Катрин Смит
Невинна съблазън (2)

Първа глава

Лондон, май 1877 г.

Малко бяха нещата, отказвани на Грейдън Кейн, херцог на Рейтън, в привилегирования му живот. Обикновено всичките му прищевки се изпълняваха безусловно и с искрено увлечение. Въпреки този късмет, животът имаше прекрасно усещане за ирония и затова Грей често получаваше неща, за които никога не бе молил, още по-малкото бе пожелавал — като дълбокия набразден белег, който се спускаше по лявата му буза. Белег, прикриван за известно време под мека кожена маска, която затулваше и по-голямата част от лицето му.

Себеотрицанието се превърна в неразделна част от характера на Негова светлост заедно с нарастващата му дистанцираност, но както всичко до момента, и те бързо започнаха да му омръзват.

Воден от подобни противоречиви и саморазрушителни чувства, тази вечер той реши да посети „Сейнт Роу“. Като обществото, което привличаше и забавляваше, клубът се намираше в оживената част на града и внушаваше усещането за порядъчност и изисканост, но под тази умела благодетелна фасада — ако някой решеше да надникне — можеха да се открият най-разнообразни скандални и съблазнителни удоволствия за тялото и духа. Докато в едно от крилата на сградата порядъчни дами и господа се забавляваха на специално организиран бал или интересен спектакъл, то в друго крило не така добродетелни благородници можеха да се отдадат на фантазиите си, без опасността плътските им желания някога да бъдат открити и използвани срещу тях.

Накратко — „Сейнт Роу“ беше място, където елегантността и покварата често пресичаха пътищата си, но никога не се срещаха официално и пред публика.

Внушителната кремава на цвят сграда се простираше нашироко подобно на корпулентния крал Джордж IV, по чието време беше издигната. Замислена първоначално като театър, постройката изпълняваше тази своя функция в продължение на петдесет години, преди собственикът й — някой си господин Шрусбъри, да изгуби в една игра на карти всичко, което притежава. Достатъчно скандално бе, че изобщо бе решил да рискува имуществото си по такъв начин. Но да изгуби всичко от жена… е, наложи се Шрусбъри да напусне Англия — не само за да избяга от кредиторите си, но и за да се откъсне от жестоките подигравки на обществото.

Виен ла Рийо не беше обикновена жена. Това стана ясно скоро след като тя официално стана собственичка на театър „Сейнт Роу“ и за шест месеца превърна западащото улично вариете в най-посещаваното място в цял Лондон — елитен клуб, отворен за всеки джентълмен и всяка дама, които бяха достатъчно богати, за да платят цената и да прекрачат вратите му. Сградата стана дом на ежевечерни балове и празненства, притежаваше отличен ресторант за широка аудитория богати посетители и само балове като днешния, на които всички носеха маски и поради това общуваха доста по-непринудено и свободно помежду си… е, на тези балове се канеха само избрани членове на клуба и то с предварително потвърждение на присъствието им. Единственият шанс външен човек да присъства на събитието, бе като гост на някой от членовете на клуба.

Арчър присъстваше като негов гост. Не защото Грей се нуждаеше от подкрепата на брат си, а защото знаеше колко безсмислено е да присъства на подобно събитие без освежаващата компания на по-малкия си брат.

А тази вечер Грей изпитваше нужда, която не можеше да игнорира повече, независимо от присъствието на брат си. „Сейнт Роу“ преливаше от енергия и приповдигнато настроение, а под тях трептяха сладострастие и хиляди чувствени обещания. Именно заради тези обещания бе дошъл Грей, докато празненството се вихреше и ескалираше под терасата, на която бе седнал да наблюдава гостите. И да изчака.

Арчър, по-малък от него с незначителните десет месеца, седеше с него. По-младият Кейн не притежаваше придирчивостта на брат си по отношение на жените и беше готов да танцува и да се забавлява безрезервно с всяка, която го пожелае и покани. Приличаше малко на състезателен кон, готов всеки миг да хукне в надпреварата.

— За бога, Арч. — Грей не успя да скрие раздразнението в гласа си. Беше влудяващо и унизително брат му да кръжи около него като бавачка около невръстно дете, особено когато за всички бе видно, че Арчър предпочита да е на друго място. — Ако топките ти са толкова натежали, отиди си намери някоя дама, която с удоволствие ще те избави от мъките ти, и ме остави на мира.

Арчър се скова върху кадифения стол. И той като брат си носеше семпла черна маска.

— Топките ми са си съвсем добре, благодаря. Виждаш ли нещо, което ти харесва?

Отмествайки поглед към бляскавия хаос на тълпата под себе си, Грей сви безразлично рамене.

