Катрин Смит
Невинна съблазън (9)

Осма глава

Роуз успя да избягва Грей през по-голямата част от съботния ден. Събуди се късно и закуси в стаята си — препечени филийки със сладко, чиния с яйца и бекон и каничка гъст горещ шоколад. Потиснатото й настроение може и да убиваше апетита й, но гневът й го разпалваше. Днес тя определено беше гневна. Не само на Грей, но и на себе си.

Но си обеща, че няма да мисли за това. Нямаше смисъл. Беше допуснала грешка, която осъзна и без Грей да й натрива носа. Сега можеше единствено да продължи напред.

Виждаше две възможности пред себе си. Можеше или да преследва Грей и да се прояви като още по-голяма глупачка, или да вложи цялата си енергия и усилията си в това да си намери съпруг, който да харесва поне толкова, ако не и повече от него. Дали щеше да бъде достатъчно благородна да не го дразни с успеха си? Съмняваше се.

Едва ли щеше да бъде толкова трудно да намери човек, който да я обича. Не беше ужасна личност, макар открито да си признаваше, че е своенравна и понякога разглезена. Въпреки това бе с добро сърце, достатъчно привлекателна и с голяма зестра. Това все трябваше да е достатъчно, за да привлече някого. Вероятно единствената причина да е толкова привързана към Грей беше неговата изключителна добрина към семейството й, а и той беше и единственият мъж, с когото бе разговаряла на различни теми през последните три години.

Щеше да започне с търсенето си днес.

След като закуси, стана от леглото, наля си още една чаша шоколад, изкъпа се и позвъни на Хедър. Когато приключи с тоалета и прическата си, бе почти обяд и беше време да се види с Ева. Двете щяха да отидат на пазар на Риджънт Стрийт заедно с майките си. Роуз имаше нужда точно от нещо подобно да я разсее, а фактът, че щеше да харчи парите на Грей, щеше само да направи преживяването още по-хубаво. Ако това я правеше покварена — така да бъде. Щеше да бъде щастлива да е покварена до дъното на душата си. Гордостта й бе наранена, чувствата й — потъпкани, а сърцето й — разбито. Нямаше значение, че сама си беше виновна за цялата бъркотия, макар и Грей да не беше напълно невинен. Ако тя имаше собствено богатство, щеше да харчи него, но вместо това беше безполезна малка женичка, напълно зависима от своя благодетел, или от съпруга си след време. Затова щеше да се възползва от богатството на Грей и щеше да се опита да не мисли за това, че той се беше възползвал от чувствата й.

Той знаеше! Колко ли се е присмивал на глупавото влюбено момиченце.

Роуз поклати глава. Нямаше повече да мисли за това. Грей не й се беше присмивал. Всъщност той изглеждаше точно толкова наранен, колкото и тя.

Добре, стига толкова самосъжаление!

Роуз прикрепи помпозната си широкопола шапка с фуркети към прическата си, а след това взе дамската си чанта и ръкавиците си. Носеше рокля за разходка в шоколадово кафяво и розово, с декорации от бледозлатиста коприна и високо деколте. Ръкавиците и ботите й бяха в подходящ златист нюанс. Изглеждаше доста елегантно, ако трябваше да бъде честна.

Пристигнаха на Риджънт Стрийт преди актуалните за пазаруване часове между два и четири следобед, защото се опитваха да избегнат навалицата, която се струпваше в магазините и около тях и правеше придвижването почти невъзможно. За много хора тази улица беше точно мястото, на което да отидеш, за да огледаш хората и да бъдеш огледан от тях, точно както и Хайд Парк, така че не беше необичайно млада дама и придружителката й да спрат по средата на улицата, за да могат дамата и ухажващият я джентълмен, когото са срещнали, да разменят няколко думи.

Въпреки ранния час, улицата преливаше от хора, дошли да напазаруват или просто да се разходят из магазините със задължителната си свита от камериери и камериерки, които да носят покупките им.

