Катрин Смит
Невинна съблазън (22)

Двадесета глава

Със сигурност нищо ужасно не можеш да се случи на чаено парти, нали?

Така поне се надяваше Роуз, когато седна до Ева в салона на лейди Ротшилд. Отпиваше деликатно от чашата си с чай и опитваше от различните изкусителни закуски, които майката на най-близката й приятелка бе подготвила за партито.

Дамите обсъждаха книги, музика, постановки и последните благотворителни събития. Разговорите бяха учтиви и любезни, съобразени с младата и деликатна възраст на някои от гостенките. Всъщност си беше доста скучно, но Роуз обичаше този тип скука.

Поне никой не я гледаше така, сякаш й бяха поникнали рога. Никой не зашепна, когато тя влезе, а това определено беше добър знак.

Вероятно Ева беше права и новината за брака им с Грей губеше популярност за сметка на други сочни клюки.

Прокара ръка по синьото кадифе на дивана, на който седеше. Още от години с Ева често сядаха на него, за да обсъждат мечтите и надеждите си за бъдещето. Спомни си как самата тя беше точно на същото място, когато съобщи на Ева, че иска да се омъжи за херцога на Рейтън. Ева я беше сметнала за луда, без съмнение, но въпреки това я подкрепи. А самата Ева искаше да се омъжи за шпионин, при това развратен, който със сигурност щеше да се откаже от пороците си заради нея. Роуз беше обявила това за напълно реален план и двете много се смяха.

Беше странно, че Роуз е постигнала целта си. Вярно, не се беше случило, както си го представяше, но все пак се беше случило. И макар клюките да я влудяваха, тя нямаше да се откаже от Грей. Наистина ли беше толкова удивително, че той се ожени за нея? Със сигурност не.

А Ева ще да се омъжи за политик. Мъж, който един ден можеше да бъде министър-председател на великата им страна. Може би младият Брамфорд Грегъри се е забърквал в интриги и разврат, но явно ги е прикрил умело, като изключим онзи единствен път, в който Ева го бе видяла в „Сейнт Роу“ с непозната жена. Бъдещата му съпруга вероятно никога нямаше да узнае дали той се е отказал от пороците си. Горката Ева. Роуз се надяваше, че тя ще открие своето щастие.

Ева се обърна към нея.

— Извини ме за момент, Роуз. Мама ме помоли да проверя как върви подготовката на допълнителните закуски.

— Разбира се, върви — кимна Роуз.

Приятелката й едва бе станала, когато към нея се приближи елегантна блондинка. Роуз я познаваше, макар двете никога да не се бяха запознавали официално.

— Мога ли да седна до вас?

Жената излъчваше невероятна, но леко студена красота — вероятно заради ясно изразените скули и по-широката горна устна. Въпреки това в сините й очи имаше нещо, което много допадна на Роуз. Изглеждаше като човек, който няма търпимост към глупости и глупаци.

— Разбира се.

Жената й подаде ръка, преди да седне.

— Аз съм лейди Маделин Монтефиоре.

Роуз разбираше защо Арчър е привлечен от тази жена. Повечето мъже на негово място биха били. Разбираше също и защо му бе така трудно да я впечатли — жената изглеждаше като човек, който старателно крие всяка своя слабост от любопитните очи, а това включваше и сърцето й.

Осъзнавайки, че Арчър определено няма да постигне много само с помощта на очарованието си, я накара да се усмихне.

— Прекрасно е, че ви срещам. Аз съм Роуз Данвърс Кейн, херцогиня на Рейтън.

Маделин й се усмихна и усмивката засия в очите й.

— Да, знам. Съпругът ви е брат на лорд Арчър Кейн, нали така?

Аха.

— Да, братя са. Познавате ли шурея ми?

Страните на дамата поруменяха едва забележимо, но погледът й се озари така, че Роуз трябваше да прехапе устни, за да не възкликне от радост. Да, тя определено беше жена с характер.

