Чарлз Пелегрино
Прах (5)

4
Градът на мечтите

Там възбудено гледаше как пред тях се появи научното градче в Брукхейвън: просторни сгради с ускорители на частици, сканиращи устройства за ДНК, музеи и магнитни „бутилки“, в които изследователите се опитваха да намерят начин как да превръщат антиматерията в удобно гориво за междузвездните ракети.

Не всички сгради изглеждаха свръхестествено. Закотвеният на едно футболно игрище дирижабъл „Син мир“ приличаше на безкрила космическа совалка, дълга двеста и петдесет метра. Там знаеше, че татко и неговият приятел Джаксън работят по въздушния кораб, откакто се беше родила. Там си спомни, че за него те бяха изобретили въглеродни жици, които укрепваха целия кораб, без да се налага използването на… на нещо, наречено „подпорни греди“. Така той можел да вдига във въздуха повече хора и товар, а татко помагаше на Джаксън да правят и ракети, в които също имало жици. Беше казал, че жиците ще направят ракетите свръхолекотени, и понеже тя не знаеше какво означава думата „свръхолекотен“, татко ѝ обясни, че това ще помогне на ракетите да стигат много, много бързо на много, много голямо разстояние. Татко можеше и да не разбира нищичко от музика, но изглежда, че разбираше от всичко друго.

Една стара поговорка описва етапите от развитието на дъщерята според това как възприема баща си. На четири години: „Татко знае абсолютно всичко!“, на седем години: „Татко ми знае доста, наистина знае много“, после на десет години: „Баща ми не знае почти нищо“. На дванадесетгодишна възраст достига до прозрението, че: „Баща ми дори и това не знае“, на четиринадесет: „Баща ми ли? Безнадеждно е изостанал“, а на двадесет и една: „Ама този мъж е страхотно тъп, тъп като галош“. После, някъде към двадесет и пет: „Знае нещичко за това, но не много“, а пет години по-късно: „Може би си струва да разбера какво мисли татко“. На тридесет и пет години: „Не трябва да се втурвам презглава в тази работа. Нека първо чуя мнението на татко и после да реша“. На петдесет години може да я чуете да казва: „Чудя се какво ли би казал татко за това. Беше изключително умен“. И накрая, на шейсет: „Какво ли не бих дала татко да беше тук, за да обсъдя това с него. Този човек знаеше абсолютно всичко!“

Там, която винаги изпреварваше в развитието си, тъкмо прекрачваше прага на третия от общо единадесетте периода. Когато джипът зави наляво към кафето и местата за паркиране, предназначени за посетители, тя забеляза, че около дирижабъла цари трескава подготовка. Обикновено, когато се намираха около някоя лаборатория, хората се движеха, без да бързат. Татко винаги ѝ бе казвал, че „правило номер едно“ в лабораторията е: „Никога не се движи бързо. Така стават нещастните случаи“. Сега обаче хората търчаха от колите и камионите и дърпаха големи кутии, а после буквално ги хвърляха през отворената врата на тържествения салон на въздушния кораб.

За секунда се зачуди дали не се е случило нещо лошо с жиците на татко и дали това би могло да обясни цялото това търчене и хвърляне. Там прекара остатъка на деня като в мъгла. По-късно можа да възстанови само някакви откъслеци. Спомняше си, че Джаксън ги посрещна пред главния вход на музея и каза на татко: „Има един проблем“. Надаваше едно ухо към тях, докато разбъркваше с генератора на гени холопроекцията и молеше компютъра за съвет как да оцвети кожата на новоизлюпените динозаври в лилаво. До нея достигнаха части от разговора на татко с Джаксън: „Жена ми, жена ми… още е там… трябва да ме качиш на онзи дирижабъл… мога да помогна… познавам града… познавам дирижабъла до последното болтче… Трябва да ме изпратиш там… Трябва!“

Не можеше да си спомни как Татко я прегърна за сбогом, макар да съзнаваше, че трябва да го е направил, преди Джаксън да я изведе на разходка извън музея и да се опита да ѝ обясни, че нещо лошо се беше случило в Лонг Бийч и че татко се връщаше в града с дирижабъла, за да разбере доколко зле е положението.

Там имаше само един въпрос към него:

— Мама добре ли е?

— Не знаем — отговори ѝ той. Думите му я удариха право в корема и навеки запечатаха този миг в нейното съзнание. Спомни си как дългият четвърт километър въздушен кораб мина точно над главите им, когато надигналата се в нея вълна от страх и адреналин отнесе закуската ѝ. И когато Джаксън клекна да избърше с кърпичка устата ѝ, а бръмченето на пропелера на кърмата и страничните контролни дюзи замлъкна и се стопи в далечината, Там забеляза нещо странно в боровите пущинаци около музея. Чу как на поне триста и петдесет метра от тях една катерица гризе дебела стиска борови иглички. Дори и на това разстояние звукът бе все така остър и рязък и Джаксън също забеляза, че нещо не е наред. Те двамата осъзнаха като че ли в един и същи миг, че единствената причина, поради която катерицата вдига такъв шум, е, че в гората не се чуваха никакви други звуци. Нищичко. Не бръмчаха насекоми. Не пискаха птици. Нищо.