Катрин Смит
Невинна съблазън (13)

Единадесета глава

От мястото си в ложата над балната зала Грей можеше да наблюдава Роуз, без тя да знае за присъствието му.

Херцогът на Рейтън, всеизвестен женкар и пълен глупак, се държеше като долен воайор. И всичко това — заради Роуз.

Тази вечер ставаше точно една седмица откакто за последен път се люби с нея. Същата тази сграда, в стая, за която отмени резервацията си едва преди час.

Благотворителният бал беше ежегодно събитие в подкрепа на една или друга благородна кауза. Организационен комитет от опитни в благотворителността дами определяше списъка с гостите и решаваше за каква кауза ще отидат събраните средства. Виен ла Рийо предоставяше мястото и организираше забавленията. „Сейнт Роу“ беше достатъчно известен с високата си класа клуб и немалко хора с радост щяха да се бръкнат повечко, дори и само за да могат да се похвалят, че са го посетили. Те нямаха никаква представа какво се случва в частните стаи в сградата и никога нямаше и да разберат. Виен живееше на ръба на благоприличието и от впечатлението, което Грей имаше за нея, явно беше твърдо решена да се задържи на ръба. Обичаше да бъде достатъчно провокативна, за да е популярна, но беше и достатъчно умна, за да не прекрачва общоприетите граници.

Всичко беше въпрос на бизнес.

Точно така трябваше да разглежда и връзката си с Роуз, но никога не бе имал нюх за търговията. Знаеше, разбира се, как да се грижи за имотите си и подчинените хора в имението, но когато станеше дума за реално търгуване с капитали и инвестиционни вложения, оставяше най-младия си брат Тристан да се погрижи за необходимото. Имението изкарваше добри пари и Тристан ги инвестираше, гарантирайки с решенията си, че херцогът и семейството му ще продължат да бъдат едни от най-заможните фамилии в Англия, докато други семейства изоставаха и изпадаха от колелото на прогреса. Той искаше да остави нещо за наследниците си. Макар че технически нямаше да са негови наследници. Щяха да бъдат децата на Арчър, Тристан и Бронте.

Грей нямаше против това. Дори беше твърдо решен, че ще стане така. Мъж като него нямаше да се ожени никога, защото по-скоро би се доверил на плъх, отколкото да се довери отново на жена от собствената си класа. А всяка друга жена би имала достатъчно разум да разбере, че той не е подходящ за съпруг.

С изключение на една, разбира се. Повтаряше си, че е дошъл на бала, за да й намери подходящ съпруг, но това не беше единствената причина, да го вземат дяволите.

Мънистената завеса на шатрата долу се разтвори и от нея се подаде позната тъмнокоса дама. Той се приведе напред, за да наблюдава как Роуз разговаря с ексцентрично облечената предсказателка. Беше твърде далече, а множеството твърде шумно, за да чуе разговора между двете, но Роуз се мръщеше. А след това погледна нагоре. Погледна точно към него!

Грей се дръпна обратно в сенките като ударен, а сърцето препускаше в гърдите му. Дали го беше видяла? Бавно и полека той се наведе напред и отново погледна надолу през тежките завеси.

Роуз я нямаше.

Погледът му обходи множеството в търсене на познатата осанка, блясъка на косите й, но не я откриваше. Къде, по дяволите, се беше скрила? Дали беше влязла обратно в шатрата? Или си беше тръгнала?

Не откриваше и Арчър сред гостите. Безпокойството отстъпи пред вълна на яростна ревност. Брат му не би му причинил подобно нещо. Нали? След като сам беше признал, че знае за чувствата на Грей към Роуз, той не би я ухажвал за себе си, нали? Грей щеше да го убие, ако го направеше. Не че не искаше брат му да е щастлив, но беше готов да се лиши от собствения си брат, за да бъде щастлива Роуз.

— Предсказателката ми каза, че си тук.

Грей притвори очи и потисна въздишка. Спипаха го. Дори не беше чул вратата на ложата да се отваря, погълнат от желанието си да я открие сред гостите на бала.

