Катрин Смит
Невинна съблазън (8)

Седма глава

Роуз гледаше Грей — дълбоките бръчки по челото му и по-фините около устните му. Очакваше той да се ядоса от глупостта й, но не и това. Той сякаш не беше ядосан от постъпката й, а от факта, че си призна.

— И кой по-точно маскарад съм провалила? — поиска да узнае тя, внезапно изтрезняла. — Онзи, в който ти се съгласи да спиш с друга жена, представяйки си, че съм аз? Или онзи, в който аз се правех, че теб всъщност може и да те е грижа за мен. — Обикновено не беше така рязка и не използваше подобен език, но сякаш тази ситуация изкарваше най-лошото у нея.

Той погледна за момент към стълбите.

— Говори по-тихо, да те вземат дяволите!

След това я грабна за лакътя и грубо я дръпна към първата отворена врата — Розовата дневна. Имаше известна ирония в това, че избра стаята с нейното име, за да сложи край на преструвката помежду им.

Грей почти я избута в стаята, преди сам да прекрачи прага и да затвори вратата зад гърба им. Между четирите стени около тях гневът му изглеждаше много по-реален и ако Роуз трябваше да бъде честна със себе си, малко се страхуваше от него.

Очите му проблясваха като гладки твърди и безизразни камъни.

— Как можа да направиш това?

Нямаше причина да се прави, че не разбира.

— Подозирах, че може да имаш чувства към мен. Знаех, че често ходиш в „Сейнт Роу“ и уредих да бъда там в съответната вечер. — Почувства се добре, като си призна. И да, звучеше по-войнствено от необходимото, но тя беше проявила особено хитроумие и се гордееше с това. Държа се глупаво единствено тази вечер. Но не го правеше, за да го впечатли, а защото наистина се надяваше, че той ще я грабне в обятията си, ще я понесе на ръце до леглото и ще се люби с нея — не с някоя, която да си представя вместо нея.

— Не ме интересува как си измислила този план или как си го осъществила. Искам да разбера защо реши да си признаеш?

Затова ли беше ядосан? Не защото го беше измамила, а защото си призна?

— Защото — заговори тя твърдоглаво и започна да обикаля около дивана. Колкото повече разстояние имаше между тях, толкова по-добре се чувстваше. Разстоянието и омразата щяха да я предпазят да не заридае с глас. — Не можех да те лъжа повече.

Горчива усмивка изкриви и без друго свитите му на черта устни и раздвижи злокобно белега на лицето му.

— Това е такава проклета лъжа сама по себе си.

Зениците й се разшириха. Досега не го бе чувала да говори с такава горчивина и гняв. Беше едновременно плашещо и възбуждащо.

— Не е лъжа! Не можех повече да продължавам с този глупав фарс. От самото начало идеята беше непристойна.

— Няма да споря с теб за това.

Роуз му се намръщи.

— Точно ти нямаш никакво право да съдиш морала ми, Грей. Може и да съм достатъчно глупава, за да ти погаждам номера, но ти дори не разпозна човек, когото познаваш от години! Ако някой от нас трябва да е по-големият идиот, това трябва да си ти!

О, Господи! Тя покри устата си с ръце. Какво точно изрече току-що.

Тъмните му вежди се сключиха опасно над буреносно сините му очи.

— Права си — съгласи се той. — Аз съм идиот, но само защото позволих на тази абсурдна игра да продължи и след момента, в който разкрих самоличността ти.

Роуз застина — като цветно венчелистче върху замръзнало езеро.

— Ти си знаел? — И въпреки това е продължил да се преструва… о, той определено беше по-лош от нея.

— Разбира се, че знаех. — Той я погледна. — Дори и със завързани очи ще разпозная аромата на кожата ти, точния цвят и вкус на тялото ти. Осъзнаваш ли, не познавам цвета на очите ти до всяко малко златисто петънце около зениците ти?

Сърцето й препускаше в гърдите й, а стомахът й се беше свил на топка и Роуз можеше само да стои и да го гледа вбесена. Как можеше да изрича подобни неща и да звучи отвратен?

— Кога? — Гласът й бе едва доловим шепот. — Кога разбра?

