Катрин Смит
Невинна съблазън (6)

Пета глава

Нетърпеливото очакване бе свило на топка стомаха на Грей и единствено ненадминатите способности на неговия готвач го изкушиха да хапне нещо за вечеря. Като влюбен хлапак, той седеше и наблюдаваше колко бавно се движат стрелките на часовника, докато се насилваше да преглътне поредната хапка.

Едва минаваше осем. След по-малко от три часа той отново щеше да види своята мистериозна дама.

Тя щеше да овладее и потуши пожара в него и да направи за него възможно да преживее вечерята, без да иска да пирува с младото момиче до себе си — твърде близо, за да го изкушава, но далеч от допустимото за него. Не че би могъл изобщо да я докосне, колкото и близо да застанеше — Камила не одобряваше подобни волности с дъщеря си.

Никой мъж не би го обвинил, че си представя как слага Роуз върху масата и я люби до безсъзнание. Всеки, който я видеше във вечерната й копринена рокля в прасковено розово и червено би решил, че е превъзходна на вкус, особено гърдите й, които изглеждаха сочни и ароматни като вече споменатите плодове.

Последните дни не бяха си говорили много — не че я избягваше. Сякаш беше по-скоро обратното. Дали беше направил нещо, с което да я обиди? Дори и животът му да зависеше от това — не можеше да се сети за подобно нещо. И все пак, макар да си даваше сметка, че може би е по-добре да не прекарват много време заедно, не можеше да отрече, че се чувства… разочарован.

Не беше усетил, че я зяпа, докато не срещна въпросителния й поглед — сякаш някой го шамароса зад врата, защото е бил непослушен хлапак.

— Измъчва ли те нещо, Грей?

Обичаше да чува името си от устните й и се мразеше затова. Тя го караше да се чувства слаб и глупав. Един само мил поглед от нея и той бе готов да падне на колене.

Това не беше любов. Не беше дори увлечение. Това си беше чиста и неподправена похот. Това поне можеше да си признае. По дяволите, приветстваше го. Страстта можеше да се овладее. Да се подправи. И вероятно щеше да избледнее, когато тя си тръгнеше от живота му и от грижите му. Това беше голата, свята и благословена истина за чувствата му.

— Чудех се дали с нетърпение очакваш бала на лейди Шрусбъри утре вечер? — Колко лесно лъжата се отрони от устните му, докато приготвяше нова вкусна хапка сьомга със зеленчуци.

Тя се усмихна деликатно, очевидно изгаряща от нетърпение.

— Да, благодаря.

Камила определено споделяше радостта на дъщеря си, ако можеше да съди по доволната й усмивка.

— Роуз поднови познанството си с достопочтения Келън Максуел. Той я помоли да запази първия си валс за него.

Рибата приседна на Грей. Той отпи от виното, за да не се задави.

— Същият Келън Максуел, който те ухажваше през първия ти Сезон?

Усмивката на Роуз помръкна. Без съмнение бе доловила остротата в гласа му и неодобрението му.

— Същият — отговори тя отбранително.

Същият идиот, който спря да преследва Роуз, когато Чарлс изгуби всичко и избухна скандалът. Малкият идиот, който не я обичаше достатъчно, за да продължи да я ухажва и подкрепя, независимо от ситуацията й.

— Мхм — беше всичко, което изрече на глас.

Роуз му се нацупи.

— С него нямахме договорка. Не бяхме сгодени и мистър Максуел постъпи както всеки друг млад мъж с неговите отговорности би направил.

— Ти го защитаваш. — Беше му трудно да скрие разочарованието си от този факт. Никога не би си представил, че тя е от типа жени, които ще простят нелоялното поведение, особено щом самата тя бе така лоялна и предана.

Роуз наклони глава.

— Оценявам загрижеността ти, Грей, но не съм дебютантка. Ако ще трябва да си намеря съпруг през този Сезон, не мога да проявявам предразсъдъци.

Съвсем разумен довод, ако идваше от някой друг. От нейните уста си бяха пълни глупости.

— Заслужаваш по-добро.

Тя се усмихна като същинска Мона Лиза.

— Невинаги получаваме онова, което заслужаваме, или дори онова, което желаем.

Тя знаеше. Да го вземат дяволите, тя знаеше.

Усмивката й помръкна.

— Ако нещата винаги се подреждаха според желанията ни, сега татко щеше да е тук с нас, а майка и аз нямаше да бъдем твоя отговорност.

Тя не знаеше. Проклятие, какво облекчение.

— Вие двете не сте отговорност. Вие сте радост.

