Катрин Смит
Невинна съблазън (5)

Четвърта глава

— Лейди Хълберт настоява за удоволствието от нашето присъствие на чай следващата седмица. — Спомена Роуз, поглеждайки плахо над ръбчето на розовата покана в ръката й, докато с другата внимателно оставяше чашата с чай в чинийката й на масата.

Понеже само тримата пиеха чай в салона на имението, Грей използваше момента да я наблюдава открито с едва доловима усмивка на устните си. Наистина го мислеше, когато й каза, че се радва да я види. Тя беше като слънчев лъч след дъждовна седмица. Благодарение на прелестната му любовница от изминалата нощ сега той бе способен да се наслаждава на компанията на Роуз без вината и изкушението на непреодолимото желание, което обикновено го обземаше в нейно присъствие.

Не че копнежът му по нея бе намалял. Напротив. Всъщност мистериозната му партньорка единствено бе задълбочила и развила фантазиите му. Сега можеше да си представя, че наистина е правил любов с Роуз и нейните ръце са притискали тялото му в мигове на екстаз и неутолима страст. Искаше я дори повече заради това, но поне не толкова отчаяно както преди.

Дали тя можеше да го почувства? Заради това ли едва го бе погледнала, откакто пристигна? Ако не я познаваше достатъчно добре, дори би казал, че тя се срамува да го погледне. Дали беше заради белега? Досега никога не я беше притеснявал. Или бе станала твърде префинена, откакто се видяха за последно?

Грей разсеяно прокара пръсти по белега на лицето си. Кожата около светлата бразда бе по-нечувствителна и опъната от другата. Проследи белега до самия му набръчкан край в основата на челюстта, припомняйки си съвсем ясно болката от острието, което следваше кървавия си път през лицето му.

— Съсипи красивото му лице — настоя един от нападателите му. Но успяха да направят само толкова. Ако не беше навременната намеса на бащата на Роуз, скъпият му приятел Чарлс, той можеше и да не извади такъв късмет. Мъжът, който го беляза, определено се наслаждаваше на действията си и смяташе да го запомнят с професионалната му работа.

Камила, вдовицата на Чарлс, седеше срещу него — съвършената дама с изправен гръб върху твърдото канапе.

— Познавате ли лейди Хълберт, ваше благородие?

Усмихна се очарователно на по-възрастната жена и си даде сметка колко рядко се усмихва в последно време.

— Скъпа моя приятелко, колко пъти трябва да ти напомням да ме наричаш Грей? Или поне Грейдън.

Усмивката й в отговор бе точно толкова снизходителна, колкото очакваше.

— Поне още няколко, Грейдън.

Грей си взе един от чаените сандвичи с краставичка и отхапа половината. Сдъвка и преглътна, преди да заговори отново.

— За да отговоря на въпроса ти, познавам лейди Хълберт почти през целия си живот. Тя е добра приятелка на майка ми. — А след това се обърна към Роуз. — Ще го приема като лична услуга, ако приемеш поканата й.

Това я накара да вдигне глава. Погледът й срещна хладнокръвно неговия — като кошута в гората.

— Не бих си и помислила да откажа.

В гласа й имаше дрезгавина, която му припомни промърморени думи на нежност и страст, толкова истински и сладки, че членът му — този неблаговъзпитан израстък — се надигна при спомена.

След миг тя се върна към заниманието си. Остави поканата от лейди Хълберт отдясно. От лявата й страна имаше по-малка купчинка, а пред нея все още стоеше голяма купчина неотворени писма.

— Тези отляво ли смяташ да откажеш?

Порцелановите й страни — обикновено сметаново бели — се изчервиха сладко.

— Смятам, че така е уместно.

По лицето на Грей се изписа учудване.

— Прости ми, но след толкова дълго отсъствие от обществото бих очаквал, че ще си нетърпелива да посетиш всяко възможно социално събитие. — Особено предвид нетърпението й да се завърне в изпълненото с плъхове лондонско общество.