— Подозирах, но се опитвах да го отрека. Сутринта след последната ни среща погледнах още веднъж сладките ти устни и знаех, че не може да има две жени на света, камо ли в Лондон, с толкова изкусително издадена долна устна.

Заболя я. Дори не си беше представяла, че може да боли толкова да го чуе да изрича такива прекрасни неща. Сви ръце около тялото си.

— Подозирал си, но въпреки това се люби с мен.

— Да съм се любил? — Той се изсмя. — Това е момичешки израз, Роуз. Това, което правихме с теб… това беше много по-лошо от любенето.

По-лошо? Как смееше той да омаловажава онова, което се беше случило между тях.

— Значи съжаляваш, макар самият ти да си избрал да продължиш с маскарада?

— Това, за което съжалявам — изръмжа той и рязко пристъпи към нея, — е, че ти получи внезапен пристъп на съвест.

Той беше полудял. Роуз отстъпи.

— Не те разбирам.

— Ако беше успяла да запазиш вината само за себе си. — Устата му се изкриви в лукава усмивка. — Можехме да продължим така, като двама пълни глупаци, но сега ще трябва да изтърпим остатъка от Сезона заедно с ясното съзнание какво не можем да имаме никога повече.

— Значи признаваш чувствата си към мен.

Той се изсмя престорено.

— Толкова са много, че едва разпознавам и половината от тях.

Победата й беше Пирова.

— Ако ти държиш на мен и аз държа на теб, тогава защо не разкрием чувствата си? Трябва само да попиташ и съм твоя. — Макар това да означаваше, че ще наруши обещанието към баща си.

Този път усмивката на Грей не беше горчива, а тъжна.

— Дори това да не означава никога повече да не отидеш на бал? Поне не и със съпруга си? Дори и това да означава, че другите хора ще шепнат зад гърба ти, одумвайки те, че си се омъжила за „Съсипания Рейтън“?

Роуз отвори устни, но не успя да изрече нищо.

Той долови колебанието й и се вкопчи в него, но не и преди тя да забележи болката в очите му.

— Да бъдеш с мен е много по-страшно от това да си отхвърлена, Роуз. Ти и майка ти вече сте достатъчно засегнати от свързания с мен скандал. Не искам хората да спекулират, че ще те подлудя, както направих с любовницата, която поръча нападението над мен — макар и основната заподозряна да се измъкна заради липсата на реални доказателства.

— Това не ме интересува — настоя тя. Но в думите му имаше известна истина. Нямаше как да не признае пред себе си. Беше лесно да го каже, но щеше ли наистина да преживее жестоките подмятания и клевети, ако Грей нямаше да бъде до нея за подкрепа? Можеше ли сама да присъства на баловете и празненствата и да понася с високо вдигната глава злобните погледи, или дори по-лошо — погледите, изпълнени със съжаление?

— А би трябвало. Баща ти го интересуваше.

Това определено беше вечер на разкритията.

— Какво имаш предвид?

Грей прокара пръсти през гъстата си коса. Тежкото му сако се разтвори и разкри снежнобяла риза, разкопчана на шията. Тя си припомни вкуса на кожата му там — топла и солена. Когато погледът му прикова нейния, Роуз беше сигурна, че е прочел похотливите й мисли. Също така бе напълно убедена, че и той помни вкуса на нейната кожа.

— Преди да почине, баща ти ме помоли да му обещая нещо. Накара ме да се закълна, че ще се грижа за майка ти и за теб.

— И ти се грижиш за нас — потвърди тя.

Той вдигна ръка, за да я прекъсне.

— И ме накара да му дам думата си, че никога няма да се отнасям към теб по начин по-различен, отколкото като към по-малка сестра. — Усмихна се уморено. — Така че би трябвало да разбереш защо предпочитах да се преструвам, че съм спазил обещанието си към баща ти, отколкото да призная, че съм нарушил думата си.

По този начин разбиваше сърцето й.

— Той накара и мен да обещая, че няма да се привързвам към теб — призна тя, продължавайки поредицата неочаквани откровения. — Изглежда още тогава татко е доловил нещо, което и двамата сме пропуснали.

