Чарлз Пелегрино
Прах (10)

9
Светът, плътта и дяволът

Ден втори

Бил и Джанет никога не бяха чували прилепите-вампири да се сбират на рояци и да нападат хора. И със сигурност изобщо не им бе хрумвало, че ще станат свидетели и ще документират подобен случай. Сборищата от летящи кръвосмучещи пирани се срещаха само във филмите на ужасите, не и в реалния живот. Но със зората по Тобаго се понесоха писъци и вой, а заедно с тях и новината, че цели семейства са били избити, докато са спели. Една от тези кървави бани се бе разиграла съвсем близо до къщата на Шут, в най-близката до тях плантация.

Този път прилепите бяха останали достатъчно дълго, за да успеят бъбреците им да пуснат в действие програмата за бързото изхвърляне на вода. Урината им беше навсякъде. Джанет забеляза, че подът и мебелите бяха омазани с някаква тъмна катранена субстанция. Тя веднага я разпозна като прилепови изпражнения, които, подобно на урината, миришеха на кръв.

Това беше, както щеше да пише Бил по-късно същата сутрин в имейла си до Ричард: „Ужасно преживяване. В мига, щом прекрачихме в къщата, нашият мирен, райски остров се стопи, а на негово място дойде някакъв нов, странен, изпълнен с психози свят, все едно че бяхме влезли в някоя картина на Дали. Всичко изведнъж ни се стори и познато, и чуждо. Големият телевизор, кутиите с мюсли бяха сложени на масата за сутрешната закуска, чиниите бяха измити и подредени да съхнат до мивката… Детското креватче в стаята на по-малкото момче, модел на космическа совалка в стаята на по-голямото… И всичко това бе покрито с отвратителни кафяви петна от кръв и урина. Миришеше ужасно, воня, която би трябвало да привлече цели армии от мухи. И това беше най-непонятното нещо. Не видяхме нито една. Точно това трябва да запомниш, Ричард, ако изобщо съобщенията ни стигат до тебе. Нямаше мухи!“

Единствено най-големият син беше успял да стигне до кухнята. Останалите четирима членове на семейство Колбърт лежаха или във или съвсем близко до леглата си. Колкото до нападателите, те бяха изчезнали и фактът, че покрай тялото на най-възрастния син не откриха телата на убити или ранени прилепи, само потвърждаваше тяхната самоличност.

Desmodus rotundus винаги са били най-силните прилепи в света. Да се блъснат в някой стол или да се сгромолясат на земята съвсем не бе достатъчно, за да ги умъртви. Дори и човек да стъпеше върху им, макар че желаещите да опитат не бяха много, прилепът най-вероятно би се надигнал и би се заклатушкал нанякъде.

Бил предположи, че стотици, може би хиляди от тях се бяха промъкнали под вратите и през прозорците в къщата на Колбъртови. Ако решат да влязат, а прозорците не са залостени и цепнатините под вратите не са уплътни със скоч, то те най-вероятно ще се промъкнат. Големият въпрос, който занимаваше Бил, беше, къде ли са отишли? За разлика от техните насекомоядни братовчеди те не се ограничаваха да спят само в пещерите. В тропиците често бяха подлагани на чистки, продиктувани от борбата срещу разнообразните форми на бяса, пренасян и от прилепите-вампири. В миналото, когато подведените правителствени власти разрушаваха или хвърляха отрова в пещерите, измираха милиони полезни прилепи, докато вампирите се приютяваха по дърветата, под мостовете или дори в мазетата на къщите на самите управляващи. Подобно на митичните си съименници, и те спяха през деня и според Бил нападателите в момента си почиваха във всевъзможни удобни за тях местенца. Нали в края на краищата прилепите се промъкваха навсякъде.

