Катрин Смит
Невинна съблазън (25)

Двадесет и трета глава

Ева и лейди Ротшилд щяха да дойдат да я вземат точно в девет вечерта и затова Роуз се погрижи да е облечена и готова още в осем и половина, за да е спокойна. За нещастие имаше много време да обикаля в розовия салон, докато чакаше.

Носеше разкошна вечерна рокля в тъмносиньо с бродирани бели, златисти и розови вишневи цветове по нея. Хедър беше сплела косата й в основата на тила и вдигна плитката като венец около главата й с фуркети. Ансамбълът завършваше с пантофки и ръкавици в тъмносиньо, а бижутата, които Роуз избра, бяха комплект златни обеци с висулки и чифт златни гривни.

— Изглеждате зашеметяващо, мадам, ако ми позволите да отбележа — похвали я Хедър с нескрита гордост.

Роуз се усмихна и още веднъж благодари мислено, че камериерката й бе предпочела да остане тук с нея, отколкото да се върне с майка й в провинцията.

Наистина се чувстваше красива, призна тя пред себе си, докато крачеше из салона, но какъв беше смисълът, когато единственият мъж, който искаше да й се възхищава, нямаше да бъде там с нея? Подозираше, че няма дори да види лицето му, преди да тръгне. Без съмнение самият той крачеше сега в спалнята им или в кабинета си и се проклинаше, задето не прояви достатъчно здрав разум да стои далеч от нея, както го съветваше баща й.

Само Господ знаеше, че в последно време подобни мисли бяха минавали и през нейната глава. Но тя съзнаваше, че хиляди пъти предпочита да е нещастна с Грей, отколкото спокойна с друг мъж. Колко жалка и деградирала беше, за да иска това?

Почукване на вратата прекъсна мислите й. Дали беше Грей, зачуди се тя и притисна ръце към гърдите си, за да успокои пулса си.

— Влез.

Уестфорд я разочарова с появата си.

— Моля да ме извините, Ваша светлост, но каретата на лейди Ротшилд тъкмо пристигна.

Роуз погледна часовника — беше точно девет без една минута, къде бе отлетяло времето?

— Благодаря, Уестфорд. Ще донесеш ли наметката ми, моля?

Той се наведе и изчезна да изпълни молбата й, а Роуз взе чантичката и маската си — малко копринено домино с китайски мотиви. Макар мисълта да бе минала през ума й, нямаше сили да докосне нито една от маските, които бе носила с Грей.

Стоеше зад всяка дума, която му каза, помисли си тя, като излезе от салона с изправен гръб. Той не можеше да очаква да го чака вечно. Но какво щеше да направи тя после? Да си хване любовник? Дори не можеше да си представи някога да пожелае друг мъж. Но може би любовта й към Грей щеше да избледнее с времето достатъчно, за да си намери спътник, с когото да споделя онази част от живота си, която Грей отказваше?

Стомахът й се сви от мисълта. Нямаше как да е от храната — не беше яла нищо от часове, толкова бе изнервена.

Нямаше как и да е бременна, защото от „Сладострастие“ бе научила как да отложи щастливото събитие за поне още малко време.

Не, трябваше да е честна със себе си — идеята да се откаже от Грей или от съвместния живот, който си мечтаеше да имат, я разболяваше физически. Тя нямаше да се откаже. Но нямаше и да се заключи като привидение в тази къща. Отказваше да спре да живее, само защото съпругът й бе забравил как се прави това.

Разбира се, с нейния късмет попадна точно на Грей във фоайето.

Изглеждаше почти сякаш я очакваше и за момент надеждата отново попърха в съзнанието й, но той не беше облечен с вечерни дрехи, а и не носеше маска. Вече слагаше маски все по-рядко в къщата, но тя не смееше да си препише заслугата за това.

Погледът му омекна и се стопли, когато я видя, а устните му се отпуснаха в усмивка.

— Спираш дъха ми — призна той с благоговеен поглед и прегракнал шепот, който я накара да потръпне.

Роуз се усмихна от удоволствие въпреки лекото си разочарование.

— Благодаря ти.

— Исках да ти дам това. — Подаде й плик.

