Чарлз Пелегрино
Прах (22)

21
Единственият оцелял

Ден сто петдесет и втори

Вонята беше ужасна. Дори и когато изду климатика до дупка, дори и когато завлече тялото в дъното на тунела до херметически затварящата се врата, тялото на Уиндоумейкъра едновременно се свиваше и подуваше подобно на торба с гнили сливи и вонята на мъртвец, подхранвана от бактериалната ферментация, оставена на самотек при пълното отсъствие на личинки, беше топла и влажна и проникваше във всеки кубичен сантиметър въздух.

Скенера се опитваше да отмие вонята от себе си, по дванадесет пъти на ден изтъркваше ръцете си, но вонята не се махаше и не се махаше. Не успяваше да ѝ свикне. Не успяваше да се абстрахира от нея като от страничен шум, не и когато тя с всеки изминал час ставаше все по-силна. А най-лошото беше, осъзна той, че не можеше да си спомни как умря приятелят му. Паметта му кристално ясно пазеше всичко до момента, в който насочи своя 38-калибров пистолет към Уиндоумейкъра, но не помнеше нищичко след това, всичко бе някак неясно — като промъкващите се отгоре новини.

Връзката с „Огледалото“ и „Черна звезда“ беше прекъснала или защото самолетите се намираха извън неговия обсег, или защото бяха унищожени. Връзката с екипажа за смяна, както и с останалите четири капсули от ракетната група също бе прекъсната или защото хората бяха напуснали своите постове, или защото постовете им вече не съществуваха. През миговете на яснота, а той понякога имаше такива, най-вече след чашка кафе, се опитваше да се свърже с останалите ракети от четирите капсули, но разбра, че никоя от тях „не отговаря“ на компютъра.

Доколкото успя да прецени с едва кретащия си мозък, противоречивите данни свидетелстваха, че останалите бойни постове все още съществуват. Следователно или екипажите им ги бяха напуснали, или… или… бяха загинали! Нещо ги беше сварило неподготвени, бе ги спипало всичките, беше проникнало в мозъците им, убило бе неговия приятел. Някаква коварна атака, мислеше си Скенера, като онази, която унищожи „Нимиц“, но този път вместо атомна бомба бяха използвали някакъв вид дълбоко проникващ нервнопаралитичен газ.

Внезапно Скенера разбра, че и той ще умре и може би е последният американски командир на ракетна част, все още способен да се движи и разсъждава, което вероятно се дължеше на ненормално силната му устойчивост към отровата. Тази мисъл успя да отрезви и да проясни разума му достатъчно дълго, че да е в състояние да си направи шест чаши кафе. Изпи двадесет аспирина с кафето с надеждата веднъж завинаги да се избави от главоболието, но кафето само го влоши. Но главоболието и разклатеното здраве съвсем не бяха достатъчни, за да отклонят Скенера от неговия дълг (или поне от онова, в което започна да се превръща във все по-индивидуалната му интерпретация на понятието за „дълг“). Включи компютъра и се опита отново да установи контакт с все още съществуващите, но нежелаещите да сътрудничат ракети. Рано или късно щеше да спипа „птичките“. Знаеше, че е способен да го направи. Винаги се бе гордял, че е момче, което може да се справи с всичко.

— Да — обърна се той към никого определено и същевременно към гражданите на цяла Америка, — имайте ми доверие. Всичко ще бъде наред.

Системата „Тор“ бе създадена за ситуация на тактическа и стратегическа размяна на ядрени удари и се основаваше на предположението, че екипажите на ракетните центрове ще бъдат в пълна бойна готовност и добро здравословно състояние, а също, че и цялата страна ще функционира нормално в началото на военните действия. В капсулата се намираше даже каса, съдържаща неколкостотин хиляди долара в брой и в злато, за да може поддържащият екип, наричан от някои „екип за поправки“, да може да отиде на повърхността и да набави допълнително храна и горива, в случай че конфликтът се проточи. Когато бяха пресметнали уравнението „Труден спорт“, на никого не му бе хрумнало да вземе предвид факта, че по това време самата цивилизация може да се разпадне, а екипажите да дезертират от своите постове. В проекта влизаше пръстен от пет капсули, всяка от които имаше на свое разположение по десет ракети с по три бойни глави на ракета, а всяка бойна глава се равняваше на 335 килотона или на двадесет и пет Хирошими.

