм, че ще можем да стигнем до брега на Мейн или Масачусетс.

— А после какво? — Вини енергично поклати глава. — Не, не става. Ако трябва да избираме между морето, глада и тълпите, мисля, че морето ще е по-милостиво от тях.

— Нека не забравяме и за акарите — добави Ричард. — Пак ще чуем да се приказва за тях. Вече имаше доклади, че са нахлули в Аржентина. Също и в Чили. Там сега е лято. „Прашинките“ предпочитат да се развиват при по-висока температура, така че дори и по някакво чудо да успеем да оцелеем през зимата в Нова Англия, то през лятото отново ще се сблъскаме с тях. Все едно че от трън сме скочили не на глог, ами направо в ада.

— Ричард е прав — каза Вини. — Ако сега обърнем назад, това ще означава да извършим самоубийство от страх да не се удавим.

— Каква примамлива мисъл — отвърна Шарън и започна да си проправя път назад през коридора към свръзката между камерите. Когато изрита люка между двете камери, за да го отвори, със срам осъзна, че мислейки за собственото си спасение, съвсем беше забравила за биоморфите. Най-близката лаборатория, за която знаеха, че все още работи, че е способна да поддържа и размножи новите видове насекоми, беше на Азорите. В сравнение с тази цел, собственият ѝ живот нямаше значение. В името на тази задача можеха спокойно да пожертват дори „Син мир“ с целия екипаж и пътниците.

— О’кей — каза тя, докато се изкачваше по стълбата. — Значи решено: всички заедно продължаваме напред, докъдето успеем. Ще гледаме да отидем колкото си може по на изток. — Последните ѝ думи бяха изречени с твърде тъничък и писклив гласец, който изтъняваше все повече колкото по-нависоко се качваше тя.

— Утечка на хелий — обяви тя, а гласът ѝ вече напомняше на избягало от цирка джудже. Би трябвало да се притесни, че се е изложила в бедна на кислород среда, ако зловещото разкъсване по отсрещната стена на съединителния канал не бе отворило достатъчно голяма дупка, през която в помещението проникваше заснежен въздух. Нямаше други отвори, не и такива, които можеха да се видят с просто око — а това само потвърждаваше теорията за милионите мънички дупчици.

Погледна замислено назад към външната стена на камерата и приближи лупата си към нея, за да провери на практика теорията, която ги хвърляше в ужас.

— Какво виждаш — извика някъде отдолу Ричард.

— Нещо като кариес — изпищя в отговор Шарън. — Мисля, че виждам хиляди дупчици. Прилича на… — Точно тогава корабът отново се наклони напред. Нещо, подобно на звъна на скъсана струна от китара прозвуча край ухото ѝ и Шарън усети гъдел по бузата си, сякаш там бе кацнала муха. Инстинктивно махна да я прогони, но ръката ѝ срещна само тъничко влакно от въже.

(„Какво?“)

Въжето ѝ се стори твърде крехко на пипане и когато огледа помещението, забеляза пет други нишки от опасващата кораба мрежа да се полюшват във въздуха. Отряза парченце за проба от нишката, докоснала бузата ѝ, едновременно удивена и ужасена колко лесно успя да я среже. След това се спусна по стълбата и подаде нишката на Ричард.

— Боя се, че ще паднем — каза Шарън. — Можеш да провериш и сам.

* * *

Следващите дванадесет часа профучаха незабелязано. При тези обстоятелства Ричард по-скоро очакваше времето да се разтегли, както при атаката на Сигмънд, когато в тялото му се бе понесла вълна адреналин. Стори му се, че някакъв космически шегаджия е настройвал човешките възприятия за времето. Сред ужасите на битката всяка минута му се беше сторила дълга цял час. Сега, когато всеки час бе безценен, когато знаеше, че всяка спечелена минута ще отложи смъртната присъда, часовете се бяха свили до минути, а утрото със светкавична скорост премина в следобед.

Микроскопът от залата, в която се намираше автоклавът с яйцата, бе разкрил, че е поразена самата структура на „Син мир“, а когато Ричард откри каква е причината за това, Вини и Шарън докладваха, че и в камера номер две налягането започва да спада.

