Катрин Смит
Невинна съблазън (14)

Дванадесета глава

Арчър пристигна рано следващата сутрин. Грей все още спеше на канапето в кабинета си, когато чу почукването на прозореца.

Отвори очи и мигновено съжали, защото ярката слънчева светлина прониза очите и изпържи мозъка му. Примижал и просълзен, той се опита да фокусира брат си зад прозореца, понеже вече се бе досетил кой го безпокои. Само един човек можеше да обяви присъствието си толкова шумно и дразнещо.

— Отвори проклетия прозорец, Грей!

Ръмжейки, Грей най-сетне седна стабилно на канапето. Гърбът и шията му бяха схванати, а главата му бучеше и се люшкаше сякаш някой я е ритал многократно по стълби. А устата му! Господи, дори не искаше да се замисля какво ли може да е умряло в нея, за да е такъв вкусът.

Заклатушка се до прозореца, отключи и го отвори широко.

— Какво искаш, дяволите да те вземат?

Искрено възмутен Арчър цъкна с език.

— Това ли е начинът да посрещнеш най-любимия си брат?

— Ти не си най-любимият ми брат — изръмжа Грей.

Без да се засегне, Арчър се нагоди.

— Това ли е начинът да посрещнеш почти най-любимия си брат?

Грей се ухили — нямаше избор. Арчър винаги успяваше да го разсмее, както и да го вбеси в другата част от времето.

— Имам махмурлук и се чувствам като лайно. Какво искаш?

— И изглеждаш като лайно. Вярно ли е това, което дочух, че си се появил в „Сейнт Роу“ снощи?

— Роуз ти е казала това?

— Да. Изненадан съм, че си поел подобен риск, само за да я видиш.

Грей си спомни колко ослепителна беше тя във вечерната си рокля. Светлините само подчертаваха и засилваха естественото й сияние.

— Струваше си.

— Струвало си е? Дотолкова, че веднага след това се прибра у дома и се отряза.

— Нещо такова. А после и Роуз се прибра и аз съвсем се отрязах.

Арчър изглеждаше загрижен, като се наведе през прозореца.

— Какво е случи?

Грей сви рамене. И без това вече бе споделил повече от необходимото.

— Достатъчно е да кажа, че тя вече знае какъв точно мъж съм аз.

Брат му се изсмя.

— Това момиче винаги е знаело какъв точно мъж си ти.

Прозвуча недвусмислено, но Грей долови нещо недоизказано в тях, което го учуди.

— Това пък какво трябва да значи?

Арчър поклати глава.

— Ела до конюшните с мен. Искам да ти покажа нещо.

Грей се огледа. Още беше с дрехите си от предишната вечер, но те вече бяха напълно измачкани и съсипани. Да не говорим, че миришеше на бъчва, при това неизмита и отдавна забравена. А и маската му беше в неговата стая. Ами ако някой решеше да намине точно днес и го видеше в този вид…

Той не беше страхливец. Просто не искаше да го виждат, когато не изглежда безупречно. А сега определено бе много далеч от всяка безупречност.

В свежия утринен въздух прозвуча ругатня. Арчър сграбчи Грей за реверите и го раздруса здраво. Не му оставаше друго, освен да забие крака в земята, за да не падне.

Разбира се, това само улесни Арчър да го повали на поляната пред прозореца. Той падна тежко на двата си крака, а от сътресението, което премина през тялото му, имаше чувството, че спиртосаният му мозък съвсем ще се пръсне.

— Какво, по дяволите? — Грей удари брат си с юмрук в рамото. — За бога, човече! Какво си мислиш, че правиш?

Арчър го удари в отговор. Заболя, го и учудващо — сякаш го разбуди — пораздига мъглата в главата му и проясни погледа му.

— Опитвам се да ти помогна, идиот такъв!

— За какво? — попита Грей. — Да умра ли?

Брат му отново го хвана за реверите и го задърпа по посока на конюшните. Грей го избута, като за малко да разкъса ризата си, ако брат му не я беше пуснал навреме.

— Мога и сам да се държа на краката си, задник!

