Чарлз Пелегрино
Прах (14)

13
В търбуха на звяра

Не се чуваше нито птича песен, нито шум от животни, докато Бил и Джанет изоставиха купчините прозрачни мрежи и колата си на пътя и започнаха да си проправят път към една изоставена църква. Единствените звуци бяха техните стъпки по прашния път и мъркането на радиатора на колата, останала зад тях, а също и плясъкът на Карибско море в подножието на мъничкия фар на тридесет-четиридесет метра от църквата.

Почти целият им ден премина в преобръщане на дънери и копаене на дупки в горската почва, в напразно търсене на яйца и ларви от насекоми. В момента те разширяваха своите издирвания, като се опитваха да намерят под мостове и под стрехите на сградите къде ли се криеха прилепите. Това разширено търсене също бе претърпяло неуспех. Все пак, докато кръстосваха острова, започваха все по-ясно да осъзнават размерите на нощното кръвопролитие: сякаш над Тобаго бе преминал някакъв призрачен прокобен облак, който беше поразил само някои къщи, без да засегне техните съседи. Изглежда, че повечето от жертвите бяха издъхнали в леглата си, без изобщо да се събудят. Това напълно се вписваше в характера на Desmodus. Всички ги знаеха като потайни промъкващи се създания, защото, ако налетяха на някой заспал на открито човек, то той го разбираше чак на сутринта, когато се събудеше потънал в собствената си кръв, шуртяща от незатворените рани. Но Бил никога досега не бе чул прилепите-вампири да нападат на толкова големи групи, че да предизвикат смъртта на човек, или пък да нападат будни и оказващи съпротива хора, а според все още непотвърдените доклади двама местни жители — възрастен кръчмар и неговата съпруга — били водили истинска борба, преди да загинат. Твърдеше се, че в спалнята били открити следи, че кръчмарят неколкократно е стрелял и зареждал револвера си, а след това е блъскал с оръжието по своите мъчители. Открили строшения на две револвер до неговото мъртво тяло. Край трупа на жена му открили счупен чадър.

Според Бил в това нямаше никакъв смисъл. Гигантски ята прилепи-вампири да нахлуват в къщите и да изтребват цели семейства? Ако не го беше видял с очите си, щеше да реши, че става дума за поредното новинарско безумие. Как тези животни, които досега се бяха опитвали незабелязано да открадват по малко кръв, изведнъж са станали толкова агресивни? Все едно че прилепите внезапно бяха претърпели някое от онези явления на кристализация, за които говореше Ричард Синклер — всички Desmodus накуп — и си бяха създали нов модел на поведение. В природата се срещаха едва няколко примера за подобна драстична промяна и един от тях вероятно се намираше някъде току под носа на Бил. А в природата именно изключението потвърждаваше правилото.

Всяко поставяне на изпитание на правилата на природата винаги носеше в себе си усещането за боязън и удивлението от чудото.

В това се състоеше неговата привлекателност.

Така стояха нещата: Бил разбра, че ако някой ден престане да понася тъмнината, ако полусляпото преминаване през новите граници се превърнеше по-скоро в неприязън към обитаващите тъмните ъгълчета сенки, отколкото в копнеж по тайнственото, за него ще бъде по-добре да излезе навън, при слънчевата светлина, и да престане да си вади хляба с изследователска работа. Границите на нощта никога не са били отворени за страхливците.

Насочване към нова плячка. Бил се замисли. Наистина не бяха отворени и за плахите. Почти вън от съмнение бе, че онова, което видя в кадрите от Лонг Бийч отпреди два дни и тук, на Тобаго, доказваше, че Desmodus са пренасочили своето внимание от кравите към хората. Като се вземе предвид и най-новото развитие на ситуацията: че прионовите микроби са се прикрепили към прилепите, вероятно напускайки някой вече изчезнал вид… общата картина ставаше все по-налудничава… и по-налудничава… Бил се надяваше да вкара мъничко здрав смисъл в това безумие, като открие поне един сборен пункт на Desmodus преди падането на нощта. В такъв случай с мъничко късмет би могъл да докопа четири-пет заспали прилепа и да ги изпрати с експресна поща до Атланта, за да се изследват за вируса на прионовата болест. Реши, че старата църква сигурно би изглеждала като подходящо място за рояка: цялата беше прогнила, дъските ѝ зееха, а боята се бе олющила. Била е построена по времето, когато на Тобаго съществували обширни плантации и многобройните им работници съставлявали местното паство. Но когато тази част на острова се раздробила на мънички семейни ферми, паството се пръснало навсякъде и изоставило тази патриархална структура, чийто дух и покрив започнали да рухват под собственото си тегло.