— Не още.

— Не разбирам невъзможните ти критерии. Чифт красиви очи, мила усмивка и чувствена природа не са ли напълно достатъчни за теб?

— Не — отвърна той, без да отмества погледа си от танцуващите. — Не са ми достатъчни. — Интересите на Грей спрямо потенциалната му партньорка далеч не бяха толкова повърхностни и благородни. Желанията му се простираха далеч отвъд приятната компания и подозрително приличаха на силна обсебеност.

Всичко, което той изискваше, беше гъста, тъмнокафява коса, чувствено извити устни и сочна фигура. Това му беше достатъчно, за да се преструва, че партньорката му е жената, която наистина иска.

Роуз. За последен път очите му пируваха с прекрасните й извивки и блясъка на големите й красиви очи преди няколко месеца, когато посети имението си в Кент. Брамсли беше достатъчно близо, за да го посещава и по-често, ако реши, но все пак достатъчно далеч от Лондон, за да може винаги да си намери извинение и да не отиде. Защо тогава да се измъчва с тази агония повече от необходимото?

Цялото бреме на това доброволно наложено мъчение се спусна на плещите му, докато наблюдаваше веселбата на събраните под него хора от тъмнината на собствената си изолация. Безшумен като сянка, той допи шампанското си и постави празната чаша на масата до себе си. Беше търпелив ловец, но гладът му превръщаше опънатите му нерви в оголени, болезнено чувствителни нишки.

И въпреки това, щеше да почака.

— А, ето там има едно красиво малко птиче, което изглежда ентусиазирано да си свие гнездо. — Арчър се наведе напред на стола си, а изсеченото му лице изразяваше напрегнато очакване. И двамата братя имаха еднакво гъста и чуплива коса, но тази на Арчър беше черна, докато косата на Грей беше по-скоро червеникава. Светлосините им очи бяха еднакви, макар че веселието искреше по-ярко и по-често в погледа на Арчър. Грей беше сигурен, че собствените му скули не са така високи, нито носът му бе така остър. И все пак, въпреки видимите им разлики, никой не можеше да отрече общия им произход. Родът на Кейн се разпознаваше непогрешимо. По-младият им брат Тристан и сестра им Бронте бяха живото доказателство.

Следвайки погледа на брат си, Грей забеляза стройна жена с кестенява коса и трудна за определяне възраст, която стоеше в края на дансинга, загърната в опушено зелена наметка. Беше очевидно, че си търси компания, от начина, по който погледът й мързеливо обхождаше гостите в помещението.

Преди време тя определено щеше да разбуди апетита на Грей. В един момент буквално всяка жена в този клуб би била подходяща да утоли апетитите му, но не и сега.

Дамата вдигна глава, очите й проблясваха иззад виолетова маска, обточена с пухкави пера. Погледът й се спря на Арчър и на сочните й устни разцъфна усмивка. Братът на Грей се усмихна в отговор.

— Ще ме извиниш, нали? — Арчър вече се беше изправил.

Грей го отпрати по пътя му с едно лениво махване на ръката. Колкото и да обичаше брат си и да се радваше на компанията му, предпочиташе да остане сам.

Арчър го потупа по рамото.

— Ще се видим утре сутрин. — Беше всеизвестен факт, че Арчър никога не се прибираше преди зазоряване, напускайки с неохота сластните прегръдки на дамата си за нощта. Грей, от друга страна, никога не се задържаше достатъчно дълго, за да създава погрешни впечатления.

Грей реагира с леко килване на главата си настрана.

— Ще те очаквам на закуска.

Не откъсваше поглед от забавата, но долови с периферното си зрение оттеглянето на Арчър. Останал сам на терасата, Грей въздъхна, тежко и се отпусна на стола, изпружвайки крака пред себе си.

Какво, по дяволите, правеше? Задаваше си същия този въпрос всеки път, когато идваше тук. И никога не харесваше отговора.

Той беше тук, защото искаше нещо, което не можеше да има — нещо, което бе обещал никога да не докосва. Което никога не би осквернил.

Смехът достигна до слуха му и го смути — силен и натрапващ се. Предизвикваше спомените за онази отдавнашна нощ, когато почувства студената стомана да разкъсва топлата плът на лицето му. Напомни му, че той е сам, докато повече от сто души се забавляваха под него, на не повече от ръка разстояние. Той не харесваше хората и неприязънта му само се засилваше, когато присъстваше на подобни събирания — сякаш лешояди се събираха около умиращ елен.

Ако не я откриеше скоро, щеше да се наложи да си тръгне. Да потърси облекчение в по-благодатни и противни обкръжения.