Така и направи. Закрачи редом с брат си и скоро гневът му отстъпи място на приятно задружно мълчание. Утринният бриз обгръщаше тялото му, отнасяйки със себе си отровната миризма на пот и алкохол. Подейства му освежаващо. Не беше толкова приятно, колкото една гореща вана, но засега беше достатъчно. Можеше да долови аромата на цветята в градината, чуваше и жуженето на пчелите, които се приготвяха за първата си за деня закуска. Птичките чуруликаха жизнерадостно в далечината, а един малък заек пробяга пред тях и се шмугна под оградата на градината.

Баща му винаги казваше, че нещата изглеждат различно — по-красиви и по-добри — в светлината на новия ден, и беше прав. Грей вече не чувстваше толкова силно самосъжаление, колкото вечерта, след като Роуз си тръгна от кабинета му. Всъщност се чувстваше някак странно изпълнен с надежда. Беше се почувствал добре, че поговори с нея за миналото си, че призна какво нищожество е бил, и тя въпреки това не го отхвърли. Беше му подействало като катарзис.

— Срещнах някого снощи — заговори Арчър, докато вървяха, а окъпаната в роса трева мокреше ботушите им.

Грей го погледна и присви очи от яркото слънце.

— Кого?

— Лейди Монтефиоре. Познаваш ли я?

Той се замисли за момент.

— Разкошна блондинка с леко студено и дистанцирано излъчване?

— Да, точно така.

Той сви рамене и ги отпусна, за да раздвижи скованите си мускули.

— Запознахме се преди много време.

— Не си спал с нея, нали?

Отчаянието в гласа на брат му и готовността му да приеме положителния отговор като неизбежен факт накараха Грей да спре, да се изправи и да погледне смръщено Арчър в очите.

— Противно на общото схващане, не съм преспал с всяка жена над двадесет години в Англия.

— Само с повечето — повдигна вежди брат му.

Беше излишно да спори.

— Е, твоята лейди Монтефиоре не е една от тях. Тя беше честна и вярна до глупост, а както сам добре знаеш, аз избягвам такива жени. — Това беше единственото му правило като развратник. Той флиртуваше и приемаше това, което му се даваше доброволно, но никога не се месеше в искрени любовни отношения и не прелъстяваше просто за спорта. Никога. И винаги се стремеше да не разкрива мъжете, които имаха любовници без знанието на съпругите си. Поне тези два гряха бе решил да си спести за деня на страшния съд.

Брат му въздъхна облекчено.

— Добре. Мразя да си мисля, че жената, която допускам в леглото си, вече е била в твоето. Кара ме да се чувствам сякаш ни сравняват.

— И те намират за недостатъчно добър? — ухили се Грей. Колкото и да се разкайваше за миналото си на женкар, той все пак беше мъж и имаше своята гордост.

Ако погледите можеха да убиват, Арчър вече би го направил.

— Съмнявам се.

Все още усмихнат, Грей насочи примижалия си поглед към конюшните. Господи, колко ярко беше това слънце!

— И за какво всъщност ме влачиш към конюшните?

— Ще видиш.

Това, което Грей най-сетне видя, когато прекрачиха прага на сумрачното помещение на конюшните, бе едно от своите кучета — нюфаундлендът Маз, свит на кравайче върху купа сено в един от боксовете. Сгушени до тялото й бяха четирите най-сладурски кутрета, които някога беше виждал. Антрацитночерни, копринено меки и доста големи, макар че едва ли бяха по-възрастни от пет седмици.

Грей се ухили. Само коравосърдечен човек не би го направил, а и той винаги бе имал слабост към животните.

— Не знаех.

— Сладури са, нали? — Арчър клекна до майката и погали масивната й глава. С изплезен от удоволствие език, тя се притисна към ръката му.

Приклекнал до него, Грей насочи вниманието си към кутретата, които се бяха разбудили и го душеха с интерес. Тихите им пискливи възгласи на радост и любопитство само размекваха и без друго плененото му сърце.

Беше приятно да чувства, че може да обича.