— Точно така — каза Бил. — Трябва да вземем свежа проба от жив прилеп. Остани в колата близо до мрежите и ще си в безопасност, ще се скриеш в колата и ще вдигнеш прозорците догоре. — Това беше неговият план, но планът бе…

— Смахнат — рече Джанет. — Това е смахнато. В момента вече трябваше да сме си у дома и да залостваме къщата.

— Не се притеснявай — отвърна Бил, а очите му се спираха на всяка дървена шина, сянка и люспи от боя под стрехите. — Мисля, че и двамата сме достатъчно умни да не оставаме навън по мръкнало.

— Да де, но това може да почака.

Погледът на Бил се спря на някаква кръгла и тъмнокафява форма в сенките. Сърцето му заби по-бързо и дишането му стана накъсано, докато не осъзна, че това е просто гнездо на оси — по всяка вероятност празно.

— Не, някой трябва да разбере дали тези прилепи са пълни с приони — каза той. — Някой трябва да разбере къде се крият. — И добави, размишлявайки на глас: — Искам да кажа, че сигурно са се събрали в някое място, достатъчно голямо да побере всички скапани прилепи. Макар че ако се замислим… те са толкова приспособими животинки, че може да се крият на хиляди различни места — почти навсякъде.

— Но ако се спират да спят под път и над път, досега все щяхме да срещнем няколко броя — отвърна Джанет.

— И аз това си мисля… така че нека последно проверим и това място.

В този момент пулсът и кръвното налягане на Джанет скочиха нагоре, предизвикани от изпомпването на адреналин и от онзи странен вътрешен глас, който се разкрещя в главата ѝ: „Опасност! Опасност!“

— Виж сега — каза тя. — Можем да го направим и утре. Можем да го направим по пладне, а още по-добре някъде към средата на утрото. Не бива да сме точно тук в момента. Ще се окажем в доста неблагоприятно положение. Силата няма да ни помогне, ако след залез-слънце ни налети огромно ято от непредсказуеми животни.

Бил поклати глава. Нямаше разумен отговор. Разпрострелите се по цели два континента събития бяха толкова чудовищно ненормални, че той пръв би признал колко му е трудно да ги обмисли трезво, което го караше да се подлага на рискове, които обикновено би избягнал.

— Гледай — каза той. — В момента сме тук. За нула време ще влезем, ще погледнем и ще излезем. Всичко това ще ни отнеме само десет минути и утре няма да сме принудени отново да си довличаме задниците чак дотук.

„Супер — помисли си Джанет. — Сами ще се натикаме в капана.“ Ако Крейвън или Лимардо се опитаха да пробутат подобна сцена в някой свой сценарий, публиката никога не би им повярвала. А Лимардо със сигурност не би тръгнал да пише нещо подобно. Просто това бе твърде глупава, твърде неубедителна постъпка: двама души, които би трябвало да са наясно с положението, пристъпват с широко отворени очи в бърлогата на вампира. Ако настоящото се случваше в Холивуд, то несъмнено зад затворените църковни порти биха ги дебнали десет хиляди гладни усти. В действителност Джанет не вярваше, че случаят е точно такъв, но си даваше сметка, че това, което правят, е много тъпо дори и по холивудските стандарти. Но ето че те наистина бяха на път да сторят голяма глупост. Когато стигнаха до стъпалата пред църквата, Джанет погледна към фара, стърчащ в края на пътя. Издигаше се едва на четири метра и половина над земята и човек трудно можеше да му даде гръмкото име „фар“, защото сградата представляваше просто един кух пиедестал, на чийто връх бе поставена мъничка лампа, заградена от тънки стъкла. Пазачът, който в момента варосваше пиедестала, за миг изостави заниманието си и помаха приятелски на семейство Шут. Бил отвърна на поздрава, но Джанет някак неясно усети, че махването е било просто жест. Нещо в начина, по който се движеше мъжът, я притесни, но не можеше да разбере какво, нито пък защо.