А сега тя беше открила него.

Не се обърна. Нямаше нужда. Чу я да се приближава.

— Казах й, че бърка, защото ти никога не би рискувал да бъдеш видян сред толкова много хора. Чудя се как ли знаеше?

Грей се изправи и се обърна към нея. Лампите я обливаха в златисто сияние, което затопляше кожата й и разкриваше червеникавите нюанси в косата й. Видът й му причиняваше физическа болка.

— Вероятно ти е казала каквото ти се е искало да чуеш?

Роуз наклони глава на една страна.

— Може би. Защо си тук, Грей?

Можеше да прекрати това мъчение на мига, отговаряйки й, че е дошъл да си намери нова любовница, с която да я замести, но дори и той не можеше да бъде толкова жесток, нито толкова добър лъжец. Можеше да й напомни, че са имали уговорена среща за тази вечер, но това също щеше да бъде жестоко от негова страна.

— Исках да те видя — призна с пресипнал глас. Със същия успех можеше да й пробута лъжата, с която заблуждаваше себе си — че й търси съпруг. Вероятно така щеше да е по-добре и за двама им. — Щастлива ли си?

Тя поклати глава и пристъпи към него, а около лицето й потрепнаха няколко кичура от непокорната й коса. Той нямаше накъде да отстъпи, защото зад него имаше столове, а тя беше препречила изхода. Единствената възможност беше да прекрачи отвъд завесата на ложата и да рискува да бъде видян от гостите долу.

— Не — отвърна му тя. — Не съм щастлива. Ще бъда щастлива, ако ти слезеш долу с мен, Грей.

Несъзнателно посегна и опипа маската си, която плътно и сигурно прикриваше лицето му.

— Това няма да се случи. — Погледът му се плъзна към процепа в завесите. Можеше да види тълпата долу и да чуе смеха и разговорите им.

Кога за последно бе разговарял с човек, който не му беше роднина или на когото не беше работодател? Твърде отдавна. Още отпреди да го нападнат и обезобразят. Макар никога да не бе имал много приятели, имаше поне неколцина, чиято компания ценеше и обичаше да споделя.

— Защо не? — Тя не се отказваше. Беше като куче с кокал, за бога. Приближи се към него и опря нежните си длани на раменете му. — Грей, аз ще бъде там с теб. Няма от какво да се страхуваш.

Той я хвана за ръцете и я придърпа плътно към себе си толкова бързо и грубо, че очите й се разшириха от изненадата. Беше я изплашил. Добре.

— Трябва да спреш да ми говориш все едно съм страхливец — изръмжа той. Аз не съм страхливец.

Тя го изгледа и той забеляза как пулсът й караше кожата в основата на шията й да трепти. Искаше да я целуне там.

— Добре — съгласи се тя.

Трябваше да я пусне, но не го направи. Ако ги откриеха така заедно, това щеше да е краят на доброто име на Роуз. Щяха да са принудени да се венчаят и колкото и да се наслаждаваше на перспективата да споделя леглото си с нея, не искаше да живее с нейното презрение, което със сигурност щеше да последва.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че презирам обществото, а не се страхувам от него? — Погали с пръсти нежната кожа на ръцете й — онзи малък участък между ръкавиците и ръкавите на роклята й. — Аз не… аз не харесвам мъжа, който бях в това общество, Роуз. По-добър съм, където съм сега.

Стори му се, че най-сетне започва да го разбира. Тя кимна с красивата си главица.

— Ти наистина ли дойде тук тази вечер, за да ме видиш?

Той кимна.

— Да, наистина. — Господи, искаше му се да не бе признавал това пред нея.

Тя се притисна към него, обгръщайки го с нежния естествен аромат на кожата си — толкова свеж и топъл, като дъжд в летен ден.

— Благодаря ти.