Бил си спомни, че бе чувал за един удивителен план как с помощта на прилепите да се заразят и унищожат японските градове по времето на Втората световна война. Към телцата им били прикрепени миниатюрни запалителни бомби с часовников механизъм. Всъщност прилепите бяха първият опит да се направят „умни“ бомби с точно насочени поражения. Главната бомба представлявала огромна клетка за прилепи с разпадащи се стени и под. Трябвало да я хвърлят с парашут точно преди разсъмване и била така проектирана, че да се разтвори на височина четиристотин и петдесет метра над земята. Търсещите къде да се скрият прилепи трябвало да проникнат в къщи и заводи, да се примъкнат под дървените стрехи и тъмните ъгълчета, където се съхранявали експлозиви и ураниеви окиси или пък в леглата на самите Хирохито и Ямамото, където накрая да избухнат подобно на шест хиляди искрици добре насочен пламък.

Бомбата проработила добре. Прекалено добре. Когато я изпитали край Ню Мексико, някои от мъничките крилати бомби се върнали назад, слезли в току-що построената въздушна база и разрушили всяка сграда и всеки самолет, а също и голяма част от шубраците край базата. Набързо съставили втора бомба, но малко преди да я пуснат над Япония, тя остаряла морално, защото изпитанията на първата атомна бомба се оказали успешни, което било щастлив завършек за прилепите и не толкова щастлив за заловилите ги човеци. Въздушните сили повече не строили бомби от прилепи и с изключение на Бил Шут вече никой не си спомняше за тази история.

Къде ли, чудеше се той, се крият Desmodus?

— Бил — повика го Джанет, — май ще е по-добре да погледнеш през прозореца.

Погледна накъдето му сочеше Джанет. Петима души бяха убити в къщата, а навън, под открито небе, където да се напиеш с кръв бе почти толкова лесно колкото да отидеш до бакалията, стояха кравите на Колбъртови. Две от тях лежаха на тревата. По нито една — дори и по двете умрели — не се забелязваха признаци предишната нощ да са служели за храна на Desmodus. Три крави яростно мятаха глави наляво-надясно, сякаш се опитваха да се замаят. Други две звучаха все едно се задушават. Останалите изглеждаха апатични както винаги и само от време на време измучаваха болнаво.

— Ще умрат до неделя — заключи Джанет. — Цялото стадо. Болестта луда крава. Загниване на мозъка.

— Но не се ли предаваше от мухите?

— Мисля, че се хваща най-вече от заразена храна и може би от конските мухи.

— А тук мухи няма.

— Тогава приятелят ни от Тринидад е бил прав: болестта е сменила подхода — каза Джанет. — Може да се е пренасочила към някой нов вид. — Не можеше да откъсне очи от кравите. — Премахни насекомите, премахни най-разпространените болестоносители и с това ще заплашиш съществуването на доста болестотворни организми.

— Които са страхотен филтър на естествен отбор.

— Тъй си е — каза Джанет. — Теорията на Дарвин срещна закона на Мърфи. Всеки болестотворен организъм, който е в състояние да оживее в слюнката на мигриращата популация прилепи, ще оцелее. Всичко, което може да донесе проблеми, ще донесе.

„Божичко — помисли си Бил, — не оставяй онова, което тя си мисли, да се е случило наистина.“ Но когато си спомни за пъзела, започнал да се оформя в главата му предишния ден, докато стоеше над тялото на мъртвия червен прилеп, разбра, че най-вероятно тя е права. Щом като насекомите измираха, то много от пренасящите се от тях болести щяха да изчезнат… С изключение на няколко щастливци, разполагащи с необходимата биологическа екипировка да се прехвърлят на някой друг вид. Сигурно така прионовата болест, някога пренасяна от насекоми, вече се пренасяше от прилепите и Шут започна да осъзнава, че докато се хранят от кравите, прилепите неволно заразяват собствената си хранителна база. Прилепите-вампири нямаше да пият кръвта на болни говеда, Бил беше сигурен — подобно на прионовата болест, сега и те се бяха пренасочили към нова хранителна база.

Той огледа покритата с кръв и урина стая и поклати глава.

— Сега спят, но ще се върнат по здрач.

— Боя се, че основахме една разрастваща се индустрия — каза Джанет.