Сега четири от капсулите бяха изоставени, което в плановете за тактическа и стратегическа размяна на ядрени удари носеше кодовото име „Уравнение Единствен оцелял…“ И така: имаме пет контролни центъра за изстрелване, ако четири от тях престанат да поддържат връзка със своите ракети, то компютрите в самите ракети автоматично щяха да се свържат с последната действаща капсула и да останат под неин контрол. А в случай че се прекъснеше връзката и с последната капсула („Единствения оцелял“), то ракетите, останали без надзора на контролен център (което преди нашествието на акарите се смяташе, че може да се случи само при ядрена атака), щяха да започнат автоматично предстартово броене и изстрелване — по този начин режимът „Единствен оцелял“ преминаваше в „Труден спорт“. Бойните екипажи избягваха да говорят за тази възможност. Във военните среди бе известна като „Машина от Деня на Страшния съд“.

Отгоре, на повърхността, ужасен студен въздушен фронт довлече снежни облаци над равнините на Канзас. Никой и нищо не помръдваше в неожънатите полета или около близо четиридесетте ракетни силоза с махнати защитни капаци, чиито ракети ръждясваха под въздействието на снега и леда. Преди да дезертират, четирите бойни екипажа бяха разбъркали картите в уравнението „Единствен оцелял“, като отказаха да предадат контрола над своите „птички“. Всеки един екипаж сам за себе си, без знанието или съучастието на останалите три, взе мерки, за да прекърши крилете на „птичките“. Най-напред отстраниха капаците и пуснаха зимните вихрушки да безчинстват из силозите. След това източиха охлаждащите течности от генераторите на капсулите и ги замениха с палачинков сироп, кондензирано мляко или разтворени във вода захарни пръчки (а един от екипажите използва и трите съставки накуп). След като генераторите угаснаха, екипажите наредиха на капсулите да продължат да изсмукват течността от батериите, докато последните изсъхнаха. Последният им вандалски акт беше насочен към нервния център на ракетите: теста за самопроверка на системите. На бордовите компютри бе зададено да направят проверка на всички системи, след което отново да извършат същия тест, и после отново, и отново, докато не се окажат в капана на нескончаемата мьобиусова лента (което бе компютърният еквивалент на нервната криза). За всеки случай, да не би някоя птичка да се изхитри и да се измъкне от омагьосания кръг, въведоха и втора команда: след приключване на теста за самопроверка на системите да се изчисли числото „пи“ до последния десетичен знак…

Скенера не разбираше какво не е наред и защо четиридесетте ракети отказват да действат по процедурата „Единствен оцелял“ — да засияят като малки зелени светлинки по неговия екран и да отговорят на повика на неговия компютър. След още шест чаши кафе, които само усилиха пулсациите в главата му и, изглежда, извадиха от строя някои нервни окончания по лявата му ръка, най-накрая вдигна ръце от умиращите птички. Което означаваше, че му остават само десетте ракети от собствената му капсула: тридесет бойни глави с мощ равна на 750 Хирошими.

— Все още мога да направя истински ад — реши той, но си припомни, че човек трябва да внимава къде стъпва в горящата къща. Щеше да изчака под земята със своите десет птички и да се ослушва за новини. Ако Америка бе срината със земята или той самият умреше затворен тук долу и престанеше да поддържа връзка с птичките, те щяха сами да полетят над света, понесли в утробите си мощта на изкуствени слънца — десет мегатона изкуствени слънца.

По време на обучението някой му бе казал, че уран 235, съставящ ядрото на атомната бомба, е възникнал преди повече от милиард години в сърцето на свръхновите звезди. Атомната бомба бе пепел от звезди, които са живели и умрели далеч преди слънчевата система да се оформи от космическия прах. Ако изконната пепел на сътворението се пречистеше до над 90 процента, ако се подредеше в строго определена форма и се погъделичкаше по определен начин, то можеше милиард години по-късно да повтори последния писък на избухналата звезда.

„Това ли се случи с «Нимиц»“? — чудеше се Скенера. — Това ли беше действителността — мигновеното възкресение на някое далечно слънце? Старият израз „светлина от миналото“ получаваше съвършено ново звучене, нали така?