— Знаеш ли — подхвана Арчър минута по-късно, когато Грей вече държеше едно от по-любопитните и смели кутрета в ръце, — лейди Роуз никога не е имала кученце.

— Какво? — Идеята му се струваше странно невъзможна. Та коя съвършено отгледана млада дама от английското обществено не бе имала собствено кутре’? Кучетата бяха точно толкова задължителен аристократичен атрибут, колкото конете и сметката при личния шивач. Майка й имаше онзи малък тих териер, който държеше в покоите си. По някаква причина Грей беше решил, че той е и неин.

— Може би трябва да я доведа тук, за да си избере едно.

Арчър му е усмихна, като че ли с известна гордост.

— Защо ти не избереш едно за нея?

Да, това определено щеше да помогне много за преодоляване на пропастта между тях. Макар и да беше по-добре тя да се откаже от романтичните си надежди, Грей не искаше да губи приятелството й. Животът му щеше да бъде трагично празен и безсмислен без Роуз.

— Как разбра? — Той погледна брат си.

Арчър сви рамене.

— Стана дума, докато разговаряхме. Мислех си аз да й взема едно, но след това срещнах лейди Монтефиоре и, ами… не исках да оставям погрешно впечатление у никого за отношенията си с лейди Роуз.

Като например у него, осъзна Грей, когато погледите им се срещнаха. Усмихна се.

— Разбира се, че не. Благодаря, че ми позволяваш да си припиша заслугите.

Усмихнат, Арчър насочи вниманието си към кутретата, които се бореха за вниманието им. Ръцете му вече бяха заети с две от тях, които упорито се опитваха да се покатерят върху него.

— Какво ще й подариш — момче или момиче?

— Момче — отвърна Грей без колебание. Голям, верен мъжки нюфаундленд, който щеше да се грижи за Роуз, когато той вече нямаше да има тази възможност.

Странно пакостливо пламъче се появи в очите на брат му.

— Отличен избор. Чудя се как ли ще го кръсти.

 

 

Сутринта Роуз се събуди с леко главоболие и с ясното съзнание, че не е добър човек. Винаги си беше мислила, че е, но миналата нощ с Грей осъзна страшната истина. Тя беше пълна с предразсъдъци!

Нямаше намерението да го обиди, но въпреки това постигна точно това. Първоначално почти го беше съжалила, но след като чу всички клюки, а и той дори не се опита да ги опровергае…

Как е могъл да стори всички онези неща? Как е могъл да се отнася толкова зле с жените? И как можеше тя, дори след като чу признанията му, да иска да ги отрече?

Ако беше някоя друга, щях да съм приключил с теб още през първия ти Сезон.

И без съмнение вече щеше да е продължил към следващото си завоевание. Единствената причина, поради която не бе постъпил така, бе, че сега не излизаше в обществото.

Или пък беше продължил. Може би през цялата седмица след последната им нощ заедно бе преспал с безброй проститутки. Може би тя бе просто поредното завоевание в предългия му списък.

Или може би, каза си тя, когато самобичуването й дойде в повече, той много добре знаеше какво говорят хората за него и искаше да я предпази именно от това. Може би мъжката му логика му казваше, че всъщност е за нейно добро да я отхвърля по този начин.

Звучеше безумно, но беше точно нещото, което един честен и достоен страхливец би си помислил. По-добре и двамата да сме нещастни и да се държим благопристойно, отколкото да рискуваме да бъдем щастливи и да разбуним клюките. И може би беше за добро, че избягваше обществото. Хората все още си шепнеха за миналите му подвизи. Как ли би се чувствал да флиртува с жена и да чува как клюкарите обсъждат дали тя ще бъде следващата в списъка му със завоевания?

И ако трябваше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че признанието за многобройните му завоевания я беше обезпокоило по много различни причини. И да, оказваше влияние на начина, по който гледаше на него, как си мислеше за него.

Но, за съжаление, не и на чувствата, които изпитваше към него. А това я правеше или прекалено добродетелна, или прекалено глупава.