Нито Роуз, нито Ева товареха камериерките си с подобни задачи. Роуз си купи чифт ръкавици и нов парфюм от най-известната лондонска парфюмерия, удостоена с не едно отличие през годините заради майсторството на своя собственик. Ароматът беше наистина невероятен и си заслужаваше всяко пени, а ръкавиците щяха да бъдат съвършеният завършек на тоалета, който възнамеряваше да облече за разходката си с Келън този следобед.

По-късно си купи и две нови ветрила, защото бяха изящно изработени и очевидно по последната мода от Париж.

След още една обиколка младите дами грижливо прибраха покупките си в багажното на каретата и се отправиха към дома сред засилващия се трафик. Придвижваха се по-бавно и от охлюви, но Роуз не се дразнеше. Тя беше прекалено заета да наднича през малкото прозорче, за да огледа всички дами, излезли на разходка именно с цел да бъдат огледани и оценени по достойнство.

Ева и лейди Ротшилд се разделиха с тях на входа на Рейтън Хаус с уговорката, че ще се видят отново в понеделник на играта на карти у лейди Карлайл. Роуз целуна приятелката си сърдечно и побърза към дома с майка си, за да се преоблече за чая. Семейството на Грей щеше да се присъедини към тях съвсем скоро. Единствено заради тях Роуз нямаше да се престори, че има главоболие, за да дочака Келън на спокойствие в стаята си.

И понеже не беше в характера й да бъде груба, тя забърза нагоре по стълбите към стаята си, преоблече се бързо в жълтата си чаена рокля, оправи прическата си с помощта на Хедър, избра подходящи пантофки и чифт златни обеци и слезе обратно точно навреме, за да се присъедини към гостите на задната тераса.

Едва пристъпила на слънчевата, пропита с аромата на рози тераса, и до нея изникна усмихнат джентълмен.

— Лейди Роуз, позволете да отбележа, че ставате все по-очарователна всеки следващ път, в който ви виждам.

Ако беше някой непознат, тя със сигурност щеше да се смути, но тъй като комплиментът идваше от Арчър, по-младия брат на Грей, Роуз просто се усмихна в отговор и го хвана под ръка.

— А вашето зрение чувствително отслабва, сър.

Арчър се наведе да й целуне ръка.

— Ако съм заслепен, то е единствено от вашата красота.

Роуз се разсмя, зарадвана от приятното му чувство за хумор и палавите пламъчета в ясносините му очи. Той беше толкова по-открит и общителен от Грей, толкова по-жизнен и винаги готов да флиртува. И въпреки това приликите между двамата не можеха да се отрекат, макар чертите на Арчър да бяха малко по-остри и фини.

Как ли би се почувствал Грей, ако решеше да го замени с брат му? Не, това беше твърде долно, дори само да си го помисли.

— Внимавайте с комплиментите, сър — предупреди го тя закачливо. — Ловувам за съпруг, ако не сте информиран.

Арчър се ококори в престорен ужас.

— Не го казвайте! — След това се наведе доверително близо до нея и прошепна: — Брат ми наистина ли е достатъчно глупав, за да ви позволи да му се изплъзнете?

Стомахът на Роуз се сви от сериозния тон на гласа му. Когато срещна погледа му, откри само искрена загриженост и неподправено безпокойство.

— Опакова багажа ми, докато си говорим.

Той се разсмя сърдечно и гръмко, като с това привлече към тях вниманието на всички присъстващи на терасата, включително и на по-големия си брат.

— Има ли вероятност да присъствате на мюзикъла на Дуейн следващата седмица, лорд Арчър?

— Да, ще присъствам — отвърна той, отново сериозен. — Макар да ме побърква дори само идеята да вляза в това гнездо на усойница. Ще придружавам майка и Бронте. Понеже няма доказателство за онова, което се смята, че тази жена причини на брат ми, майка отказва да я игнорира. Не иска да падне до нейното ниво.