— Така, да приемем, че насекомите престават да се възпроизвеждат и изпадат в каталепсия — рече Бил ни в клин, ни в ръкав. — Онова, което ме плаши, е, че… Нека приемем, че кометите едно време са падали върху земята на всеки тридесет и три милиона години. И да речем, насекомите и някои други древни организми са се адаптирали към тези периодични сблъсъци, но до такава степен, че самото им потъване в продължителен сън довело до измиране на видовете и зануляване на биологичния часовник на Земята. А ако един ден кометите просто са престанали да се сблъскват с нас? Дали адаптивната им реакция ще просъществува и след това? Дали измирането на видове е неизбежно? Дали цикълът ще продължи и след като е изчезнала причината за неговата поява?

— Понякога ми се струва, че мозъкът ти аха-аха и ще се пръсне — отвърна Джанет. — А понякога си мисля, че вече се е пръснал.

Той се опита да отвори църковните порти, те заяждаха, но все пак подадоха, когато ги блъсна с рамо. Ръждясалите панти изскърцаха зверски и семейство Шут влезе в горещото, сенчесто помещение.

* * *

В Молитвения дом на свети Пий Х, в Плейнвю, Лонг Айланд, някой неизвестен художник бе издялал от дърво едно от най-оригиналните и най-незабравими олтарни разпятия. Исус беше представен в цял ръст, с поглед, взрян в паството, застанал така, сякаш всеки миг ще слезе от кръста и ще закрачи по въздуха. Художникът беше направил и две копия на своето произведение. Едното просто бе изчезнало нанякъде. Второто накрая се бе озовало на остров Тобаго в тази сега изоставена плантаторска църква. Широко отворените му очи гледаха със странно пронизващ поглед, ето защо, когато членовете на местната епархия напуснаха тези места, те не взеха статуята със себе си.

(Изоставена, но не самотна.)

Едно ново паство се бе сбрало около дървения Исус.

(„Ние сме в него, не над него…“)

Тълпяха се по тялото му, захващаха ципестите си лапички за други ципести лапички, вплитаха нокти и сухожилия в огромна прегръдка и по този начин създаваха една жива мембрана от мускули, кости и козина. Представляваха кошмарна конструкция от плът и кръв: форма на човешко тяло, съставена изцяло от Desmodus. Лицето му кипеше от животинската гмеж. Бузите му тракаха с гладния кух ритъм на самозаточващите се резци, а от всяка очна ябълка надничаха поне по три главички. Навсякъде в помещението стотици чифта уши трепнаха в унисон и се наостриха. Животинките внезапно се разбудиха и застанаха нащрек, а вниманието им се насочи към гласовете, долитащи откъм църковната врата.

— Понякога ми се струва, че мозъкът ти аха-аха и ще се пръсне…

А в пещерите на очите на Исус проблеснаха и премигнаха шест чифта очи на прилепи, след това се насочиха към семейство Шут, сякаш бяха две нормални очи. От двете страни на разпятието десет хиляди малки прилепови сърчица забиха по-бързо. Десет хиляди телца потръпнаха, протегнаха се и впръснаха антикоагулантни вещества по своите зъби.

Веднага щом прекрачиха прага, и двамата Шут познаха миризмата, беше същата плътна воня, от която дъхът секваше. За един миг, за един кратичък миг рефлексът да застине неподвижно пред невероятната гледка надделя над Джанет. Вонята тук бе по-силна, отколкото в дома на Колбъртови, много по-силна. Тук трябваше да са се събрали повече от хи…

Тя сграбчи ръката на Бил и започна да го влачи към изхода, но той се издърпа и изненадващо пристъпи навътре в бърлогата на Desmodus.

— Да не си полудял? — прошепна тя.

— Шшт! — бе неговият отговор.

Слънцето все още светеше над хоризонта и въпреки че в църквата бе сумрачно и закрито, през разбитите прозорци проникваха почти хоризонтални снопове светлина. В лъчите танцуваха частици прах. Когато очите му привикнаха с полумрака, Бил започна да различава подробностите. Ужасяващите подробности. Нещо потръпваше и се гърчеше над олтара, сякаш нечие наистина живо тяло бе покачено на разпятието, но той разбра, че…

(„Това е невъзможно…“)

— Исусе… Христе… всемогъщи — прошепна той. Високите кулички от двете страни на олтара бяха оживели. Цялата стена бе оживяла.