Освен това беше и много гладна, въпреки главоболието си. Затова стана от леглото, позвъни за Хедър и започна да се приготвя за предстоящия ден. Помоли камериерката да предаде на готвача, че ще закусва на терасата — денят беше прекрасен, а и се съмняваше, че някой ще я обезпокои там. Майка й без съмнение вече беше закусила, а Грей едва ли беше буден, ако беше продължил да пие и след раздялата им предишната вечер. Всъщност предпочиташе наистина да се е напил до безпаметност, след като тя си тръгна от кабинета му.

Не че искаше той да е нещастен — просто й се искаше думите и мнението й да са имали значение за него.

Когато пристъпи на терасата, сутрешният бриз я посрещна с топъл порив, който обещаваше денят да бъде хубав. Очакваше я добре подредена малка маса, на която имаше богат избор от хлебчета, сладка, наденички с яйца, пресни плодове и зеленчуци. Това беше любимата й закуска и готвачът много добре го знаеше.

Роуз тъкмо си бе сипала чаша ароматен горещ шоколад, когато забеляза Грей и Арчър да крачат през поляната. Арчър бе безупречен, както винаги, но Грей приличаше на прасе. Носеше дрехите от предишната вечер и очевидно бе спал с тях. Ризата му беше разтворена на шията и разкриваше загоряла гола кожа, която Роуз мигновено пожела да докосне с пръсти и да опита с устни. Косата му беше разрошена, а по лицето му бе набола брада, с изключение на кожата около белега.

Накратко — той изглеждаше абсолютно разкошен — като паднал ангел. Единственото нещо, което му придаваше човешки вид, бе именно белегът му и Роуз с лекота можеше да се престори, че го е получил в битка с архангел Гавраил, преди да го изгонят от Рая.

Тя примижа, когато осъзна, че Грей носи нещо в ръце. Кученце ли беше гушнал?

Скочи на крака и претича по няколкото стъпала, които я отделяха от поляната. Повдигайки полите на жълтата си дневна рокля, тя се затича да ги пресрещне.

— Какво имаме тук?

Арчър й се усмихна за поздрав, но Роуз не го забеляза. Погледът й беше прикован върху мъжа, който я гледаше с такава надежда, че за малко да разбие сърцето й.

— Донесох ти нещо — каза той с нисък и странно пресипнал глас. — Подарък. — След това протегна ръце към нея и й подаде най-милата муцунка, която някога беше виждала.

— О! — Сигурно изглеждаше като пълна глупачка, задето се просълзи заради куче, но не я интересуваше. Тя остави сълзите да се търкалят по страните й, гушна топлото, копринено меко зверче в прегръдките си и зарови лице в козината му. — Грей, благодаря ти!

— Още е твърде малък, за да бъде напълно отделен от майка си, но е твой, ако го искаш.

— Разбира се, че го искам! Той е прекрасен.

Той прокара пръсти през тъмната си коса.

— Не знаех, че никога не си имала куче.

Роуз най-сетне погледна Арчър, който само сви рамене.

— Издавате тайните ми, а, лорд Арчър? — Какво ли още беше разкрил?

Братът на Грей я погледна открито и честно.

— Само тази, лейди Роуз. Не мислех, че ще имате нещо против.

— Нямам нищо против. — Тя отново се наведе към малката съпротивляваща се животинка в ръцете си и получи облизване по носа и брадичката.

— След малко трябва да го върнем в конюшните, но ще можеш да го виждаш винаги, когато пожелаеш — каза й Грей.

Със свободната си ръка Роуз посегна и хвана Грей. Пръстите му бяха толкова силни и големи, преплетени в нейните. Тя го стисна лекичко и отпусна ръката му, давайки му да разбере колко много означава подаръкът му за нея само с едно докосване.

— Обожавам го. Толкова много ти благодаря.

— Как ще го кръстиш? — попита той.

Роуз отклони погледа си от него, за да не направи нещо глупаво, като например да го целуне пред брат му. Вместо това се усмихна едва забележимо на Арчър.

— Хийтклиф — отвърна. — Името му е Хийтклиф.

— Не са ли подобни театрални постановки по-подходящи за домашна забава? — попита Роуз Ева, когато двете влязоха под ръка в стаята за рисуване на лорд и лейди Батънфийлд.