— Познавам го. Чудя се дали няма да е прекалено прямо, ако ви попитам за неговия характер?

Роуз повдигна вежди в почуда.

— Смятам, че той е точно такъв, за какъвто се представя пред вас, лейди Монтефиоре.

Сега вече дамата се изчерви по-забележимо.

— Простете ми. Не искам да засегна роднината ви, но, разбирате ли, вярвам, че лорд Кейн може да е развил интерес към дъщеря ми, а искам тя да има правото сама да си избере съпруг, с когото да бъде щастлива.

Интерес към дъщеря й? Нямаше как да е толкова сляпа, нали? Или Арчър беше успял доста да оплете нещата?

— Мога да потвърдя, че Арчър е един от най-добрите мъже, които познавам. — И това беше самата истина.

Маделин се усмихна.

— Благодаря ви. Не знаете колко ми олекна, като ви чух да изричате тези думи.

Така ли? Защо тогава Роуз остана с чувството, че дамата е разочарована? Дали се беше надявала да чуе нещо друго за Арчър? Че не е мъж, подходящ за млади невинни девойки, може би? А по-скоро типът мъж за зряла жена, която по-добре знае какво иска от живота?

О, само да разкажеше на Грей!

Той й липсваше. Разбира се, че нямаше как да дойде с нея на дамско чаено парти, но дори и да не беше само за жени, той пак нямаше да присъства. Отсега нататък нещата щяха да се случват така между тях. Ако тя искаше да присъства на някое събитие, трябваше да отива сама.

Предстояха й доста самотни вечери за в бъдеще.

— Може би вие и вашата дъщеря ще дойдете да ни посетите някой ден в Рейтън Хаус, лейди Монтефиоре? Много ще се радвам на възможността да ви опозная по-добре. — А и да поканя Арчър да намине случайно по същото време.

— Това би било чудесно. — Тя изглеждаше напълно искрена. Или слабо се интересуваше от скандалните клюки, или още не ги беше чула. Трябваше да е много свободомислеща, за да позволи на дъщеря си да се задоми за мъж от семейство Кейн. — Благодаря ви за поканата. Виждам, че лейди Ева се връща. Ще освободя мястото й. Хубав ден, херцогиньо.

Ева се заговори с друга дама и Роуз стана да си вземе чиния със сандвичи и сладки от масата със закуските. Докато си избираше от различните предложения, тя застана близо до три жени, които явно не бяха я забелязали.

— Херцогинята е или невероятно смела, или невероятно наивна — каза едната на дружките си. — Така открито да се поставя в обкръжение от бивши любовници на съпруга си.

Роуз замръзна. Трябваше да си тръгне още в този миг, но не можеше. Краката й сякаш бяха залепени за пода.

— Остави това. Как така точно тя успя да постигне онова, което толкова много други преди нея не можаха? Не може да се сравнява с елегантността на лейди Дуейн или с красотата на Мириам Белфорт.

— Може би пък не е толкова невинна, колкото ни я представят.

Третата жена изсумтя. Тя изглеждаше злобна и постоянно намусена.

— Рейтън иска наследник. Откакто е социален парий, възможностите му за брак са ограничени. Без съмнение е избрал булката си заради удобство и отчаяние.

— Тя наистина му дължи много.

Злобарката отново проговори.

— Не я изкарвайте мъченица. Не е толкова трудно една жена да си разтвори краката, когато са замесени богатство и титла. Съкровищата на Рейтън са легендарни. Съмнявам се, че тя страда.

Трите се изсмяха и в този момент една от тях вдигна глава и срещна погледа на Роуз. Поне прояви достойнството да изглежда ужасена.

Със свит стомах, Роуз се обърна и закрачи. Забрави за чинията със сандвичите си и сковано си запроправя път към Ева. Трябваше да си тръгне.

