Катрин Смит
Невинна съблазън (21)

Деветнадесета глава

Грей спази думата си. Той не просто показа на Роуз бижутата на Рейтън, но й ги повери да ги носи, когато пожелае. Скъпоценностите бяха удивителни и приказно изработени. Същата вечер в леглото Роуз носеше комплект диаманти, за да може Грей да й се наслади в пълния й блясък.

Сложи същите диаманти и на партито на лейди Фредерик следващата седмица, защото се съчетаха отлично с черно-сребристата й рокля за случая.

Грей удържа на думата си и не я придружи, не че тя имаше други илюзии. А и така беше по-добре, защото Роуз знаеше, че ще трябва да се изправи пред Келън, а за това бе по-добре да бъде сама.

Но дори и без Келън, Роуз нямаше да бъде разстроена, че Грей не я е придружил. Тя много добре знаеше колко твърдоглав и инатлив може да бъде той и не очакваше, че ще се промени за една нощ след брака им. Освен това вече разбираше много по-добре защо той предпочита да се изолира от обществото.

Най-напред тя си мислеше, че Грей отказва да излиза заради белега си, от страх, че хората ще говорят за него и нападението в миналото му. Същевременно разбираше, че има и нещо по-значимо в отказа на съпруга й да бъде част от обществото и сега подозираше, че той се страхува да не би завръщането му към раболепната и винаги приласкаваща го тълпа лицемери да го върне обратно към предишното му непростимо поведение.

Лично тя не вярваше, че това е възможно да се случи. Той се беше променил толкова много, превръщайки се в добър и благороден мъж, че й се струваше дори абсурдно, но въпреки това самата тя таеше известен страх в това отношение. Нямаше да понесе да го изгуби.

Извън това тя отказваше изобщо да се замисля дали той някога щеше да я придружи на социално събитие. Беше твърде натъжаваща мисъл.

Пристигна сама на празненството на лейди Фредерик и определено се чувстваше странно без придружител или нечия приятелска компания. Вярно, че вече бе омъжена жена и нямаше нужда някой да следи за доброто й име, но това не правеше ситуацията по-малко необичайна за нея.

— Добра вечер, Ваша светлост.

Роуз се спря на стълбите. Придържайки полите на роклята си, за да не ги настъпи, тя се обърна и видя към нея да се приближава сияещата Ева, а лейди Ротшилд тъкмо слизаше от каретата.

— Ева! — възкликна Роуз и разтвори ръце за прегръдка. — Колко се радвам да те видя!

— Изглеждаш прекрасно — отвърна Ева, като я прегърна. — Бракът очевидно ти понася добре.

Роуз не успя да се сдържи и леко се изчерви — дали от комплимента, или при спомена за всички онези неща, които правиха с Грей през кратката седмица на брака им. Една седмица и един ден, ако трябваше да бъде напълно точна.

— Знаеш ли, вярвам, че ми отива — отвърна тя и отстъпи.

Ева се усмихна обнадеждено.

— След два месеца ще разберем дали ми понася и на мен.

Роуз погледна бързо към лейди Ротшилд, която още се суетеше около каретата, и отново насочи вниманието си към приятелката си.

— Грегъри ти е предложил? — Тя не беше изненадана, защото това се очакваше отдавна, но очакваше, че приятелката й ще сподели новините с нея в по-лична обстановка.

Блондинката кимна и на лунната светлина косата й изглеждаше почти сребърна.

— Трябва да определим точна дата, но във всеки случай очаквам да стана лейди Брамфорд Грегъри скоро след разпускането на парламента. Говори се, че кралица Виктория смята да го удостои с титла, знаеш ли?

Роуз сключи вежди. Не можеше да прецени дали приятелката й беше щастлива, или не.

— Ами твоят мистериозен кавалер?

Ева сви рамене и избегна погледа й.

— Няма го. Грегъри е тук, а и семействата ми има очаквания към мен. — Отново срещна погледа на Роуз. — Това е добър съюз.

Кого се опитваше да убеди тя? Роуз кимна.

— Разбира се, че е. А и Грегъри те боготвори. Не се съмнявам, че ще бъдеш много щастлива.