— Напротив. Долавях какво може да се случи още откакто ти навърши осемнадесет години и двамата танцувахме заедно на някакъв невпечатляващ с нищо бал. Не помня къде беше, нито през кой ден от седмицата, но си спомням ясно бледата прасковена рокля от белгийска коприна, която носеше, и перлите в косите ти.

Роуз сякаш не можеше да си поеме дъх. Извивката на устните му, искреността в погледа му, думите му — всичко това я караше да се побърква от емоции.

— А ти носеше червена вратовръзка — прошепна тя. — Изглеждаше толкова екстравагантен с нея.

— Аз бях екстравагантен — призна той. — И баща ти много добре го знаеше.

— Но вече не си такъв.

Едва понесе съжалението, с което той я изгледа.

— Само защото нараних толкова жестоко една жена, че тя пожела да ме види мъртъв.

— Но…

Той се приближи до нея и постави топлите си длани на голите й рамене.

— Тя може да е твоя приятелка, Роуз. Някоя, с която си се запознала и сте си допаднали. Искаш ли цял живот да се вглеждаш във всяка жена на двадесет и пет и да се чудиш дали тя не е жената, поръчала да бъда обезобразен? Защото аз няма да те лъжа. Въпреки непотвърденото мнение, че лейди Дуейн е в дъното на този заговор, има поне още двадесет жени, които с лекота биха могли да са организирали нападението. И това са само онези, които публично заявяваха омразата си към мен.

Догади й се.

— Не ти вярвам.

Този път усмивката му беше мила.

— Скъпа моя Роуз, аз бях от най-лошия тип мъже и в известна степен все още съм. Обществото, което ти толкова обичаш, ме превърна в човек, който ме отвращава и когото не искам ти да познаваш. А се опасявам, че ти ще се сблъскаш с него. Клюките няма да те пощадят.

— Значи отричаш чувствата си към мен, защото се страхуваш какво може да каже обществото? — Гневът й отново се разгоря. — Никога не съм очаквала, че си такъв страхливец, Грей.

Той я притисна гневно толкова близо до себе си, че можеше да почувства дъха му на челото си. Господи, беше непоносимо мъчение да бъде в обятията му, без да може да го целуне или дори докосне, както й се искаше. Още по-ужасяващо беше чувството, че това може би беше последният път, в който той я държеше по този начин.

— Аз мразя обществото. То ме отвращава. — Той я погали по гърба. — Виждал съм радостта, изписана по лицето ти, когато отиваш на чай или на бал. Ти обичаш да си сред хора. Компаниите те карат да разцъфтиш. Не мога да искам от теб да се откажеш от това. Аз няма да искам от теб да се откажеш от хората.

Думите му бяха като смъртоносно пробождане. Той я желаеше. Беше го грижа за нея, но не достатъчно, за да пожелае да направи компромис със себе си, както тя вярваше, че е готова да направи заради него.

Внезапно тя осъзна, че е съгласна с думите му.

— Благодаря ти — промърмори тя и безуспешно се опита да се отскубне от прегръдката му. — Сега поне знам какви са отношенията ни.

Силната му ръка се вдигна и я погали по лицето, принуждавайки я да го погледне в очите, макар тя да предпочиташе да потъне вдън земя.

— Трябваше да знаеш, че това ще се случи, Роуз. Иначе не би си и помислила да си признаеш. Кажи ми честно, какво всъщност се надяваше да постигнеш с това си признание?

Наистина, на какво изобщо се бе надявала?

— Не знам. Вероятно да успокоя гузната си съвест. Или може би се надявах, че ще ме помолиш за прошка, задето не ме разпозна. — Най-сетне успя да се освободи от прегръдката му. — Или може би се надявах, че невинността и сърцето ми все пак ще означават нещо за теб.

Тя закрачи към вратата на стаята, преди сълзите да са рукнали от очите й. Не искаше да звучи като такава глупачка. Тя сама беше си причинила това унижение и нямаше кого другиго да обвинява за последствията. Беше достатъчно зряла, за да признае пред себе си поне това.

Грей я хвана за ръката, когато се опита да мине покрай него.

