Чарлз Пелегрино
Прах (1)

Пролог
Дяволският черен рояк

Есента на 65 566 699 г. пр.Хр.

Късен период креда

Първа фаза

Те се притискаха към горската пръст, наблюдаваха, изчакваха.

Не бяха чиста проба бозайници, защото, противно на своите родственици, снасяха яйца в дълбоки дупки и се хранеха с корени.

Не бяха и земноводни. Не познаваха мъките на студенокръвните — нито копнежа им по обедното слънце, нито пък импулса да избягват сенките.

Наблюдаваха.

Отвъд големия залив мързеливо се стелеше димът от седем умиращи вулкана и закриваше по-голямата част от онова, което по-късно щеше да се превърне в остров Манхатън и окръг Насау. Заливът беше спокоен като зехтин, край тропическия плаж на Ню Джърси вече не кръжаха групи птерозаври, защото цялата риба си бе заминала. Беше настъпил брачният период за летящите сориани^[1], но из широките пространства на северното полукълбо все още не пееше нито един птерозавър. Кореноядните предпазливо задушиха въздуха и наостриха мустаци.

Наблюдаваха.

Изчакваха.

Един невиждан досега враг за кореноядните се приближаваше през големия залив от юг, откъм бреговете на вътрешното море, което някой ден щяха да нарекат Марлборо Плейнс^[2] заради отлагащите се в него тлъста кал и варовита глина.

Придвижваха се сред палмите, сякаш земята им принадлежеше — два орнитомимида, щраусови динозаври, с остри клюнове и бързи задни крака, напастта на Ню Джърси. Раменете на майката се извисяваха приблизително на 90 сантиметра над земята, а разстоянието от клюна до опашката ѝ беше двойно по-голямо. Ръстът на малкото бе едва наполовина на нейния, но то я следваше без проблеми, придвижваше се в тръс, по-бърз от конския — способност, останала засега само латентна у кореноядните и тяхното племе — а можеше да препуска и в галоп.

Утринната роса се бе изпарила преди часове и въздухът беше достатъчно сух, за да изсуши веднага избиващата по бягащите им тела пот, като отнемаше излишната телесна температура и не позволяваше двата сориана да се сварят в кипналите си вътрешни течности. Най-близките им родственици бяха земноводните, но майката подобно на бозайник непрестанно следеше детето си и никога не се отдалечаваше на повече от един-два метра.

Слънчевите лъчи продължаваха да проникват през високите палми, когато те достигнаха до северния бряг и в пълен синхрон забиха пети в пръстта и спряха, вдигайки облак прах и сухи листа.

От лявата им страна сред сините глухарчета се раздвижи нещо, което привлече погледа на по-голямото животно, очите ѝ бяха жълти като на котка, дългият ѝ врат описваше широки дъги. Тя се преви напред и без да отделя очи от ивицата глухарчета, хвана една мида с три тънки пръста. Даде сигнал на малкото си, като наежи хамелеоновата кожа от едната страна на тялото си, чиято черно-бяла зеброва шарка се превърна в нещо подобно на неразбираемо йероглифно писмо. Малкото прочете гоблена от линии и форми на левия хълбок на майка си, сякаш четеше бележка.

Нищо видяно на нашата земя до този момент не може да има дори далечна прилика с детайлно ясните съобщения, които в този момент протичаха между двата сориана. Кожите им блестяха с милиони светлинки, сякаш посипани със скъпоценни камъни. Цветовете преливаха от турскосиньо, седефен ултрамарин, рубиненочервено и кварцово бяло до черно сапфирено. Малкото разбра, че трябва да върви след нея и да наблюдава отблизо. С проблясък по кожата сигнализира на майка си, че ще прави каквото му е казано.

Тя тръгна направо към туфата глухарчета и започна да кълца земята с острия ръб на мидата. Кореноядните бяха големи почти колкото мидата, но не искаха да предадат своята туфа. Един се надигна, изсъска и я захапа за пръста. С безстрастен удар тя прекара мидата през средата на тялото му, срязвайки го на две. Другите кореноядни разбраха намека и се спуснаха в дупките си.

Дори преди да отмести тялото с носа си, тя подуши неприятната миризма. Кореноядните далеч не бяха любимата ѝ храна, но все пак тя прибра двете половинки с клюна си. Насекомоядни тритони, жаби и най-малките и крехки динозаври бяха сред любимите ястия на майката сорианка, но с всяка изминала седмица ставаха все по-редки. А и те не бяха единствените, които изчезваха с напредването на лятото. Ако не се броят случайните термитници, вече не се дочуваше цъкане и бръмчене на насекоми и по листата на глухарчетата и поансетиите, палмите и хибискусите не се забелязваха дупчици или петънца. Безупречната им повърхност изглеждаше неправилна и ужасяващо не на място.