В този момент, като отговор на молитва, която той никога не би промълвил, той я забеляза.

Грей се наведе напред над парапета, а пръстите му се сключиха около гладкия студен мрамор. Там, сред пищната поляна с парникови цветя, разцъфтяваше диво една зашеметяваща жена, която буквално спря дъха му.

Времето спря в синхрон със сърцето му.

Тя носеше смело изрязана рокля в жизнения бургундскочервен цвят на късно разцъфнала роза. Ефирните й ръкави бяха обточени със същата бронзова коприна, която подчертаваше тоалета й и падаше ниско по облите й сметаново бели рамене. От мястото му — кога, за бога бе станал от стола си? — той можеше да види дълбоката трапчинка на гърдите й, заоблени и поруменели от топлината на множеството полилеи.

Умелата кройка на роклята й обгръщаше плътно гърдите и торса й, пристягаше и без друго тънката й талия и се спускаше около бедрата й, а дупето й определено не се нуждаеше от изкуствено надиплената коприна, за да привлече вниманието му към себе си.

Премигна и сърцето му отново започна да бие, докато той изпиваше с поглед шоколадовото кафяво на косите й, трепкащи с едва доловими медни оттенъци под ярката светлина на полилеите. Кожата й бе съвършено сметаново бяла, косата й — в предпочитания от него цвят, тежка и гъста, събрана на висок, хлабав кок. Нослето й бе изящно извито по бронзовата копринена маска, а устните й… устните й бяха зрели и сочни, умоляващи да ги целуне.

Всемогъщи боже. Ако не беше толкова сигурен, че е невъзможно, би се заклел, че тази жена — това видение — е наистина Роуз.

Но нямаше как да е тя. Роуз бе необвързана млада дама. Тя никога не би дошла тук сама, а никой, който я познаваше, не би довел толкова деликатна млада жена на маскен бал, организиран да съблазнява. Всеки, запознат с традициите на „Сейн Роу“ знаеше какво се случва на подобни балове. И нямаше никакъв начин една дама, толкова далечна и чужда на Лондон колкото Роуз Данвърс, някога да прекрачи вратите на клуба. Не, това не беше Роуз, но изглеждаше като нейна близначка — дори повече, отколкото той би се надявал.

Проклет да беше, ако останеше още минута на мястото си, зяпайки я като пълен идиот, докато друг мъж можеше просто да я заговори и да му я отнеме.

Той се завъртя, отметна тежките завеси и напусна уединението на балкона, излизайки в широк коридор. Осветлението бе почти толкова приглушено, колкото и в изолираното му убежище, а пътят му показваха разпръснати нашироко газови лампи. Но Грей познаваше интериора на клуба и краката му сами го поведоха безшумно и уверено към целта му в широкото помещение на долния етаж. Погледът му пробяга по двойка, притисната към стената — полите на жената бяха набрани около бедрата й, а мъжът бе наместил дланта си между тях. Тихите им стонове на удоволствие погъделичкаха ушите му и разпалиха желанието му.

В средата на стълбището се натъкна на самата мадам Ла Рийо. Тя му бе връстница, а може би малко по-млада от него. Привлекателна и светлокожа, с бляскава медна коса, която изглеждаше толкова естествена, колкото и проницателното синьо на очите й. Тя беше висока и стройна, облечена в семпла, но елегантна рокля в бледожълто, която можеше да бъде дело единствено на ненадминат майстор като мистър Уърт.

— Монсеньор, графе — поздрави го дрезгаво с френския си акцент и потръпна изискано. — Мога ли да ви бъда от помощ?

Обноските и навиците му го задължаваха да се поклони в отговор, макар в действителност да искаше просто да се измъкне покрай нея и да открие прекрасното си диво цвете. Той понечи да й се извини и да се оттегли, но внезапно го осени друга мисъл.

— С уединена стая, мадам. Имате ли свободни?

Тя се усмихна с яркочервените си устни, но очите й останаха нащрек.

— За вас, Ваше благородие? Разбира се. — Дългите фини пръсти се плъзнаха в гънките на роклята й и извадиха малък месингов ключ на тънка верижка. Тя подаде ключа на Грей.

— Последната стая вдясно по коридора. Ще бъдете напълно необезпокоявани.

Крехкото ключе беше топло от досега с кожата й и Грей го стисна здраво в дланта си.

— Благодаря ви. Естествено, ще я впишете на сметката ми.

— Разбира се. — Тя наклони глава. — Да изпратя ли и бутилка шампанско?

— Да, моля. — Той пусна ключа в джоба си. — А сега, ако ме извините?