— И двете са подарък, който ще ценя вечно, можеш да бъдеш сигурна. Никой не ме е дарявал с нещо по-ценно от тях през целия ми живот.

Проклет да бъде! Сълзите, които така упорито се опитваше да преглътне, се затъркаляха от очите й и оставяха мокри вадички по страните й, пламнали от срам и гняв. Въпреки това се обърна и го изгледа — нека види последиците от думите си.

— Очевидно не можеш да цениш истински подобни подаръци, сър, щом си готов да ги пренебрегнеш с леко сърце.

Той потръпна като от плесница, но това не я умилостиви.

— Понякога животът ни поднася подаръци, които не можем да си позволим да приемем. А ти си точно това за мен, Роуз.

Досега не бе чувала по-прекрасно и болезнено признание и се надяваше, че никога повече няма да чуе нещо подобно. Вдигна брадичка и премигна яростно, за да спре сълзите.

— Благодаря ти, Грей. Чувствам се много по-добре.

Този път мина покрай него, без той да се опита да я спре, но явно не беше приключил с нея, защото я заговори, когато тя отвори вратата.

— Роуз!

Не се обърна, но цялата се стегна вътрешно, в очакване на поредния удар.

— Да?

— Излез и се наслаждавай на Сезона. Намери си мъж, който ще осъзнава какъв щастливец е да те има в живота си.

С каменно изражение тя се обърна и го погледна един последен път през рамо.

— Благодаря ви, Ваше благородие. Вярвам, че ще последвам съвета ви. Но Господ знае, че няма да намеря такъв мъж.

 

 

Той беше най-големият задник в Англия.

Разбира се, Грей можеше да признае подобно нещо единствено пред себе си, останал сам и на спокойствие в собствения си дом.

На спокойствие. Наистина ли беше спокоен? Когато толкова опасна жена, колкото беше Роуз, му предложи сърцето и тялото си, той се държа като тотален глупак, вместо да приеме предложението й. А беше приел всичко с отворени обятия, когато подозираше истината за самоличността й, когато можеше да се престори, че тя е друга жена…

А сега тя знаеше истината за извратената му природа. Знаеше, че той се е досетил за самоличността й и въпреки това е бил достатъчно подъл и подмолен да я остави да продължи да му се отдава и да му доставя удоволствие.

Слава богу, че не подозираше как всеки път, когато през ума му минеше мисълта за бъдещия й съпруг, Грей с болка и копнеж се сещаше именно за невинността, която му бе отдала така страстно и охотно. Той завинаги щеше да бъде първият мъж в живота й.

— По дяволите — изруга той и закрачи към малкия дървен шкаф, в който държеше колекцията си от спиртни напитки за гости. — Няма да си причиня подобно нещо.

Извади бутилка скоч и си наля пълна чаша. Отпи голяма глътка от кехлибарената течност и преглътна бавно, оставяйки алкохолът да затопли вътрешностите му.

Преди време би казал, че Роуз заслужава случилото се. Това беше съдбата на всички малки момиченца, дръзнали да танцуват с големия лош вълк. Преди години щеше просто безучастно да вдигне рамена, без да се трогва, че е поругал тялото й и просто да продължи към следващата си жертва.

Той я беше съсипал. Беше се възползвал от нея и отказваше да стори правилното нещо. Времето наистина имаше извратено чувство за ирония. Този път обаче той трудно успяваше да убеди съвестта си, че всъщност постъпва по най-правилния за Роуз начин.

Как можа да бъде толкова откровен? Трябваше да се престори на възмутен, но именно възмущението му беше причина за проблема. Беше бесен, че тя се предаде толкова лесно. Бяха прекарали едва две нощи заедно и сега никога повече нямаше да споделят страстта си, защото признанието й го задължаваше да престане да бъде неморалната свиня, като която се държеше.

И все пак така беше по-добре, опита се да се убеди той след още едно питие. Всяка тяхна следваща среща само би увеличила риска някой да разбере за тях. А един подобен скандал би бил последното нещо, от което Роуз се нуждаеше в първия си Сезон след смъртта на баща й. Да изгуби баща си и честта си бе повече, отколкото който и да е човек би могъл да понесе. Нямаше нужда Грей да се забърква по-сериозно в живота й, отколкото вече сам се беше замесил. За него оставаше удовлетворението да знае, че е бил първият й мъж и никой друг нямаше да го измести от сърцето й.

