Катрин Смит
Невинна съблазън (7)

Шеста глава

Грей се завърна от чая с майка си, Арчър и Бронте едва късно в петък следобед.

Беше много приятно събиране, даде си сметка той, когато остави кобилата си с един от конярите пред конюшнята. Майка му не го притискаше да си намери съпруга. Явно се беше отказала от идеята и сега досаждаше на Арчър. Освен това можеше да се безпокои и за Бронте. Най-младата от рода Кейн участваше в третия си Сезон и вече бе отказала четири предложения за брак, откакто за първи път я представиха в обществото. С огромна зестра и собствени инвестиции, благодарение на брат им Тристан, Бронте не бързаше да се „продаде“, както сама казваше. Грей не можеше да я вини. Тя беше едва на двадесет и искаше до себе си мъж, който да вижда в нея нещо повече от парите й. Искрено й желаеше късмет и търпение, защото определено щеше да почака. За щастие, всички по-разумни мъже осъзнаваха, че жените стават само по-интересни и привлекателни с възрастта, така че нито за миг не се съмняваше, че сестра му ще срещне своята достойна половинка.

И като се замисли за интересни жени…

Точно пред него, на одеяло, разстлано на поляната, лежеше Роуз. Носеше широкопола сламена шапка, за да се предпазва от слънцето, и коралова на цвят дневна рокля с много семпла украса. Не за първи път Грей бе поразен колко пораснала е тя, откакто премина под неговото покровителство. Тя вече не беше момиченце. Беше жена.

И не каква да е жена, а очевидно проклета сирена, защото въпреки ясните си намерения да се прибере и да свърши малко работа, преди да се преоблече за вечеря, Грей прекоси прясно окосената поляна, хипнотизиран от потрепването на роклята около краката й, докато топлият ветрец си играеше с фустите й.

Тя беше потънала в някакво списание, което държеше с две ръце, за да не се прелистват страниците от вятъра. Беше така погълната от четенето, че дори не усети приближаването му.

— И кой е най-актуалният цвят за този Сезон? — попита той с усмивка, когато стана ясно, че трябва да обяви присъствието си.

Тя ахна и когато вдигна глава, за да го погледне, беше изчервена и с разширени зеници. Тя изглеждаше като дете, хванато да прави пакост — макар той да нямаше представа защо му хрумна точно това сравнение.

— О, здравей, Грей! — Тя отклони поглед. — Ами синьото изглежда е предпочитано тази година.

Като повдигна вежда, той кимна към списанието в ръцете й.

— Извинявай. Мислех, че четеш дамското списание.

— Така е — отвърна тя със закачлива усмивка. — Но модата не е сред основните му теми.

С изражение като нейното — много подобно на Чешърския котарак — той искрено се съмняваше, че статия за домакинството би я изчервила така.

— Може ли? — попита той и протегна ръка.

Ръката й се стегна около списанието — нямаше желание да му го даде.

— Само ако обещаеш, че няма да кажеш на мама, че си ме видял да го чета.

Това щеше да е проблем. И все пак не беше негова работа какво четеше една зряла жена на двадесет и три. Той беше любопитен, това беше всичко.

— Обещавам.

Тя се поколеба, но му подаде списанието.

Като отбеляза с пръст докъде беше стигнала, той отгърна на корицата. Всемогъщи боже!

Списанието изглеждаше подвеждащо безобидно — скицата отпред представяше изискана млада жена в изтънчена рокля и с шапка, седнала на пейка. Само при по-внимателен поглед се забелязваше, че обект на нейното внимание — и одобрителна усмивка — бе млад мъж, който се къпеше в езерото точно в края на корицата. Той беше разсъблечен — вероятно изцяло, но ключовата част от анатомията му беше умело прикрита с текст, който гласеше „Десет начина да запазим джентълмена у дома и в леглото си“.

Не искаше да знае какво чете тя. Беше чувал за това списание и преди. „Сладострастие“ беше популярно издание за жени, изпълнено с еротични истории, съвети и статии за сексуалните отношения, избягването на обществен скандал и други полезни съвети.