След това ефектът от кафето отшумя и мислите му станаха по-мъгляви. Някак усети, че е дошло време да престане да се безпокои и да се научи да обича бомбата. Възкресението на мъртви слънца, с което възнамеряваше да се захване, го смая със… своеобразната си красота. Някой, той вече не можеше да си спомни точно кой, бе казал, че всяка достатъчно напреднала технология по нищо не се различава от магията… или от вещерството.

Скенера се разсмя. Смееше ли се, смееше, докато съзерцаваше отражението си в един от мониторите.

— А така — попита се той, — ти каква вещица си — добра или зла?

* * *

Бишъп предполагаше, че би намерил техния пазач — Ейми, така се казваше тя — Ейми… или по-скоро би намерил жената в нея за интересна, ако не беше онзи неин отсъстващ от време на време поглед, все едно че животът наскоро я е напуснал. С подобен поглед обикновено гледаха измамените съпруги, но неизвестно защо оставаха верни на мъжете си.

Изглеждаше, че Джери Сигмънд беше превърнал целия Лонг Айланд в свое лично кралство. Целия, с изключение на оазиса на Града на мечтите. За да подсигури хватката си, той бе блокирал лонгайландския край на моста „Робърт Моузес“ и там залавяше всеки, който се опитваше да премине, и най-вече онези, които биха се опитали да стигнат до оазиса.

След кратко разследване и затварянето им още на моста, Ейми и трима от нейните приятелчета полицаи бяха конфискували конете им и откарали двамата „затворници“ във временния щаб, разположен в Музея на въздушните и космически изследвания в Насау. Както си бяха с белезниците, ги поведоха по дълъг коридор, по чиито стени висяха снимки на реактивни изтребители и лунни модули; минаха през една врата, на която пишеше „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА МУЗЕЯ“, и влязоха в затворен, но добре осветен кабинет, препълнен с всякакви вещи, като се почне от ракетните резервоари за гориво и се стигне до древния мраморен торс на по-второстепенния бог Прометей.

Джери Сигмънд зад голямо бюро преглеждаше някакви данни с помощта на своя компютър. От дясната му страна седеше един подпухнал, някак си пънкареещ човек на средна възраст: Пък.

Пред бюрото бяха поставени два стола. Ейми и тримата полицаи откараха Бишъп и Фридман в средата на стаята, без да им предложат да седнат. Портфейлите, които им бяха отнели и претърсили още на моста, лежаха един върху друг отдясно на компютъра на Джери Сигмънд. „Културните навици“ — помисли си Бишъп и се усмихна. Би трябвало да изхвърли портфейла си преди доста време. Парите му не струваха нищо. Шофьорската му книжка не струваше нищо. Но поставени така върху масата шофьорската му книжка, осигурителният му номер, номерата на кредитните му карти и номера на сметката му в „Чейз“ се превърнаха в ключове, даващи на неговите похитители поверителните кодове, за да могат да проникнат в докладите за космическите лаборатории… в университетските записи… в ипотечните архиви… в досието от ФБР… и дори в пълния списък с взетите под наем видеокасети. Бишъп нервно преглътна. Искаше му се да е в състояние да се приготви и да понесе онова, което щеше да му стори Сигмънд. Но това бе невъзможно. Джери Сигмънд обичаше да изважда хората от релси. Иначе защо на ръба на бюрото на военния вожд бяха поставени двете чинии със сандвичи, на една ръка разстояние от столовете?

— Белезниците? — попита Бишъп и размърда пръстите си.

Пък кимна на Ейми. Ръцете на Бишъп и Фридман бяха закопчани зад гърбовете им, тя свали белезниците и отново им ги сложи — но този път отпред и ги блъсна да седнат.

— Така по-добре ли е? — попита тя.

— Значително — отвърна равинът.

Сигмънд вдигна очи от компютъра и им се усмихна.

— Преглеждах трудовия ви стаж — каза той. — Не мисля, че в скоро време ще имаме нужда от правоверен свещеник наоколо, но вие, Бишъп — тук пише, че сте работили за военните.

— Да. Най-вече в областта на спътниковия шпионаж.

— О, оставете това. Вие сте виден учен. Работили сте в лабораторията „Бел“! Бих се обзаложил, че са ви допуснали дори и до технологиите на „Розуел“. Не упорствайте, приятелю!

Пак ли този „Розуел“! Бишъп се усмихна вътрешно. Всеки, който е готов да повярва, че учените ще запазят подобна тайна повече от половин век, не знаеше нищичко за тях.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Бишъп.