Приятелката й само кимна. Каквото и да се въртеше в ума й, остана недоизказано, защото лейди Ротшилд се присъедини към тях. В погледа й имаше известно неодобрение, когато се обърна към Роуз. Разбира се, не каза нищо. Роуз знаеше, че лейди Ротшилд я харесва, но очевидно не одобряваше брака й, още по-малко начина, по който се беше случил. Освен това явно не искаше дъщеря й да бъде свързвана с какъвто и да било скандал.

Разбира се, малко скандалност можеше да бъде и полезна, подобрявайки нечие положение в обществото. Но само с мярка, разбира се. Какво странно разбиране.

Роуз поздрави контесата учтиво и сърцето й леко трепна, когато лейди Ротшилд направи лек реверанс. Така повеляваше нормата. Сега тя беше херцогиня. Каквото и да беше мнението на майката на Ева за нея, сега тя беше по-високо в социалната йерархия от тях.

А това беше напълно достатъчно, за да се усмихне широко.

Трите влязоха заедно в къщата, а когато стигнаха балната зала, лакеят обяви пристигането им. Роуз не си въобрази, че когато обявиха името и титлата й, залата замлъкна за миг, преди да зажужи отново, докато тя слизаше по стълбите.

Шепот. Всички си шепнеха по неин адрес.

Тя не можа да спре руменината, която изби по страните и се спусна надолу към гърдите й, но държеше главата си високо, докато всички очи наблюдаваха пристигането й. Дори успя да се усмихне. Някои хора я наблюдаваха с презрение — макар да бяха съвсем малко. Други я гледаха с интерес и едва прикрито съжаление, а трети, за които трябваше да бъде особено внимателна, я следяха с любопитство. Това бяха хората, които щяха да спекулират за всеки малък детайл, докато измислят история, която да харесат и, разбира се, споделят с всички останали.

Клюкари.

Със сигурност нямаше как целият шепот да е провокиран единствено от брака й с Грей, нали? Те не бяха първата двойка, принудена да се венчае, защото са ги хванали заедно. Със сигурност немалко от гостите споделяха сходни причини за брачните си съюзи.

Разбира се, техният брак бе първи през този Сезон. Бягството на Бронте бе замаскирано умело и добре прикрито с годеж, така че Роуз и Грей бяха основната атракция, докато някой друг не се превърнеше в повод за обсъждане. Чудесно. С малко късмет някой скоро щеше да направи нещо скандално или глупаво.

Ева се приближи към нея и я заговори открито, сякаш нищо не се бе случило. Роуз беше достатъчно прозорлива да види, че скъпата й приятелка само се опитва да я разсее и именно заради това я обичаше толкова силно.

— Добра вечер, дами — поздрави ги познат мъжки глас.

Роуз се обърна и видя Келън застанал до тях. Изглеждаше поразително добре в черно-белия си костюм, а златната му вратовръзка само придаваше допълнителен характер на безупречната му визия. Не изглеждаше ни най-малко разочарован от нея, дори напротив. Когато погледите им се срещнаха, на Роуз й се стори, че е по-скоро загрижен.

— Мистър Максуел — поздрави го тя с усмивка. — Радвам се да ви видя.

Той й предложи ръката си.

— Мога ли да ви придружа до масата с напитките, Ваша светлост?

В този момент наистина се нуждаеше от едно приятелско лице.

Роуз го хвана под ръка и помоли Ева и лейди Ротшилд да я извинят. След това позволи на Келън да я поведе.

— Трябва да призная, че съм изненадана, че изобщо говориш с мен — призна му тя, докато пристъпваха. Беше повече от напрегната заради стотиците погледи, които ги съпровождаха.

Изражението му беше ведро и приятелско.

— Засегнала ли си ме по някакъв начин?

— Помислих си… — Почувства как отново се изчервява. — Очевидно съм се объркала.

Потупа ръката й със свободната си длан и се засмя.

— Простете нахалството ми, скъпа госпожо. Позволете ми да успокоя съвестта ви. Макар и да съм имал известни надежди как може да се развие приятелството ни, не съм очаквал нищо. Нито смятам, не сте ме предали или излъгали по някакъв начин. Може да бъдете спокойна в това отношение.

За малко да въздъхне от облекчение.

— Благодаря, радвам се да чуя това.

На масата с напитките наля и на двама им по чаша пунш, а след това я изведе на терасата, където можеха да разговарят по-спокойно и уединено. Като съвършен джентълмен, той се погрижи да останат в светлините на факлите и залата, където всеки можеше да ги види.

— Роз, прости ми фамилиарността, но трябва да говоря с теб.