Тя го изгледа с нещо като възмущение. Дали нямаше и отвращение? Абсурд. След всичко, което беше направил за нея и майка й, каква причина би имала тя да си мисли лошо за него? Той винаги беше любезен и със сигурност не би си и помислил дори да й казва как да живее живота си или на кои събития да присъства. За бога, та той самият не присъстваше на никакви.

— Една от тези покани е от лейди Франсис. А другата е от лейди Дуейн. Не бяха ли и двете дами заподозрени, че имат участие в нападението над теб? Или не съм разбрала правилно разговора, който имахте с татко?

— Роуз! — Камила беше поаленяла от възмущение, очевидно засрамена, че дъщеря й може да бъде достатъчно нетактична да повдигне тази тема открито. А всъщност той бе приятно поласкан от факта, че тя е готова да откаже на две домакини заради него.

— Ти изобщо не трябваше да ставаш свидетелка на този разговор — отбеляза вместо това той. — Но щом това вече е факт, не мога да отрека правотата ти, макар и досега да не съм видял доказателства за която и да било от двете дами. Не бих желал да отказваш покани заради мен, но и не бих искал да посещаваш мероприятия, на които не би се чувствала добре по каквато и да било причина.

Роуз отклони поглед и отново се превърна в срамежливката, която го избягва.

— Поканили са ме единствено за да могат да разпитват за теб.

— Роуз — възмути се майка й. — Това е твърде злонамерено от твоя страна.

Младата дама просто повдигна приятно заоблените си рамене, обгърнати плътно от тъмносинята й рокля с пурпурна бродерия.

— Дори и така да е, майко. Това не прави твърдението ми по-малко вярно. Не искам да се социализирам с никоя дама, колкото и да е знатна, която може да е способна на подобно коварство.

Грей искаше да целува до безсъзнание малката своенравница заради безусловната й лоялност. Може и да се палеше и да го защитаваше, смятайки го за безгрешен, но той си заслужаваше това, което му се случи онази вечер. Всъщност, инцидентът промени живота му завинаги, а и към добро, искаше му се да вярва.

Имаше и хора, които смятаха, че избягва да се поява в обществото от унижение и страх. Хора, които вярваха, че той не е способен да се изправи пред тях сега, когато „хубавкото“ му лице вече не беше така хубаво, но това не беше вярно. Грей избягваше да се социализира, защото вече не можеше да понася гнусната лъжа за добронамереност и заинтересованост, която едва изплуваше на повърхността. Избягваше обществото, защото то го отвращаваше.

— Ти си изпълнена с чест и благородство, Роуз — заговори той, като леко се наклони към нея, защото тя отказваше да го погледне. — Напомняш ми на баща си.

Това я накара да го погледне с едва забележими сълзи в очите й.

— Благодаря ти.

Чарлс Данвърс беше невероятен човек, но нямаше никакъв усет за бизнес или финансови сделки, както много от хората в тяхната прослойка. Това беше и причината за неговия банкрут. Години наред харчеше безконтролно за себе си, за съпругата и за дъщеря си, без да пресметне дали може да си го позволи. И за съжаление Грей не подозираше нищо, редом с другите приятели от обкръжението му, защото Чарлс така и не беше споменал, че изпитва затруднения. Докато просто не фалира. Окончателно.

Горкият човек така и не се възстанови от фалита.

Грей продължи да гледа Роуз в очите, потъвайки бавно в непоколебимия й поглед. Не знаеше колко време са останали така, но когато Камила се покашля тактично, разбра, че е било прекалено дълго.

— Така и не съм имала възможността да ти благодаря подобаващо за всичко, което направи за нас, ваше… Грейдън.

— Но, скъпа госпожо, това е напълно излишно. — Вероятно прозвуча като жест на учтивост, но беше самата истина.

— И все пак — настоя Камила, — вашето внимание към Роуз и към мен… да подсигурите целия й Сезон… не бих могла да ви се отблагодаря достатъчно.

Грей отново погледна към младата дама, която седеше изчервена и мълчалива.

— Ще бъде достатъчна благодарност да видя Роуз щастливо омъжена.