Новината означаваше смърт. Свързаните заедно, от носа до кърмата на кораба, шест изпълнени с хелий камери, трябваше да превърнат „Син мир“ в най-безопасния кораб, строен някога. Дори и да загубеха целия наличен хелий и камери номер две и номер три да спаднеха, корабът пак щеше да се задържи във въздуха, въпреки че би се поклащал като безпомощен балон и щеше да загуби аеродинамичната си форма и способността си да се придвижва с грация, красота или висока скорост. Но дори и тази пречка би могла да се преодолее, мислеше си Ричард, ако използваха непрестанните ветрове от Северния Атлантически океан да изтласкат „Син мир“ на изток към Азорите. Дори започна да съставя наум план как да вземат страничния двигател и да го закрепят на кърмата, за да коригират курса на североизток… докато не се получиха последните резултати. Ричард никога не си бе представял, че опасността ще дойде оттук: от трите спаднали под собствената си тежест въздушни камери. Когато се изпразнеха, щяха да повлекат след себе си задните камери.

— Разполагаме ли с достатъчно хелий да ги държим пълни? — обърна се Ричард към мостика.

— За известно време — отвърна Шарън. — Но това е без значение.

— Колко време имаме?

— При сегашната скорост на отичане — осем часа. Може би десет. Един час след това ще загубим аеродинамика.

Следващия въпрос Ричард зададе съвършено спокойно.

— Колко часа остават до Азорите?

— Двадесет.

— Нееее. — Евакуирането им на борда на „Син мир“ започваше да се превръща в най-подходящия пример за нещо, което първоначално е било чудесна идея, претърпяла провал само защото целият план не е бил обмислен както трябва. С цел да могат да осигурят кораба с просторни каюти, салони за наблюдения и салони за вечеря, Ричард и Джаксън се бяха отказали от тежките метални рамки на старите дирижабли и ги бяха заменили с материал, извлечен от паяжина, който бе лек като коприна и по-твърд от стомана. Целият номер беше откъде да намерят толкова много паяжина. Те разрешиха проблема, като вкараха гени на паяци в ДНК на семената на растения. Само за една нощ организмите, които от двадесет и осем милиона години бяха произвеждали единствено царевица, започнаха производство на нов тип материали. Нарекоха тази материя толианова коприна, но тя си оставаше биоморфоризирана царевица и като такава се превърна в идеалната мишена за нападение от страна на изменниците гъбички, тръгнали да завладяват целия свят.

Аз съм виновен — каза си Ричард и осъзна, че дори еластичното лепило, служещо за подсилване на всяка копринена клетка, дори и стените на големия тържествен салон, са направени на базата на царевица.

„Син Мир“ загиваше, биваше погълнат, както си летеше, от същата напаст, която бе почернила световните ниви с царевица. Шарън беше сравнила милионите дупчици със зъбен кариес. Сигурно заразата бе засегнала кораба още преди седмици, без никой нищичко да забележи.

Ричард погледна с копнеж към автоклава. Двамата с Лесли бяха биоморфоризирали два вида от хранещи се с гъбички мушици и доста от техните яйца вече се бяха излюпили, но не бяха достатъчно… не бяха достатъчно. Ричард си помисли: „Само ако имахме на разположение дни, а не часове, само ако имахме достатъчно мушици, то бих могъл да ги пусна по кораба и те щяха да изядат заразата и полетът щеше да продължи“.

(„Само ако…“)

Няма какво повече да загубят, реши той, нищо друго, освен последното оцеляло късче надежда. Извади чекмеджето с гъбичните мушици от автоклава, отвори преградата към кутийката с яйцата и пусна насекомите на свобода. Болка прониза ранената му дясна ръка, докато се занимаваше с чекмеджето, но болката не го интересуваше. Този миг представляваше триумф на надеждата над разума и Ричард добре го съзнаваше. Каква полза от няколко мушици пред лицето на цялата зараза? Какво биха могли да спасят те? Биха ли могли да отложат падането на „Син мир“ във водата дори с петнадесет минути, или поне с пет?

„Аз съм виновен“, повтори той. И си спомни как поради недоглеждане беше изоставил Даун на акарите в последния ден от стария свят. Първо бе лишил Там от майка. Сега заради друго свое недоглеждане щеше да я лиши и от живот…

„Прости ми, Господи…“

Затвори вратата зад себе си, изкачи се по спираловидната стълба, водеща към салона за наблюдения на втората палуба на „Син мир“, където откри Там и други пет деца да спят на една стоплена от слънчевите лъчи част от пода. Целият се разтрепери.