Нещо в резкия му тон я накара да се намръщи.

— Можеш да говориш откровено с мен, Келън. Надявам се, че знаеш това.

Употребата на рожденото му име сякаш го успокои и той се отпусна едва забележимо. Погледна я с блеснали очи, по-черни от нощта около тях, но и много по-искрящи. Беше очарователен мъж, но сърцето й принадлежеше на бледосини очи и сардонични устни, способни на неподозирана нежност.

— Искам да знаеш, че ако някога имаш нужда от приятел, можеш да дойдеш при мен. Винаги ще бъда на твое разположение.

Роуз се намръщи още повече.

— Оценявам това, но защо ми го казваш? Има ли нещо, което знаеш, а аз не?

Той застана така, че лицето му бе видимо само за нея и никой не можеше да прочете думите по устните му.

— Ще бъда откровен. Роуз, аз знам какъв е Рейтън. Виждал съм как се отнася с жените. — Той вдигна ръка, за да спре опита й да го прекъсне. — Не искам да говоря зле за съпруга ти, когото знам, че обичаш и цениш високо. Искам само да знаеш, че ако някога се нуждаеш от закрила, аз съм готов да ти я дам.

— Закрила? — Роуз повтори оглупяла. Очевидно той не й предлагаше тялото си — не и с това мъченическо изражение на лицето. — Ако преди не ми е трябвала закрила, защо да имам нужда от нея сега?

Очите му потъмняха още, ако това изобщо беше възможно.

— Преди майка ти беше тук да бди над теб. Искам просто да знаеш, че ако някога се наложи да напуснеш дома на съпруга си, ако се чувстваш в опасност, можеш да дойдеш при мен. Не мога да се изразя по-ясно, без да обвиня херцога.

Роуз го зяпаше и в изумлението й нямаше нищо изискано. Устата й бе отворена, а очите — толкова ококорени, че започнаха да сълзят. Най-накрая успя да се окопити.

— Поласкана съм от вниманието, но нямам причина да се страхувам от съпруга си. — Побъркваше я, че той явно мисли другояче.

Дали това бе причината за всичкото шептене — хората я съжаляваха и се страхуваха за нея?

— Разбира се. — Той не прозвуча ни най-малко убеден, което я подразни дори повече. Как си позволяваше да смята, че познава Грей по-добре от нея? Как изобщо си позволяваше да допусне, че Грей е толкова долен човек?!

Гневът й не можеше да остане незабелязан, макар тя да полагаше неимоверни усилия да го обуздае.

— Наистина ли вярваш, че бих се омъжила за него, ако се страхувах от него?

Келън не отвърна на погледа й.

— Не знам точните обстоятелства около брака ти, а само слуховете, на които не вярвам, но херцогът няма да е първият мъж, заслепил младо момиче с вниманието си.

От гърлото й се изтръгна презрително изсумтяване.

— Повярвайте ми, мистър Максуел. — Никога повече нямаше да се обръща към него с рожденото му име. — Грейдън Кейн никога не е трябвало да „заслепява“ никого. Той сам по себе си е достатъчно заслепяващ.

Беше твърде тъмно, за да е сигурна, но й се стори, че Келън се изчерви.

— Щом ще си говорим така откровено, изненадам се, че с такава готовност попадна в лапите на такъв мъж.

Роуз присви очи и пристъпи към него по-гневна откогато и да било досега.

— И под „такъв мъж“ имаш предвид, разбира се, херцога. Същият този мъж, който се притече на помощ на баща ми, когато така наречените му приятели го изоставиха. Същият мъж, който взе под закрилата си майка ми и мен след смъртта на баща ми и ни предпази от бедност и нищета. Същият онзи мъж, който остана верен приятел, когато всички други, включително и ти, ни обърнаха гръб. — Гневът стягаше челюстта й и свиваше ръцете й в юмруци. — Бих предпочела да падна в неговите „лапи“, Келън, отколкото да завися от твоето приятелство, което се оказа по-недостойно дори от тази помия, която лейди Фредерик нарича пунш. А сега ме извини.

Бутна чашата си в ръцете му, без да се интересува, че част от сладката течност се разля върху ръкавиците й. Завъртя се на токовете си и се върна обратно вътре, за да се изправи пред слабоумната тълпа с толкова достойнство, на колкото бе способна в гнева си.

