Катрин Смит
Невинна съблазън (4)

Трета глава

Тя си беше отишла.

Грей се събуди от звука на ромолящия по прозореца дъжд — нежно шумолене, което го подтикваше да се обърне на другата страна и да се обвие около фантастичната жена в леглото до него. Така и разбра, че е останал сам. Дори не я беше чул да си тръгва.

Вместо нея, той придърпа към себе си възглавницата й и вдиша дълбоко нежния й аромат. Уханието й — свежо като звънтящия отвън дъжд — го изпълни с толкова силно желание, че беше готов да прокълне мига, в който я забеляза.

Коя беше тя, че успя да изпълни всяка негова фантазия така съвършено? Дали не я беше сънувал? Отметна чаршафите и седна на ръба на леглото. Нямаше смисъл да се излежава, щом беше сам. Трябваше да се върне в Мейфеър и да се приготви за пристигането на гостите си. Сега щеше да му бъде толкова по-лесно да се срещне с „истинската“ Роуз.

Напълно облечен, като изключим вратовръзката, Грей посегна към захвърлената копринена лента на масата и откри в спиралата й увита една-единствена виненочервена роза. Беше част от бродерията на роклята й. Усмихнат, той поднесе нежния цвят към носа си, макар да знаеше, че няма аромат. Значи не го беше изоставила без никаква мисъл за него. Беше му непонятно защо се почувства толкова добре от този факт. Все пак беше само секс. И все пак, да му остави избродирана роза, когато самата тя бе за него една фиктивна Роуз… иронията на всичко това нямаше как да му убегне.

Щеше да бъде една наистина дълга седмица, докато я видеше отново. Докато завързваше вратовръзката си, си припомняше чувството да бъде с нея — колко тясна, топла и влажна бе тя за него. Почти срамежлива. Дори за миг не му беше трудно да й повярва, че бе точно толкова невинна, колкото би била и Роуз.

Следващия път нямаше да му се налага да бъде толкова внимателен, макар че щеше да има достатъчно търпение, за да се наслади на много, много повече от тази пленителна жена. Дори мисълта за това, което щяха да си причинят един на друг бе достатъчна, за да го възбуди отново. Трябваше да спре да си мисли за нея, ако не искаше да се изложи публично.

Грей напусна клуба през частен изход, където нямаше опасност да бъде забелязан нито на излизане, нито на улицата. Разбира се, кочияшите знаеха за него, което го правеше дори още по-привлекателен. Така никой не караше каретата и екипажа си да ги чакат, заявявайки на всички любопитни, че ще се приберат у дома чак на сутринта. Даде указания на мъжа на капрата на най-близката карета, качи се в нея и съвсем скоро беше на път за къщи.

Интериорът на каретата не беше и наполовина толкова добър и уютен, колкото в неговата собствена, но беше чисто и удобно, което го устройваше напълно. Определено беше пътувал и в по-лоши условия. В младите си години, много преди инцидентът да го бележи и да промени живота му завинаги, той беше голям развратник и с удоволствие се наслаждаваше на всичко декадентско и порочно, без много да се интересува.

Забележително бе как белязано лице и жесток побой можеха да променят приоритетите на човек.

Каретата го остави пред вратата на дома му. Рейтън Хаус бе пищен спомен от отдавна отминала епоха — рицарска архитектура с неокласически елементи, добавени от Робърт Адам^[1] почти век по-рано. Грей предполагаше, че е негов ред да добави нещо малко към екстериора на къщата, следвайки примера на предците си, но сърце не му даваше да подложи доброто старо момиче на още „усъвършенстване“. Харесваше я точно такава, каквато си беше.

Подобно на екстериора, интериорът на къщата беше стар, но елегантен — със сигурност дължеше по нещо от характера си на всяко поколение Кейн, което бе живяло в къщата. Херцогският дом никога не бе напускал владенията на рода Кейн по кръвна линия и макар Грей да знаеше, че шансовете му да гарантира пълноправен наследник на рода са почти нулеви, защото трябваше да се ожени, за да има признато потомство, беше сигурен, че Арчър или Тристан без съмнение щяха да осигурят необходимото момче, което да наследи къщата след неговата смърт.

В атриума го пресрещна ароматът на прясна закуска — яйца с масло, наденички, шунка, пресен хляб… Стомахът на Грей изкъркори одобрително. Умираше от глад. Вместо да се прибере в стаята си, той захвърли палтото, ръкавиците и шапката си на близка масичка, завъртя се и влезе в трапезарията.

Арчър — току-що избръснат и изкъпан, седеше на обичайното място на Грей, отпиваше кафе и четеше сутрешния вестник.