— Нямате ли? — попита Сигмънд, извика на екрана няколко параграфа от един текст и обърна екрана към Бишъп. — Не обиждайте моята интелигентност — рече той и махна на Ейми и на пазачите да излязат. — Разполагам с досието ви.

— Ще бъда навън — прекъсна го Ейми. — Ако имаш нужда от мен, извикай.

Усмивката на Сигмънд стана по-твърда, но не ѝ отговори. Бишъп забеляза, че Ейми не отвърна на усмивката му. Познаваше Сигмънд вече от достатъчно дълго време, за да започне да съзира истинската му същност, която прозираше през пукнатините. Усмивката му бе започнала да я плаши, защото превръщаше предчувствията ѝ в действителни чувства, прекалено мрачни, за да бъдат изречени.

Когато вратата се затвори зад тях, той каза:

— Сега нека ви нарисувам една картинка. Имаме известен проблем на изток: морски пехотинци, гнездо физици, биолози и един Бог знае какво още. Те искат да ме заличат от картината. А аз също тъй страстно желая да залича тях. Прибавете към всичко това и хардуера, съставен от военизираните пазители на мира, които се присъединиха към моята кауза. Което означава няколко гранатохвъргачки и управляеми миномети. Дали ще са достатъчни? Може би. Но защо не ви го кажа направо? Сега имаме и музея, чиито складове са претъпкани с всякакви ракети от типа земя-въздух и земя-земя, но повечето от тях за съжаление са обезвредени. Сега схванахте ли картинката?

Да, той я схвана: човекът, ненавиждащ технологиите, имаше нужда от ракети! Като се огледа наоколо, той съвършено ясно видя, че седи сред неща, които в най-скоро време ще се превърнат в руините на цивилизацията. Всичко наоколо бе ефимерно и той с мрачна увереност разбра, че на Прометей му предстои повторно да бъде зарит в земята и със същата увереност усети, че след хиляда години все още ще има хора и те ще си блъскат главите над това как един предмет от бронзовата епоха е бил заровен в същия слой, в който е открит резервоар от „Аполо“.

„Човечеството ще оцелее“ — си каза Бишъп и осъзна с още по-мрачна увереност, че най-вероятно именно хора като Джери Сигмънд ще изтеглят печелившите билетчета в лотарията на оцеляването. Кротките действително щяха да наследят земята, но точно силният щеше да ги положи в нея, щеше да ги положи в гробовете им.

Да, „много устойчивата зараза“ на човечеството щеше да просъществува, но Бишъп си помисли, че ако той бе на мястото на Бога на Фридман, би пожалил света.

— Значи — каза накрая Бишъп — внезапно сте решили, че все пак имате нужда от нас, всезнайковците, независимо от всичко, което казвате в предаванията. Какъв ви е проблемът? Не може да вдигнете ракетите?

— О, скоро ще ги накарам да проработят. Просто колкото повече квалифицирани люде работят за мен, толкова по-бързо ще е готова моята отбрана. И когато приключа с този град на бляновете, ще се погрижа да хванем няколко от обитателите му живи и да ги използваме наистина.

— Искате да кажете — като роби? — каза Фридман.

— О, далеч не е толкова лошо, колкото звучи — отвърна Сигмънд. — Ето — бутна сандвичите към тях, усмихвайки се отново с топлата си, прекалено приятелска усмивка. — Изяжте ги. Тук разполагаме с прясно изпечен хляб за нашите най-големи помощници. Независимо дали го осъзнавате или не, но вие и приятелят ви Бишъп сте вече наши роби.

Равинът се наведе напред и хвана сандвича с окованите си ръце. Помириса го, чудейки се дали не е отровен, и тогава осъзна, че днес никой не би ги убил с отровна храна. Куршумите и побоят бяха по евтини от хляба. Храната беше твърде ценна, за да се трови. Така че той заръфа сандвича и за пръв път през живота си откри колко прекрасен е пресният хляб. След първите три бързи хапки стомахът му започна да къркори — бе получил твърде много храна за твърде кратко време и равинът спря, колкото да вметне:

— Наистина не искам да звуча неблагодарно, но някой не ви ли е казал, че може би не е добра идея да държите роби, които са умни колкото вас или дори — по-умни? Фараоните в Египет са си имали проблеми по този въпрос.