Сладките й устни докоснаха неговите, когато тя се надигна на пръсти — нежни и трепкащи като ангелски криле. Той потрепери. Никоя жена не го бе карала да потръпва само с целувка, още по-малко толкова свенлива и деликатна като тази, но въпреки това едва успяваше да остане прав, а не да падне на колене в краката й.

Да коленичи и да се моли. Да я моли да разпръсне мрака в сърцето му веднъж и завинаги и да му даде причина да продължи да живее, макар животът му да бе лишен от смисъл.

— Ти вече не си онзи мъж, Грей — промълви тя. — Той никога не би отишъл на бал, за да види една-единствена жена, още по-малко жена, която вече е имал в леглото си. Той вече щеше да търси ново завоевание.

Той я пусна. Тя беше права и го засрами с думите си. Как можеше да знае какъв е бил и въпреки това да го гледа сякаш е най-съвършеният мъж на света.

— А и той не би оставил прекрасна млада жена сама, когато може лесно да я прелъсти — добави той и проследи извивката на голото й рамо с пръсти. — Но смятам да направя точно това, макар че с удоволствие бих те съборил и обладал веднага на този килим.

Тя ахна едва доловимо от бруталната му откровеност.

— Лека нощ, Роуз. — Той мина покрай нея и открехна завесите, за да пристъпи отново в осветения от лампи коридор. Последния път, когато мина по същия път в клуба, бе, за да се срещне с Роуз онази първа вечер. А сега си тръгваше от нея завинаги.

А беше така изкушен да остане — и не заради причината, която изтъкна пред нея. Не искаше да се люби с нея на пода. Искаше просто да седнат и да разговарят. Искаше да чуе актуалните клюки за гостите и какво й е казала предсказателката. Защо изобщо го беше споменала?

Искаше също да я свали в балната зала и да танцува с нея пред очите на всички гости. Искаше да погледне лейди Дуейн и да й покаже, че не го е съсипала, поне не напълно.

Но не направи нито едно от тези неща. Вместо това се прибра у дома и се напи до безсъзнание.

 

 

— Брат ви е най-безумният, твърдоглав и глупав мъж, когото познавам!

Роуз почти очакваше, че Арчър ще й се скара. Вместо това той просто взе втора чаша шампанско от преминаващия наблизо лакей с поднос и й я подаде.

— И това ви изненадва?

— Учудващо, да. — Тя отпи дълго и невъзпитано за една дама от хладната гъделичкаща течност.

— Изумен съм. А ето двама глупака, които със сигурност трябва да избягвате. — Усмивката му й подсказа, че мнението му е съвършено противоположно.

И двамата бяха привлекателни мъже, единият — висок и смугъл, а другият — почти толкова висок, с тъмна коса, сини очи и достатъчна прилика с рода Кейн, че Роуз веднага разпозна в него родственик на Грей. Поздравиха Арчър ентусиазирано и после учтиво отправиха цялото си внимание и любопитство към Роуз.

— Лейди Роуз Данвърс — заговори Арчър тържествено, — позволете да ви представя граф Отли. — Смуглият се наведе и целуна ръката й. — И моят братовчед, мистър Ейдън Кейн. — Подмладеното бледо копие на Грей пое ръката й за поздрав.

— Чудесно е да се запознаем, лейди Роуз — заговори я графът любезно. — Надявам се, че се наслаждавате на визитата си в Лондон.

— О, да — отвърна тя. — Лорд Арчър е неповторим компаньон.

— Не се и съмнявам — отбеляза Ейдън с усмивка и потупа Арчър по рамото. Усмивката му помръкна леко. — Предайте на Негово благородие, че сме се поинтересували за него.

Роуз застина при споменаването на Грей. Между тези трима мъже имаше нещо недоизказано за Грей и тя не можеше да разбере какво е. Не беше сигурна, че иска да разбере.

Арчър също се държеше нетипично.

— Мога ли да попитам какво беше това?

Арчър се обърна да я погледне с изражение на искрена изненада, сякаш не беше очаквал да я види до себе си.

— О! Ами тези двамата са най-близките и отдавнашни приятели на Грей.

Роуз се намръщи.