Камила се засмя щастливо като всяка майка при мисълта за бъдещия брак на дъщеря си. Роуз, от друга страна, пребледня за миг. Изглежда Грей сякаш я беше ударил в стомаха.

— Не че моите желания трябва да са определящи в лова ти на съпруг, Роуз. — Мина му през ума, че голяма част от лондонското общество би желало да присъства на сватбата на Роуз. Освен това се замисли, че на нея може би щеше да й бъде неприятно да присъства и той с маската си… като някой изрод.

На всичко отгоре осъзна, че идеята да гледа как Роуз се омъжва за някого, му е точно толкова приятна, колкото и евентуална кастрация.

Дори по-малко.

Покашля се, за да разсее напрегнатата тишина в стаята.

— Никой не те пришпорва да бързаш с избора си. Ще се грижа за спокойствието ти толкова, колкото е необходимо.

— О! — ахна Камила и притисна ръце към пищната си гръд. — Толкова сте мил, сър!

Грей успя да се усмихне любезно, преди да насочи цялото си внимание към дъщеря й, която и без друго вече заемаше по-голямата част от мислите му.

— Има ли някакви качества, които специално търсиш у съпруга си, Роуз? Може би познавам няколко млади господа, които биха били щастливи да ги удовлетворят. — Със сигурност не толкова щастливи, колкото би бил той самият, ако можеше да я задоволи. Никой не би коленичил пред нея, нито би я боготворил така, както го правеше той.

Въпреки обсебеността си от нея, той я уважаваше изключително много. Беше свидетел как тя израсна от разглезено малко момиченце до смелата млада жена, която подкрепяше баща си неотлъчно във всеки момент от неговия банкрут. Жена, която се погрижи за него след нападението преди години. Жена, която беше опора за майка си, когато и двете изгубиха единствения мъж, на когото можеха да разчитат. Затова Грей пое неговата роля, защото до този момент никой не го бе обичал, нито се бе нуждал от него така, както тези две жени обичаха и се нуждаеха от Чарлс Данвърс. Поемането на грижата за тях му донесе толкова много радост и удовлетвореност, колкото той никога не би могъл да осигури на тях.

Роуз си играеше с неотворена покана и пръстите й внимателно проследяваха ръбчетата на плика. Погледът й се отклони към масата пред нея, преди да срещне този на Грей. Този път поне не беше толкова колеблива, но у нея все още имаше някаква резервираност, която го безпокоеше.

— Изискванията ми към моя съпруг са съвсем простички — отговори ясно тя. — Единственото, което искам, е мъж, който да ме цени и обича повече от всичко — от коня си, от богатството си и от гордостта си.

Да чуе това простичко и все пак невъзможно изискване подейства на Грей като удар в слънчевия сплит. Колко ли щеше да се разочарова, горкичката. И колко извратено беше от негова страна да ликува заради потенциалното й разочарование? Тя вероятно щеше да открие мъж, който да я обича повече от коня си, дори повече от богатството си, но никога нямаше да намери мъж, която да я обича повече от гордостта си — не и без да я намрази заради това в някакъв момент.

— Повече от коня си? — опита се да се пошегува. — Мило момиче, очакваш твърде много.

Усмихна й се широко, за да подскаже, че наистина само се шегува, и това изглежда я спечели на негова страна. Никога преди не се бе чувствал така отчужден от нея. Приятелството им винаги бе силно и искрено, макар да го измъчваше, че е само това — приятелство. Затова когато тя отвърна на усмивката му — първоначално колебливо, но после със също толкова широка и искрена усмивка — той се почувства все едно е на седмото небе.

— Вероятно мога да размисля и да отменя това изискване, ако господинът е достатъчно привлекателен.

Тримата се разсмяха заедно и това сякаш възстанови приятната приятелска атмосфера помежду им. Грей си взе още един сандвич и забеляза, че Камила приготвя чиния с почерпки за дъщеря си.

— Трябва да хапнеш нещо, Роузи. Не искам да залинееш.