Разбира се, бе пресрещната от две млади момичета, които сякаш я бяха причаквали, защото се изпречиха точно на пътя й. Щеше да бъде грубо да ги отпъди, а Роуз просто не можеше да бъде груба.

— Извинете ме, Ваша светлост, мога ли да ви попитам нещо?

Не! Не виждаха ли, че е на път да потъне в земята от срам и ужас?

— Разбира се.

Едно от момичетата беше Жаклин Уитинг, дъщерята на лейди Монтефиоре.

— Чухме, че съпругът ви, херцогът, носи маска — каза тя. — Това вярно ли е?

Дали се опитваха да я примамят да падне в капана на жестока шега? Защото беше едно нещо да избере да замълчи, когато възрастна жена прави неуместни коментари, и съвсем друго — да се остави да стане за смях от някаква невръстна сополанка.

— Вярно е.

Другото момиче — Присила някоя си — буквало ахна.

— Колко романтично! Точно като героя в „Маскарада на глупците“!

— Маскарада на глупците? — Откъде й беше познато това произведение? Момичето се изчерви, когато в очите й просветна отговорът. Сладострастие!

Роуз се наведе и съзаклятнически пошепна в ухото на по-младата жена:

— Да, точно така е.

Двете момичета размениха развълнувани и леко засрамени погледи, като не спираха да се кискат. Не, Арчър никога нямаше да прояви интерес към това момиче. Въпреки избора си на четиво, Жаклин беше невинна, а Арчър нямаше търпение за подобно нещо. Но който и да спечелеше сърцето на младата дама, определено щеше да се изненада.

Роуз обаче не искаше да се замисля повече по въпроса.

Разговорът й с тях я остави достатъчно силна да продължи с партито. Нямаше да позволи на тези жени да разберат, че са я засегнали. И когато онази, която я бе видяла, отново срещна погледа й и се усмихна унило, Роуз успя да се усмихне гордо в отговор. Учтивостта обаче не отменяше казаните думи.

— И тогава лорд Бенинг ми забрани повече да се връщам там! — обяви лейди Бенинг пред смаяната група, която следеше разказа й. Роуз седна обратно на мястото си до Ева. Погледна към приятелката си с надеждата да подразбере какво точно бе пропуснала.

— Не мога да повярвам — обади се една от жените, които я бяха обсъждали по-рано. Нямаше вид на човек, който съжалява за нещо. Всъщност изглеждаше засегната, сякаш Роуз е постъпила зле, като е чула коментарите им. — А какво мислите вие, Ваша светлост? Съпругът ви казва ли ви къде можете и къде не можете да ходите?

Жената изглеждаше така, сякаш очакваше Роуз да потвърди мнението й.

— Съпругът ми никога не би направил такова нещо. — Отвърна Роуз спокойно. — Макар че винаги ще има и безвкусни гости и прояви на всяко празненство, съпругът ми ми има доверието сама да подбирам на кои събития искам да присъствам.

Дамата се изчерви и Роуз изпита задоволство, че забележката й бе попаднала право в целта си.

— Ако това е вярно, значи много се е променил от последните пъти, в които сме дружили.

Ахаа. Ето ги и хищните нокти. Не беше чудно, че жената бе направила подобни хапливи коментари по-рано. Тя ревнуваше.

— Така е. — Роуз отвърна смело на погледа на съперницата си, без да обръща внимание на неизказания подтекст на думата „дружили“. Тази жена беше спала със съпруга й, странно наистина, но тя не чувстваше и капка ревност от нея. Точно обратното — съжаляваше я, защото тогава Грей е бил различен мъж. — Съпругът ми е много внимателен и грижовен към моите желания и едва ли бих могла да съм по-удовлетворена от брака си. — О, господи, защо всъщност каза това? Двусмисленият подтекст буквално оживя и затрептя сред аудиторията.

Какво в Грей — не, какво в тази жена — я провокираше да защитава брака си и да се хвали със сексуалния си живот? Беше толкова дребнаво.