Бил се опита да потисне смеха.

— И какво имаме тук? Прилепи? Смъртни случаи сред говедата? Акари, които разяждат плътта? Какво идва след това? Жабите?

Беше шега, разбира се. Бил винаги е умеел да се шегува, независимо колко сериозно е положението. Дори и сега, когато гърлото му се свиваше от страх, се сети и все пак успя да прибави в компютъра към сутрешния имейл до Ричард едно послание от четвъртокурсник, който обичаше да пише стихотворения за прилепите:

Имало някога прилеп, който се хранел с мухи.

Не бил посегнал към дрогата и един път дори.

Очите му мънички, дребни били,

обичал баници, пълни с комари.

В свободното време той цапал парцали.

Само два дни по-рано Ричард сигурно би избухнал в смях, но не и днес. Шегите на Бил за жабите, умрелите крави и най-вече за книгите от апокалипсиса не биха предизвикали никакъв смях. Засега само едно привилегировано малцинство на борда на „Нимиц“, в Белия дом и в лабораториите в Брукхейвън знаеше, че разрастващата се черна чума заплашва да превърне Индия, Пакистан и Шри Ланка в масов гроб. Това бе едва четвъртото бедствие — щяха да последват още шест.

Състоянието на пълно вцепенение както дойде, така и си отиде, но при Там се задържа по-дълго, като някое вярно куче. Изтласкваше надалеч нейната мъка и гняв. Накара я да се чувства, сякаш всички ужаси не са ѝ се случили наистина, сякаш тя просто беше играла главна роля в нечий чужд кошмар.

Онази първа нощ в Брукхейвън тя така и не заспа отново. Нито пък баща ѝ. И странното е, че нито тя, нито той се почувстваха уморени, нито пък гладни.

Вцепенение. Сладко вцепенение.

То дори ѝ позволи да не се разбунтува, когато Джаксън и други възрастни започнаха да крещят на баща ѝ нещо от сорта: „вземи се в ръце… сериозна работа… внимавай вече“. Позволи ѝ безчувствено да приеме три-четири други неща, които възрастните никак не биха искали тя да чуе, но които все пак бяха казани близо до нея… Нямало опасност да плъзне зараза от разлагащите се тела в Лонг Бийч, който сега наричаха „епицентър“, защото там сега имаше само мъртви кости, изчистени от полетите със сапун акари…

Вцепенение. Сладко вцепенение.

То ѝ позволи дори малко да си поиграе с Джорджиана — другото дете в Брукхейвън, също бежанец от Лонг Бийч. Но историята на нейното спасение беше доста по-различна. Семейството на Джорджиана бе още в пълен състав, защото когато Лонг Бийч падна, то се намирало някъде надалеч, на място наречено Тринидад. Джорджиана каза, че нещо накарало баща ѝ спешно да напусне Тринидад. Нещо ужасно. Нещо свързано с прилепите.

Това не звучеше смислено. Там харесваше прилепите и не можеше да разбере защо някой възрастен ще се страхува от тях.

Джорджиана каза, че имало защо да се страхува човек. Съобщи още на Там, че баща ѝ бил забелязал как в Тринидад не са останали никакви мравки.

— Това е много лошо — ѝ обясни Джорджиана. — Нямаш представа колко много зависи светът от мравките. Дори и в пустините има купища мравки. Дори и в Ирак има мравки.

— Че как мравките са влезли в тоя рак?

Джорджиана, която беше с няколко години по-голяма от Там, се засмя. Там — не, дори и след като нейната приятелка ѝ обясни смешката. Там не мислеше, че някога ще се засмее отново. Джорджиана го почувства и като се опита да пренебрегне чувството за вина („Как така моето семейство оцеля, а нейното — не?“), се опита да ѝ осигури някакво забавление, затова прехвърли на лаптопа на Там цялата литература за мравките, с която разполагаше. Показа на екрана кафяво-зелената снимка на колония мравки в Южна Америка, известни под името Брахимирмекс. След това с психопатна скорост превъртя близо десет хиляди снимки на все по-големи мравки, докато накрая цялата колония Брахимирмекс се показа в истинската си големина — поставена на главата на борнейската мравка-дърводелец.