— Да залинея? — Дъщеря й се разсмя от самата идея. — Ако искам всички прекрасни рокли, които Грей ми подари, да ми стоят добре, трябва много да внимавам какво слагам в устата си.

Погледът на Грей моментално се спря върху устните й. Приятно извитата горна устна докосваше сочната и изкусително плътна долна устна толкова пленително, че той веднага се сети за поне няколко неща, които искаше да плъзне между тях.

Господи, беше такъв развратник. Мръсен, долен развратник! Именно тези мисли за жените му навлякоха проблемите преди години, но това явно не му бе помогнало да си научи урока. И макар вече да не спеше с всяка срещната фуста, моралът му не се беше подобрил значително от това.

Роуз угоди на майка си и прие от нея чинията със сандвичи и бисквитки. Дори отхапа малко от един от чаените сандвичи, преди да остави чинията настрана и отново да се върне към поканите.

Колко ли от тях идваха от хора, които бяха искрени в желанието си да се порадват на нейната компания? Вероятно по-малко от половината. Някои хора със сигурност просто бяха постъпили така, както смятаха, че се очаква от тях, предвид факта, че Роуз бе дъщеря на граф — макар и разорен — и благодарение на Грей имаше завидна зестра. Други със сигурност виждаха в нея подходящото средство да се доберат до малко пикантна информация по негов адрес. Тези хора със сигурност щяха да останат разочаровани. Неговата прелестна Роуз беше безкрайно лоялна. Тя никога не би говорила за него — поне не и по начина, който биха очаквали от обществото. В това отношение тя бе и един от най-верните му приятели. Една от съвсем малкото хора, които отказваха да се обърнат срещу него, макар да би било изцяло в техен интерес, ако го направят.

Грей беше нападнат, преди Чарлс да изгуби всичко, така че верността й към него не бе подхранвана от инстинкт за самосъхранение. Тя просто не беше способна да предаде доверието на човек, на когото държи.

Осъзнаването на този факт го нараняваше дори по-успешно, от което и да било острие на света.

— Благодаря — едва успя да отвърне. Изгледаха го учудено. — И на двете ви.

— За какво? — Камила застина, както си сипваше нова чаша чай.

— За вашата загриженост. — В гърлото му се събираше буца, не изпускаше погледа на Роуз от своя. — За мен е чест да бъда ваш приятел.

Изражението на Роуз се промени до нещо, което той не можеше да разпознае, но което плени сърцето му без съмнение. Какво, по дяволите, не беше наред с него? Само няколко часа в нейната компания бяха достатъчни, за да забрави за гордостта и мъжкото си достойнство.

— Винаги можеш да разчиташ на приятелството ни — отвърна му тя и бързо погледна жената до себе си. — Нали така, майко?

По дяволите, за момент той дори бе забравил за присъствието на Камила.

— Разбира се — отговори тя с нежна усмивка и постави ръка върху тази на Грей, — винаги.

Някак си той успя също да се усмихне. След което побърза да се извини и се оттегли. Чувстваше въпросителния поглед на Роуз, когато излезе от стаята, и едва издържа да не я погледне. Защото ако го беше направил, не знаеше на каква лудост би бил способен след това.

Все пак имаше някаква останала гордост.

 

 

— Задължително трябва да опиташ от тази торта.

Роуз знаеше, че е безсмислено да спори с приятелката си Ева, затова послушно отвори уста и й позволи да й даде хапка божествено шоколадова сладост. Тази вечер щеше да вечеря нещо леко или наистина нямаше да успее да се вмъкне в нито една от роклите си за Сезона.

— Мммм — съгласи се тя, докато тортата се разтапяше в устата й. — Божествено е.

Двете седяха на терасата на лондонското имение на Ева и нейните родители. Всяка година по това време виконтеса Ротшилд организираше голямо чаено парти, за да отпразнува началото на Сезона. И макар да беше едва средата на май, градината и терасата на имението бяха изпълнени с жени на всички възрасти в прелестни цветни дневни рокли, с копринени чадъри за слънце и потрепващи в тон шапки.