Беше истинско облекчение за Роуз да разбере, че и той ще бъде там.

— А бихте ли придружил майка ми и мен, сър?

Той я удостои с лукава усмивка.

— Скъпа моя лейди Роуз, да не смятате да ме използвате, за да накарате брат ми да ревнува?

— Разбира се, че не! — Беше напълно искрена в изявлението си. — Бих искала да използвам познанията ви за порядъчните ергени и умението ви да ободрявате духа ми. Ако това случайно подразни брат ви — толкова по-добре.

Той отново се разсмя. Този път Грей ги изгледа открито неодобрително. Роуз му се усмихна и помаха.

Арчър намести ръката й върху своята и галантно я поведе към масата, където останалите се наслаждаваха на прекрасния ден и изобилието от сандвичи, сладки, бисквити и други десерти, приготвени специално за чая. В центъра на масата имаше и голям димящ чайник.

— И на какво толкова се смеете — попита ги Грей, когато приближиха.

Арчър се усмихна на брат си, без дори за миг да се смути от резкия му тон.

— Лейди Роуз току-що прие поканата ми тя и прекрасната й майка да ни придружат на мюзикъла на Дуейн следващата седмица.

Грей се напрегна. Беше мимолетно стягане на мускулите му, като потръпване на висока трева от вятъра, но Роуз го забеляза, а бе готова да се обзаложи, че и Арчър също.

— Колко мило — отвърна Грей учтиво, но Роуз вътрешно потръпна от студенината на тона му. Той се обърна към майка си. — Майко, би ли ми сипала още чай?

Повече не погледна към Роуз.

 

 

В четири и половина Роуз помоли да я извинят и отиде да се преоблече за разходката си с Максуел. Грей наблюдава оттеглянето й със стисната челюст. Когато тя се върна двадесет минутки по-късно в тъмнозелен велурен костюм за езда с кокетна шапка с пера и идеално пасващи ръкавици, той буквално изскърца със зъби. Разбира се, че тя изглеждаше зашеметяващо. И всичко това заради проклетия Максуел.

Знаеше, че няма право да ревнува. За съжаление, това не му помагаше да отпъди досадното чувство на жестока ревност, което го разяждаше отвътре. Цялото му същество крещеше, че Роуз му принадлежи.

— Не исках да тръгвам, без да се сбогувам — обясни тя мило на майка му и сестра му. Те и двете я обожаваха, разбира се. И вероятно щяха да продължат да я обичат, дори и да знаеха, че го е съблазнила.

Защото всъщност той беше наранената страна в този случай. От него се бе възползвала умела съблазнителка, с която той очевидно не можеше да се мери.

Стегни се, за бога, Рейтън! Звучиш като малко хленчещо момиченце!

Максуел беше точен до минута и Уестфорд бодро обяви пристигането му. При вида на младия мъж Грей почувства как цялото лице — от белега до връхчетата на насилената му усмивка — започва да го боли. Максуел едва ли бе на повече от двадесет и девет. Той беше висок и набит, но и достатъчно чаровен, за да не изглежда заплашително. Почти като Грей на неговите години, макар че той бе по-скоро вълк, който успяваше да мине за питомно домашно кутре. Не беше сигурен, че същото бе валидно за Максуел.

Нямаше друг избор, освен да се здрависа с младия мъж, да си поговори любезно с него за незначителни неща, а след това безучастно да наблюдава как с Роуз се хващат под ръка и тръгват, ухилени като лунатици.

Седнал започна да масажира челюстта си, за да се отпусне, когато майка му заговори:

— Тя е такова прелестно момиче, лейди Марсден.

Камила засия.

— Тя е невероятна опора за мен, откакто съпругът ми почина, но децата винаги са това, вярвам ще се съгласите, Ваше благородие.