— Да, но според слуховете лорд Батънфийлд се опитва да ухажва мис Тери с познанията си за театъра.

— Актрисата мис Тери? — Роуз се огледа из стаята. — Тя тук ли е?

— Разбира се, че не. Фактът, че избяга с Гудвил, докато все още беше омъжена, я направи доста скандална. Въпреки това лорд Батънфийлд се надява да я впечатли с покровителството си и тя най-накрая да се поддаде на домогванията му.

Роуз повдигна вежди, впечатлена от подбора на думи на приятелката си.

— Да разбирам ли тогава, че мис Тери вече не е с мистър Гудвил?

— За бога, не, но тя все още е омъжена за мистър Уотс, художника, макар че го напусна преди години.

Роуз въздъхна тежко.

— Не мога да запомня всичко необходимо. Какво мисли за всичко това лейди Батънфийлд?

Ева се засмя и притисна ръката на Роуз до гърдите си.

— Предполага се, че тя подкрепя начинанията на съпруга си, убедена, че той по-скоро ще се изложи публично, отколкото да спечели симпатиите на мис Тери. Аз лично смятам, че той е прекалено безинтересен за начетена жена като мис Тери.

Роуз я погледна изпитателно.

— Хмм, внимавай, мила моя. Хората могат да си помислят, че говориш за поддаване и начетеност от собствен опит.

Приятелката й се изчерви и Роуз трябваше да прехапе устни, за да не се засмее. Самата тя можеше да се закача с Ева до безкрай, но никога не би привлякла нежелано внимание към приятелката си.

Макар и Ева да не беше споделила всички детайли — факт, за който Роуз й беше много благодарна — тя беше подразбрала достатъчно, за да знае, че нещо доста интимно се беше случило между приятелката й и нейния мистериозен джентълмен. Не беше полюбопитствала повече, защото самата Ева изглеждаше изненадана, че е позволила да се случи каквото и да било. Честно казано, и Роуз беше изненадана от новината. Тя никога не би предположила, че Ева е способна да рискува доброто си име с публичен скандал. Разбира се, много хора биха казали същото и за Роуз. И щяха да сбъркат.

— Хайде да седнем в дъното — предложи Ева, докато заобикаляха столовете, подредени пред импровизираната сцена. — Никой няма да ни чуе, ако се смеем.

Роуз се засмя.

— Толкова си лоша.

Спряха се за момент, за да покажат на майките си къде ще седнат, след това оставиха дамите в компанията на лейди Батънфийлд, която беше близка приятелка с майката на Роуз.

Скоро стаята се изпълни с хора. Лейди Батънфийлд явно беше поканила много приятели, които да споделят сценичния дебют на съпруга й или може би неговото унижение. Роуз и Ева наблюдаваха как гостите влизат и заемат местата си.

Скоро лейди Батънфийлд помоли всички гости да се настанят и да замълчат, защото пиесата щеше да започне. Светлините притъмняха, оставяйки осветена само сцената. Представлението започна.

Лорд Батънфийлд излезе на сцената в нещо като тога, разкривайки прекалено голяма част от корпулентната си физика.

— Дами и господа, тазвечерното забавление ще бъде скромна интерпретация на шекспировия „Тимон от Атина“.

Роуз се присъедини към любезните аплодисменти на множеството и се приведе към Роуз.

— Сигурна съм, че никога не съм чувала за това произведение. А ти?

Ева поклати глава.

— Никога не съм била почитателка на Барда.

Свивайки рамене, Роуз се отпусна обратно на мястото си и зачака. Постановката щеше да бъде или много хубава, или много лоша.