Сигмънд не обърна внимание на въпроса.

— Имате опит с ракетите, Бишъп. Записано е в досието ви. По всичко личи, че сте участвали в предварителното проектиране на „Валкюрия Марк I“ заедно с моя стар приятел Ричард Синклер.

— Но ставаше дума за сонда-робот, ядрена при това. По свой собствен начин е доста по-подвижна от ракетите със странични двигатели и химическо гориво, както и от ракетите „Круз“. Няма хидравлика. Почти няма механични части, които да се развалят. Това, което искате от мен, е все едно да помолите някой оръжеен майстор да издяла от кремък метателно оръжие от древномексиканската култура „Кловис“.

Сигмънд отново се усмихна, този път язвително.

— Правете се на глупак, щом така трябва — каза той, — но не ме правете мен на глупак.

— Казвам ви го съвсем честно — отвърна Бишъп. — Абсолютно извън моите възможности е. Това, с което разполагате тук, са буквално музейни експонати. — Последната сричка заседна в гърлото му. Разбра, че лошо е изиграл своите карти. Съвсем скоро щяха да го обесят или застрелят. Заля го вълна от примирение и съжаление, най-вече съжаление: „О, само ако бях послушал равина… само ако бях тръгнал към Вашингтон“.

(„Само ако…“)

— Значи, съвсем честно, не мислите, че можете да вдигнете във въздуха ракетата? — попита Сигмънд. — Ами ако ви кажа, че искам да е готова до следващия четвъртък?

— Честно — бе отговорът. — Ще ми трябват седмици само за да проумея как работят старите системи. Може би месеци.

— Нямаме месеци — прекъсна го Пък. — Трябва да приключим още тази седмица.

— Тогава се боя, че няма да мога да ви помогна. Какво ще стане с нас сега? Ще ни убиете ли?

— За такъв ли ме смятате? — попита Сигмънд. — За убиец?

Бишъп и Фридман не отговориха.

— Добре, повярвайте ми, не съм — каза го с откровеност, която хвърли в ужас учения. — Приятелите ви ми обявиха война, аз просто се отбранявам. Разбира се, вие трябва да ми помогнете. Точно това искам от вас.

Сигмънд се изправи и отиде до малкия хладилник, поставен върху маса, отрупана със схемите на стари ракети.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той.

— Разбира се — отвърна Бишъп. Искаше му се да може да повярва на Джери Сигмънд, но почти беше уверен, че когато той се обърне, вместо питиета ще държи в ръце пистолет. — „Текила Сънрайз“ с повечко гренадин.

— Нямаме пресен портокалов сок — отвърна Джери. Тонът му бе толкова светски, че изуми Фридман и Бишоп. — Ще трябва да сложа от този на прах. Нали не възразявате?

Бишъп поклати глава.

— А за вас, равин Фридман?

— Същото — отвърна Фридман.

— Същото и за мен — добави Пък.

Докато се навеждаше, за да остави празната чиния от сандвича на бюрото на Сигмънд, Бишъп дочу звън на кубчета лед (истински кубчета лед). Сигмънд се обърна и на устните му отново засия познатата усмивка. Пъхна студената чаша в пръстите на Бишъп и когато той отпи от нея — о, на вкус бе по-добро и от хляба.

— И така — рече Сигмънд и пъхна втората чаша в ръцете на Фридман. — В замяна на подслона и трите хранения дневно очаквам да положите всички усилия и да работите за мен. Работният ден е дълъг — четиринадесет часа, седем дни в седмицата, но е нищо в сравнение с онова, което вече сте преживели в горите. Доколкото разбрах от доклада на пазачите, сте преминали по самия край на периметъра, в който действат тълпите, и сте се хранили най-вече с корени и кори. Както сам казахте, Бишъп, нуждая се от умни мъже. Толкова по-добре за вас.

— Толкова по-зле за айнщайновците на изток — рече Пък. — Насочили са вниманието си към Съфолк, но ние сме във вътрешния кръг.

Сигмънд го изгледа търпеливо и му подаде питие.

— Тук, в музея, има работа за вас, Бишъп.

— Ракети? — попита той, вперил поглед в чашата.

— Да. Около пет от тях могат да се задействат. Искам всичките да проработят. Веднага щом излезете от стаята, ще започнете да помагате на момчетата долу. — Той се върна до мъничкия хладилник. Все така обърнат с гръб към тях, каза на Фридман: — Вие ще отидете в Лонг Бийч.