Лесли го бе предупредила преди много време — струваше му се, че е било през някой друг живот, в който все още съществуваха съдилища, стокови борси и Си Ен Ен, че ще дойде време, когато до края ще останат само дни, а после — часове. Скъпоценни часове.

Когато се намести до Там в ивицата слънчева светлина и положи главата ѝ на своето рамо, Ричард забеляза, че между пръстите си стискаше подплатено парченце плат: ухото на Измишльотко. И го връхлетя мисълта, че е трябвало да послуша Лесли Уелс, че е трябвало да извежда по-често дъщеричката си на разходки, че е трябвало по-често да се храни с нея, да играе с нея, докато все още е разполагал със седмици… с месеци…

„Прости ми, Господи… прости ми, Господи…“

Сега мостикът се изпълваше с нови шумове, или по-точно с липсата на шумове, липсата на воя на вятъра. Въпреки всички трудности те бяха задминали бурята и бяха излезли под открито небе. Под тях, далеч от бурята, Лени видя съвсем леко развълнувания океан, по който не се забелязваше нито една бяла шапчица, и си помисли: „Може и да се измъкнем въпреки всичко“.

Шарън си мислеше същото, докато, гледайки напред, видя как залязващото слънце бе отразило на около двадесет километра пред тях сянката на „Син мир“ върху океанската повърхност. Смъртната умора се бе съюзила с обнадеждаването. Изтощението на Шарън се дължеше на съвместните усилия на Вини и Робин да я накарат да поспи малко, но тя можеше единствено да легне и да продължи да си мисли за кораба.

Абсолютно изтощена и леко обнадеждена, тя се изправи от стола си и тръгна към втората палуба, взе със себе си кутия с чисти превръзки и мехлеми. Сега, когато имаше възможност да повярва, че нещата могат и да се оправят, реши, че няма да е зле да прегледа Лесли, Ричард и останалите ранени пътници.

Три минути след като тръгна, зелените индикаторни лампички по екрана на Робин премигнаха в жълто и светнаха в червено. Някъде съвсем близо се чу трясъкът от скъсано съединение, чиито въжета просто не бяха издържали. Надявайки се да намали аеродинамичното напрежение върху корпуса, Робин изключи захранването на страничния двигател. Лени и Вини френетично манипулираха височинните реактивни двигатели, опитвайки се да задържат кораба в хоризонтално положение, но носът му започна да се мята нагоре-надолу като подскачащ делфин. Робин въведе в компютъра команда „пълен назад“, опитвайки се по-бързо да убие скоростта, но от задната част се разнесе грохот от разкъсване, „Син мир“ се наклони два градуса напред, после на още два, в отговор на което Робин се дръпна четири градуса назад, към преградната стена и започна да се моли.

— Боя се, че това е краят, Лени — каза Вини със странно спокоен глас. Лени го погледна, сякаш за да попита: „Страх ли те е?“ Той не се страхуваше, беше само разочарован, че целият им труд и всички планове отидоха напразно, а стомахът му се сви от предчувствието за поражение. Чувстваше гняв и някакво странно усещане за своевременност.

Лени изпитваше само гняв, който се разгаряше, докато слушаше как Робин се моли на Бог.

— Да бе. Той сигурно те чува — каза Лени, но не добави онова, което си мислеше: „Там някъде наистина има Бог. И Той наистина гледа. И Той наистина чува. И знае всичко, което става по Земята — всички ужаси, цялата болка и смърт. И нека ти кажа нещо: на него хич не му пука“.

Събудиха го виковете и усещането, че подът се люшка около хоризонталната си ос. Ричард не си спомняше как или кога е заспал на пода на салона за наблюдения. Спомняше си как си казва, че не бива да се унася; спомни си, че нещо не бе съвсем наред с кораба, обаче през първите секунди след събуждането му, подробностите все още си оставаха смътни и неясни. Но внезапно виковете станаха по-силни, усили се пукотът и прещракванията, които в първия миг, като отвори очи, му се бяха сторили далечни и едва забележими…