За съжаление се оказа последното. Представлението беше хаотично, а вината за това беше изцяло на лорд Батънфийлд. Актьорските му умения бяха абсолютно несъществуващи, но той се опитваше да компенсира липсата им особено драматично. Роуз разпозна в останалите актьори някои от децата на други аристократични семейства. Те явно се забавляваха. Но постановката! В този случай не постановката беше в центъра. Изглежда нито сюжета, нито актьорите бяха способни да решат дали става въпрос за комедия, или за трагедия и затова публиката не можеше да прецени дали да се смее, или не. Като всяко класическо произведение, пиесата трябваше да редува трагичното с комичното, докато стигне до заключителния финал, който да определи характера на постановката. Вместо това лорд Батънфийлд изглеждаше еднакво нелепо и като преуспяващ търговец, и като разорен неудачник, каквато бе съдбата на героя му, докато финалната сцена с мнимото му самоубийство не разкри, за всеобщо недоумение и забава на публиката, че под тогата си лордът е напълно гол. Макар и да зърна това само за миг, Роуз бе сигурна, че образът няма да я напусне до края на живота й.

Тя и Ева напразно опитваха да овладеят смеха си, когато завесата се спусна за последно. Едва тогава Роуз забеляза, че майка й напуска стаята заедно с лейди Батънфийлд. Майка й изглеждаше съсредоточена, но Роуз познаваше това й изражение. По стиснатите устни на майка й си личеше, че тя много силно се бори с напиращите в очите й сълзи.

— Веднага се връщам — каза тя на Ева без следа от предишното си приповдигнато настроение. Повдигайки леко полите си, за да не ги настъпва, излезе с бързи крачки от стаята, без да привлича излишно внимание към себе си.

За щастие, успя да зърне гърба на своята домакиня, когато тя изчезна в стая надолу по коридора. Не беше учтиво да преследва така някого в собствения му дом, но когато ставаше въпрос за майка й, приличието и учтивостта можеха да бъдат пренебрегнати.

Вратата беше затворена, затова тя почука, преди да отвори. Ако майка й не беше вътре, щеше да се извини и да затвори. Но когато вратата се отвори, майка й наистина беше вътре, успокоявана от лейди Батънфийлд с думите:

— … не бих му позволила да представи такава пародия, ако знаех каква е темата.

— Какво има? — попита Роуз, като влезе в стаята. — Мамо?

Майка й плачеше, а това не се бе случвало от смъртта на баща й.

Беше толкова необичайно и странно, сякаш кралицата бе отишла да потанцува рига в някой селски пъб.

Лейди Батънфийлд мрачно погледна Роуз.

— Толкова съжалявам, скъпа моя. Постановката… лордът не знаеше. Той никога не би я изиграл, ако знаеше, че ще предизвика такива неприятни спомени.

— Спомени? — Какви спомени можеше да предизвика голият образ на лорда?

Домакинята кимна.

— Ще го удуша, задето напомни на майка ти за трагичната смърт на баща ти.

Но смъртта на баща й беше инцидент.

След това погледна лицето на майка си. Вече без да плаче, тя гледаше Роуз с такъв ужас, с такава… вина.

Тимон от Атина е отхвърлен от така наречените си приятели. Тимон изгуби богатството и гордостта си. Да, това бяха неприятни обстоятелства, но не бяха разплакали Роуз. Не и по този начин.

Тимон от Атина сам беше избрал живота си.

О, Господи! Сякаш грамадна ръка се бе протегнала и с ледени пръсти бе сграбчила сърцето и дробовете й. Не можеше да диша. Не можеше да говори. И само защото майка й я погледна с тази ужасна истина изписана в зачервените й от сълзи очи.

— Ти каза, че е било инцидент — прошепна тя.

Майка й се стегна и се отдръпна от прегръдката на лейди Батънфийлд.

— Роуз, най-скъпа моя…

Но Роуз не я слушаше. Тя отвори вратата рязко и избяга възможно най-бързо от стаята. Изтича през фоайето, без да се интересува, че хората забелязаха състоянието й. Клюкарите със сигурност щяха да са във вихъра си на другата сутрин. Без съмнение челната страница на Таймс щеше да провъзгласи ужасната истина, когато всички бяха любопитни да чуят.

Баща й се беше самоубил. И ако майка й го знаеше, знаеше го и Грей. Дори лейди Батънфийлд знаеше.

Очевидно единственият, който не знаеше — като изключим лорд Батънфийлд — помисли се Роуз с горчивина, докато тичаше в нощта навън със сълзи в очите — беше самата тя.