Въпреки това той бе достатъчно глупав за момент да съжали, че я е отблъснал, или че не са ги разкрили и принудили да постъпят както изисква моралът. Защото тогава той нямаше да има друг избор, освен да се ожени за нея, а така никой от тях нямаше да се чувства виновен, че е престъпил обещанието си към Чарлс — решението щеше да бъде взето от обществото, не от тях.

Господи, беше много добър да извърта нещата в своя полза, когато пожелаеше.

Седна на дивана, за да не се изкуши да я последва. Така беше по-добре. Надяваше се да го намрази, да се откаже от глупавите си фантазии за него и да си намери достоен съпруг. Може би дори Келън Максуел би бил достатъчно благороден и подходящ. Този проклет негодник!

Почукване по стъклото привлече вниманието му към прозореца, зад който стоеше брат му и му махаше с пиянска усмивка. Подобно поведение съвсем не беше необичайно за нощните гуляи на Арчър.

Грей стана с въздишка и отиде да отвори крилата на големия прозорец към градината, за да пусне брат си в стаята.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита го, когато той влезе.

Арчър му се ухили с подкупващо лъчезарна усмивка.

— Знаех си, че ще те намеря сам и с подвита опашка.

Грей повдигна вежда въпросително.

— Колко си словоохотлив, братко. Защо всъщност се промъкна до задния вход на дома ми?

— Това е и моят дом. — Отбеляза спокойно Арчър. — Поне когато ти не си тук.

Като ерген Арчър нямаше голям избор от квартири. Можеше да живее с майка им и Бронте в имението и никога да не посмее да се прибере с жена или да си доведе приятели, или можеше да си наеме няколко различни апартамента вкъщи за гости, но нито една от двете възможности не го блазнеше. Арчър искаше дом и сега, когато окончателно се бе завърнал в Лондон, се оглеждаше за градска къща, която да наеме и да сподели с по-младия им брат Тристан, когато и той се върнеше от странстванията си в Америка.

Докато търсеше подходящия дом, той действително имаше няколко апартамента под наем, където да спи или да се забавлява, както и Рейтън Хаус, когато брат му Грей не беше в града.

— Защо си тук, Арч?

Брат му се ухили.

— Дойдох да те спася. Сега грабвай палтото си и да вървим.

— Къде?

— Има ли значение? Поименно ли да ти изброя клубовете и заведенията за джентълмени? Няма значение! Хайде, човече!

— Арч — започна Грей с въздишка, — като изключим няколко единични случая, когато съм излизал под прикритието на нощта, не съм се появявал публично в обществото от години. Защо си мислиш, че бих дошъл с теб в клуб или в бордей?

— Защото имаш нуждата да излезеш — заяви брат му категорично. — Не можеш да се криеш вечно. Не е благопристойно.

Да се крие. За втори път тази вечер някой го наричаше страхливец. За Грей това нямаше особено значение.

— Не се крия. Просто предпочитам да не излизам в обществото, защото е двулично и коварно.

Арчър изсумтя презрително и залитна. Успя да запази равновесие, като се задържа за рамката на прозореца.

— Няма нищо двулично в „При Шери“. Ти просто предпочиташ да си седиш вкъщи и да се правиш на мъченик.

— Ти си пиян. — Грей понечи да затвори прозорците. — Прибирай се вкъщи да си отспиш.

Арчър вдигна ръка, за да спре брат си, който се опитваше да го избута навън.

— Почакай — ухили му се глупаво. — Две прекрасни млади дами ни чакат пред централния вход. Със сигурност поне една от тях ще се зарадва да попадне в твоята височайша компания, твоя светлост.

— Две жени наведнъж никога не са били проблем за теб преди — констатира Грей. — Сигурен съм, че и сега не би имал проблем да ги забавляваш сам.