— Не мога да си спомня дали някога изобщо ги е споменавал пред мен.

Арчър сви рамене и ги отпусна.

— Той вече рядко говори за тях, не че те имат някаква вина за това.

Роуз много добре разбра какво остана премълчано. Както обществото и всичко останало, Грей беше отблъснал и приятелите си от себе си след нападението. В действителност единствените хора, които допускаше до себе си, бяха семейството му и нея.

Тя не беше съвсем сигурна, че би искала да размишлява задълбочено над значението на оказвана й чест.

— Кажете ми, лейди Роуз, дали случайно знаете името на прелестната блондинка, която стои до лорд Понсби?

— Хммм? — Разсеяна, Роуз се обърна, за да види за кого става дума. — О, това е Жаклин Уитинг. Тя е дъщеря на възрастния граф Монтефиоре. Това е първият й Сезон.

Арчър се намръщи.

— Не, не момичето — жената с нея.

Роуз погледна отново и пресуши чашата си.

— Това е майка й, лейди Монтефиоре.

— Майка й! — Арчър зяпна от изненада. — Тя не изглежда достатъчно възрастна, за да е майка на момичето.

Роуз сви рамене.

— Очевидно е била доста млада, когато се е омъжила за стария граф.

— Трябва да е била пеленаче — отвърна той с поглед прикован в красивата жена. След това се обърна към Роуз. — А сега ми обяснете какво направи брат ми, за да заслужи гнева ви този път? Настоя, че ще се чувствате по-добре със скучен млад мъж, който ще ви обича заради зестрата ви, но ще обеси кученцето ви като безсърдечния Хийтклиф?

Предназначена да я разсмее, последната забележка на Арчър определено постигна целта си. Когато се съвзе от смеха, Роуз определено бе в по-добро настроение.

— Прочел сте „Брулени хълмове“?

— Да — кимна той. — И не ме гледайте така! Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви, но трябва да призная, че съм изненадана. Не изглеждате като мъж, който би чел подобни романи.

— О, мило мое момиче — лукава усмивка се изви по тънките му устни, — кой чете романи?

— Предимно жените, бих предположила — отвърна тя и остави празната си чаша на подноса на преминаващия покрай тях лакей. В следващия момент пред тях се появи пълен поднос и двамата си взеха още шампанско.

— Точно така. А ако някой иска да разговаря с жена, трябва да е добре подготвен.

— Но вие разговаряте с тях единствено за да ги прелъстите.

— Шокирате ме и ме наранявате.

— Невъзможно — ухили се Роуз.

Арчър се засмя в отговор.

— Така е, но все пак се чудя какви ли са литературните предпочитания на лейди Монтефиоре.

Беше мошеник и прелъстител, но поне беше честен.

— Защо не я попитате?

— Вероятно ще го направя след малко. — С наполовина пълна чаша в ръка той се извърна да я погледне. — Най-напред искам да съм сигурен, че вие сте добре. Какво се е случило, за да помрачи ведрото ви настроение?

— Грей беше тук.

Той не знаеше и това си пролича от искрената изненада, която се изписа в погледа му.

— Лъжете.

Роуз се засмя.

— Видях го. Говорих с него. Каза, че е дошъл да ме види. А след това избяга оттук сякаш псета го гонеха по петите.

Арчър поклати глава, все още не вярвайки на думите й.

— Така се случва, когато Адът замръзне. — Усмихна й се. — Той се е осмелил да се покаже сред хора само за да дойде тук и да ви види?

— Наблюдаваше от една ложа. Нямаше да разбера, че е тук, ако предсказателката не ми беше казала.

Той се ококори още повече.

— Това е съвсем друга история. Вижте, лейди Роуз, знам, че Грей е вбесяващ до лудост, но не можете да очаквате от него да промени за една седмица поведение, практикувано с години. Трябва да сте търпелива. Като вълничка, галеща и оформяща камък.

Толкова беше лесно да се каже. Не него притискаха да си намери съпруг. Не той се чувстваше сякаш всичко, което иска, е напълно непостижимо.