— Преди бяхте приятелка с херцога, нали, лейди Дуейн? — Жената, чието име Роуз така и не успяваше да си спомни, погледна очаквателно към елегантната блондинка.

Като по команда всички погледи се насочиха към лейди Дуейн, защото всички знаеха слуховете и всички искаха да видят не само реакцията на Роуз, но и нейната. Лешояди.

Ева притисна коляно към коляното на Роуз в жест на така необходимата й морална подкрепа.

— Бях, лейди Гослинг — отвърна лейди Дуейн любезно, — но това беше преди много време, когато той все още не беше мъж, за когото някой би си и помислил да се омъжи. — Тя се усмихна на Роуз. — А след това той е срещнал единствената жена, способна да го изкуши. Вярвам, че трябва да сте необикновена жена, Ваша светлост.

Роуз беше готова да я разцелува, защото в този момент жената, която лесно би се превърнала в неин враг, се оказа верен и открит приятел. Тя не просто я подкрепи, но и елегантно показа на всички жени в стаята какво мисли за дребнавите им сплетни и клюки.

— Благодаря ви, лейди Дуейн — усмихна й се Роуз искрено, — но в този случай аз се чувствам като късметлийката.

Лейди Гослинг — що за безумно име^[1] — не каза нищо. Стиснала устни и с намусено изражение тя се оттегли в търсене на друга жертва.

Да, тя определено беше късметлийка, помисли си Роуз, когато Ева дискретно стисна ръката й и прошепна: „Стара чанта“. Но Грей очевидно беше по-умният от двамата, защото проявяваше достатъчно разум да си седи у дома.

Зората едва надигаше съненото си лице, когато Грей се събуди. Навън все още бе тъмно и уличните лампи бяха единственият източник на светлина в мрачните дъждовни часове на утрото.

До него Роуз спеше дълбоко и умиротворено с лице, заровено в меката възглавница. За разлика от други сутрини обаче, той нямаше желанието да лежи и да наблюдава съня на съпругата си.

Роуз определено прекарваше все повече време у дома напоследък. Колкото и да му се искаше да вярва, че любовта и лоялността й към него са в основата на действията й, знаеше, че има и друга причина. Роуз обичаше баловете, партитата и всички поводи да се накипри и да излезе сред хора. Тя се нуждаеше от общуване и липсата на подобни занимания започваше да й личи.

Щастливото му момиче вече не изглеждаше щастливо. Вече не приличаше на младата жена, способна да превърне всяко свое желание в реалност само със силата на волята си.

И всичко беше по негова вина.

Тя не говореше с него за това. Грей дори беше сигурен, че тя го лъже хладнокръвно, всеки път, когато я попита. А това можеше да означава единствено, че действително той е причината тя да не излиза така често навън, както преди. Като изключим посещенията при Ева Елиът и малкото гости, които посрещаше в имението, тя не се виждаше с никого.

Можеше да се закълне, че в погледа й имаше гняв, негодувание, когато миналата вечер я попита дали има планове, както правеше почти всяка вечер от известно време насам. Просто любопитстваше. В началото тя му разказваше за партитата, на които ходеше, и на него му беше приятно да я слуша. А сега вече не излизаше и не му разказваше нищо, а това му липсваше.

Измъкна се от леглото внимателно, за да не я събуди, и набързо облече риза, панталони и чорапи. Взе ботушите си и маската от гардероба и се измъкна от стаята като крадец или провинил се любовник.

Вероятно имаше нещо общо и с двете. По някакъв начин бе успял да открадне радостта от живота на Роуз и се чувстваше ужасно заради това. Нямаше обаче представа какво да направи, за да й я върне.

Именно тази вина тежеше на съвестта му и го измъчваше, пречеше му да спи спокойно и го правеше навъсен. Нарастващото му безпокойство го поведе надолу по стълбите през задния вход в този безумно ранен час.