Можеше да я смъмри, че го чете, но какво щеше да постигне? Без съмнение информацията от списанието можеше някой ден да й послужи. Върна й го.

— Трябва да призная, че съм леко изненадан да открия, че четеш подобни неща.

Тя сви рамене в отговор.

— Бях любопитна. Родителите ми бяха толкова щастливи в брака си. Абсолютна противоположност на това, което съм чувала, че е обичайно. Ако искам да имам толкова сполучливо семейство, колкото беше тяхното, трябва да знам колкото се може повече за това как да имам задоволителен брак.

Грей едва не изстена. Картината на това как Роуз „се задоволява“ се появи толкова ярка и истинска в съзнанието му, сякаш вече беше се радвал на удоволствието да я преживее в действителност. Тялото му се напрегна от изкусителните картини в съзнанието му и той се принуди да събере ръце пред себе си, за да прикрие нарастващата си възбуда.

— Има само едно нещо, което не разбирам — отбеляза тя и остави списанието.

— Какво?

Тя уви роклята плътно около краката си, отказвайки му по-голям изглед към глезените си.

— Случайно да знаеш какво е фелацио?

Грей смяташе, че отдавна е преминал възрастта да се изчервява, но топлината по страните му не можеше да се сбърка.

— За бога, Роуз — гласът му бе задавен шепот. — Това определено не е нещо, което една млада жена споменава в непринуден разговор.

Но господи, той определено можеше да й обясни и покаже какво е фелацио. Би бил повече от щастлив да пропълзи между глезените й и нагоре към нежната й женственост…

Роуз сви рамена.

— Предполагам, че може да е обидно за човек на твоята възраст, но жените вече не са така изолирани от света, както е било преди, Грей. Ако не желаеш да ми обясниш, сигурна съм, че мистър Максуел не би имал нищо против, когато се видим тази вечер. — И с тази невинна заплаха, отправена индиректно към него, малката кокетка отново върна вниманието му към палавото си четиво.

Неговата възраст? За какъв го смяташе, за древен? Или просто се опитваше да го провокира? Да се пошегува с него? Добре, двама можеха да участват в тази игра.

А и той отказваше да се замисля за копелето Келън Максуел и дали той би могъл да образова Роуз на тази тема.

— Мисля, че ме бъркаш с някого, ако смяташ, че намирам фелациото за обидно — отвърна той уверено, настанявайки се удобно на одеялото до нея. — Всъщност споделям точно обратното мнение.

— О, нима! — възкликна Роуз и преглътна притеснено.

— Да. — Той погали с ръка одеялото до крака й и се наведе към нея, сякаш щяха да заговорничат. — Но се опасявам, че действието ще се стори противно на дама без опит и с толкова целомъдрено възпитание като твоето.

Очите й на кошута се присвиха.

— Не ми е противна идеята за задоволяване с ръце, така че защо нещо друго, което двама влюбени правят по време на секс, трябва да ме отвращава?

За бога, използваше речника на куртизанка, но беше наивна като девственица. Имаше твърде много неща, които двама души можеха да си причинят, и които биха я отвратили — по дяволите, дори той се отвращаваше понякога. А що се отнася до задоволяването с пръсти, идеята само го накара да си представи как прониква в нея по този начин, докато нежната й длан гали пениса му, който, разбира се, вече се надигаше като жадно за внимание кутре.

Насили се да свие рамена безучастно. Нека тя си мисли, че този разговор не му влияе по никакъв начин. Надяваше се само да не погледне към слабините му.

— Фелациото е акт на доставяне на удоволствие на жената с устни и език.

Най-сетне прелестната му изкусителка се изчерви. Тя погледна към списанието в ръцете си, очевидно спомняйки се текстове от прочетеното по темата.

— О! — Вдигна поглед към него. — Благодаря ти.