— Приятна вечер, сър. — Тя му се усмихна отново, мило, но не угоднически.

Грей кимна и забърза по стълбите. Забави забързания си ход едва когато стигна в основата им. Нямаше да е добре да изглежда прекалено нетърпелив.

Влезе в балната зала и запримигва, за да привикнат очите му с по-ярката светлина в помещението. Не беше свикнал да е така открит сред толкова хора. Обикновено се спотайваше в сенките и на всяка цена избягваше да бъде забелязан.

Над главите на гостите проблясваха полилеи, но най-много светлина струеше от газовите лампи, маскирани като антични факли. Залата беше осветена, но не прекалено. Дамите нямаше да се притесняват, че тенът и извивките им ще бъдат обект на твърде обстойно разглеждане и ожесточено обсъждане.

Просторното помещение беше като отворена кутия шоколадови бонбони, украсени в различни нюанси на сметановото, шоколадовото и златистото. Декорацията в салона също беше съвършено балансирана да излъчва елегантност и финес, вместо вулгарното парадиране, което беше най-честият резултат напоследък. Светлината, когато вече привикна към нея, беше отлично подбрана да не дразни очите, но и да позволява ясно разпознаване на събеседниците, а музиката галеше ушите и изкушаваше тялото, без да елиминира възможността за приятен разговор.

Не че беше в настроение да разговаря.

Почти никой не поглеждаше към него, докато крачеше из залата, което напълно го устройваше. Маскените балове като този бяха известни със своята дискретност и анонимността на гостите си. Но винаги се срещаха и хора, които разпознаваха властта и високото обществено положение, когато ги забележеха. Той предпочете да ги игнорира, търсейки с поглед една конкретна личност. Забеляза я случайно. Тя беше сама, застанала в периферията на дансинга с блуждаещ из залата поглед, сякаш търсеше някого.

Погледът й срещна неговия и го прикова на място. По тялото му премина мълниеносна тръпка. За миг бе готов да се закълне, че се познават, но после отхвърли тази възможност като игра на светлината, защото чувството премина като мигване.

Тя стоеше плахо и търпеливо като газела, докато той се приближаваше; готова да избяга в миг, ако той направеше грешно движение.

Търпение, Кейн, повтори си той. Търпение.

Той се приближи към нея с бавна и непринудена стъпка. На височина достигаше до брадичката му и затова наклони глава назад, за да го погледне в очите. Сочните й устни се разтвориха, разкривайки за миг изкусително розово езиче. Той искаше да я докосне, да почувства сочната й влага с върховете на пръстите си. Искаше да я вкуси с език.

Подаде й ръката си, прикрита от ръкавица.

— Много бих искал да танцувам с вас, мадмоазел.

Нямаше и следа от колебание, когато тя преплете облечените си в коприна пръсти с неговите.

— Не бих си и помислила да ви откажа, милорд.

Надолу по гърба му премина приятна тръпка на очакване, докато я водеше към дансинга, където другите двойки бързо ги понесоха в ритъма на своите пируети и завъртания.

Отказ?! Не тази вечер нямаше да има никакви откази.

Когато той й предложи ръката си, тя я пое. Дългите й деликатни пръсти потрепнаха едва доловимо, когато той сключи своите здраво около тях. Той я заведе на дансинга при другите двойки и двамата изпълниха много по-чувствена версия на валса, отколкото някой беше наблюдавал в тази зала. За него това беше повече от добре дошло извинение да я притиска близо до себе си. Пристегнати в корсет, гърдите й се издигаха и спускаха с ритъма на дъха й под пръстите му. Той я притесняваше — учестеното издигане и спускане на великолепните й гърди го доказваше дори по-красноречиво от притеснението й да срещне погледа му.

Тръпнещото очакване беше нещо хубаво, но той не искаше да я изнервя, още по-малко да я плаши. Предпочиташе я точно толкова нетърпелива да бъде с него, колкото беше и той да я вкуси и покори тази нощ.

— Да разнообразим ли? — попита я.

Тъмните й блестящи очи срещнаха неговите иззад пищната маска.

— Как, сър?

Гласът й накара тялото му да потръпне в очакване. Беше по-дълбок от този на Роуз и по-гърлен, но почти толкова привлекателен, че тялото му да реагира мигновено, поставяйки го в ситуацията да се притеснява дали няма да се изложи пред всички със скандално забележима ерекция на толкова публично място.

— Както пожелаеш — почти изръмжа той. — Ще ми бъде достатъчно просто да гледам как се движат прекрасните ти устни, докато ми говориш.