— Какво е? — попита, като го взе.

— Чек за каузата на лейди Дуейн. — Прочисти гърлото си. — Помислих, че може да искаш да направиш дарение.

— Това е много щедро от твоя страна. — Как успяваше едновременно да я вбеси и трогне? Изкушаваше се да надзърне да види сумата, но можеше да направи това и по-късно в каретата.

Той сви рамене.

— Това са само пари. Някой може да ги използва по-добре от мен. — След това отстъпи встрани. — Приятелите ти те чакат, не искам да те бавя повече.

Като прибра плика в чантичката си, Роуз се поколеба, защото не искаше да го остави, макар да знаеше, че трябва.

— Няма да се бавя.

Грей й се усмихна тъжно.

— Остани колкото ти е приятно. Ще бъда тук, като се прибереш.

Наведе се и целуна бузата й. Беше толкова безлично.

Но понеже Ева и майка й я чакаха, Роуз не можеше да го помоли да я успокои. Не можеше да го прегърне и да му каже как се чувства, можеше единствено да си тръгне.

— Лека вечер, Грей.

— Лека вечер, Роуз — с поредната тъжна усмивка.

Странно, но думите им прозвучаха като сбогуване.

 

 

Беше самотен.

Без Роуз къщата му се струваше празна и призрачна, като затвор, в който той бе едновременно затворник и тъмничар.

Все още беше рано, но без съмнение Роуз вече танцуваше и се смееше на някаква закачка, която партньорът й бе измислил специално за случая. Вероятно мъжът държеше ръката си малко по-ниско на кръста на Роуз и я притискаше една идея по-близо до себе си. Хората сигурно вече шушукаха и залагаха колко ли време ще отнеме на някой ослепителен развейпрах да съблазни пренебрегваната съпруга на Рейтън.

Точно както преди шушукаха за него, когато набележеше някоя ранима дама.

Със стиснати юмруци той се загледа към звездите през прозореца на кабинета си. Господи, щеше да убие всеки мъж, който се осмелеше да опетни репутацията на Роуз.

Това включваше ли и него? — прошепна едно гласче в главата му. Щеше да го игнорира, ако съзнанието му не се бе захванало да размишлява. Разбира се, че отсъствието му от събитията нараняваше Роуз. Хората говореха, това беше в природата им. Какво ли казваха за нея? Дали я съжаляваха? Дали се обзалагаха колко време ще мине, преди да се превърне в примамка, в нечия любовница?

Преди да се венчае, действията му засягаха само и единствено него, но сега трябваше да мисли и за Роуз. Роуз, която вече бе изгубила толкова много и познаваше отровните пипала на скандала по-добре отколкото бе редно. Тя беше момичето, което толкова мило се погрижи за него, когато той най-малко го заслужаваше. Която го успокоява и наглежда, без да се оплаче, макар той да беше задник и понякога груб дори към нея. Никога не бе искала нещо от него, откакто я познаваше.

Единствено да отиде на един глупав бал с нея.

Никога не поиска сърцето му, макар доброволно да му бе отдала своето. В неговите очи любовта винаги беше слабост, докато Роуз не я превърна в сила. В дар. Сега като се замисли, Роуз го обичаше от години. Никой не би отдал толкова много от себе си на някого, за когото не го е грижа — а тя наистина му бе дала толкова много.

А как й се отплащаше той? Като я оставяше сама да се изправи срещу клюкарите. Той я предлагаше като примамка за мъже без каквито и да било скрупули. Мъже като него навремето. Преди години, ако попаднеше на жена толкова социално уязвима, колкото бе Роуз сега, щеше да я преследва, докато не я съсипе възможно най-бързо.

Що за съпруг бе той, по дяволите? Толкова важна ли бе гордостта му — извратеното му желание да заяви нещо е отсъствието си — че да захвърли на вълците единствения човек извън семейството си, когото обича? На обществото никога не му беше пукало дали ходи на театър и на балове. Отсъствието му не нараняваше никого другиго, освен Роуз и него.

Беше иронично — накъсан смях, подобен на лай, действително се откъсна от устните му, когато се отдели от прозореца и прокара ръка през косата си. Беше обещал на баща й, че ще я закриля. Беше му обещал и че ще стои далеч от нея. Ако вече бе нарушил едното обещание, то можеше да спази поне първото.