— Знаете ли, внезапно се почувствах силно заинтересуван от литературните предпочитания на лейди Монтефиоре.

— Дали да ви представя?

— Аз ще обеся вашето кученце, ако не го направите.

Роуз се усмихна. Той определено беше един от най-чаровните женкари, които познаваше.

— Какъв късмет за мен, че нямам кученце.

— Жалко. Всяка млада дама трябва да има кученце.

Роуз ги представи и Арчър веднага попита лейди Монтефиоре дали би искала да танцуват. За момент изглеждаше сякаш тя ще откаже, но след това Роуз предложи да остане с Жаклин, а Арчър предложи ръката си на вдовицата. Тя се поколеба само миг, преди да приеме.

Интересно, никога преди Роуз не бе виждала жена да реагира толкова незаинтересувано на предложенията на Арчър. Мъжете от рода Кейн явно губеха уменията си.

— Харесва ли ви Сезонът, лейди Жаклин? — попита Роуз, когато двете с по-младата жена останаха сами.

Дребничка, със златисторуса коса, големи сини очи и безсрамно голяма зестра, лейди Жаклин Уитинг бе всичко, което повечето английски мъже се кълняха, че искат от една съпруга. Освен това беше толкова миловидна, че Роуз още не можеше да прецени дали действа като свеж прилив на млада кръв, или изнервя с глупост и неумение.

— О! — момичето се смути. — Толкова е вълнуващо, че ми е трудно да повярвам! Благодаря ви много за любезността, която проявихте към мен, когато се срещнахме онази вечер и ме представихте на другите млади дами. Така се притеснявах, че няма да си намеря приятелки, но вие и лейди Ева ме накарахте да се почувствам съвсем на мястото си.

И като стана дума за Ева, къде, по дяволите, беше приятелката й? Не я беше виждала, откакто влезе в шатрата на Сейди, а Ева отиде да се запознае с мистериозния джентълмен. Ами ако приятелката й беше в беда? Никога нямаше да си прости, че я окуражи така.

Но не — за миг забеляза позната руса прическа в другия край на залата. Приятелката й изглеждаше леко разрошена, но съвсем здрава, макар и леко зачервена.

Мили боже, какво беше намислила Ева?

— Вярно ли е, че той е брат на херцога на Рейтън?

Вниманието на Роуз рязко се върна обратно към дребното момиче до нея.

— Моля?

Жаклин кимна към Арчър, който се опитваше да заговори лейди Монтефиоре, докато танцуваха.

— Той е брат на Рейтън, нали?

— Да. Той е следващият поред за наследяване на титлата. — Защо, за бога, се изрази така?

По бузите на момичето изби лека руменина.

— Чух, че брат му, херцогът, е доста скандален. Познавате ли го?

Стомахът на Роуз се сви като тежка оловна топка.

— Да. Негова светлост и баща ми бяха добри приятели.

Жаклин се изви около нея като малка лятна буря.

— Тогава трябва да ми кажете дали историите са истина! Чух, че веднъж една дама се опитала да се удави, защото той не отговорил на чувствата й. А майка и дъщеря веднъж се скарали на публично място заради него! Говори се, че лицето му е съсипано от отхвърлена любовница. Вярно ли е?

Ако ставаше въпрос за някой друг, Роуз с удоволствие щеше да сподели всичко, което знаеше, но ставаше въпрос за Грей, а да се говори за него сякаш е така… незначителен като личност, беше грешно. Грешно и срамно. Той заслужаваше повече от това.

— Преди няколко години беше ранен при нападение — потвърди тя. — Не знам подробности.

Дали майка и дъщеря наистина са се карали заради него? О, Грей.

Жаклин изглеждаше леко разочарована, но не се беше отказала.

— Познавате ли го?

— През по-голямата част от живота си, да.

— Чувам, че е бил много красив.

— Все още е. Лорд Арчър много прилича на него.

Изведнъж младото момиче сякаш видя Арчър в съвсем друга светлина.