Там промълви едно неуверено: „Уау“.

На екрана се появи мъничък прозорец с цитат от Библията: „Иди при мравките, мързеливецо, и виж техния път“. Така казал цар Соломон на някакъв свой мързелив поданик. След това с цел да ѝ разкрие какви славни жътвари са и какво производство са създали, тя показа подземните им постройки и хамбари. Търсейки храна и подслон, мравките се качвали по някои дървета, където изяждали или пропъждали насекомите и акарите. Пренасяли семената, проветрявали и дори наторявали корените. Джорджиана показа и по-близки кадри, от които ставаше ясно защо техните топли, влажни тунели не са превзети от гъбички и бактерии, въпреки че на пръв поглед предлагат идеални условия. Мравките притежават жлези, които непрестанно разпръскват вещества, смъртоносни за гъбичките и бактериите, заплашващи тях или техните растения. Мравките се отблагодарявали на дърветата за подслона, нектара и мъничко семена, като вършели работа, подобна на тази на белите кръвни телца. Те буквално се превърнали в имунната система на своя приемник.

— Един суперорганизъм — така нарече Едуин Уилсън типичната колония мравки, а образът му се появи на екрана. — Суперорганизмите никога не отстъпват пред нищо — каза неговият образ. — Не признават нито милостта, нито различието в поведението и до деня, в който умре и последната от тях, ще си остават все такива елегантни и безмилостни, каквито са и днес.

Там сбърчи носле с неодобрение. Не разбираше повечето думи и импулсивно изтръгна лаптопа от ръцете на Джорджиана. Започна да преглежда сутрешните имейли и се спря на посланието на чичо Бил, но в него откри само нови непонятни думи и едно стихотворение. В него се говореше нещо за ба… ни… за баници пълни с комари! Уааа! Трябваше да попита татко дали наистина има такива, но някой вече го бе отвел в залата, откъдето щяха да гледат как любимият на Джорджиана експерт по мравките ще облече космонавтски скафандър и ще се разходи сред „прашинките“ в Северна Каролина.

Джорджиана изтръгна лаптопа от ръцете на Там и отново включи лекцията на Уилсън за мравките. Ентомологът показваше снимки от 1950 година на бавно умиращата гора около Брукхейвън. Учените били облъчили гората с гама-лъчи. Уилсън показваше за сравнение и подобни парчета гора, от която са били отстранени всички мравки. Съдбата на двата вида гори беше една и съща с изключение само на това, че облъчената гора беше започнала да се възстановява веднага след премахването на стресиращия фактор, докато гората, лишена от мравки, не се бе възстановила.

Там отново се опита да сграбчи лаптопа, но Джорджиана го дръпна настрани.

— В случай че хората изчезнат от лицето на земята — обясняваше Уилсън, — животът ще се завърне и ще процъфти върху планетата. Видовото изчезване и обезлесяване, които наблюдаваме днес, ще престанат, повредените екосистеми ще се възстановят и разпространят. Ако обаче всички мравки, само мравките и нищо друго, по някакъв начин изчезнат, то резултатът ще бъде точно обратният — ще настане истинска катастрофа. Изчезването на видовете ще стане още по-бързо, отколкото е сега и земните екосистеми ще рухнат със зашеметяваща скорост, след като тези насекоми престанат да изпълняват многобройните си задължения в тях.

Този път Там здраво хвана лаптопа.

— Мой си е — каза тя и безцеремонно прекъсна лекцията на Уилсън, за да извика директорията с игрите.