Примигна смутено — явно не беше свикнала с подобни комплименти, още по-малко с умели флиртаджии като него. Тя наистина беше съвършена.

— Ласкаете ме. Може да нямам никакви умения да водя диалог. Ще ми бъде неприятно да ви отегча.

— Намирам ви за удивителна — поклати той глава в знак на несъгласие.

— Сър, та вие едва ме познавате — отбеляза тя и наклони глава с леко присмехулна усмивка.

Грей я притисна към себе си. Бедрото му се отърка в нейното. Сякаш се хвърли в открит огън — толкова силен бе шокът за тялото му.

— В сърцето ми сме много интимни приятели.

Тя понечи да възрази, но той й отне тази възможност, покорявайки устните й със своите. В центъра на балната зала той я целуна страстно и завладяващо. Жаден и любопитен, езикът му дразнеше нейния и разпалваше опасен огън в двама им. Чувстваше нарастващата възбуда на крехкото й сладко тяло, което тя притискаше плътно към неговото. Езикът й погали неговия и пръстите й се впиха в рамото му, облегната почти изцяло на ръката му. Имаше вкус на шампанско и топла сладост, а устните й бяха точно толкова изкусително сочни, колкото той си представяше. Той не беше агресивен в желанието си, но тя и за миг не можеше да се съмнява в намеренията му.

По дяволите, никой дори на километри разстояние не би се усъмнил в намеренията му към нея!

Когато най-сетне вдигна глава, прекъсвайки целувката им, тя го прикова с леко замаян поглед зад коприненото прикритие на маската си. Прокара език по устните си и Грей изпита необичайно чувствена сигурност, че тя иска да попие и задържи вкуса му върху тях.

— Нека не играем игрички, любима — промълви той с устни все така опасно близо до нейните. — Мигът, в който те видях, побързах да предявя претенциите си към теб, преди друг мъж дори да си помисли да опита.

— Така ли? — Тя звучеше искрено изненадана и зарадвана.

Грей потисна изръмжаване и успя да се усмихне. Пусна ръката й и от вътрешния си джоб извади ключа, който му бе дала Виен ла Рийо. Той вдигна лъскавия метал пред очите й, за да го види, преди нежно да го плъзне между гърдите й. Тя ахна при допира на студения метал до топлата й кожа и застина, когато пръстите му я погалиха. Кожата й беше нежна като коприна. Той искаше да нарисува с език едва забележимите светлосини венички под повърхността й и да вкуси солта на кожата й в дълбоката трапчинка, където пусна ключа.

Но това не беше мястото.

— За личните ми покои е — обясни той. — Да се срещнем ли там, или ще разбиеш сърцето ми и ще ми откажеш?

Няколко болезнено дълги минути той очакваше отговора й със затаен дъх. Докато в един миг пръстите й се сключиха върху неговите на гърдите й и закачлива усмивка изгря на устните й.

— Не бих могла да живея с вината за разбитото ви сърце, сър.

— Колко време ти трябва? — Господи, бе по-нетърпелив и от юноша.

— Десет минути — отвърна тя неочаквано. — Поносимо ли е?

Не, да те вземат дяволите!

— Пет?

Нямаше съмнение, че по тялото й премина тръпка, нито че причината е изгарящото ги взаимно желание.

— Както пожелаете.

Някак си Грей успя да я пусне и й позволи да се отдалечи от него. Жадният му поглед проследи как тя прекоси дансинга и се отправи към един от изходите по дългата страна на залата. За момент тя спря и погледна през рамо към него. Вероятно бе трик на въображението му, но му се стори, че разпозна желанието в погледа й въпреки разстоянието.

Пет минути. Не бяха толкова много. Едва триста секунди. Какво пък, прекарваше повече време пред огледалото, за да се увери, че изглежда добре, преди да излезе. А и нямаше да е добре за него да изглежда твърде нетърпелив, нали? Не би желал любовницата му да знае колко точно отчаяно иска да я люби.

Отне му трийсет секунди да напусне балната зала и да излезе на задното стълбище. И все пак й обеща, че ще й даде пет минути, преди дори да се приближи към стаята. Трябваше да изчака още.

Прикри се в сенките, докато търпението му се изчерпа. Две минути по-рано закрачи навътре по покрития с плюшен килим коридор.

Вече не можеше да отрича. Тази вечер искаше да си достави удоволствие и смяташе да утоли копнежите си толкова ненаситно и бурно, че нито той, нито мистериозната му дама да са способни да ходят спокойно поне за седмица.

Почти беше стигнал вратата, когато една ръка го сграбчи за рамото. Вбесен, той се обърна да види натрапника.

Тогава видя й юмрука, насочен към лицето му.