Въздухът беше влажен от утринната мъгла, която мокреше косата и дрехите му, докато той крачеше целеустремено към конюшните. Сърцето му биеше силно в гърдите му, едновременно ужасено и въодушевено от това, което беше на път да направи.

В конюшните нямаше никой в този ранен час. Но така беше по-добре — колкото по-малко хора станеха свидетели на поведението му, толкова по-малко щяха да бъдат и евентуалните клюки след това.

Оседла коня си и се метна на здравия му гръб — верният му Марлов изцвили за поздрав. Опъвайки здраво юздите, Грей смуши жребеца в хълбоците и го остави да препусне в тъмнината.

Очевидно на коня му харесваше най-сетне да се раздвижи подобаващо, затова Грей смяташе поне днес да компенсира за малкото часове езда, откакто беше в Лондон.

Дискретна уличка го отведе точно на ъгъла на Хайд Парк. На сигурно в зашумените му алеи, далеч от какъвто и да било евентуален трафик или заблудени пешеходци в този твърде ранен час, Грей позволи на Марлов да препусне. Без шапка и само по риза, той самият се приведе на гърба на жребеца си и се остави да почувства вятъра и дъжда по косата и лицето си.

Беше свободен. И въобще не се интересуваше, че някой може и да го види. Сърцето на Грей летеше. Мили боже, чувстваше се наистина добре.

Язди, докато слънцето не започна да се подава от изток, а след това поведе Марлов към изхода. Размина се с някакъв господин, когото не разпозна, но очевидно мъжът го опознаваше. За момент Грей затаи дъх притеснен, че това може да е съпругът на някоя от бившите му любовници, но явно не беше. Мъжът просто докосна шапката си за поздрав, Грей кимна в отговор и двамата се разминаха без произшествия.

Не че Грей би имал против евентуална конфронтация — боже, та за момент дори си бе помислил да предложи своите най-искрени извинения, но определено не искаше да прави скандали и да привлича излишно внимание към себе си. Роуз нямаше нужда от повече клюки и одумвания.

Е, явно не всички го смятаха за дете на Сатаната, помисли си той и тежестта в гърдите му изчезна.

Прибра се у дома с мокри дрехи и полепнала към черепа коса точно когато конярите започваха утринната си смяна. Беше малко да се каже, че се изненадаха да го видят.

— Добро утро, господа — поздрави ги той усмихнат. Остави Марлов в ръцете на опитен млад коняр и затича към къщи гладен и нетърпелив да види съпругата си.

Тя все още спеше, когато той влетя в стаята, но шумът от пристигането му я разбуди.

Протягайки се сънено, тя се надигна на възглавниците и го изгледа учудено.

— Къде си бил?

— Излязох да пояздя — съобщи той с идиотката щастлива усмивка, която отказваше да слезе от лицето му.

— Излязъл си да пояздиш? — Тя примижа и разтърка очи.

— Да. — Някак си не беше успял да предвиди реакцията й, защото определено очакваше да е по-ентусиазирана.

Вместо това тя се намръщи.

— Само по риза, в дъжда, без шапка и вратовръзка, където всеки може да те види. Но въпреки това не идваш на празненства, където си изцяло облечен и с мен?

Грей примигна.

— Мислех си, че ще се зарадваш. — По дяволите, той се чувстваше щастлив. Или поне преди малко. Чувстваше се безтегловен и изпълнен с радост. Сега се чувстваше сякаш бе извършил нещо нередно.

— Да се зарадвам? — Роуз едва не се задави с думата и се изправи. Изглеждаше толкова млада и гневна, както седеше в леглото с разбъркани от съня коси и придърпани към гърдите й чаршафи. — Откакто съм пристигнала в Лондон, хората ме зяпат и си шушукат за мен и теб. Жените обсъждат тялото ти по начин, който ми подсказва, че го познават лично и обстойно. Трябваше да преглътна намеци, съжаление и жестоки шеги, докато ти се криеше в тази къща. А сега очакваш да съм щастлива, че си дал на клюкарите още доводи, които да използват срещу мен? Сега всички ще говорят за дивия херцог на Рейтън, който язди в Хайд Парк полугол. Разбира се, Грей. Щастлива съм. Браво на теб.