* * *

Едуин Уилсън изоставаше от графика. Последната проверка на космическия му скафандър отне повече време от предвиденото. Беше по-стар модел от костюма, който предишния ден носеше Ричард в Лонг Бийч. Шумът от помпите и циркулиращите течности го караше да се чувства, все едно че е застанал посред завод за опаковки. Дори когато откачи предпазните въжета и те потеглиха нагоре в стерилизираща гореща пара, а хеликоптерът се дръпна зад линията на дърветата, нивото на шума спадна едва забележимо.

Не можеше да извърне глава, без да обръща цялото си тяло, и накъдето и да погледнеше, гората бе обгърната от черна плащаница. Акарите покриваха всеки лист, разкривайки пред погледа му онази странна смесица от чудеса и въпиющи безобразия, която се среща само в природата. Стоеше в самото сърце на ничията Зона на здрача, застинала между красотата и ужаса. Ако скафандърът му се пробиеше, малките черни чудовища щяха да връхлетят вътре в него и да превърнат неговия свят в свой.

Почти цяла минута по мониторите в Брукхейвън и Атланта ясно можеше да се види, че сърцето му бие все по-бясно. В този момент представата му за времето се бе стопила и той не съобщи нищичко по радиото. Просто си стоеше на малката полянка и гледаше акарите, плътно покрили вейки и стволове, а също и трите тела, които през нощта бяха видели на екраните като инфрачервени петна. Когато сравниха снимките, направени последователно от прелитащите спътници и хеликоптери, източниците на инфрачервената топлина започнаха да се движат, сякаш се бяха преродили в някаква нова призрачна форма. Докато ставаха все по-студени, те се разляха на десетина метра встрани по земята подобно на гигантската амеба псевдоподия. Уилсън бе изгледал филмите и веднага отгатна какво се беше случило. Просто акарите отнасяли настрани частици човешка плът, а с тях — и човешката топлина.

Бяха останали само коса, кости и изпаднали дрехи.

— Един елен и двама души — каза най-накрая Уилсън. — Взимам проба номер едно.

Клекна, за да задейства първата от трите камери на кутията за образци, и забеляза, че акарите се плискат нагоре по краката му. Вече бяха достигнали сребърната лента скоч, която беше залепил около дясното си коляно, за да му е подръка да запуши някоя случайно пробита дупка в скафандъра. Съществуваха безброй възможности да си пробие скафандърът, от храстите към него стърчаха хиляди покрити с акари клони.

Вдигна кутията с образци към шлема си. Сутрешното слънце все още не се бе вдигнало високо, дърветата спираха по-голямата част от лъчите му, а няколкото снопа дневна светлина, която успяваше да пробие през листака, попадаха на земята и изчезваха в гмежта от акари. Но дори в това студено, тъмно място по съприкосновението на скафандъра си личеше, че температурата на въздуха навън като че ли е над тридесет и един-два градуса и бе достатъчно светло, за да види, че акарите почти не крият изненади за него.

— Тук не разполагам с микроскоп — обади се по радиостанцията той, — но мога да ви кажа, че ако ги сравним с пробите, взети в Лонг Бийч, ще видим, че те не ни казват нищо ново. Те са от познатия вид акари, с който вече се сблъскахме. До един. Готов съм да заложа репутацията си на това.

— Значи сте съгласен, че не са дошли тук от Лонг Бийч? — попита научният съветник на президента.

— Със сигурност — отговори Уилсън. Но въпросът оставаше отворен, въпросът, който не му се искаше да зададе на висок глас по вълните на радиото: какво е накарало обикновените акари от праха, които водят безобиден живот в горските листа, в нашите килими, легла и кожа, да се размножат в такива гигантски размери и да започнат да ни нападат като малки пирани? — Ще взема проба номер две — обяви Уилсън и започна да изследва гората. Тъй като се опитваше да избягва къпините и другите храсталаци, си даде сметка, че се придвижва по-бавно и от най-внимателния изследовател на дълбините.

Дълбокият океан… И внезапно той си спомни за гъбите — измежду всички други неща си спомни именно за тях!