— Лонг Бийч? — бавно повтори равинът.

— Защо не? Нали нямате нищо против да бъркате бетон и да пренасяте тежко оборудване?

— Не…

— Добре. Защото започна да ми омръзва постоянно да бъда на път и всяка нощ да спя на различно място от страх да не ме спипат враговете. Затова ще си направя постоянна щабквартира в Лонг Бийч, веднага щом ударим Брукхейвън. Първо смятам да ги оставя без въздушни сили и щом веднъж това стане, същите тези мостове, които така улесниха карантината, ще улеснят и защитата на града. Изглежда, че се завръщаме към доброто старо време на замъци и ровове около тях.

„По-скоро на анклави“ — помисли си равинът. Цялата страна, а вероятно и другите страни, се разпадаха на мънички, затворени в собствените си пашкули общества, затворени в собствените си бункери общества, ръководени от местните военни вождове от типа на Сигмънд и Пък… И още обществото на биоморфизаторите. Националните или световните събития вече не означаваха нищо. Важни бяха само местните условия за оцеляване. Фридман бе свидетел на последния етап от рухването на Вавилон: човечеството се оттегляше в себе си, затваряше се като цвят на китайска роза в полунощ.

Докато Бишъп пресушаваше чашата си, забеляза на ръкава на ризата си някакво петно. Под петното лежеше болката. Един от мехурите с личинки се бе спукал и червеите в него изведнъж бяха започнали да се извиват, сякаш нещо ги бе възбудило. Зачуди се дали мехурите в него ще продължат да нарастват и си помисли: „Това да те застрелят или обесят, или да те пребият до смърт, може да се окаже последната ти грижа в момента…“

Бишоп попита:

— И кого по-точно желаете да задържите извън града?

— Всеки, когото не мога да използвам — отвърна Сигмънд.

— Да, ние сме във вътрешния кръг — повтори Пък. — Аз съм вътрешният кръг.

По лицето на Сигмънд се изписа умора, умора, която сякаш казваше: „Само ако…“

— И ще оставя навън всеки, който не ми се закълне във вярност — добави Сигмънд. — Винаги ме е бивало да разбирам хората. Това е дарба. Мога да надуша кога някой ще ме предаде още преди той да си го е помислил дори. По време на война това е много полезен инструмент. Особено в този вид война. Тук са се събрали много разгневени хора. Объркани хора. Всички те искат да си го излеят на някого. Аз само им осигурих търсения от тях символ на злото, посочих им накъде да насочат своя гняв. Ще се удивите, като разберете доколко са способни да се концентрират хората, когато имат ясна цел.

Долната устна на Фридман се разтрепери.

Пък се наведе напред притеснен:

— Джери? Говориш твърде много. Знанието е сила, а ти го раздаваш, както ти падне. Защо си мислиш, че тия двамата няма да избягат към Съфолк?

— Многото говорене няма нищо общо с това — отвърна Джери. — Повярвай ми, знам какво правя — добави той и си помисли: „Зная, че мога да се доверя на тия двамата точно толкова, колкото се доверявам и на теб, Пък“. И именно по тази причина Джери бе сипал отрова в питиетата им. Бишъп си беше подписал смъртната присъда в момента, в който военният вожд го погледна в очите и разбра, че дори той наистина да знаеше как да подготви ракетите, не изпитваше никакво желание да му помогне. Дори и да задържеше неговия приятел равина като заложник, за да го принуди да сътрудничи, Сигмънд си даде сметка, че онзи ще се опита да саботира програмата отвътре. След като Бишъп бе извън играта, равинът също ставаше безполезен. Ами Пък? Пък си беше Пък. Това беше напълно достатъчно.

Сигмънд знаеше, че отровата вече безвъзвратно е проникнала надълбоко в техните клетки. Около полунощ допаминовите^[36] им рецептори щяха да откажат един след друг. Утре по обяд, когато Фридман вече щеше да е пристигнал в Лонг Бийч, а Бишъп или щеше да им губи времето, или да се опитва да подведе екипа по ракетите, а Пък щеше да обхожда съфолкския фронт, мускулите им щяха да започнат да се размекват. Внезапен пристъп на Паркинсон. Абсолютно естествено явление в този свят, където появата на нови болести бе станала съвсем в реда на нещата. Никой не би заподозрял Сигмънд, че е убил собствените си хора. Една щастлива случайност, за която Сигмънд и не подозираше — инфекцията на Бишъп — щеше да маскира отравянето му като болест, когато четиридесет и осем часа по-късно червеите направиха опит да напуснат неговото тяло. По това време той вече щеше да е изпаднал в кома. Два дни по-късно той, Фридман и Пък вече щяха да са мъртви.