— Вдигни си задника от стола ми — излая Грей вместо поздрав.

По-младият му брат наведе вестника — вестника на Грей — и го изгледа с въпросително извити вежди.

— Да видим, да видим — проточи той с делови тон. — Я кой все пак е решил да допълзи обратно в бърлогата. Изглеждаш ужасно.

Арчър стана и премести приборите и чинията си от челото на масата до свободно място отдясно.

Грей се усмихна. Беше останал навън по-дълго от Арчър. Това отдавна не се беше случвало и той определено се гордееше с този факт.

— Благодаря.

Той седна на обичайното си място, разтвори снежнобяла салфетка в скута си и махна маската, която цяла нощ прилепваше към лицето му. Беше хубаво да освободи кожата си. По-късно в банята щеше да премахне и следите от козметичното лепило, с което я беше прикрепил.

— Няма да се изкъпеш преди закуска?

Грей си сложи по малко от всичко налично на масата.

— Не. — Беше твърде гладен и в никой случай не бързаше да отмие от тялото си аромата на мистериозната си любовница. — Нещо интересно във вестника?

— Обичайните глупости. Много плямпане за Русия и Турция, както и клюки около посещението на Уелската принцеса в Гърция. — Арчър затвори вестника и го остави настрани. — Попаднах на Ейдън и Блекбърн снощи в „Сейнт Роу“. Казаха, че са дочули Мартингейл да се хвали, че те е повалил с един удар. И понеже ти не изглеждаш наранен, смятам да приема думите му за пълна измислица?

— Наистина се опита да ме удари, но залитна и падна на задника си. — Грей си наля чаша кафе. Снощното премеждие му се струваше много по-забавно на дневна светлина. — Но не си прави труда да казваш нищо. Всеки знае, че той е стар пияница, който не може да уцели широката страна на диван със стик за крикет. — Нямаше начин обществото да повярва, че Грей е бил в клуба толкова късно, още по-малко — че е изгубил в двубой от този мъж.

Тъмните вежди на Арчър отново се стрелнаха нагоре от изненада.

— Доста си разговорлив тази сутрин, да не кажа несвойствено. Да разбирам ли, че нощта ти е била задоволителна?

— Разбирай каквото си искаш. — Грей лапна голяма хапка яйца с наденички.

— Глупости. От мен да знаеш — намръщи се Арчър.

Грей кимна в съгласие, докато си отчупваше залък от все още топло хлебче.

— Ти не си толкова дискретен, колкото съм аз.

— Що за клевета! И откога?

Сметановото масло се топеше върху топлия хляб в ръката на Грей.

— Винаги. — Той лапна с удоволствие апетитната хапка. Дали храната винаги бе имала толкова превъзходен вкус?

Брат му изсумтя от отвращение и Грей го съжали.

— Нощта ми бе прекрасна, Арч. Как беше твоята? — Дори повече от прекрасна! Беше отпуснала натрупаното в него напрежение до такава степен, че вече изобщо не се изнервяше от предстоящото посрещане на истинската Роуз. Този път той може би дори щеше да успее да я прегърне истински за добре дошла, без да се чуди какво ли би било да почувства вкуса на зърната й с език — мисъл, която бе наистина скандална дори и за него, предвид факта, че в този момент Роуз беше едва на седемнайсет или осемнайсет години. Той беше на двадесет и осем и определено трябваше да се владее по-умело.

Приемайки и малкото, което беше получил като информация, Арчър също си взе хлебче и го намаза с масло и ягодово сладко. Ухили се.

— Ентусиазирана — отвърна той с известен апломб в гласа си. — Дори би могла да се нарече атлетична до съвършенство.

Грей си взе парче шунка и отхапа голяма хапка.

— И какво направи? Изчука целия Кеймбриджки отбор по гребане?

Парче лепкав хляб на косъм избегна окото му и се залепи за бузата му.

— Всезнайко!

Грей се засмя и обърса сладкото от бузата си — смехът му бе сърдечен и дълбок, а изражението му подсказваше, че в този момент би прегърнал нахалния си по-млад брат. Доброто му настроение зарази и Арчър, който също се разсмя.

— С радост ще жертвам левия си тестис за толкова прекрасна нощ, колкото явно е била твоята — изкоментира по-младият мъж и допълни чашите им с черно ароматно кафе. — Каква е тя?

Грей се съвзе и поднесе чашата към устните си.

— Тя беше всичко, което някога съм искал. — Осъзна, че думите му са лъжа, в мига, в който ги изрече. — Или поне най-близкото подобие, което някога ще имам.