 

 

— Как ти се отразява брачното щастие? — попита Арчър, докато с Грей седяха в кабинета му и се наслаждаваха на по чаша отлежало бренди. — Безметежно?

— Добре е — потвърди Грей без особен ентусиазъм.

Арчър се смръщи и от това за момент лицето му заприлича на ужасяваща маска.

— Не е минал дори месец, а ти ми казваш, че е „добре“? Това е притеснително, Грей.

Вместо да въздъхне или да шамароса брат си зад врата, Грей допи брендито си и посегна към бутилката, за да си сипе още едно.

— Няма да обсъждам брака си с теб.

Това, което нямаше да обсъжда, бе, че прекрасната му съпруга му се струваше някак променена и той обвиняваше себе си за това.

Не можеше да определи с точност, но сякаш откакто отиде на онова празненство у лорд и лейди Фредерик, тя започна да прекарва все повече време у дома. Вярно, както Арчър уместно бе забелязал, те бяха омъжени едва от две седмици, така че той вероятно просто бе ненужно подозрителен.

Въпреки това Роуз сякаш бе станала по-придирчива към поканите, които получаваше и приемаше. Когато не беше с него — а той нямаше намерението да се оплаква, че тя търси компанията му — съпругата му присъстваше на по-малки и интимни събирания. Останалото време прекарваше с добрата си приятелка Ева Елиът.

— Мисля, че клюките трудно понасят на Роуз. — Ето, каза го.

Лицето на Арчър показваше добре изигран ужас.

— Така мислиш? Дори ти не си толкова тъп и безчувствен. Разбира се, че й е трудно. Чух, че всички в залата са замлъкнали, а после са започнали да си шепнат, когато е пристигнала у Фредерик. Никой не е изненадан, че си преспал с нея, но всички са изумени, че си се оженил за нея. Цялото общество се чуди какво й е толкова специалното, докато ти се криеш като виновник и подхранваш спекулациите им. За бога, всички те смятат за нещо като звяра в приказката.

Само че звярът в един момент се превръща отново в принц. Това нямаше как да се случи с Грей, защото той никога не беше бил принц и никога нямаше да бъде.

Разбира се, Роуз не му беше разказала за това събитие. Ако знаеше… Какво? Какво би направил? Най-лошото вече се бе случило. Нямаше какво да направи, за да го промени.

Но се чувстваше дяволски зле да разбере какво причинява неговата репутация на Роуз. Можеше само да си представи какво ли се говореше по техен адрес, какви ли спекулации се разпространяваха.

Грей въздъхна.

— Ако се появя на някое от тези партита само ще направя нещата по-лоши.

— И как точно смяташ, че ще стане това?

— Защото Роуз ще знае, че поне половината от присъстващите жени са минали през леглото ми. Ще знае, че мъжете ме ненавиждат. Ще знае що за чудовищен задник бях наистина.

Арчър поклати глава, преди да заговори.

— Мисля, че тя вече знае всичко това. И изглежда те харесва въпреки това. Мисля, че може да е малко чалната?

За момент Грей бе готов да се разгневи, докато не видя шеговитото пламъче в очите на брат си. Засмя се.

— Трябва да е, щом се омъжи за мен, не мислиш ли? Лично аз съм й благодарен за това.

Арчър се усмихна.

— Ще помоля мама да я покани на театър във вторник вечерта. Малко семейна подкрепа може да помогне. А и знаеш каква е майка. Ще принуди всички да се подчинят на волята й с мила усмивка на лицето си.

Това беше напълно вярно.

— Благодаря ти. Сигурен съм, че Роуз ще оцени жеста.

Брат му отпи от чашата си.

— Има и още нещо.

— За Роуз? — Грей се намръщи.

— За Бронте. — Арчър не можеше да отвърне на погледа му. — Относно сватбата.

Имаше още две седмици дотогава. Последните молитви щяха да бъдат прочетени тази неделя.

— Какво за нея?

— Тя ме попита дали бих я завел до олтара.

Грей се опита да остане невъзмутим, но му беше трудно. Господи, това болеше. Още повече, защото някак си го очакваше. Очакваше, че сестра му ще се срамува, дори ще се притеснява от него. И никога не би пожелал непристойното му минало да помрачи най-хубавия ден в живота й. Но да си мисли, че тя може би няма да иска той да заеме мястото на покойния им баща, и да разбере, че тя действително не желае това — бяха две отделни неща.