Бил направи двадесетина крачки по централния кораб.

— Какво правиш? — каза Джанет. — Давай да се разкараме оттук!

— Уау! Уау! Чакай малко. Трябва да видя това. Няма да ни нападнат, след като сме изправени и се движим.

Тези думи едва бяха излетели от неговите устни, когато един прилеп се откъсна от бедрото на Исус, плесна с криле и това отприщи порой от хаос, който с удивителна скорост се разпространи от кръста към разположените от двете му страни кулички. От олтара заприиждаха прилепи на талази, сякаш от нечие прерязано гърло на тласъци започна да изблика кръвта. Облаци от прилепи се завъртяха по пода в предната част на църквата, подскачаха, пълзяха и се катереха по скамейките, докато Бил тръгна назад, а някакъв тъничък гласец в главата му започна да крещи: „Прилепи-вампири, не правете това!“

— Какво каза? — попита Джанет.

— Няма значение. БЯГАЙ!

И те побягнаха, Бил чу как живата маса Desmodus задраска по скамейките, по пода и в скритите кьошета, като образува две линии на настъпление от двете му страни, пресрещащи се при разпятието и напредващи подобно на стени, подобно на вълните на Червено море, разтворило се някога пред Мойсей. „Толкова са много! — крещеше гласът в главата му. — Прилепите-вампири не се събират на толкова големи ята!“

Обаче се събираха в момента само на шест метра пред него… и вече се катереха по краката на Джанет! Тя почти бе стигнала до вратата, почти бе успяла да излезе на открито, в слънчевата светлина, но не…

Някакво движение от лявата му страна, което той по-скоро усети, отколкото съзря, му подсказа, ме преследвачите вече го застигат, че щяха да се изсипят заедно с него през отворената врата и да я подгонят. Хиляди пискливи гласчета му подсказаха, че са се надигнали до нивото на очите му, че се надигат подобно на призовани духове, за да се затворят като светотатствена аура над главата му. Пред него имаше само един изход…

— Бягай — изкрещя отново той, после с цялото си тяло натисна крилата на вратата и затвори прохода зад нея.

— Бил?

Настана тайнствена тишина — връзката с него бе загубена за вечни времена.

— БИЛ!

Тя стоеше на стъпалата пред църквата, мачкаше прилепите по краката си, обливана от редките лъчи на следобедното слънце, което ставаше все по-мътно и обгръщаше пътя във все по-плътни сенки, подобни на ония, които лежаха от другата страна на вратата.

— БИЛ!

Проклятия и викове: „БЯГАЙ… БЯГАЙ…“ Задушавани. Отслабващи.

А слънцето залязваше зад ръба на земята. А краката ѝ бяха покрити с кръв. А пръстите ѝ бяха нарязани от острите нокти и резци. Когато ослепителните слънчеви лъчи се отдръпнаха от повърхността на Карибско море, първата разузнавателна вълна на Desmodus прошумоля и се изсипа от цепнатините в стените и прозорците.

— Насам! — извика нечий глас. — Побързайте! Тук е безопасно!

Докато тичаше през калния път към пазача на фара, изпадна в някакво полуреално вцепенение, но не престана да откъсва прилепите от тялото си и да вдигна окървавени ръце да защити очите си.

Само след няколко секунди, които ѝ се сториха безкрайни, стигна до фара и пазачът открехна вратата; тя се облегна на металната стълба в средата на кулата, а пазачът откъсна последните прилепи от нея и ги стъпка и тя внезапно почувства как една длан сграбчва ръката ѝ и видя на три метра над себе си как отвъд полираното стъкло на покрива безшумно трепкат множество крила…

„Проклетата генетична бомба на Бил“ — се развика странният ѝ вътрешен глас.

„Бил!“, понечи да изкрещи тя.

„Трябва да приберем Бил!…“

Но устните ѝ останаха неподвижни, а очите ѝ не издържаха повече отворени и тя усети как изпада в безсъзнание дори и когато хватката на пазача панически се затегна около ръката ѝ. Вцепенение. Сладко вцепенение. И мрак. Вцепенение. Мрак. Слънцето се търкулна зад хоризонта. Ятото се вдигна в небето.