— Толкова похотлив ли е, колкото твърдят?

Роуз се усмихна сковано.

— Към мен винаги е бил единствено мил.

Сега вече разбираше защо той настояваше да спазва дистанция, защо толкова се притесняваше, че репутацията му може да опетни и нейната.

Така само го обожаваше още повече и това разкъсваше сърцето й.

Пълните устни на Жаклин се нацупиха леко.

— Ще ми се да излизаше в обществото. Възхищавам му се като на герой от готически роман. Като мистър Хийтклиф.

Що за съвпадение беше това? Този път усмивката на Роуз беше по-искрена. Колко пъти самата тя си бе мислила за Грей по този начин?

— Херцогът обаче никога не би обесил кученце.

Момичето разбра хумора й.

— Надявам се, че не! — засмя се тя. — И все пак си го представям много мрачен и сериозен.

Той не беше нито едно от тези неща, но Роуз нямаше намерение да коригира представите й. Тя беше поразена — при това съвсем неочаквано, ако трябваше да е честна, — защото осъзна, че подобно на Жаклин тя самата превръща Грей в герой, задето спаси семейството й в момент на нужда, а и си спомняше как той преживя нападението. Беше станала свидетел на болката му.

Но истината бе, че преди да бъде нападнат, Грей беше живял като ужасен човек. Не уважаваше и не се грижеше за никого, освен за себе си. Тя вярваше, че той се е променил, но колко от това беше истина и колко — нейните неоправдани надежди?

Прозвучаха последните акорди на валса и Арчър и лейди Монтефиоре се връщаха при тях. Роуз едва им обърна внимание.

— Ще ме извините ли, лейди Жаклин? Виждам приятелка, с която трябва да поговоря.

Разбира се, момичето я извини и Роуз забърза през тълпата, преди Арчър да се опита да привлече вниманието й. Трябваше да намери Ева и да разбере какво се е случило с мистър Опасност. След това трябваше да се прибере.

Тази вечер обществото й дойде в повече.

 

 

Грей не беше напълно пиян, но и съвсем не беше трезвен, когато Роуз влезе в кабинета му по-късно същата вечер. Сърцето му запрепуска, когато я видя, но главата му… главата му не можеше да понесе повече.

— Пил съм — предупреди я той, в случай че липсващата вратовръзка и отпуснатата му поза не бяха достатъчно ясни. — И отказвам повече да танцувам нашия безумен танц с теб тази вечер.

— Може ли да пия с теб?

Той я погледна. Тя стоеше до канапето, където той се беше отпуснал в полулегнало положение. Приличаше на човек, който току-що е изгубил приятел, кученце или нещо също толкова безценно.

Той седна.

— Разбира се.

Нямаше значение, че не беше редно. На кого му пукаше? Отношенията им отдавна бяха извън редното според обществото. Той просто се опитваше да не полудее.

Тя си наля солидна чаша шери и седна на най-близкия до него стол. Той седеше тихо и отпиваше бавно от уискито в чашата си, докато тя отпиваше жадно от своята.

— Спомняш ли си бала за представянето ми в обществото? — попита го тя след малко.

— Разбира се. — И наистина го помнеше. — Спомням си как ти казах, че изглеждаш очарователно в розово.

Тя се усмихна.

— Ти танцува първия ми танц с мен, за да не трябва да танцувам с татко.

— Страхуваше се, че другите момичета ще ти се смеят, ако танцуваш с баща си.

— Не ми се смяха, че танцувам с теб.

— Не. — Той се засмя и отпи. — Сигурен съм, че не са.

Роуз въздъхна.

— Те си мислеха, че си невероятно скандален, знаеш ли? Цялата вечер при мен идваха момичета да ме разпитват за теб. Чувствах се много специална и значима.

— Радвам се, че съм услужил. — Той вдигна чашата си за поздрав.

— Мисля, че онази вечер започнах да се влюбвам в теб.