Целият нос се наклони надолу с ужасен рев, сякаш гигантски морски дракон го бе сграбчил в лапите си. Изтощението и дезориентацията от съня на Ричард не му попречиха да запази равновесие, когато повечето в стаята се плъзнаха към подпорната стена. Успя да хване Там за китката и да остане изправен. Захвана се за парапета на десния борд, който обграждаше редица панорамни прозорци, а носът на кораба продължи да се накланя надолу и накрая той и Там се оказаха изправени на една от вертикалните подпори на парапета — отсрещната стена, към която бяха притиснати останалите пътници, сега вече играеше ролята на под. Ричард си представи как „Син мир“ увисва перпендикулярно в небето, подобно на левитиращ небостъргач, но когато погледна през прозореца, свързващ сега пода с тавана, наместо стена със стена, видя, че сградата не виси, а пада от небето и под нея се е ширнало само чистото открито море.

— Там! Ричард!

Погледна и съзря Шарън на около шест метра от тях, как се катери към предната част на същия парапет.

— Стойте там — каза тя. — Идвам — и докато се промъкваше през редиците някога вертикални, но превърнати в хоризонтални стълбове, парапетът се прекъсна по средата и цялото помещение също се разкъса. Там закрещя името на Шарън, а пред очите им като в нереално видение цялата предна част на „Син мир“ се отдели и отнесе приятелката им така леко, както кораб, спускащ се от скелето на вода.

Светът се замъгли пред взора на Там. За миг си помисли, че помещението се връща на мястото си. Неочаквано като по чудо стълбът, на който стоеше, отново се превърна в релса, и подът пак стана под, после също толкова неочаквано помещението се наведе назад към кърмата и задната стена стана новият под. Релсата и панорамните прозорци се разпаднаха. Части от повредените резервоари за хелий и от спираловидната стълба, а също и парчета настилка и водопроводна инсталация образуваха облак отломки, който буташе, дърпаше, въртеше се и смазваше всичко по пътя си.

* * *

Лесли Уелс стоеше сама в стаята с автоклава, точно зад салона за наблюдения, когато разпадането започна. Един забележително силен тласък повдигна ъгъла на стаята и рафтовете с късове кехлибар, софтуера за биоморфоризиране и няколко скалпела изпаднаха от шкафа зад гърба ѝ. Някакъв генератор изхвърча от своето гнездо и само след секунди щеше да се размаже в стената над нея, стига „Син мир“ да не бе разтърсван от такива конвулсии, ударни вълни от експлозии и надигащи се маси, че накрая кърмата се откъсна от носа. Това отклони генератора от поетия вече курс. Без да нанесе някакви щети, той полетя към водите на Атлантическия океан, като преди това с леко свистене проби дупка в балона.

Лесли лежеше във внезапно потопената в тъмнина зала. На онова, което в момента минаваше за под, тя откри автоклава с яйцата. Пръстите ѝ опипаха повърхността и точно в мига, когато успокоена, че го намира непокътнат, прошепна най-искреното „Слава Богу“ в живота си, цяла една от страните на залата рухна, тя мина през две нива, падна лошо върху копринената стена, пропадна през нея, изкрещя, блъсна се в голямо парче подова настилка, плъзна се покрай широкия отвор, оставен от падналия генератор, и бе запратена към задния свързващ елемент.

Биоморфите не се справиха толкова добре.

Все още здравото, но пищящо ухо на Лесли регистрира как автоклавът продължи да трополи някъде надолу. Тази кутия, скрила в себе си не повече и не по-малко от цялата надежда за човечеството, щеше да стане жертва на гравитацията.

— Не и ако мога да го предотвратя — изръмжа Лесли и се смъкна през една цепка в съединението, видя автоклава, полегнал върху купчина отломки, смъкна се още едно ниво, промъкна се през лабиринт от разкъсан такелаж и стигна до купчинката точно когато автоклавът политна и отново се оказа извън обсега ѝ.

* * *

Ричард се опита да се обърне, да се наведе към Там, но гърдите и гърбът му бяха здраво заклещени между отломките, като че ли гигантски челюсти болезнено бяха стиснали лявото му бедро и премазали мускулите му към костите, сякаш отломките действително се опитваха да го захапят.

Там висеше от някаква стенна подпора метър и осемдесет по-надолу, подпората се люлееше над бездната и над студените води на Атлантика, ширнали се два километра под тях, които сега поради олекването на кораба, с всяка изминала секунда ставаха все по-далечни.