Да, гъбите. Припомни си какво общо имаха с акарите — това, че веднъж му бе хрумнало, че е трудно човек да си представи по-благотворна форма на живот от тях. Гъбите бяха в основата на голяма част от екосистемите на рифовете, те даваха подслон на риби и дребни раковидни създания и чистеха водата от отпадъци. При все това през 1990 г. в една малка пещера в Средиземно море, залята някога от надигащите се води на ледниковия период, се случи нещо също толкова странно, колкото това, в което се бяха превърнали акарите. В пещерата не открили почти никаква следа от обичайната храна, от която гъбите се нуждаят, за да се развиват, но стените и таванът ѝ въпреки това били плътно покрити с тях. Водолазите открили, че подът бил покрит с черупките и остатъците от дръзналите да влязат в пещерата дребни ракообразни и риби. След като се намирали в стерилна среда, в която не прониквали слънчеви лъчи и затова нямало водорасли, които стоят в основата на хранителната верига на Средиземно море, гъбите сменили своя източник на прехрана. Изпъкналите им бодлички се превърнали в дълги куки с лепкави краища, от които случайният пришълец, дошъл от външния свят, не би могъл да се измъкне.

Шлемът му започна да се замъглява и в скафандъра стана още по-тъмно, достатъчно тъмно, за да започнат първите плахи пръсти на клаустрофобията да галят гръбнака му и неочаквано нежно да милват неговите ребра, които го засърбяха. Следващите две вдишвания го накараха да се закашля. Прилепи лице към стъклото и затърка влагата, докато пак бе в състояние да вижда ясно, и насочи нагоре електрическия вентилатор, така че тънка струйка хладен въздух задуха в косата около челото му.

„Така вече е по-добре“ — каза си той. Това означаваше, че изтощава батериите, но при нормална работа батериите във вързопа на гърба му трябваше да издържат седем часа и половина. С надута до дупка охладителна система издържаха по три часа. Но не се притесняваше, защото смяташе да изчезва от това място до двадесет минути.

— Добре ли сте, доктор Уилсън?

— Да. Много добре — отговори той.

Мониторът с данните от неговия пулс и дишане явно бе обезпокоил някого в Атланта. Уилсън предположи, че показанията са излезли извън скалата. Не се знаеше предварително кой може „да превърти“, затворен в скафандъра. Уилсън си спомни необичайната настойчивост, с която се взря в очите му началникът на инструкторите първия път, когато шлемът се затвори над главата му. Човекът се опитваше да забележи и най-лекия белег на страх в тях, разширяване на зениците, необичайно потене, задъхване при всяка глътка въздух. При него тези предупредителни симптоми ги нямаше. Но онова бе само упражнение в лабораторни условия. Ако тогава беше започнал да изпада в паника, ако бе започнал да пищи и да дращи с нокти по херметическите закопчалки, опитвайки се да смъкне шлема и да вдиша чист въздух, то край него щеше да има шестима човека, а не акари.

Тук трябваше сам да се грижи за себе си.

Тук откри, че адреналинът сам по себе си далеч не е онзи пенкилер, какъвто се бе надявал да открие в негово лице. Даде си сметка, че повече го изтощава, отколкото подкрепя и съжали, че не го бяха оставили да пие едно кафе. Но това било против правилата. Хората от подготвителния екип му бяха казали, че скафандърът му е оборудван с плик, където по един гумен маркуч се стича урината, този маркуч сега обгръщаше неговия член. „Гумичките“ по една традиция, водеща началото си от екипажите на „Аполо“, се предлагаха само в три размера: „супер голям, огромен и не е за вярване“. Проверяващият екип му бе казал, че когато Бъз Олдрин излязъл навън от лунния модул, веднага изгубил контрол над мехура си и станал първият човек, който си е подмокрял гащите на Луната. Бяха го гледали милиарди хора, но само Олдрин знаел какво именно виждат. Предупредиха Уилсън, че скафандърът може лесно да се справи с изпразването на пикочния мехур, но че няма предвиден апарат за фекалиите. Кафето в комбинация с възбудата може да доведе до неволно изхождане. Това предупреждение припомни на Уилсън стария виц за „пръднята в скафандъра“, само дето вонята и усещането от стичащи се по краката изпражнения на свой ред можеха лесно да предизвикат повръщане, а повръщането в шлема на космически скафандър е далеч не толкова смешно, колкото смъртоносно.