Но не честта подпалваше кръвта му и караше животът отново да кипи във вените му. Той не искаше да бъде сам повече. Не искаше да живее нито миг без Роуз. Неговото място беше до нея, а нейното — до него. Тя беше права — той беше страхливец. Беше ужасен човек и бе понесъл последиците, но не пострада само той. Маги, лейди Дуейн, също страдаше, но за разлика от него тя се изправи пред обществото с гордо вдигната глава. Не ставаше въпрос как обществото ще приеме него, а как той ще се изправи пред тях.

Един променен, по-добър мъж, щеше да се изправи честно пред постъпките си и пред хората, които бе наранил. Един по-добър мъж щеше да заеме мястото си и да понесе всеки неудобен момент търпеливо. Ако наистина се беше променил, както Роуз искрено вярваше, сега трябваше да направи нещо по въпроса, защото криенето го превръщаше единствено в по-голямо чудовище, отколкото всъщност беше.

Докато отиваше към стаята си с широки крачки, несигурността и очакването се бореха за надмощие в съзнанието му, а пред очите му преминаваха лицата на майка му, на Арчър, Тристан, Бронте и Роуз. Тези хора означаваха за него целия свят, а в момента поведението му нараняваше тях повече, отколкото беше наранил когото и да било в миналото си. Как бе могъл да е толкова сляп? Толкова глупав! Естествено, че Бронте не искаше той да я води до олтара. Та тя сигурно вярваше, че той самият не би пожелал това и искаше да им спести болката да трябва да й откаже. Горкото младо момиче, принудено да живее в сянката на отвратителното му минало.

Знаеше, че и лейди Дуейн смята брат си за отшелник, но го защитаваше въпреки това.

За бога, спря се Грей по средата на стълбището, това ли се опитваше да направи и Бронте? Като го отблъскваше, тя го защитаваше — даваше му съвършеното извинение да се оттегли в скривалището си и да не напуска зоната си на комфорт дори заради нея. Осъзна, че е истина и това свали невероятно бреме от плещите му.

— Глупаво малко момиченце — каза сякаш на себе си.

Не знаеше дали да се радва на откритието си, или да заплаче. Толкова много хора страдаха заради наранената му гордост и липсата му на здрав разум. Единствено той не беше засегнат, защото още преди години се бе отказал от живота. Господи, кога бе позволил това да се случи?!

Онази сутрин в Хайд Парк се беше почувствал жив. Любенето с Роуз бе живот сам по себе си. Тя го беше върнала към живот с ласките си, с вярата си, че той е повече, отколкото самият той би повярвал, че може да бъде.

Не заслужаваше нито любовта, нито уважението й, но по-скоро би умрял, отколкото да ги изгуби. Щеше да направи всичко, за да ги задържи.

А това означаваше да преглътне гордостта си — дело, което оставяше горчив вкус в устата му. Означаваше да се изправи пред миналото си и да опита да се извини и компенсира за всички ужасни неща, които бе сторил. Някои от тях никога нямаше да могат да бъдат изличени. Щеше да има хора, които ще продължат да го мразят, а и той не очакваше никой от така наречените му приятели да му се притече на помощ, щом го бяха изоставили.

Но той имаше Роуз и с божията благословия тя щеше да бъде до него.

Поколеба се на края на стълбището, стискайки перилото, защото ужасна мисъл прекоси съзнанието му. Ами ако изпълнеше молбата й и въпреки това я изгубеше? Тя му каза, че не може — че няма — да го чака вечно, но ако обществото го отхвърлеше, а с него и нея? Роуз беше толкова социално същество, че щеше да се поболее без хора около себе си.

С решително стиснати устни Грей влезе в спалнята, която делеше с Роуз.

Знаеше какво трябва да направи.

 

 

Ето защо Грей харесваше маските, помисли си Роуз, докато се разхождаше из тълпата в „Сейнт Роу“. Беше невероятно, но маската му би го направила незабележим единствено в стая с други маскирани хора.