„Така и трябва да бъде — утеши се Сигмънд. — Четирима могат да запазят тайната, ако трима от тях не са между живите.“

* * *

По времето, когато Джери Сигмънд разрешаваше проблемите на вътрешната безопасност, Ричард Синклер отведе Там, Джорджиана и още шест деца от Брукхейвън в оранжерията на Лесли, където от двадесет и четири какавиди се излюпиха първите биоморфоризирани пеперуди и разпериха своите криле. Около Лесли вече се бяха събрали над двадесет деца, сред които Уини и Мишел, които тук с любов наричаха „изтърсачетата от портите“.

— Не ги пипай. — Лесли инструктира Уини, като я повдигна да погледне по-отблизо. — Можеш лесно да ги нараниш, така че просто гледай.

— И това ли ще спаси света? — попита Там.

— Ще помогнат да се спаси — отвърна Ричард.

Докато гледаха, се показа първото златисто крилце.

— О — каза Лесли, — повече приличат на Цветната красавица, отколкото на Червения адмирал.

— Това добре ли е или зле? — попита Ричард.

— Може и да е за добро. Цветните красавици мигрират в големи ята, подобно на Монарха, но са много по-устойчиви. Срещат се дори и високо в планините. Мисля, че ще се разпръснат из цялата оранжерия — да опрашват. А понеже не се боят от студеното време…

Не продължи, защото не искаше да плаши децата, но Ричард си помисли, че причината за притеснението ѝ бе ясна: бандата на Сигмънд ще проникне през портите, ще потроши оранжериите, но поне пеперудите ще преживеят зимните снегове и дори може да стигнат далеч на юг, където да основат нови колонии.

— Освен това вече имаме няколко ларви на сливовия червей и ларви на пчели — продължи Лесли. — Сега сме принудени да храним бебетата-пчели със събран на ръка и саморъчно направен нектар и с онова, което е останало от запасите ни от захар, но ако достатъчно от тях успеят да оцелеят, то следващото поколение, като започне да опрашва и поддържа реколтата, ще послужи също и като добър източник на протеини.

— Бррр! — каза Там и дори Ричард леко се смръщи.

— Може и да ти се наложи да привикнеш с подобна храна — каза Лесли. — Само на Запад хората се мръщят на мисълта да ядат насекоми. Но на Изток ги използват като основен източник на белтъчини. Виждала съм как в Тайланд нарочно оставят ларвите да се развиват в бамбуковите насаждения. Когато накрая срежат стъблата, те са пълни с големи колкото скариди мръвчици, които са на вкус точно като скаридите.

— Откъде знаеш? — попита Джорджиана.

— Защото съм ги яла.

— Брррр! — каза Джорджиана и останалите деца също се присъединиха към нея, надавайки преиграни възгласи на отвращение. Лесли бе приковала цялото им внимание и Ричард видя, че им харесва да слушат подобни работи. Дали някой отряден, разказвал страшни случки около лагерния огън, някога се е радвал на по-голяма популярност? Ричард се съмняваше.

Лесли каза:

— След година, когато вече започнат да се раждат достатъчно и преди да сме събрали новата реколта, може да сме щастливци и да опитаме ястие с пчели в медена пита.

— Бррр! — каза Там и се разсмя.

— Или представете си: сготвен сливов червей…

Джорджиана бързо поклати глава.

— Моля ви! Какво имате толкова против крилати скариди, потопени в сладък нектар. Скариди. Раци. Насекоми. Каква е разликата. Всички те са произлезли от червеите, както сами знаете.

Последваха още „Уааа“, смехове и звуци уж от повръщане.

— Някой тук да е опитвал омар?

Петнадесет ръце се вдигнаха във въздуха.

— Хареса ли ви?

Дванадесет кимвания.

— Ами кажете тогава: нима омарът е нещо по-различно от гигантска морска хлебарка?