Майка му се усмихна тъжно. Бяха изминали десет години от смъртта на баща му, но Грей знаеше, че още й липсва. Така щеше да е винаги.

— Съгласна съм, скъпа, така е. — Тя отпи от чая си. — Младият мистър Максуел е наистина подходяща партия.

За миг по лицето на Камила пробяга неприязън от споменаването на Максуел и Грей беше готов да я разцелува.

— Той не се поколеба да я изостави последния път, когато я ухажваше, така че предпочитам да запазя преценката си, докато не докаже, че е променил лошите си навици, в което имам известни съмнения.

— Много мъдро — побърза да я подкрепи Грей, игнорирайки саркастичния поглед на брат си.

— Няколко години могат да променят един мъж до неузнаваемост — забеляза Арчър.

Грей сви рамене безизразно.

— Или напротив. Някои мъже са просто по-възрастни момченца, които никога няма да бъдат способни да поемат отговорност за действията си и техните последици.

— А други обвиняват обществото и предпочитат да се крият като страхливи мишки до края на живота си — усмихна му се Арчър в отговор.

Ако бяха сами, Грей нямаше да се поколебае да го удари. Но понеже бяха в компанията на дами, той обузда гнева си и си наложи да преглътне болезнената забележка на брат си.

По-неприятен беше единствено фактът, че част от него знаеше колко прав е Арчър. Грей стана и се отдалечи от масата, когато жените заговориха отново. Приближи се към парапета на терасата и потупа по рамото Бронте, която се бе облегнала и рееше поглед над поляната. Тя му се усмихна лъчезарно в отговор — твърде млада, за да разпознае в него задника, който всъщност беше. За нея той беше грижовният и добронамерен по-голям брат, който обичаше да я закача и глези, когато му се отдадеше възможност.

Грей не очакваше с нетърпение деня, в който мнението й за него щеше да се промени.

Застанал до две от колоните на терасата, Грей плъзна поглед по градината пред себе си. Съвършено поддържана, тя се гордееше с различните екзотични растения и дървета, които криеше в алеите си. Статуи на богове и богини довършваха ансамблите от пейки, беседки, клонки, листа и цветове, които предоставяха прохлада и отмора в горещите дни. Той познаваше всеки сантиметър от градината, но не можеше да извика образ, ако затвореше очи. Единственото, което виждаше, бе образът на Роуз, излегната на одеялото с палавото си четиво и непристойните й въпроси.

За какво ли си говореха двамата с Максуел в този момент?

— Дължа ти извинение. — Арчър се приближи и застана до него, гледайки градината. — Не трябваше да правя онази забележка. Не беше честно от моя страна.

— Казвал си и по-лоши неща — сви рамене Грей.

— Вярно, но винаги са били верни.

Той се засмя.

— Не съм сигурен, че сега си по-далеч от истината.

— Ти си много неща, но определено не си страхливец, братко.

— Това е, защото си по-млад от мен и нямаш обективна представа за силните и слабите ми страни.

— А понеже ти си по-възрастен, имаш ясна представа за достойнствата и слабостите ми, така ли?

— Само за слабостите ти — отвърна Грей с широка усмивка. — Засега нямам никакви доказателства за наличието на твои достойнства.

Брат му се засмя сърдечно.

— Копеле — промърмори по-скоро на шега.

— Без съмнение — съгласи се Грей, а после продължи по-сериозно. — Познавам слабостите ти, Арч. Винаги си имал специално отношение към красивите госпожички, особено към онези в беда.

Арчър се намръщи.

— От училище не съм се опитвал да спася никоя.

— Дори и така да е, длъжен съм да те помоля да стоиш далеч от Роуз.

Брат му застина с повдигнати от учудване вежди и го изгледа изпитателно.

— Това предупреждение за мое или за нейно добро е? Или може би за твое?

Грей се намръщи.