Арчър го изгледа изпитателно и отхапа от хлебчето си с ягодово сладко.

— Нека да позная — тъмна коса, светла кожа и задниче, което с удоволствие би захапал?

Грей не знаеше дали да се разсмее от точното описание или да скастри брат си за липсата на такт.

— Нещо подобно.

Брат му кимна, отхапа, сдъвка и преглътна, преди да продължи.

— Знаеш ли, така и не разбрах защо просто не се ожениш за лейди Роуз.

А Грей си мислеше, че е успял да прикрие обсебеността си от нея.

— Защото тя не е за мен.

— Това са просто глупости и ти много добре го знаеш.

Грей въздъхна. Колко често бе водил същия този разговор със себе си? Без значение какви аргументи в полза на обсесията си привеждаше, онази част от него, която все още имаше малко чест, знаеше как е правилно да постъпи.

— Не подлежи на обсъждане.

Арчър поклати глава, а по устните му се плъзна усмивка.

— За бога, Грей, ако някога открия жена, която да искам толкова силно, бих направил всичко, за да бъде моя.

Грей хапна още от яйцата в чинията си.

— Но аз не мога да я имам. Има твърде много причини, заради които тя и аз никога няма да бъдем двойка.

— Кажи ми една.

— Тя е създадена за партита и балове и копнее да бъде любимка на обществото.

— Значи захвърли проклетата маска и се присъедини към нея.

— Бих предпочел да си извадя око с лъжичка за сладко.

Арчър сви рамене.

— Значи тя просто не означава достатъчно много за теб.

Вилицата на Грей иззвънтя по чинията му.

— Майната ти! — сега вече беше наистина бесен на брат си.

— Това си беше чисто и просто извинение и ти го знаеш — коментира Арчър хладнокръвно.

— Ами какво ще кажеш за факта, че никога няма да разбера дали няма да приеме да се омъжи за мен само от благодарност, че съм спасил семейството й?

— Винаги можеш да я попиташ — парира го брат му.

Грей се отпусна назад в стола си и изгледа по-младия си родственик все едно ги деляха десет години, а не няколко месеца.

— Щеше ли да искаш да чуеш истината, ако беше на мое място?

Брат му нямаше готов отговор за това. И от примиреното спокойствие, което се изписа по лицето на брат му, разбра, че това е най-големият му страх и основен аргумент в подкрепа на твърдението му.

— Не, предполагам.

Изгубил апетит, Грей захвърли салфетката си на масата.

— По-възрастен съм от нея с десет години. Бях приятел на баща й и съм сигурен, че ме възприема като обичен чичо. А дори и да не е така, обещах на Чарлс, че няма да я докосна. — Херцогът на Марсден беше един от най-близките му приятели — всъщност единственият му истински приятел. Обещанието към такъв човек не можеше да се наруши лесно.

Арчър се отдръпна назад с явно изписани на лицето недоверие и почуда.

— Защо, по дяволите, си направил това?

— Той ме помоли. — Грей сви рамене.

— Не си ми казвал това преди — упрекна го Арчър и поклати глава.

— Предполагам, че се срамувах. — А беше и засегнат, макар да разбираше защо приятелят му моли за подобно обещание човека, чиито сексуални апетити и подвизи за малко да костват живота му. На негово място Грей би изискал от себе си същото проклето обещание. И макар да беше свободомислещ, Грей държеше на думата си.

Арчър го наблюдава дълго и изпитателно, подпрял глава на ръката си. Разсеяно прокарваше палец по горната си устна и размишляваше.

— Дяволите да го вземат, Грей. Чарлс Данвърс беше един проклет негодник.

— Доста точно — усмихна се Грей горчиво на обидата към близкия си приятел.

 

 

— Смятам, че трябва да облечеш синята тафтена рокля на първия си бал. И вероятно розовата с набраните ръкави на втория. Колко мило от страна на херцога да ти купи такива прелестни одежди! Да не забравиш да му благодариш.

Роуз реагира с вяла усмивка. По-възрастната жена едва си бе поела дъх, откакто напуснаха Брамсли. И макар да обичаше да вижда майка си толкова оживена — горката, беше се превърнала буквално в сянка през последните две години, откакто бащата на Роуз почина — тя наистина се молеше за малко тишина и спокойствие, за да събере мислите си, преди да пристигнат в Рейтън Хаус.

— Ще благодаря на Гр… на херцога, майко. Обещавам.

Майка й се усмихна и скръсти ръце в скута си като дете, обзето от радостна възбуда. Надзърна през прозорчето на каретата с озарен от радостта поглед.