Никога преди не я беше виждал такава, нито подозираше, че в нея може да се таи толкова огорчение. И въпреки това не можеше да я вини, макар това да не спря също така емоционалната му реакция.

— Знаеше какъв съм, когато се съгласи да се омъжиш за мен. Никога не съм се опитвал да крия миналото си от теб.

— Не, но и никога не си го споделял изцяло, нали? — Тя се изправи на колене, подобно малка горска амазонка с тънката си нощница и разпилени по раменете оплетени коси. — Има ли в цяла Англия жена над двадесет и пет, която не си изчукал и която не те презира заради това?

— Майко мила. Колко очарователен речник сте развили, Ваша светлост. Баща ви би се гордял колко лесно вулгарностите се изплъзват от езика ви. — В момента, в който изрече тези думи, той осъзна какъв идиот е.

Роуз побесня.

— Не смей да намесваш баща ми. Той ме предупреди да стоя далеч от теб.

— Предупреждение, което ти доброволно игнорира, защото ти искаше да „ме чукаш“, както сама така цветно се изразяваш. Не ме обвинявай за това, Роуз. Ти дойде да ме търсиш. Аз щях да продължа да правя и невъзможното, за да те избягвам.

— Ако ме смяташ за толкова долна, защо въобще ме помоли да се омъжа за теб?

— Не те смятам за долна. — Как изобщо беше способна да си помисли подобно нещо? — Просто искам да осъзнаеш собственото си съучастничество в брака ни. Макар че ми се иска да си мисля, че между нас има нещо повече от секса.

Тя се отпусна обратно на леглото.

— Не знам какво има между нас. Преди мислех, че… но сега просто не знам. Чувствам се, сякаш не те познавам.

Грей притисна с юмруци гърдите си, сърцето му буквално се разкъсваше.

— Може би е така, защото ти ме промени. Преди две седмици не би ми и хрумнало да се приближа до Хайд Парк, независимо дали някой ще ме види, или не. Но тази сутрин аз отидох там, Роуз. Видяха ме и не ме интересуваше. И смятам, че това е благодарение на теб.

Отхвърляйки завивките, тя стана от леглото. Беше гневна, яростта буквално я караше да трепти. Разбираше само част от причините, но знаеше, че го обвинява за собствената си безотговорност. В този момент тя буквално го обвиняваше за всичко възможно и невъзможно и той не знаеше какво да направи, за да я успокои.

— Трябва ли да се похваля за това? Вероятно да се потупам сама по рамото? Господи, Грей, мъжът, който те е видял, без съмнение те е разпознал и е решил, че си там, за да се срещнеш с някого. Или че се прибираш след нощ, прекарана извън дома. Следващия път, в който отида на парти — сама — ще трябва да се изправя пред тези спекулации. И няма да има значение колко настоявам, че не си вече онзи мъж, от миналото. Както обикновено, ти няма да си с мен, за да ми помогнеш. Аз ще трябва сама да защитавам и твоята и моята чест, затова извини ме, ако твоята разходка тази сутрин и личната ми отговорност за нея не изпълват сърцето ми с радост. Сега, ако ме извиниш, отивам да спя в собственото си легло. Изморена съм.

Грей я наблюдава как си тръгва, едновременно шокиран и объркан. Освен това се чувстваше глупаво, беше ядосан и тъжен.

Седна на леглото и разтри лицето си с ръце. Знаеше, че ще се окаже разочарование за Роуз. Знаеше, че тя ще започне да го мрази и презира, както всяка друга жена, която никога бе докосвал.

Просто не очакваше, че това ще се случи толкова скоро.