— За доброто на всички ни. Тя няма нужда ти да я спасяваш и би си омъжила за теб единствено защото…

— … напомням за теб, знам. — Арчър се ухили от изненадата на Грей. — Може би и аз имам известна обективност на преценката си, братко.

— Може и така да е — съгласи се неохотно Грей и се извърна.

Арчър го потупа по рамото.

— Не се притеснявай. Нямам намерение да се възползвам от лейди Роуз. Дори и да се захласвах по нея, не съм чак такъв идиот да я ухажвам, когато видимо сърцето и интересите й са насочени към друг. А и ме мързи прекалено много да се опитвам да променя мнението й. Но не съм сигурен, че и с Максуел е така.

— Стига да се отнася към нея с уважение — не ме е грижа. — Болката в челюстта на Грей се завърна. — Всъщност му пожелавам целия късмет на света. — Можеше поне да се опита думите му да прозвучат искрено. — Обещах на баща й, че ще се погрижа да се задоми щастливо. Щастието й е единственото, което има значение.

Арчър го изгледа със съжаление.

— Ако това беше вярно, старче, досега сам щеше да си се омъжил за нея. Може би е редно да се запиташ какво е по-важно за теб от нейното щастие. Сигурен съм, че има нещо и то със сигурност не е твоето собствено щастие.

Останал без думи, Грей остави брат си да се отдалечи. Самият той остана да се взира в градината, докосвайки несъзнателно с пръсти белега на лицето си.

 

 

В пет следобед градът бе изгубил голяма част от обедната си горещина, но въпреки това Хайд Парк миришеше на суха земя, трева и оборски тор — аромат, който някак странно приятно се разнасяше по всички алеи от следобедния бриз. Дамите носеха шапки и слънчобрани с дантели, за да предпазват нежната си кожа, и щяха да продължат да се разхождат така до залез.

Роуз не беше изключение от това правило. Докато се излягаше удобно на възглавничките в каретата на Келън, лицето й бе засенчено от копринено чадърче и периферията на модерната й шапка. Сянката и ветрецът я предпазваха от горещината и й позволяваха да се наслаждава на разходката както подобава.

Улицата, която водеше към парка, бе пренаселена от карети, коне и пешеходци, но все пак не толкова, колкото се очакваше да бъде след няколко седмици. Бе едва началото на Сезона и не всички се бяха завърнали в града. Скоро обаче щеше да бъде почти невъзможно да се бърза по улицата, макар че това никога и не се налагаше, защото идеята на разходките в Хайд Парк и придвижването до него беше да бъдеш забелязан. Бързането беше несъвместимо с подобно изискване.

А Роуз беше повече от щастлива да бъде забелязана навън в този ден. Нека всички се дивят и маят на факта, че отново се разхожда с Максуел. Нека да обсъждат евентуалните причини и да се питат дали той ще възобнови ухажването си след толкова години. Роуз не се интересуваше от това. Грей й беше поръчал да излезе и да си намери съпруг.

Нека никой не можеше да каже, че тя не следва заповеди. Вероятно дори Грей щеше да прочете за днешната й разходка в светските страници, ако изобщо ги четеше.

До нея Келън седеше с изправен гръб, строен и напет в тъмнокафявия си костюм за разходки. Нито прашинка не полепваше по сакото и панталоните му, нито по шапката и правите му рамене. Тъмните му очи гледаха ведро, а когато й се усмихнеше със съвършените си зъби, Роуз си даваше болезнена сметка, че нейните далеч не са толкова идеални.

— Да разбирам ли от изражението ти, че си прекарваш добре? — попита я той, докато умело направляваше каретата по алеите на парка.

Роуз се усмихна лъчезарно в отговор.

— Да, благодаря ти, че ме покани.

Доброто му настроение като че ли помръкна и той отклони поглед към пътя пред тях. Разминаха се с джентълмен на разкошен бял жребец и дама на кротка сива кобилка.