— Май ще си взема още едно парче — призна приятелката й с въздишка. Блондинка с мраморно бяла кожа и тъмносини очи, Ева имаше нежната фигура на водна линия и устойчивостта на дъб в бурен ден.

Роуз изгледа добре оформената си приятелка с почуда и малко завист.

— Ако ядях като теб, щях да тежа цял тон.

Ева остави чинията си настрана и попи ъгълчетата на устата си със салфетка.

— Така е, защото мама внимава за всичко, което ям, когато сме сами. Почти не ми позволява да ям каквото и да било, всъщност.

Оглеждайки се наоколо, Роуз лесно забеляза лейди Ротшилд да се забавлява с майка й, която изпъкваше сред гостите като дива черна орхидея сред поляна с пролетни цветя.

— Няма ли да забележи какво ядеш днес?

Приятелката й щастливо облиза капка шоколад от пръстите си.

— Твърде заета е да бъде добра домакиня. А и ако ме попита, ще кажа, че го взимам за теб.

Роуз се засмя.

— Точно както когато те спипаха с две от пурите на баща ти.

Нослето на Ева се набръчка при спомена.

— Колко бяха гнусни. А и ти се измъкна далеч по-лесно от мен, ако аз бях казала истината.

Това беше вярно, макар и тя да не го призна на глас. Майката на Ева беше нещо като деспот, защото винаги намираше за какво да смъмри милата си и красива дъщеря.

— Тогава отиди и вземи още едно парче от тортата, преди да е свършила.

Ева стана грациозно от стола си и се отправи към масата със сладкишите, където прислужник в ливрея чакаше с готовност да я обслужи.

Роуз се възползва от момента на усамотение и огледа всички издокарани дами. Повечето от тях я бяха приели топло и радушно, когато майката на Ева я представи. Очевидно никой не би бил достатъчно груб, за да помоли лейди Ротшилд да ги отпрати. И въпреки скандала, свързван с миналото на Роуз, тя все пак бе дъщеря на граф. Титлата на баща й бе в семейството от векове, а родът му — един от най-старите в Англия.

А имаше и хора, които откровено се радваха да я видят отново. Тя поднови част от познанствата си и уговори не малко приятни ангажименти за следващите дни.

Засега повторното й влизане в обществото се оказваше точно такова, каквото си го бе представяла. Разбира се, истинският тест щеше да бъде първият й бал. Опитваше се да не мисли за това, но се надяваше да бъде точно както си го спомняше — така както си го представяше. Роклята й беше съвършена — последна дума на модата, а и тя изглеждаше доста добре в нея, ако трябваше да бъде честна. Ако още нямаше партньори за всеки танц, нямаше значение. Дори и няколко щяха да са достатъчни, за да бъде щастлива. Много щастлива.

Дори и Грей да не присъстваше, за да танцува с нея. Тази идея моментално помрачи настроението й.

Когато Ева се върна, Роуз с ужас забеляза, че тя носи две чинии с по едно огромно парче торта в тях.

— Еваа — изстена не на шега. — Искаш да надебелея, нали?

— Не, разбира се, макар и двете да знаем, че ти пак щеше да изглеждаш невероятно, дори да тежеше цял тон. — Приятелката й набута чинията с торта в ръцете й. — Искам да си щастлива. Изяж я!

Роуз се усмихна криво.

— И ще намеря щастието в парче торта?

Ева вече насочваше пълна вилица към устата си.

— Залагам репутацията си на това.

— Разбирам — отвърна тя сухо. — Значи Раят е само на хапка разстояние.

— И като заговорихме за Рая — продължи Ева няколко минутки по-късно, когато Роуз вече смяташе, че приятелката й ще се пръсне от преяждане с торта — разкажи ми за вечерта си в „Сейнт Роу“.

— Шшшш! — Роуз параноично се огледа дали някой ги е чул, но нямаше никого в опасна близост до тях.

— Не ми шъткай, Роуз Данвърс. Аз съм най-добрата ти приятелка, а ти ме накара да чакам цели четири дни! Искам всички подробности!