Слава богу, че не попита дали това наистина доставя удоволствие, защото Грей не беше сигурен, че самоконтролът му би устоял на това. Въпреки това нещо в него го подтикваше да се самоизмъчва, затова продължи да я гледа в очите и любезно я попита:

— Има ли още нещо, което би искала да ме попиташ?

Роуз се намести на одеялото. Смутена или възбудена?

— Не, благодаря. Това е всичко, което исках да знам.

— Внимавай, Роуз — посъветва я той, докато бавно се изправяше на крака. Трябваше да държи ръце пред тялото си, за да прикрива ерекцията си. Проклетата му възбуда не искаше да се уталожи. — Подобно четиво може допълнително да разпали любопитството ти и да доведе до прибързани решения. Не искам да виждам как се компрометираш или отдаваш обичта си на мъж, който не те заслужава.

Тя срещна погледа му спокойно, а в очите й трепкаше непознато пламъче, което го обезпокои.

— Замислял ли си се дори за миг, Грей, че нещо от това вече може да се е случило?

Забележката й го остави толкова безмълвен, че той нямаше друг избор, освен да се обърне и да си тръгне.

 

 

Тя беше такава глупачка.

Застанала в периферията на балната зала в имението на лейди Сейнсбъри, Роуз си вееше с новото си копринено ветрило и се проклинаше за необмисленото си поведение с Грей по-рано днес.

Беше глупаво да го пита за фелациото. Още по-глупаво постъпи, че му показа какво чете. Сега вероятно я смяташе за ужасно пропаднала жена. Нямаше значение, че той я превърна в такава. Той не го знаеше.

Вероятно той беше глупакът.

Във всеки случай тя не смяташе, че би могла да продължи повече с глупавия си маскарад. Твърде голямо мъчение беше да го вижда всеки ден, без да може да го докосне или целуне. Рядко прекарваха достатъчно време насаме, а дори тогава той се отнасяше с нея като с непозната. Как можеше да й причинява това, когато предната нощ призна колко много я желае? Със сигурност желанието му да нарича мистериозната си любима Роуз не можеше да означава нещо друго, нали?

Господи, ревнуваше от самата себе си. Ревнуваше от жената, за която се представяше и която можеше да накара този прекрасен и горд мъж да трепери от желание само с едно свое докосване. Зад стените на „Сейнт Роу“ той се отнасяше с нея като с нещо прелестно и желано, но извън тях, на дневна светлина, тя не беше нищо повече от негова отговорност и макар той вероятно да я желаеше, очевидно също така нямаше търпение да се отърве от нея.

Ако изобщо не се беше промъкнала в клуба онази първа вечер. Да не беше започвала изобщо този покварен план! Ех, ако майка й я беше заловила и наказала подобаващо навреме.

И само ако Грей не беше направил всичко онова, което тя искаше от него — без, разбира се, да разкрива чувствата си. Беше ги признал само отчасти и то единствено защото я смяташе за някоя друга.

Беше време да спре с игричките. Сексът с него не беше потушил чувствата й към него и определено не улесни задачата й да си намери мъж, за когото да се омъжи. А тя трябваше да се омъжи. Да остане стара мома просто не беше вариант за жена от нейната класа въпреки ужасните слухове, които плъзнаха след фалита и смъртта на баща й. Роуз отказваше да вярва в тях. Майка й й бе казала, че е било инцидент. Значи така беше.

И колкото и да не й се искаше да признае, нейните чувства към Грей се простираха отвъд физическото желание и благодарността, която чувстваше към него задето ги бе взел по крилото си, когато семейството на баща й ги отритна. Той я пленяваше, караше я да иска да го защитава и да бъде негова завинаги.

А точно в това беше проблемът. Той вече ясно беше заявил, че никога няма да се ожени. И дори и да нарушеше тази своя клетва заради нея, тя щеше да се чувства ужасно да прекарва всяка своя вечер у дома, макар и да ги прекарва в леглото с Грей. Колко ли време щеше да мине, преди да изпита непреодолимата нужда от компанията на други хора? Колко ли скоро щеше да го намрази заради затворената му природа и да го нарече страхливец в лицето?