Когато Келън заговори отново, гласът му бе приглушен, за да бъдат думите му достъпни само за нейните уши.

— Роуз, има нещо, което отдавна искам да обсъдя с теб.

Сърцето й се сви от неприятно предчувствие. Със сигурност нямаше намерението да й предложи толкова скоро, нали? И не пред толкова хора! Що за глупачка бе дори да си го помисли!

И дори по-голяма да се изплаши, както бе направила.

— Разбира се, мистър Максуел. Можеш да ми кажеш каквото си пожелаеш.

— Винаги си била толкова сговорчива — забеляза той спокойно. — Не разбирам защо още не си ми казала да се разкарам от живота ти.

Тя не се сдържа и се засмя.

— Освен очевидния факт, че никога не бих използвала подобен език към когото и да било?

— Дори и така да е — погледна я той с искрящи очи, — аз съм поласкан, че ме приемаш. Преди години се държах непростимо с теб, а сега ти се държиш все едно нищо не се е случило.

Роуз завъртя дръжката на чадъра в ръката си.

— Не можем да променим миналото, мистър Максуел. Действително щях да бъда много по-щастлива жена, ако можех. Но сега всичко, което можем да направим, е да продължим напред.

Веждите му се сключиха въпросително.

— Означава ли това, че ми прощаваш?

Тя отново се засмя.

— Да, прощавам ти. Разбирам защо трябваше да се откажеш от ухажването ми след нещастието на баща ми и не те виня за това.

— Ти си прекалено добра. — Келън поклати глава.

— Не — настоя тя рязко. — Не съм. — Господи, ако само знаеше колко лоша може да бъде тя! Разбира се, ако се бракосъчетаеха, щеше да открие това в първата им брачна нощ, нали? Или тя можеше да успее да го заблуди в невинността си? Нямаше да е правилно, но така щеше да пощади чувствата му и да опази тайната си. — Но мога да бъда много практична, когато ситуацията го изисква.

— Заради това ли си с мен тук сега? — попита той развеселен. — По практични причини?

Роуз се усмихна кокетно в отговор.

— Може би. А може и да искам да дам на клюкарите храна за размисъл.

Келън се разсмя сърдечно.

— Липсваше ми чувството ти за хумор, Роуз. Винаги си знаела как да ме разсмееш.

— Така е — тя отново завъртя чадърчето си. — Ти също. Радвам се, че отново сме приятели.

— Приятели — повтори той. — Това ли сме?

Отдавна не беше флиртувала с мъж, без да има сигурността и очароването на копринена маска, но вярваше, че не е забравила как се прави.

— Засега.

Двамата се усмихваха един на друг, докато каретата се плъзгаше бавно по засенчената от дърветата алея и Роуз почувства прилив на надежда в сърцето си. Явно емоциите й не бяха изцяло подвластни на Грей и това я караше да се чувства безмерно щастлива. Беше невероятно, че е способна да се радва на компанията на друг мъж, макар и да не му вярваше. Но тя не вярваше и на Грей, вече не, и си беше обещала, че никога повече няма да се довери на мъж сляпо, без той да се е доказал достоен за доверието й.

Доверието, както и сърцето й, се отдаваше лесно и лесно се губеше, а тя беше изморена от разочарованието, което следваше. Не че животът й бе особено тежък, напротив, но досега всеки мъж, на когото се бе доверявала по един или друг начин, бе успявал да я разочарова — умишлено или не.

— Здравейте, лейди Роуз, мистър Максуел. — Към тях се приближаваше лейди Дуейн, възседнала разкошен арабски жребец, чиято грива и осанка чудесно подчертаваха собствените й качества. — Прекрасен ден за разходка, нали?

— Здравейте, лейди Дуейн — отвърна Роуз любезно. — Наистина е така.