Това предизвика още по-силен хор от „Уааа!“ и кикот. „Брукхейвънския флейтист“^[37], помисли си Ричард, кой ли някога би се сетил и кой ли би повярвал, че патологът по насекомите ще има слабост към децата.

* * *

Ден сто петдесет и пети, 8:15 часа, вашингтонско време

„Грешката, Бруте, не е в звездите, а в самите нас.“ Така поне според Шекспир бил казал един древен римлянин.

— Понякога грешката не е и в нас, а в земята под краката ни. — Така си говореше президентът в часа на своята смърт.

„Толкова мъничко нещо“, помисли си той. Кой ли би повярвал? И все пак, по целия свят рухнаха икономики, хората измираха от глад, цели сгради бяха разрушени от разбунтувалата се тълпа, енергийните и комуникационни мрежи престанаха да работят. Според последните доклади „Огледалото“ и „Черна звезда“ бяха изчезнали от лицето на земята, някаква американска подводница кръстосвала водите на Тихия океан и обсипвала с ракети „Круз“ Ню Делхи и Мултан, отприщвайки огнена стихия, която танцувала върху гробовете на вече разрушените от ядрените удари градове. Президентът не можеше да прецени дали това отговаря на истината, нито да определи кога и къде се е скъсала командната верига. Но вярваше, че се задава военен преврат, ако вече не е започнал.

— Загубихме още една подводница, господин президент. — Новият адмирал бе застанал до вратата на Овалния кабинет.

— Вярно ли е? Вярно ли е, че са стреляли по Индия и Пакистан, след като аз изрично заповядах на флота да се връща у дома?

— Не е потвърдено, сър. Все още поддържаме връзка с Космическа станция „Алфа“. Съобщиха ни, че са засекли две експлозии: една в Индия и една в Пакистан. Със сила по един килотон всяка.

— Кажете ми какво според вас означава това.

— Може би Индия и Пакистан продължават да стрелят един срещу друг или може да е някой от нашите. Мисля, че е някой от ескорта на „Нимиц“. Възможно е да е оцелял след експлозията, комуникационните му системи да са излезли от строя, хората да са полудели от ярост и да са изстреляли две ракети.

Президентът наля две чаши кафе и протегна едната на адмирала. Нямаше мляко или захар, а самото кафе в най-добрия случай бе слабо оцветена вода. Въпреки че Белият дом винаги е бил известен със запасите си от скъпи храни и подправки, президентът бе раздал почти всичко на морските пехотинци и на строителите на оранжерии, които бяха предпазили града от гладната смърт и от анархията.

Президентът отпи, намръщи се и остави чашата.

— Казвате, че според вас може и да е някоя подводница от ескорта на „Нимиц“? Може ли да го твърдите със сигурност?

Адмиралът остави чашката си, без да отпие.

— Загубили сме връзка с близо четири процента от флота или защото те са били нападнати или… или… трудно е да се каже.

— Или защото за своя сметка са се захванали с бандитизъм — завърши президентът вместо него.

— Казах, че е трудно да се каже.

Бандити? Бандити с ядрено въоръжение? Преди време президентът би бил готов да определи „прашинките“ като най-тежкото бедствие. А само преди една седмица напливът от бежанци към Вашингтон го притесняваше да не би градът да се пренасели отново и пак да има недостиг на храна. Но и пренаселването, и рояците акари накуп сега изглеждаха като незначителни проблеми. Акари? Когато погледна назад във времето, двата първи дни от нашествието на „прашинките“ го изпълниха с носталгия. Оттогава нееднократно бе обновявал понятието си за „глобално бедствие“.

— Има и друг проблем — внимателно продължи адмиралът.

— Защо ли това никак не ме изненадва?

— Господин президент — попита се да вметне внимателно адмиралът, — става дума за „Нимиц“. Някои от моите офицери искат възмездие.

— Възмездие срещу кого? — попита президентът. — Ще е истинско чудо, ако след месец изобщо има жива душа край индийско-пакистанската граница, независимо дали ние ударим или не. Нямам намерението да се впускам в подобна лудост. Нека Бог ме порази, ако…

Небето зад прозорците над вашингтонския Мемориал се разтвори. А Мемориала вече го нямаше. Нямаше го и президента. И една трета от града бе насметена в Потомак. И водите завряха, и потекоха кървави. И Вашингтон изчезна от лицето на Земята.