— Толкова отдавна не съм била в Лондон, че бях забравила колко ми липсва.

Майка й не беше стъпвала в Лондон, откакто баща й почина. Роуз бе имала късмета да погостува на своя приятелка миналата година, когато семейството й бе в града. Не и по време на Сезона, разбира се. Това беше първият й Сезон от почти три години насам. Три дълги години, откакто не бе обличала рокля в цвят различен от черно или сиво. Три години, откакто за последно танцува или украси косите си с цвете. Толкова отдавна не се бе гласила в нови одежди, за да може потенциални ухажори да я забележат.

Три години — до миналата нощ.

Още едно нещо, за което трябваше да благодари на Грей. С тази скорост през следващите две седмици нямаше да прави нищо друго, освен да му демонстрира признателността си.

Част от нея не можеше да се отърси от чувството, че изминалата нощ беше грешка — тя беше извършила грях. Но искаше да го направи. Искаше го повече от всичко друго — повече отколкото копнееше баща й да не бе проиграл всичките им пари.

А и беше приказно дори повече, отколкото си беше представяла, но и ужасно също, защото колкото и добре да се бе преструвал Грей, че прави любов с нея, той я смяташе за напълно непозната. Никога нямаше да разбере истината и това помрачаваше красотата на тяхната нощ заедно, независимо че тя не съжаляваше за нея.

Майка й опъна гънките по черната коприна на полите си. Отказваше да изостави траура си и да облече нещо цветно. За щастие, тя бе една от онези жени, които изглеждаха зашеметяващо елегантно и в черно, преодолявайки строгостта и трагичността на цвета за сметка на достойно и светско излъчване. Роуз смяташе, че дори самата кралица Виктория не би открила несъвършенства в траура на майка й по починалия й съпруг. Черната й коса бе издърпана назад в класически кок, който би изглеждал строг на по-обикновена жена. Кожата й бе толкова бяла — дори по-бяла от тази на Роуз, която бе наследила физиката и визията на баща си. А очите й бяха зелени като пролетна трева. Толкова зашеметяваща беше майка й. Болеше я от радостта да я вижда толкова щастлива. Тя заслужаваше да бъде щастлива.

— А ти какво ще обличаш за баловете, майко?

Майка й сви рамене.

— Сигурна съм, че имам няколко подходящи рокли.

Всичките черни. Всички — обикновено елегантни. Майка й нямаше да иска да се набива на очи, а дори само този факт със сигурност щеше да привлече към нея много нежелано внимание. Визията й неизменно караше мъжете да я зяпат и черното щеше да бъде нейната броня!

Като се наведе напред през малкото разстояние, което ги разделяше, Роуз внимателно хвана майка си за ръката, внимавайки да не разбуди малкия сив териер, заспал на седалката между двете.

— Ще си позволиш да прекараш приятно, нали?

Усмивката на майка й искаше да й угоди и да я успокои, докато покри ръката й със свободната си длан.

— Разбира се.

Което означаваше, че ще съсредоточи цялото си внимание в това Роуз да си прекара добре, а тя щеше да се радва на това.

Не че Роуз беше отговорна за щастието на майка си, напротив. Никой не очакваше това от нея и тя го знаеше, но това не я спираше да чувства тежестта на тази отговорност на раменете си.

— Вероятно би могла да се свържеш със стари приятели — предложи тя и се облегна назад върху възглавничките, докато каретата подскачаше по каменистия път. — Да подновиш старите познанства.

Майка й изглеждаше леко изненадана от идеята.

— Да, защо не, предполагам, че мога. — Тя се усмихна. — Би било чудесно отново да се видя с някои от дамите.

Напрежението в гърдите на Роуз се отпусна и тя си пое спокойно дъх, осъзнавайки едва в този момент колко напрегната е била заради майка си.

— Сигурна съм, че и те ще се зарадват да те видят, мамо. — Поне онези, които й бяха верни приятели. Други вероятно щяха да игнорират майка й заради пропиляното от починалия й съпруг богатство, а винаги щеше да ги има и онези, готови да забравят всичко заради евентуалната благосклонност на херцога на Рейтън.

Господи, списъкът с причини за благодарност нарастваше.

Роуз изпъна гръб. Колко ли време оставаше до Рейтън Хаус?

Майка й вероятно бе забелязала нейното неудобство.

— Почти пристигнахме — успокои я тя, като погледна пейзажа през прозореца.

В следващия момент вече преминаваха между масивните каменни колони на висок портал от ковано желязо. Портата се затвори плавно зад тях и те продължиха да се движат гладко по алея към сенчест вътрешен двор.