— Не гледай надолу! — изкрещя Ричард, протягайки ръка колкото се може по-близо до нея. — Дръж се здраво и пълзи нагоре.

Тя висеше на скърцащата подпора и хлипаше.

— Представи си, че долу няма нищо страшно! Всичко ще бъде наред! Имай ми доверие!

Тя се набра няколко сантиметра по-нагоре, ръцете и краката ѝ здраво се бяха вкопчили в подпората и бе втренчила поглед в очите му.

— Точно така. Продължавай да ме гледаш. Хайде. Можеш… — Собствената му кръв на струйки затече покрай врата му, по ръката му и закапа по лицето на Там. Ако в подобни времена това изобщо бе възможно, по лицето ѝ се изписа още по-силен ужас.

— Това е просто кръв, миличка. Не се притеснявай. Изглежда по-зле, отколкото всъщност е… — Тогава „Син мир“, или онова, което бе останало от него, неспокойно се разтърси. Някъде над главата му рухна нещо голямо и с трясък започна да се приближава.

— Побързай! — извика Ричард. — Можеш да се справиш! Имай ми доверие!

Трясъкът от блъскането и хлъзгането спря и Ричард благодари на Бога: „Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!“, че онова, което се бе насочило към тях, е спряло. Там изкатери още тридесет сантиметра, после шейсет и още шейсет. После, като след божия намеса, „Син Мир“ отново се разклати и натискът върху неговите крака и гърди поотслабна. Запромъква се надолу да преодолее последните сантиметри и сграбчи Там за китката. Пръстите му я стиснаха като менгеме точно когато разбитият кораб се надигна надясно и голям куп отломки се посипаха надолу, минаха на няколко сантиметра от главата на Там, но повлякоха след себе си счупената подпора, която до този момент ѝ бе служила за спасително въже.

Заклатушка се напред-назад в хватката на Ричард, рамото ѝ бе изкълчено, долната ѝ устна се разтрепери, нищо, освен два километра въздух не я разделяха от повърхността на океана, а китката ѝ започна да се изплъзва от окървавените му пръсти. Той подпря ръката си, опита се да я надигне, където вече ще може да я достигне и с другата ръка, и осъзна, че е на края на силите си. Можеше да усети последствията от загубата на кръв, можеше да ги види през замъглените си очи.

Двете ръце. Трябваха му и двете ръце…

— Татко! — Там погледна нагоре и го видя: изведнъж голямото „нещо“, което бе трополило към тях, се беше приближило, дошло бе съвсем близко. Блъсна се силно в рамото му и се плъзна на сигурно между парче стена и свободната ръка на Ричард, протегната да хване другата китка на Там. Усети как предметът се намества до него, усета, че заплашва да падне и при най-лекото движение на тялото му, единственото му желание беше да се отърси и да освободи ръката си за Там, когато чу Лесли да крещи с ужас и отчаяние някъде високо над него. Погледна настрана да види какъв е този предмети…

„Не! Мътните го взели, не!“

Биоморфите.

— Таткоо!

И двете ръце. Трябваха му и двете ръце.

— Таткоооо!

И лицето на неговото момиченце, по-ужасено от всякога…

(„Всичко ще бъде наред! Имай ми доверие!“)

Дали го бе почувствала? Дали бе разбрала какъв ще бъде неговият избор?

— Таткоооо-ооо!

Двете ръце! Сграбчи китката ѝ с двете си ръце и автоклавът с биоморфите леко се плъзна настрани, падна надолу и се изгуби от поглед. Той издърпа Там на сигурно, тялото му трепереше от усилието и погледът му се замъгли, докато ѝ търсеше удобни места, за които да се захване.

Минута по-късно друга една ръка се протегна и издърпа Там още по-нагоре, на по-сигурно. Ричард обърна глава и лицето му се оказа срещу лицето на патолога по насекомите.

— Здрасти, Лесли — предпазливо каза той.

Тя не му отвърна, но се захвана да освобождава краката и гърдите му. Той лежеше задъхан, тялото му се изпълни от болка, когато тя измъкна нещо подобно на нож от бедрото му и го превърза с късче коприна.

Когато приключи, той ѝ каза:

— Няма ги вече, Лесли — и гласът му сухо потрепери, — загубих биоморфите.

Тя нито отговори, нито помръдна.