Издръжливостта на Арчър беше почти толкова легендарна колкото и тази на Грей, но изглежда по-малкият брат не провокираше толкова бурни емоции у завоеванията си, защото все още никоя от тях не бе поискала да го види мъртъв. Вероятно скандалът около най-големия му брат го бе научил едно-две неща за дискретността.

— Една от тях е брюнетка — опита за последно брат му. — Висока, пищна и с кафяви очи, в които човек може да се изгуби.

Грей застина.

— Кафяви очи — повтори той като идиот. Беше изкушен. Но как някоя би могла да го задоволи сега, когато вече бе познал истинската Роуз?

Арчър се ухили.

— Големи кафяви очи — като чаши с горещо какао. И хубави зъби. А между гърдите й всеки мъж би се задушил от щастие. — Подкани го с жест. — Повярвай ми, Грей, тя е чиста и стегната почти като девица.

Слава богу, че пияният Арчър нямаше задръжки. Именно последната му забележка върна Грей обратно към реалността.

Роуз вече не беше девица и то по негова вина. Нямаше никакво значение, че не я бе разпознал в първата им нощ. О, кого се опитваше да заблуди? Той знаеше. В известен смисъл душата му знаеше още в първия миг, когато я заговори на дансинга. И въпреки това я направи своя, лишавайки я от единственото богатство, освен зестрата, което младата жена можеше да предложи на съпруга си. И как би могъл да устои, когато предложението бе направено толкова неустоимо? Роуз може и да бе допуснала грешка, като му се бе отдала, но я беше планирала добре. Тя сама го бе избрала за първия мъж в живота си.

И изглежда тя го искаше изцяло и само за себе си — малката глупачка. Нима се опитваше да разбие сърцето му?

— Съжалявам, Арч — заговори той без капка съжаление, — тази нощ те оставям да се справиш сам, братко.

Макар и пиян, по-младият мъж изглеждаше искрено изненадан.

— Но… големи кафяви очи?

Грей се ухили въпреки мрачното си настроение.

— Цялата е твоя. Ще можеш да ми разкажеш всички подробности утре сутрин. — Майката на Грей, сестра му и Арчър щяха да му гостува за чай на другия ден. Щяха да си прекарат чудесно, особено след като гневът на Роуз се уталожеше през нощта.

Арчър изглеждаше доволен от възможността да се похвали със завоеванието си, което само доказваше колко млад и необуздан бе все още. Въпреки словоохотливостта и красноречието си, Арчър рядко споделяше креватните си подвизи.

— Лека нощ, Арч. Дамите ти те очакват.

След тези думи младият мъж си тръгна, а Грей затвори прозореца след него, спусна завесите и се върна на дивана при питието си. Предпочете да остане прав, взе чашата си и я пресуши на един дъх.

Трябваше да си легне. Всичко изглеждаше по-поносимо в светлината на новия ден. А и така нямаше повече да се изкушава да последва Роуз в стаята й, да се хвърли в краката й и да я помоли да…

Да, какво? Да му прости? Да го приеме? Може би да му позволи да й демонстрира уменията си в оралната любов? Господи, ставаше жалък.

Нямаше да направи нито едно от тези неща, разбира се. Беше по-добре тя да го презира. По-добре да продължи да го прави. За него щеше да е по-лесно да си намери друга. Тя искаше от него повече, отколкото той бе готов да даде някога. Защото, ако изобщо бе научил нещо за себе си през годините, то беше, че определено не е съпругът, който една почтена жена заслужава.

Отдавна знаеше, че жените изискват вярност от мъжете си — не просто богатството и името им, но и техните душа и сърце. Именно подобна алчност от страна на жените бе причината за белега на лицето му.

Осъзнаването на този факт само затвърди решението му да подхранва презрението на Роуз. Беше постъпил правилно, като я отблъсна, вместо да я притисне в обятията си и да й обещае слънцето и луната, както му се искаше да стори. В някакъв момент и Роуз щеше да осъзнае, че отказът му е проява на повече честност и загриженост, отколкото той бе проявявал някога към която и да било жена в живота си.

Колко жалко, че честността и загрижеността не можеха да го топлят вечер, мислеше си той, докато се качваше към стаята си.