По някаква причина това само я натъжи допълнително, но Камила се усмихна през сълзи и му благодари многословно. Грей обаче почти не я слушаше, защото цялото му внимание бе фокусирано върху Роуз, която зяпаше чинията си и си играеше с храната в нея без никакъв апетит или интерес.

Нямаше дълго да понесе това. Не знаеше какво не беше наред, нито защо тя се държеше така странно с него напоследък. И не можеше да понася, че това го побърква.

— Дами, опасявам се, че трябва да ви помоля да ме извините и да ви напусна.

— Толкова скоро? — Роуз го погледна учудено.

Той дръпна стола си от масата.

— Да. Но ще се видим утре на закуска.

Тя отново сведе поглед към чинията си.

Грей се сбогува с Камила и излезе от стаята възможно най-бързо. Щеше да е чудо, ако преживееше Сезона.

 

 

— Мисля, че е очарователно как те защитава Грей.

Роуз щеше да се изсмее, ако не я стягаха гърдите от напрежение. Очарователно, наистина.

— Да позвъним ли за десерт, мамо?

Роуз нямаше особен апетит за джинджифиловия сладолед, приготвен от готвача, но въпреки това се насили да хапне от него. Беше много вкусен и се опита да му се наслади. Нямаше да позволи на дрязгите си с Грей да съсипват вечерта й. Сама си беше виновна, че заблуди най-важния мъж в живота си след баща си, и сега трябваше да си понесе последствията.

Очевидно Грей нямаше търпение да се лиши от компанията й, но дали бягаше от нея, или към жената, с която имаше среща тази вечер? Дали тя все пак щеше да отиде в „Сейнт Роу“, или щеше да остане и да го чака тук?

Беше ли волята й достатъчно силна, за да устои на решението си и да не отиде? Но ако имаше и най-малката надежда, че той ще отиде в клуба, сърцето й настояваше тя да бъде там и да го посрещне.

А и ако трябваше да бъде честна, вече тръпнеше от непознато нетърпеливо очакване — беше възбудена, а това я караше да се чувства едновременно като мръсница и като малко дете, решено да направи пакост. Нямаше да си откаже това удоволствие.

Надяваше се, че като се отдаде на Грей и реализира фантазиите си, това ще утоли желанието й към него, но не стана така. Дори напротив — само разпали страстта й. Тя го искаше още повече, отколкото преди седмица, макар да знаеше, че няма бъдеще с него.

След десерта тя отиде в стаята си да се преоблече. Майка й вярваше, че ще прекара вечерта с Ева в нейния дом. Не се чувстваше виновна, че излъга. В този случай лъжата със сигурност бе за предпочитане пред истината.

С помощта на камериерката си Хедър — най-малката дъщеря на иконома — тя се облече в красива, шоколадова на цвят рокля, и промени прическата си. След това пожела лека нощ на майка си и взе една от каретите на Грей до дома на Ева. Успя да се лиши от компанията на камериерката си, като й даде свободна половината вечер. Подобно нещо никога нямаше да й бъде позволено, ако не отиваше в дома на Ева. Щом каретата се отдалечи достатъчно, тя просто подмина къщата, продължи надолу по улицата и си нае файтон за „Сейнт Роу“.

Спомни си да си сложи маската, преди да влезе в сградата.

— Гостенка съм на Херцога на Рейтън — съобщи тя на иконома, който я посрещна. Той се отмести и я пусна да влезе без никакви въпроси. Подаде й ключ, когато мина покрай него. Роуз така и не погледна предмета, докато не стигна в подножието на голямото пищно стълбище. Закачената към ключа табелка указваше номера на стаята, която двамата споделяха едва седмица по-рано. Стискайки го здраво в ръката си, тя се качи по стълбата и влезе в стаята.

Дали той щеше да дойде?

Тя седна на края на леглото и свали ръкавиците си.

Дали той щеше да дойде?

Като глупачката, която се чувстваше, Роуз просто зачака.

 

 

Тя отново носеше маска.

Тази беше направена от мека, шоколадово кафява коприна, която отлично се съчетаваше с роклята и безупречно подчертаваше косата и очите й. Грей нямаше нищо против, че тя отново бе избрала да скрие лицето си от него. Той самият също носеше маска.

— Не вярвах, че ще дойдеш — призна той и затвори вратата на уединената стаичка зад себе си.

Тя се изправи от ръба на леглото, където бе приседнала — съблазнителната й рокля обгръщаше всяка извивка на сочното й тяло, а ефирните ръкави заплашваха всеки момент да се изплъзнат от стройните й рамена.

— За малко да не го направя.

Можеше да мине и без тази й откровеност.

— Помислих си, че вероятно си променил решението си и възнамерявах да си спестя разочарованието — допълни тя неочаквано.