Колкото и да го обичаше, Роуз не си правеше илюзии за Грей. Той беше твърде горд, за да се смеси отново с обществото. Никога преди, нито сега, не го беше мразил. Всъщност тя самата добре си спомняше коментарите на баща си за това как Грей в продължение на седмици прекарва извън дома всяка своя вечер.

Грей просто винеше обществото за своите белези. Така му беше много по-лесно, отколкото да вини себе си. Не го обвиняваше за това, но също така се чудеше не осъзнава ли той, че и за нея не е лесно да се появява в обществото, когато всички съвсем ясно знаят, че без подкрепата на Грей тя е бедна като църковна мишка. Не й беше лесно да знае, че хората все още спекулираха за смъртта на баща й и я съдеха за това. И въпреки това тя беше на бала, за разлика от Грей, и не обвиняваше обществото за своето положение, а беше твърдо решена да си създаде светло бъдеще.

Ако това означаваше да се изправи пред Грей и да му заяви как се чувства, щеше да го направи. По-добре да му даде възможността да я отхвърли направо, отколкото да продължи да се надява, че той ще се промени. В едно нещо беше сигурна — нямаше да спази уговорката им за следващата седмица. И този път беше категорична.

Срещата им обаче беше след цели шест дни, а точно сега тя присъстваше на първия си бал този сезон и беше облечена в разкошна кобалтовосиня рокля, която струва на Грей малко състояние. Колко жалко, че той не присъстваше, за да я оцени подобаващо.

Ахване от дясната й страна я накара да се обърне с усмивка. Можеше да разпознае този звук навсякъде.

Ева я прегърна бурно и я задържа в обятията си. Фината блондинка бе облечена в светлозелен сатен, обточен с бяла дантела и деликатна украса.

— Изглеждаш зашеметяващо! — възкликна приятелката й, а около лицето й се поклащаха златистите й къдрици. Прическата на Ева бе както винаги доста сложна и ефектна, но Роуз се чувстваше далеч по-удобно и елегантно с прибрана на висок кок коса, украсена единствено с големия диамантен гребен, подарък от майка й. В комплект с него носеше и нейните диамантени обеци — едно от малкото бижута, които бяха успели да запазят.

— Ти също — отвърна Роуз. Огледа се наоколо в препълнената от хора зала. — Тук ли е твоят мистър Грегъри?

Ева направи гримаса на досада.

— Той не е моят мистър Грегъри. Поне не още.

В определени кръгове се говореше открито, че Брамфорд Грегъри, набиращ популярност млад политик, е хвърлил око на Ева за своя бъдеща съпруга. И неведнъж Роуз бе чувала да определят избора му като несполучлив въпреки разликата в потеклото. Всички знаеха, че един ден се очаква той да стане министър-председател. Тогава лейди Ева щеше да бъде омъжена за най-властния мъж във Великобритания. Всъщност всички смятаха, че това е потенциален факт. Очакваха единствено мистър Грегъри да й предложи.

— А тук ли е? — настоя Роуз. През всичките си години като приятелка на Ева, едва сега имаше възможност да се срещне с някои от нейните ухажори.

— Да. — Приятелката й се усмихна закачливо. Посочи с ветрилото си над рамото на Роуз. — Той е високият рус джентълмен, който разговаря с лейди Шрюсбъри.

Роуз се извърна и погледна натам. Погледът й се спря върху по-възрастен — много по-възрастен — господин, който разговаряше с лейди Шрюсбъри. Видимо я очароваше с лекота. Имаше уверена, но мила усмивка и лице, към което годините определено са били благосклонни. Прецени, че е в началото на четиридесетте — жизнен и с младежки дух.

— Много е привлекателен.

— Да — съгласи се Ева. — Привлекателен е. Не би трябвало да имам против да бъда негова съпруга, ако ми предложи.