Цялата изчервена, Роуз се загледа в наполовина изяденото парче торта в чинията си. Ева определено не избра най-подходящия момент, но така поне Роуз нямаше да изяде цялото парче.

— Какво искаш да знаеш?

Ева я изгледа невярващо.

— Всичко, разбира се! — След което сякаш осъзна с кого говореше и въздъхна. — Откри ли го?

— Да — кимна Роуз и се изчерви още по-силно. — О, Ева!

Приятелката й я стисна за китката, изпускайки вилицата в чинията си.

— Този задник не те нарани, нали?

— Не! — След това започна да шепне. — И не е задник. — Използването на такъв груб език я накара да се чувства непокорна и опасна.

Ева се отпусна малко, поуспокоена.

— Значи… се е отнесъл добре с теб?

Роуз кимна и се приведе към нея.

— Това беше най-невероятното преживяване за мен досега.

Блондинката се засмя и се приближи още към нея.

— Разкажи ми всичко.

Роуз с удоволствие, но и с мярка, изпълни молбата й, оглеждайки се за любопитни слушатели на всеки няколко минутки.

Когато приключи с разказа, Ева я изгледа с любопитно изражение.

— Звучи невероятно.

— Така беше.

— Тогава защо звучиш така… разочарована? — попита я Ева направо.

Роуз въздъхна.

— Ще ти прозвучи жалко, но когато се видях с Грей на следващия ден, той не ме позна.

— Но нали ти не искаше той да знае, че си ти?

Роуз се изсмя мрачно.

— Не искам, така е. — Извърна се, за да погледне приятелката си в очите. — Но част от мен все пак иска той да осъзнае, че това бях аз, Ева. Искам той да види жената в мен, да бъда бреме или отговорност за него.

— Сигурна съм, че не гледа на теб по този начин.

Клатейки глава в несъгласие, Роуз остави чинията си настрани — апетитът й си беше отишъл.

— Мислех си, че с този план само ще оправя нещата, а всъщност стана по-лошо. — Защото чувствата й към Грей не изчезнаха, както се надяваше, а напротив — задълбочиха се.

Ева прехапа устни.

— Ще се срещнеш ли с него отново?

— Не. — Роуз поклати глава непреклонно.

— Но Роуз, той иска да те види.

— Не мен, а нея — изрече тя по-огорчено, отколкото й се искаше да прозвучи. Той може и да бе прошепнал името й, но не нея искаше да види отново.

Ева се изсмя.

— Но ти си тя. — Тя отново я хвана за ръката. — Роуз, не разбираш ли? Ти си тази, която той иска да види отново, независимо дали го осъзнава, или не.

Роуз не беше мислила за това по този начин. Не беше напълно убедена, че приятелката й е права, но думите й бяха достатъчни да я накарат да се съмнява в собствената си преценка. Отново поклати глава. Да го вземат дяволите, завиваше й се свят.

— Просто не знам.

— Ще го измислиш, винаги успяваш — успокои я Ева. — О, господи!

Роуз вдигна глава от възклицанието на приятелката си. Ева гледаше над рамото й с широко отворени очи и зяпнала уста. Тя проследи погледа й към онова, което я бе накарало да изгуби самообладание.

— О, господи! — повтори тя възклицанието при вида на мъжа, който явно току-що бе пристигнал. Той беше висок, с гъста чуплива коса, тъмни очи и толкова пленителна усмивка, че можеше да изкуши и монахиня. Веднъж, сякаш преди милиони години, тя си мислеше, че ще бъде негова съпруга, но баща й изгуби всичко и достопочтеният Келън Максуел така и не й предложи брак. Вече не го обвиняваше за това. Все пак от никой джентълмен не можеше да се очаква да се ожени за разорена девойка, чийто баща е изпратен на онзи свят с обществен скандал. Келън беше най-малкият син на граф с огромно богатство и семейни връзки. Свързването им никога не би било добре дошло.

— Не мога да повярвам, че майка ми го е поканила. — Ядоса се Ева. — Роуз, толкова съжалявам.