— Взимам проба номер две — съобщи той по радиото и клекна до „жертвата на праха“.

И тогава видя зъба от акула. Наведе се напред и го вдигна. Беше най-големият зъб, който бе виждал някога. Може даже да си струва да го задържа, помисли си той, ако успеем да го стерилизираме с пара заедно със скафандъра, но тогава измисли нещо още по-добро. Докато се опитваше да отстрани акарите от вкаменелостта, те плъзнаха по ръкавиците му. Той погледна надолу и видя, че пластмасата по краката и гърдите му е изцяло покрита с тях — тогава джуджето на клаустрофобията за пореден път се опита да обгърне с нежните си пръстчета неговите ребра.

Отметна глава назад и бързо се изправи на крака. Пусна зъба на земята, помири се с джуджето, закрачи към стволовете на дърветата и отново повдигна кутията с образци.

— Проба номер три и изчезвам оттук — каза той.

Светлината като че ли отново помръкваше. Отново бяха достигнали до шлема му и Уилсън още веднъж си спомни за пещерата и гъбите… за тъмнината… и хищниците. Увеличи климатика с още едно деление и от пакета на гърба му лъхна струя хладен, сух въздух, който зашумя покрай лицето му.

Ето… така е по-добре. Отново започна да мисли ясно — успя да задържи настрана мислите как акарите го затрупват, можеше да се позабавлява, като разкрие тайните на онова, което бе причинило такъв неконтролируем бум на популацията.

— Приключи ли? — Запитването дойде от хеликоптера.

— Така мисля — отговори Уилсън. Допря кутията до покритата с акари кора на едно дърво и засмука стотици от тях в третото отделение. — Крайно време беше.

— Това не е в твоя стил — долетя глас от Вашингтон.

— Ами опитайте се да извървите два километра с моите мокасини и ще разберете за какво говоря.

— Някакви впечатления? — попита Лесли Уелс.

— Проблемът не е в акарите — отвърна той. — А в тяхната среда.

— Доста странно заключение, не мислите ли?

— Това, което виждам наоколо, е доста странно. Тези акари, подобно на онези, които задушиха пчелите, винаги са присъствали наоколо. Можете да се обзаложите за това. Има нещо друго, свързано със самите пчели, свързано със самата гора, което е отишло по дяволите. Нещо сме пропуснали.

— Като например?

— Като например самите пчели, които запиляваха и умираха или изоставяха яйцата си. Като например купищата измиращи пеперуди и светулки, за които сте чули, и може би за много други насекоми, за които все още не сме чули просто защото са по-незабележими. Да, би могло да е нещо подобно. Нещо странно.

— Възможно ли е да е причинено от дадена болест или отрова? — попита Лесли.

— Теоретично, може би. Но в действителност? — Сега вече крещеше, за да надвика шума от охладителната система и приближаващия се хеликоптер. — В действителност, доколкото ни е известно, в цял свят не съществува даден вирус или дадена отрова, които да причинят това.

— Да — каза Лесли. — Изглежда невъзможно.

— Невъзможно, може би…

Спря.

— … но ето го — навсякъде край мене. Някой контролен елемент, някой хищник вероятно е изчезнал от естествената среда на акарите. Сега не ме питайте кой точно вид дребно животинче, насекомо или друго ограничава популацията на акарите в определени рамки. Трябва да е нещо, което не сме виждали преди. Мисля, че само двама или трима души в целия свят някога са се занимавали с екология на акарите. Вижте мравките за сравнение. Знаем доста повече за мравките — дишането му се накъса, — различаваме десет хиляди вида мравки и ни е известно, че съществуват още десетки хиляди неизследвани досега мравки. В света на акарите единственото, което може би сме пропуснали, са няколко дълги цял километър слона.