В този момент мистър Грегъри се обърна и ги видя да го наблюдават. Усмихна се и вдигна чашата си за поздрав.

Ева се усмихна в отговор, преди да се обърне и да вземе по чаша шампанско и за тях от подноса на преминаващ наблизо лакей.

— Виждаш ли? Забелязва, че го зяпам, и въпреки това не реагира. Повечето мъже вече щяха да са дошли да приказват с нас.

Роуз отпи от шампанското, което й подаде приятелката й.

— Може би е толкова убеден в намерението си да се ожени за теб, че не чувства нужда да го декларира публично.

Блондинката изпръхтя презрително.

— По-добре да започне да декларира намеренията си, ако не иска да си намеря някого не толкова самоуверен.

На Роуз й се искаше да има толкова висока самооценка.

Оркестърът започна с началните акорди на първия валс и неочаквано Келън се появи до нея, облечен в изрядно черно и бяло, с коси сресани назад, откриващи красивото му лице и закачлива усмивка на устните си.

— Вярвам, че това е моят танц, лейди Роуз?

Тя се усмихна лъчезарно — не можеше да се мръщи, когато някой я гледаше с толкова искрено обожание.

— Наистина е така, мистър Максуел.

— Извинете ни, лейди Ева — обърна се той към приятелката й и отведе Роуз на дансинга. Роуз забеляза, че майка й ги наблюдава от мястото си сред другите благородни дами. Лицето й засия, когато видя кой е партньорът й, а Роуз едва се сдържа да не се засмее.

— Изглеждате очарователно тази вечер, лейди — прошепна Келън, като я взе в прегръдките си за танца — не прекалено интимно, разбира се.

Комплиментът му я зарадва, но не я развълнува както думите на Грей. Роуз се усмихна мило в отговор.

— Благодаря ви, сър. Позволете ми да отбележа, че и вие изглеждате доста добре тази вечер.

— Винаги знаете какво да кажете, за да ме зарадвате, лейди Роуз. — Той се усмихна и я завъртя. — Бъдете внимателна или има опасност да разбиете сърцето ми.

— Ако е толкова крехко, вероятно трябва по-усърдно да се грижите за здравето му — посъветва го тя прямо.

Келън се намръщи, но беше очевидно, че приема забележката й с хумора, който тя беше вложила в нея.

— Присмивате ми се.

— Бъркате, сър. Просто мисля за вашето благо.

Усмихнаха се един на друг и се завъртяха в пирует.

— Изненадан съм, че Рейтън ви е позволил да дойдете тази вечер.

Роуз повдигна вежда въпросително.

— Херцогът не решава къде мога да ходя или къде не. — Грей може и да беше неин благодетел, но не беше неин пазач.

— Това е полезна информация — отвърна Келън, игнорирайки острия й тон. — Значи не може да ви попречи да се разходите с мен утре следобед в Хайд Парк.

Тя се засмя.

— Не, предполагам, че не. Но най-напред може би бихте искали да ме попитате дали аз ще пожелая да ви придружа.

— Искате ли?

Тя искаше. Това правеше ли я ужасна? Едва преди минути се съсипваше от мисълта колко много й липсва Грей, а сега флиртуваше с Келън и сияеше от перспективата да излезе на разходка с него.

Това не беше проява на непостоянство, а практичност, каза си тя. Келън не беше предявил никакви претенции към чувствата или сърцето й, но тя беше длъжна да му даде възможност. Никога не би могла да преодолее Грей и да открие любовта, ако и тя самата не положеше усилия за това.

А и нямаше да навреди Грей да види, че други мъже се интересуват от нея. Може би пък малко ревност нямаше да му навреди.

— За мен ще бъде удоволствие да приема поканата ви.

Партньорът й дори не си направи труда да прикрие радостта си.

— Отлично! Ще дойда да ви взема точно преди пет.