Майката смачка и сдъвка кореноядния. След това около гърлото ѝ проблесна червено, с което сигнализира на малкото си, че е време за хранене. То се приближи, долепи муцуна до нейната и тя изсипа мекото месо в гърлото му, като запази за себе си само костите и козината. Като приключи с храненето, тя отново атакува дупката на кореноядните, кълцаше с мидата и копаеше с пръсти, докато не я заболя лапата.

Малкото гледаше как най-после майка му внимателно достигна до малка кухина, осеяна с гроздове яйца. Като побягнаха, за да си спасят живота, косматите животинки изоставиха след себе си малко потенциално угощение. Докато оглеждаше доколко са се втвърдили яйцата, тя със задоволство установи, че жълтъците им са още свежи и меки, изпълнени с неизползвани хранителни съставки.

Тя му подаде целия грозд и когато то я погледна, искрейки удивено с цитринов и топазов блясък, тя му сигнализира, че не е гладна. Това, разбира се, беше лъжа. И докато я гледаше, то погълна на две хапки угощението, без да си дава сметка за глада, който тя се опитваше да изхвърли от съзнанието си, защото никога преди това не я бе виждало да лъже. В тези дни на глад тя щеше да поеме точно толкова храна, колкото бе необходимо, за да оцелее, и така да запази живота на своя син.

(Само ако…)

Това е най-жалкото усещане, което някое съзнателно същество, било то човек или сориан, някога ще познае: само ако…

Само ако природата не бе избрала точно този момент да отвърже глада и хаоса след някакъв ужасен спазъм на зложелателство, тогава би било възможно да допуснем, че родът на кореноядните никога нямаше да управлява Земята и че кракът не на бозайник, а на сориан щеше да стъпи един ден на Луната.

Само ако…

Те продължиха трудното си пътуване на югозапад в търсене на нещо за ядене. Малко след залез достигнаха до онази част на гората, където листата бяха покрити с дупки и петънца. Майката спря, взе шепа благоуханна почва, помириса я и я захвърли настрана. По левия ѝ хълбок проблесна сигнал за внимание и синът ѝ тихичко изскимтя в отговор.

Нарастващата ясна луна изгряваше. Лунните лъчи проникваха през голите мъртви клони на едно дърво, проникваха през десетки хиляди голи дървета и достигаха до бързо ерозиращата, оголена почва, изпълнена със зловонието на загниващите бели паяжини. Докато оглеждаха умиращата гора, майката се стресна от тих шум изотзад. Тя веднага се обърна, големите ѝ очи се взираха от дърво на дърво. Видя как обширната опустошена земя, която току-що бяха пресекли и която тя бе взела за дъно на изсъхнало езеро, внезапно като по чудо се изпълва с вода. Повърхността на езерото се движеше подобно на мъгла, но бе по-черна, отколкото би могла да бъде някоя мъгла и приближаваше подобно на приливна вълна.

Осъзна, че в момента се намират на хълм, който ненадейно се е превърнал в остров и че фалшивото езеро се плиска само няколко крачки по-долу, увеличавайки още повече своите размери. Кожата ѝ просветля от ужас, краката ѝ се превърнаха в натегнат трамплин, искаше да избяга. Въпреки това сигнализира на малкото си да остане на високо, а тя самата, без да знае защо, се доближи до езерото. За момент стигаше до глезените ѝ. Създаваше усещане по-скоро за плътен прах, отколкото за течност или за мъгла. Разтвори се край краката ѝ като живо, дишащо същество, което я гъделичкаше. След малко достигна до коленете ѝ и когато тя почеса крака си с лапа, усещането за гъдел както и моментната ѝ надежда, че е в безопасност, се стопиха с отчайваща бързина.

Остра болка избухна в краката ѝ, когато езерото, събирайки силите, се затвори около нея, потопи я, захапал безмилостно и се отправи към малкото. Тя успя да отскочи, блестящ, но напразен опит, в който краката ѝ се откъснаха от повърхността, но езерото я сграбчи като голяма черна вълна и падайки надолу, тя изчезна в ужасен порой от кръв.

Приливът се нахвърли яростно да се храни с тялото на майката сорианка и отстъпи от нейното малко, като за кратко време му отвори тясна пътечка за бягство. Но то не избяга, за да се спаси. Чакаше я да изплува, остана твърде дълго до нея, без да разбира изцяло какво означава смъртта, неспособно и нежелаещо да приеме края.

Само ако…