Погледна нагоре и видя двама човека въоръжени с маркучи с гореща пара да спускат въжета към мястото, където се намираше, но вместо да го изпълни с облекчение, запълващият небето хеликоптер просто усили клаустрофобията му. Той отхвърли това чувство и продължи да говори, докато стъклото на шлема му се покри с плътна нова вълна от спускащи се върху му акари. Даде си сметка, че му става трудно да вижда слизащите към средата на полянката въжета.

Обърса с длан стъклото на шлема и се пребори с инстинктивния си порив да се втурне сляпо към въжетата. Двадесет хиляди дребни телца, смачкани и размазани по зрителното му поле, образуваха прозрачен дъгообразен прозорец, през който можеше да види, съвсем смътно да види, как животоспасяващата му връзка със света се върти във въздуха. Успя да запази самообладание и да тръгне бавно през усилващия се мрак от още една връхлитаща вълна от акари.

— Не зная какво се храни с акари — каза с разтреперан глас той. — Но разполагам с добра идея как да обуздаем гъбичките в Индия. С мравки. С гъбични мушици. И…

Светът му потъна в мрак. Забърса ги настрани, създаде нов прозорец за гледане и когато погледна през него надолу, видя, че покриват гърдите му като дебела вълна. Нова вълна адреналин се блъсна в него, сякаш го бе разтресъл ток, и мозъкът му започна да напасва фактите по-бързо от когато и да било друг път през целия му живот, търсеше някакъв път навън от гората и изпращаше предупреждения, които биха могли да спасят живота на неговите приятели, ако се окажеше, че такъв път не съществува. Някъде в основата на неговия череп, операциите, които обикновено отнемаха около час, сега се извършваха за секунда, без той дори да го осъзнава, но в това състояние на адреналинов шок секундите наистина приличаха на часове.

— Господи! Гъбичните мушици! — извика той.

— Какво? — викна в отговор Лесли. — Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Мъртви са, ви казвам! Всички гъбични мушици са мъртви!

Тъмнината отново го погълна. Изтри нов измацан с акари отвор в стъклото на шлема, но тъмнината пак го погълна, и отново, и отново, и отново. Пилотът на хеликоптера видя, че той изпитва затруднения, и се опита да приближи въжетата по-близо до него, но въжетата се завъртяха около него и шумно се блъснаха в пакета на гърба му. Подсъзнанието на Уилсън създаде образа на нещо голямо, застанало в тъмнината зад гърба му… което го дебне. Образът набъбна в него като някакъв ужасен набат и първичният, убийствен инстинкт взе превес. Втурна се напред с широко разтворени ръце, блъсна се в ствола на едно дърво и изкрещя. Падна тежко на левия си хълбок върху костите на господин Еймс. Усети как ребрата на стария пазач и част от таза му се впиват надълбоко в скафандъра, изправи се в тъмнината, спусна се стремглаво напред през някакъв къпинак, блъсна се в друго дърво, още веднъж падна на левия си хълбок, чу още веднъж пукота на счупени ребра — този път това бяха неговите собствени, претърколи се, надигна се отново на крака, опита се доколкото може да побегне пак, кракът му се препъна в една скала, получи фрактура на коляното и се сгромоляса на земята съпровождан от гадния звук на счупено, който го накара да разбере, че сега вече шлемът му е широко отворен.

Лещите на разположения на четири хиляди километра над него спътник, устремени към още хладната утринна пръст, засякоха една инфрачервена амебоидно разпръскваща се форма, на мястото, където се бе намирало стъклото на шлема на Уилсън. В разположения на другия край на континента, на седемстотин и четиридесет километра оттам контролен център в Атланта, следяха появяващите се по екраните биомедицински данни на Едуин Уилсън. Отначало се наблюдаваше увеличаване на неговия пулс, което продължи четиридесет и две секунди, а после пулсът внезапно спря. За щастие някой милостиво се бе сетил да изключи микрофона на Уилсън.