— Няма за какво. — Роуз беше искрена. — Въобще не ме притеснява, че отново го виждам.

В този момент Келън се обърна и погледите им се срещнаха. Роуз с изненада и искрена радост разгледа красивите черти на лицето му — изглеждаше състарен от последния път, в който го видя, но това беше логично. Вече би трябвало да наближава тридесет, а може би дори и да ги беше навършил.

Той се обърна и закрачи към тях с широка усмивка. Явно беше заразителна, защото Роуз също се усмихна широко в отговор.

— Лейди Роуз — поздрави той с глас също така топъл, както и усмивката му. — Колко прекрасно е, че ви виждам отново.

Роуз протегна ръка, която той пое в своята.

— Здравейте, мистър Максуел. За мен също е удоволствие да ви видя.

— Лейди Ева — погледна я бегло за миг.

— Мистър Максуел. — Поздравът й бе многократно по-сдържан от този на Роуз.

Милата Ева, винаги готова да я брани.

— Как е майка ви, лейди Роуз? — поинтересува се Келън. — В добро здраве, надявам се.

— Тя е добре, сър, благодаря, че попитахте.

Очите му проблеснаха дяволито.

— С вас двете трябва в най-скоро време да излезем на разходка.

Роуз усети, че се усмихва още по-широко.

— Това би било чудесно. Отседнали сме в Рейтън Хаус, в Мейфеър.

Погледът на Келън помръкна едва забележимо.

— Разбира се. Вярвам, че Негово благородие не възразява майка ви и вие да имате посетители?

— Разбира се, че не. — Макар че тайничко се надяваше Грей да има против. — Добре дошъл сте по всяко време. Мама ще се радва да ви види. — Това също беше вярно. Майка й винаги бе имала слабост към най-малкия син на Максуел. Тя дори бе по-разочарована от Роуз, когато той така и не отправи предложение за брак.

Келън се усмихна отново.

— Отлично. Всъщност, нали ще присъствате на бала на Шусбъри в петък вечер?

— Да, разбира се. — Това щеше да е първият й бал за сезона. — А вие?

— Сега вече да. — Усмивката му стана подкупваща.

Роуз почувства, че се изчервява като младо момиче, макар да знаеше, че Ева е точно зад нея и вероятно едва сдържа смеха си. Със сигурност щеше да избере пищната рокля, която майка й й предложи за бала.

— Предполагам, че ще се видим там тогава.

— Надявам се, че ще ми окажете честта да изтанцувате първия валс с мен?

Мили боже, той определено не си губеше времето! Но Роуз вече си беше научила урока и определено нямаше никакви очаквания към него. Грей може и да не я искаше, но тя нямаше намерението да се обвързва с първия мъж, който проявеше интерес към нея.

— Ако искате да танцувате с мен, нямам причина да ви разочаровам.

Да видим сега кой с кого ще флиртува!

Келън целуна ръката й леко и я погледна в очите.

— Ще броя дните до бала. Приятен ден, лейди Роуз, лейди Ева.

— Приятен ден, мистър Максуел.

Еднакво доволна и от него и от себе си, Роуз го наблюдаваше как се отдалечава и се стараеше задоволството й да не бъде твърде очевидно, защото не искаше да дава излишни поводи за клюки на и без друго любопитното общество.

— Обещай ми, че няма да бъдеш жертва на неговия чар, Роуз — прошепна Ева в ухото й.

— Няма нужда да се притесняваш, Ева — отвърна й тя и я потупа успокоително по ръката. — Не съм онова младо и наивно момиче, което бях преди време.

И това беше вярно, защото младото наивно момиче никога не би било толкова сигурно в интереса на един мъж към нея, колкото беше сигурна тя сега. Нито пък би решила да използва този интерес в своя полза — не за да навреди, разбира се. Може вече да не беше наивна, но не беше и „задник“, както Ева така директно обобщи.

И все пак, ако Грей не я искаше, не би трябвало да има против, че друг я желае. Нали?