Дали биха го разпознали, ако дойдеше? Или ако се появеше от сенките и я поканеше на танц? Може би, а може би не. Така и нямаше да разберат, защото не съществуваше дори миниатюрен шанс Грей да се появи тук тази вечер.

Лейди Дуейн се трогна силно от дарението на Грей.

— Защо е толкова щедър? — прошепна тя, когато видя сумата. Гласът й беше притеснен.

Роуз стисна ръката й със своята.

— Мисля, че това е предложение за помиряване. Жест на добра воля.

Съдейки по лицето на блондинката, греховете му бяха опростени.

— Със сигурност ще включа Негова светлост в благодарствените си картички.

— Сигурна съм, че ще оцени това.

Роуз не добави, че Грей не получаваше лична поща, освен от семейството си. Никой не го и посещаваше. Той наистина бе сам.

Но това си беше по негова вина, опита се да си припомни тя, когато съжалението я стисна за гърлото. Със сигурност тук имаше хора, които биха го възприели като приятел.

Когато се огледа, Роуз не можа да не се зачуди колко ли от тези жени бяха споделяли леглото на Грей. Наистина не искаше да знае и нямаше значение, но въпреки това не можа да пропъди неканените мисли, които изпълниха главата й. Може би наистина бе по-добре, че избягваше обществото.

— Ваша светлост?

— Мистър Максуел — обърна се тя с хладна усмивка, благодарна за разсейването.

— Надявам се, че не ви безпокоя? — Макар лицето му да бе покрито с леопардова маска, Роуз щеше да разпознае Келън навсякъде, особено по гласа му.

Не беше забравила думите му при последната им среща, но сега не й се струваха толкова важни.

— Мислите ми могат да почакат. Радвам се да ви видя.

Той пристъпи по-близо — не нахално, но достатъчно, за да могат да разговарят спокойно.

— Искам да се извиня за изказването си при последната ни среща. Беше грубо и недообмислено от моя страна.

— Намеренията ви бяха добри, така че не мога да ви се сърдя. — Предложи му ръката си, потвърждавайки по този начин искреността на твърдението си. — Нека бъдем приятели и да не говорим повече за това.

— Вие сте много добра — отбеляза той и пое ръката й.

— Не, мистър Максуел, не съм. Но имам нужда от всички приятели, които мога да имам. — Не прозвуча толкова ведро, колкото й се искаше.

— Винаги ще имате приятел в мое лице — увери я той. — Както и в лицето на лейди Дуейн, вярвам. Изказа се много ласкаво за вас по-рано тази вечер.

Интересно, в тона на Келън имаше нещо по-особено — любопитство, уважение и лека собственическа нотка. Дали бившият й ухажор се интересуваше лично и по-задълбочено от бившата любовница на Грей?

Самата идея беше достатъчна да я обърка.

— Благодаря ви. Лейди Дуейн е жена, на която аз лично се възхищавам и много уважавам. Ще ми се да имах поне половината от нейната смелост.

— Но вие сте смела. — Беше ясно, че колкото по-смела преценява постъпката й, задето беше тук тази вечер, толкова повече смяташе Грей за страхливец, че я е оставил сама. Но Роуз не можеше да спори, защото Келън не беше казал нищо в този дух.

— Мислили ли сте някога да се пробвате в политиката, мистър Максуел? — попита тя закачливо, като разтвори ветрилото си. — Мисля, че ще сте много добър.

Келън само се усмихна, пропускайки завоалираната забележка. Очевидно имаше много високо мнение за себе си и трудно се засягаше.

В този момент звучно ахване, последвано от ожесточен шепот раздвижи тишината в залата. Хората спираха да говорят и се обръщаха да зяпат. Хората спираха да танцуват и дори оркестърът спря да свири.

Любопитна, Роуз се обърна да види какво са зяпнали всички с такова изумление.

О, мили боже. Не можеше да повярва на очите си! Но не, много добре знаеше кого вижда в основата на стълбището, оглеждайки залата така, сякаш я притежава, посрещайки всеки поглед с овладяна аристократична арогантност.

Беше Грей.

И всички други знаеха, че е той, защото, за разлика от гостите в залата, херцогът на Рейтън не носеше маска.