Да е променил решението си? Не би могъл да й устои, дори и да го искаше. Волята му просто не бе достатъчно силна.

— Не познаваш силата на своето очарование, мадам.

— Не се съмнявам в себе си, сър, по-скоро във възможността да задържа вниманието на мъж като вас.

— И що за мъж съм аз?

— Мъж, който предпочита да си прави уговорки с жени, чиито имена не знае.

Грей се засмя. Нито за момент не се почувства обиден от откровеността й, дори напротив — намираше честността й за забавна.

— Същото може да се каже и за вас, мадам.

— Не мисля така, Ваше благородие.

Той застина, докато поставяше палтото си на закачалката в ъгъла на стаята. Трябваше само да извърне глава, за да я види. Тя стоеше с ръце скръстени пред тялото си и отметнати назад рамена, сякаш очакваше отговора му.

— Знаеш кой съм?

— Да — потвърди тя и кимна.

Грей отстъпи от закачалката и се приближи към нея бавно и предпазливо.

— Значи знаеш и историите за мен?

— Да — още едно кимване.

— И въпреки това си тук?

— Тук съм. — Тя разтвори ръце покрай тялото си — жест на абсолютно приемане и откровеност, доколкото той можеше да прецени. — Изненадан ли си?

— Честно казано — да, изненадан съм.

Тя се усмихна и сочите й устни се нацупиха подканящо.

— Вероятно вие сте този, който подценява чара си, Ваше благородие.

— Не ме наричай така.

— А как би искал да те наричам?

Скъпи. Любовнико. Най-добрият секс в живота ми.

— Можеш да ме наричаш Грейдън.

— Добре.

— А как да те наричам аз? — Не можеше в действителност да я нарича „своя“, нали?

— Както ти пожелаеш?

— Вече знаеш името ми, но не ми оказва същото доверие. Защо?

— Защото ти имаш причина да носиш своята маска, Грейдън. А аз имам причини да нося своята. Наричай ме както пожелаеш.

— Роуз. Ще те наричам Роуз.

Дали така му се стори, или тя наистина застина за момент? Не му се беше сторило. Беше истински задник, че предложи подобно нещо. Ако тя знаеше неговата самоличност, значи вероятно знаеше и коя е Роуз.

— Както пожелаеш.

— Ела тук. — Грей й подаде ръка.

Тя се изправи и се сгуши в обятията му, сякаш там й беше мястото.

— Моя — прошепна той дрезгаво до ухото й. — Така искам да те наричам.

Не за първи път правеше такова признание, но за първи път бе наистина искрен.

Тя се отдръпна леко от него, за да може да го погледне в очите.

— Защо? Та ти дори не ме познаваш?

— Не те познавам, но очаквам с нетърпение тази вечер от мига, в който се събудих сам онази сутрин преди седмица. — Той плъзна ръка по грациозната извивка на гърба й и обхвана тила й с длан. — Очаквах с нетърпение теб.

Възпря евентуалния й отговор или протест с целувка. Устните й бяха толкова сладки и сочни под неговите, разтвориха се жадно и езикът й се заигра с неговия. Тя го опиваше като силно дъхаво вино, караше го да се чувства замаян и развеселен. Караше го да изгуби контрол и самообладание.

Искаше това чувство да продължава безкрайно.

Двамата се разсъблякоха един друг бавно, превръщайки всеки жест в чувствена игра. Когато я отнесе на леглото, тя не носеше нищо друго, освен чорапите си — гледка толкова възбуждаща за него.

Сляха се сякаш никога не бяха се разделяли — тялото й бе влажно и готово да го приеме. Сърцевината й се плъзна около възбудата му, обгърна го и го задържа толкова стегнато, че той за малко да изгуби контрол. Господи, сякаш беше попаднал в Рая. Искаше да остане слят с нея завинаги.

Но завинаги не беше възможно, затова реши да се примири с по-голямата част от нощта. По някое време, преди зазоряване, двамата се отпуснаха обезсилени в обятията си насред влажните разбъркани чаршафи. Той свали маската си и затвори очи в щастлива отмала. Пръстите му в просъница потърсиха и се преплетоха с нейните, отпуснати върху бедрото й.

Ръцете й бяха толкова нежни.

Когато тъмнината се спусна над него, той се опита да я отблъсне, знаейки, че тази невероятна нощ ще свърши, когато заспи. Въпреки волята си обаче се предаде в обятията на съня.

Събуди се сам на следващата сутрин. Отново. Но този път на възглавницата до него лежеше мека кафява маска, а под нея — лист за писмо със знака на „Сейнт Роу“ с две думи на него.

Следващия четвъртък.