— Добре — проговори той прегракнало. — Това си е нейно решение и аз мога единствено да го уважа.

— Не е нейно, Грей, а на лейди Брантън. Бронте просто иска да угоди на сватовете си.

Грей се насили да се усмихне. Арчър може и да си вярваше, но той разпозна зле скалъпената лъжа в думите му. Сестра му не се бе подвела по ничие мнение.

— Разбира се, че ще иска. А и няма значение, Арч. Ти и без това ще се справиш много по-добре от мен — много по-грациозен и елегантен си.

Арчър го изгледа с толкова тъжен и състрадателен поглед, че Грей трябваше да премигне и да отмести очи. Почувства парене, което не му хареса.

— Ти искаше да го направиш, нали? — Попита Арчър тихо. — Щеше да застанеш до нея в Сейнт Джордж и да пратиш мнението на всички по дяволите, нали?

Грей успя само да кимне. Трябваше да помисли повече за семейството си. Трябваше да осъзнае как действията му и решенията му влияят и на тях. Като глава на семейството трябваше да се погрижи много по-добре за тях.

Погледът му срещна този на Арчър.

— Съжалявам — промърмори.

Сякаш по-младият мъж знаеше какво точно иска да каже и успя да чуе всички онези неща, които Грей не можа да облече в думи.

— Знам. Ще поговоря с нея. Щом разбере…

— Не! — Грей се изправи, а в очите му гореше свирепа решителност. — Няма да казваш нищо. Ти ще я предадеш на младоженеца, както те е помолила. Разбра ли ме? Не казвай нищо.

Несъгласието на брат му беше очевидно, но той само кимна.

— Добре. Няма да кажа и дума. Но ти си задник, задето ме караш да правя това.

Изглежда това бе генералният извод за този ден.

— Няма нищо срамно в това да направиш сватбата на сестра ни още по-щастлив ден за нея, Арч.

Какво следваше? Дали Бронте изобщо щеше да го покани? Защото той знаеше причината лейди Брантън да го мрази толкова жестоко, че да му откаже удоволствието да предаде малката си сестричка на младоженеца в сватбения ден. И до каква степен една огорчена жена може да наложи влиянието си над впечатлително младо момиче? Бронте го обичаше, но обичаше Александър повече, а и знаеше, че Грей ще направи всичко, което го помоли.

Добре, Джорджиана — бъдещата свекърва на Бронте — щеше много лошо да се изненада, ако си мислеше, че може да му откаже радостта да види сестра си омъжена. Ако Бронте го помолеше да не присъства, той щеше да се срещне лично с източника на тази молба. Тя щеше да се предаде на мига, ако смяташе, че Грей ще каже на съпруга й за онзи път, в който я чука в частната си ложа по време на постановка на „Отело“.

Ако правилно си спомняше, въпросната дама зави като банши, по време на сцената със смъртта на Дездемона. Грей трябваше да заглуши крясъците й с ръка, смеейки се, докато го правеше.

Споменът остави горчив вкус в устата му. Нямаше нищо сладко в срама, а той го чувстваше всеки път, когато си спомнеше за миналото си. Не беше добър човек и със сигурност не беше прекрасният мъж, за когото го смяташе Роуз.

Но пък какво знаеше едно невинно момиче като Роуз за мъжете? Може би само малко повече, отколкото той би си представил. Палавите й списания може да не обръщаха много внимание на човешките емоции, но определено посвещаваха доста място на това как мъжете се водеха изцяло от животинските си нагони.

Арчър най-накрая се примири и обеща да не казва нито дума за разговора им на Бронте или на Александър. След което се извини и се запъти да си ходи, понеже вече бе решил да се отбие у лейди Монтефиоре.

— Знае ли лейди М, че именно нея си решил да спечелиш? — попита го Грей, докато го изпращаше към вратата.

Арчър се ухили.

— Не съм сигурен. Подозирам, че според нея преследвам дъщеря й. Или това, или е ужасена от мъжката ми привлекателност.

Грей се изсмя сърдечно и определено се почувства поне малко по-добре.

— Никой с акъла си не би бил ужасен от изтърсак като теб. — Разбира се, това бе добронамерена шега. Арчър бе по-строен от Грей, но по-висок и жилав.

— Дамите се плашат — отбеляза брат му. — Винаги се притесняват, че мога да ги опропастя пред другите мъже.