Грей се задави с отпитото уиски. Кашляйки се прокле, че е бил достатъчно глупав да се отпусне в присъствието на Роуз.

— Роуз…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Не ти казвам това, за да ти стане неудобно, Грей. Исках да ти кажа, че онази нощ беше като рицар в бляскава броня за мен, на голям бял кон като от приказка. Не знаех много за репутацията ти, знаех само, че с теб се чувствам пораснала.

— А после? — Не знаеше какво друго да каже.

Тя се усмихна, но устните й трепереха.

— После забелязах, че една от по-възрастните дами ме наблюдава така, сякаш с радост ще изтръгне сърцето ми и ще ме задуши с него. Не можех да разбера защо не ме харесва, та аз дори не я познавах.

— Сега разбираш ли? — Защо все задаваше въпроси, чиито отговори не искаше да знае?

— Да. — Тя отпи здрава глътка от шерито. Устните й бяха влажни и подканващи и той ги наблюдаваше с толкова болезнено силно желание, че можеше да заплаче. Пияните, плачещи мъже бяха толкова привлекателни.

— Беше заради теб — продължи тя и го погледна с изражение между съжаление и погнуса — смъртоносна комбинация. — Тя те ревнуваше от мен, защото ти танцуваше с мен, а не с нея.

— Разбра ли някога коя беше тя?

— Лейди Дюбари.

— Хелена — допълни той с кротка усмивка. — Тя не беше щастлива в брака си и аз я убедих, че мога да я направя щастлива.

— А направи ли я?

Той се опита да срещне погледа й също толкова непоколебимо.

— Да, много. Но не за толкова дълго, колкото на нея й се искаше. — Беше толкова трудно да я гледа в очите и да признава тези неща за себе си, но не трябваше да се срамува от истината. Дължеше й поне това. — Да, тя щеше да те презира, задето си привлякла вниманието ми, и да те намрази, защото си по-млада и по-красива от нея.

— Спомням си, че и тя беше красива жена.

— Само външно, като толкова много от нас. — После се засмя горчиво и попипа белега на лицето си. — Е, не и аз. Вече не, нали?

Роуз игнорира въпроса. Не можеше да понесе и нейното съжаление, освен своето.

— Тя ли се опита да се удави?

— Не. Друга беше. — Нямаше нужда да споменава името й. Дамата все още излизаше в обществото. — Трудно е да се повярва, че един мъж може да причини толкова много беди, нали?

— Трудно ми е да повярвам, че си бил ти. Винаги си бил толкова добър към мен.

Той отпи.

— Само защото беше дъщеря на мой приятел. Ако беше някоя друга, щях да съм приключил с теб още през онзи първи Сезон. — Точно колко честност й дължеше? Защото това със сигурност беше твърде много.

А тя не изглеждаше дори наполовина толкова отвратена от него, колкото би трябвало да бъде. Изглеждаше по-скоро… разочарована. Това беше още по-лошо. Правилно, но лошо.

— Но ти вече не си онзи мъж — напомни му тя.

Грей се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор.

— Кой го казва? Не искам да разбирам. А ти?

Тя се извърна и погледна встрани, а веждите й се смръщиха. Той искаше да посегне и да я помилва, да заличи бръчиците с целувки. Искаше да я притисне към себе си и да й каже, че може да бъде всичко, което тя поиска от него.

— Разбирам защо презираш обществото — каза тя след известно мълчание. — Исках да ти кажа това. — Тя пресуши чашата си и стана. Избягваше да срещне погледа му.

— Разбираш? — Беше искрено изумен. Наистина не очакваше, че тя някога ще го разбере.

Тя кимна, изглеждаше дистанцирана и скована — нямаше нищо общо с неговата Роуз. Въпреки това го погали по рамото, когато минаваше покрай него — искаше да го успокои?

— И аз бих избягвала обществото, ако ме поругаваше така, както поругава теб. Лека нощ, Грей.

И просто го изостави в кабинета му — пиян и на път да се напие още повече, докато малкото самоуважение, което му беше останало, го напускаше заедно с нея.