Рейтън Хаус. Сърцето й препускаше в гърдите. Пристигнаха.

Какво ли се надяваше да се случи, когато прекрачеха вратите на дома? Че Грей ще дойде да ги посрещне, ще разпознае в нея любовницата си от изминалата нощ и ще падне в несвяст в краката й? Може би щеше да я умолява да се омъжи за него, принуждавайки я да наруши всички обещания пред покойния си баща и да стане негова съпруга.

Единственото, което наистина искаше, бе да се изправи пред Грей, без да чувства как подът пропада под краката й, когато той я погледнеше. Тя искаше да знае, че би могла да изпитва същите необуздани чувства, които изпитваше към него, и към друг мъж. Надяваше се, че това е възможно.

Лакей в униформа на имението им отвори вратата и пусна стълбичката, подавайки ръка за опора първо на майка й, а после и на нея. Когато слезе от каретата, майка й притисна териера Морис до гърдите си.

Роуз я последва. Въздухът в градината беше приятно свеж в сравнение с лекия задух в каретата, но не така уханен както в Кент. И все пак това беше лондонски въздух, което го правеше чудесен сам по себе си.

Докато пажове се грижеха за багажа им, Роуз и майка й изкачиха стълбите към къщата. Икономът Уестфорд ги чакаше с гостоприемно отворена врата и сдържана, но съвсем искрена усмивка.

— Лейди Марсден, лейди Роуз. За мен е удоволствие да ви видя отново.

Вътре в къщата сърцето на Роуз заби дори по-силно. Дали и Грей щеше да се срещне с тях? Или отсъстваше от дома? Може би още беше в „Сейнт Роу“, в леглото, където тя го остави…

— Камила, Роуз!

През тялото й премина силна тръпка, когато чу гласа му. Само той им беше толкова близък, че да ги нарича с рождените им имена. Родителите й бяха настояли за тази близост, особено след като той ги спаси. Беше повече, отколкото си позволяваха дори някои омъжени двойки, но някак си изглеждаше правилно да му позволят подобна свобода.

Той се приближи към тях през фоайето, облечен в тъмносиви панталони и същото на цвят сако. Ризата и вратовръзката му бяха снежнобели, искрящи в контраст с естествения му загар и костюма. Тъмната му коса беше сресана назад, за да открие лицето му, а маската, която носеше миналата нощ, беше изчезнала.

С тях се чувстваше достатъчно спокоен, за да им позволи да виждат белега му.

Беше накъсана светла линия, която се спускаше от лявото му слепоочие надолу до челюстта му. Не беше много голям и не самият белег, а начинът, по който го бе получил, беше наистина стряскащ.

Той се приближи към тях и поздрави майка й. Роуз просто стоеше и наблюдаваше глупаво как Грей прегърна майка й и я целуна по бузите. Тя не чу какво си казаха двамата и бе почти неспособна да мисли от шума на бучащата в тялото й кръв.

И тогава Грей се обърна към нея с братски разтворени обятия.

— Роуз, толкова се радвам да те видя.

Беше сигурна, че е искрен. Радваше се да я види. Освен това нямаше никаква представа, че я бе видял и малко по-рано същата сутрин. Той не знаеше. Лице в лице с нея, прегръщайки я, как така не бе способен да почувства, че тя бе жената, която бе любил с такава страст през изминалата нощ? Нима косата й миришеше различно? Или пък парфюмът й? Не ухаеше ли вече на дъжд? Или всичко това беше лъжа?

Как можеше да не познае? Толкова безличен ли беше сексуалният акт за него, че не разпознаваше любовниците си, когато ги срещнеше? Със или без маска, със сигурност би трябвало да може да я разпознае. Тя го разпознаваше без маската му. Винаги и навсякъде щеше да го разпознае.

Напълно ли бе сбъркала в преценката си на чувствата му към нея?

Или може би, помисли си огорчена тя, като се отдръпна от прегръдката му, бе получила онова, което заслужаваше, задето го заблуди и подведе да я мисли за непозната. Може би всъщност трябваше да се радва, че не я разпозна. Трябваше да е благодарна, че въпреки огромното желание, което явно бе провокирала у него, не му бе оказала повече влияние от жените, с които той задоволяваше нагона си и после изоставяше без угризения.

И беше благодарна. Така нямаше да й се налага да обяснява какво бе направила и защо. Щом не я разпознаваше, значи нямаше да се разстрои, ако тя не се появеше на срещата им следващата седмица.

Не, тя нямаше да повтори грешката си и да се върне в „Сейнт Роу“.