Заговориха се, както повеляваше етикетът, защото нямаше да е учтиво да се избягват на публично място. Слава богу, по-възрастната жена насочваше разговора предимно към Келън, което не убягна от вниманието на Роуз. Дали просто споделяха еднакъв вкус за мъже, или лейди Дуейн приемаше противоположния пол за огромна кутия шоколадови бонбони, от която трябва да опита колкото е възможно повече?

Въпреки съвършената си учтивост, Келън не беше неподвластен на очарованието и вниманието на другата жена. Разбира се, кой мъж би устоял? Макар и не ослепителна красавица, лейди Дуейн беше нещо много по-опасно — тя беше интересна.

— Очаквам, че скоро отново ще се видим, лейди Роуз. — Дългите й клепки потрепнаха многозначително. — Мистър Максуел, надявам се, че скоро ще имам удоволствието да видя и вас.

Роуз наблюдава развеселено как неколцина мъже проследиха лейди Дуейн с поглед, когато тя се отдалечи от каретата им с уверената осанка на мъж, отраснал на коня. Тя просто беше типът жена, който привличаше мъжкото внимание.

— Доста е завладяваща, нали? — забеляза Келън с усмивка.

Роуз нямаше как да не се съгласи.

— Вярвам, че флиртуваше с теб.

— Тя флиртува с всеки мъж, когото срещне — сви рамене Келън. — Такъв е характерът й.

Характерът й далеч не беше толкова безобиден, колкото се опитваше да се представи, убедена беше Роуз.

— Внимавайте с нея, мистър Максуел. Няма да ми е приятно да ви видя наранен…

— Лейди Роуз, отдавна вече сме достатъчно близки, за да може спокойно да ме наричате с рожденото ми име.

— Вероятно е така — отвърна тя със закачлива усмивка. — Но вие трябва да си спечелите благоволението ми, за да го използвам отново.

Келън се засмя.

— Добре казано. Но моля, обясни ми каква точно опасност би могла да представлява лейди Дуейн за светски джентълмен като мен?

Макар и в добро настроение, Роуз не можеше да представи мнението си хумористично. Вместо това отклони поглед.

— Не знам, честно казано. Наречете го женска интуиция.

Почувства погледа му върху себе си.

— Нещо повече от това е. — Замълча за момент. — Господи! Да не искате да кажете, че тя… Рейтън?

Тя ли беше прекалено недискретна, или той просто беше досетлив? Каквато и да беше причината, страните на Роуз пламнаха от чувството за вина, че е предала Грей.

— Не знам. Той никога не я е обвинявал в мое присъствие, макар да знам, че я е подозирал.

Келън промърмори нещо не съвсем любезно, което Роуз не успя да чуе. Беше достатъчно тактична, за да не го помоли да повтори.

— Подочух слуховете — призна той. — Няколко месеца имаше различни спекулации, докато скандалът не утихна.

Роуз не отклони поглед от пътя пред тях. Едновременно искаше и не искаше да разбере какво бе чул Келън по темата.

— Предполагам, че е така.

— По онова време Рейтън се славеше с доста скандална репутация. Всеки знаеше, че съпругите, годениците, дори дъщерите му не са в безопасност около него.

Тя затвори очи. Определено не искаше да слуша това.

— Да разбирам ли, че вярваш, че съдбата му е заслужена?

— Не, разбира се. — Той звучеше искрено засегнат. — Но и той не е проявявал интерес към никоя о г жените в обкръжението му.

— Не и доколкото ти е известно — отбеляза тя, без да се сдържи.

Келън се засмя.

— Права си. Но съм благодарен, а вярвам и ти също, че баща ти и Рейтън бяха толкова близки приятели. Херцогът много уважава майка ти и теб. Не би ми било приятно да знам, че ти или лейди Марсден сте под закрилата на този мъж, ако той ви третираше, както се отнасяше към другите жени.

— Да — съгласи се Роуз, загледана безизразно в едно от дърветата в далечината. — И на мен не би ми било приятно.