— Сигурен съм, че би могъл — съгласи се Грей и избута брат си навън в яркия слънчев следобед. — Хайде, върви и ме остави на мира.

Когато брат му най-сетне слезе по стълбите и се качи в каретата си, Грей потърси съпругата си. От икономката разбра, че тя е в едно от сервизните помещения и заедно с камериерката си забърква и изпробва различни помади.

Завари я в прекрасно неглижиран вид. Роклята й бе изцапана незнайно с какво, кичури коса се виеха на естествени къдрици около лицето й, избягали от ниския кок на тила й, и лицето й бе приятно поруменяло от топлината в стаята. Нещо къкреше на печката и изпълваше помещението с аромат на цветя, свежа трева и други приятни, ухания.

— Подуши това — заповяда му тя, когато влезе в стаята, и тикна малко бурканче под носа му. — Харесва ли ти?

Миришеше на отлежал ром, но някак по-силно и без нотката на прокиснали плодове.

— Да, харесва ми.

— Добре. Това е новият ти сапун за бръснене. — Тя остави бурканчето обратно на масата и отметна няколко кичура от лицето си. — Арчър тръгна ли си вече?

Подпирайки се с ръце на масата, Грей се усмихна и се приведе по-близо към нея. Тя наистина беше една изумителна млада жена.

— Да, тръгна си.

Тя отвърна на усмивката му с разсеяна усмивка от своя страна.

— Значи на теб ти доскуча и дойде да ме търсиш?

Той прокара пръст по голата кожа на ключиците й.

— Нещо такова.

Прелестно изчервена, тя бутна ръката му настрани, но не и преди да го стисне леко за пръстите.

— Е, аз съм заета, така че, ако нямаш намерението да помогнеш на Хедър и на мен в начинанието ни, по-добре си намери някакво занимание.

Грей въздъхна.

— Добре, ще си вървя, но само защото се опасявам да не разваля каквито там разкрасяващи отвари сте забъркали вие двете, вещици такива.

Зад Роуз камериерката й Хедър се изкиска. Грей се усмихна на ококорената Роуз, която изгледа най-напред камериерката си, а после и него.

— Винаги ли така лесно си очаровал жените?

Доброто настроение на Грей се изпари.

— Опасявам се, че да. — И допълни по-нежно: — Ако това те наранява…

Тя го бутна по рамото.

— Не ставай смешен! Флиртувай с камериерката ми колкото пожелаеш. Но да не съм чула и звук, когато се усмихвам на лакеите и градинарите.

Господи, тя беше изумителна. Притегли я в обятията си, без да се интересува, че камериерката й ги гледа, макар самата тя да се правеше на особено заета.

— Ще излизаш ли тази вечер?

Роуз се притисна към гърдите му.

— Грей, цялата съм потна и мириша.

— Не ме интересува. Отговори ми, ще излизаш ли?

Тя повдигна вежда.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен?

— Не. — Той задържа погледа й и се наведе към нея, но не я целуна. Просто остави думите му да се посипят по устните й. — Бих те задържал тук всяка вечер, ако можех.

Тя потръпна нежно. Господи, искаше да я целуне, да я люби точно тук и в този момент.

— Трябва само да ме помолиш.

— Не искам да се отказваш от социалните ангажименти заради мен.

Нещо премина през топлите й очи.

— Няма да бъде голяма загуба.

Заради клюките ли? Колко ли време щеше да мине, преди да го намрази заради тях. Можеше просто да я отблъсне и да я посъветва да си намери любовник, но по-скоро сам би съсипал другата половина от лицето си, отколкото да се откаже от нея.

Вместо това постъпи като страхливец. Не й поиска обяснение. Просто се усмихна и реши да се възползва от времето, което все още имаше с нея. Защото обичаше да я има в живота си и да прекарва с нея времето си, в по-добра и прекрасна компания, отколкото някога би повярвал, че може да заслужи.

— Ти си потна и миришеш — прошепна той съблазнително. — А сега и аз се чувствам вмирисан и потен. Да се срещнем ли в банята след… двайсет минути? Ще ти изтрия гърба, ако и ти изтриеш моя.

Разбира се, когато тя се присъедини към него по-късно и мокрите им тела се сляха в горещата сапунена вода, всички мисли за триене на гърбове изчезнаха. Поне за малко се изпариха и опасенията на Грей.

Но той знаеше, че ще се върнат.