Аха, точно модерния напоследък час за срещи, ако паметта не я лъжеше. А тя не беше се разхождала в Хайд Парк от години — от преди краха на баща си. Помнеше, че обича мястото и нямаше търпение да го види отново, както и нямаше търпение да бъде видяна там отново с мъжа, който се беше отдръпнал от нея. Дали хората щяха да й се присмиват, че повторно го допуска в живота си? Вероятно. Но щом Келън отново търсеше компанията й след толкова много години, значи все пак съжаляваше за постъпката си тогава. В крайна сметка той нямаше нужда нито от парите, нито от произхода й, защото можеше да има буквално всяка жена в Лондон.

Танцът приключи прекалено бързо и Келън я заведе обратно при майка й, но не и преди да я накара да му обещае, че ще танцуват отново по-късно. Тя прие, но ако я помолеше за трети танц, щеше да му откаже. Нямаше смисъл да дава допълнително храна на злословещите клюкари.

Танцува с още няколко господа, преди да помоли за почивка и да се оттегли в стаята за отдих. Мина и през дамската стая, където се освежи със студени мокри кърпи на гърдите и шията и изми ръцете си.

— Непоносимо топло е, нали? — заговори я привлекателна стройна жена, застанала пред огледалото до нея.

Роуз кимна.

— Така е. Надявам се, че няма да бъде така и през целия Сезон.

Жената прокара длан по добре оформените си руси къдрици.

— Съмнявам се. Лейди Шрусбъри настоява да се използват свещи вместо газените лампи. Без съмнение следващият бал ще бъде далеч по-прохладен. Аз съм лейди Маргарет Дуейн, между другото.

Роуз погледна протегната към себе си ръка, стори й се като змия, изпълзяла от тревата. Проклетата Дуейн. Тя беше една от жените, заподозрени в атаката над Грей. Заподозряна. Така и нищо не беше доказано. Роуз очакваше тя да е по-възрастна и не така привлекателна.

Преглътна и се здрависа с нея. Не можеше да си позволи да бъде груба с жена от нейната класа.

— Лейди Роуз Данвърс.

Лейди Дуейн се ококори.

— Дъщерята на Чарлс и Камила?

— Да — отвърна Роуз и кимна утвърдително.

По-възрастната жена покри дланта й със своята, елиминирайки всяко нейно желание да се отдръпне.

— Много се натъжих, когато разбрах, че баща ви е починал.

Звучеше толкова искрено, че Роуз едва не се просълзи.

— Благодаря ви.

— Вие сте под опеката на херцог Рейтън, нали? — попита след това далеч по-любопитно.

Роуз настръхна от употребата на думата „опека“. Дали лейди Дуейн я смяташе за толкова глупава, че да не разпознае евфемизъм за любовница?

— Негово благородие е близък приятел на семейството ми. — Роуз отдръпна ръката си. — Възприемам го като по-голям брат. — Лъжа, лъжа и пак лъжа, но поне достоверна.

Лейди Дуейн явно се притесни.

— О, мое мило момиче! Но аз не исках да ви обидя. Просто исках да отбележа, че Рейтън така благородно се обяви за рицар закрилник на майка ви и на вас.

Това смекчи обидата и Роуз се отпусна леко.

— Няма място за обида, лейди Дуейн.

— Не очаквам, че той ще се присъедини към нас тази вечер? — В гласа на по-възрастната жена определено се долавяше надежда и Роуз трябваше да е пълна глупачка, за да не я долови.

— Не, няма да дойде.

Лейди Дуейн не се изненада, но въпреки това разочарованието й бе искрено, освен ако не бе по-добра актриса, отколкото Роуз бе преценила.

— Това е тъжно. Ще му предадете ли моите почитания?

И как жена, която вероятно бе отговорна за белега на лицето му, се осмеляваше да я помоли за подобна услуга? Боже, разбира се, че ще се осмели. Преди време е била любовница на Грей. Ако това не й даваше право да бъде така арогантно интимна, то нищо друго не би могло да й го даде.

— Разбира се — отвърна Роуз престорено любезно. — По-късно довечера ще се видим у дома и с удоволствие ще му предам почитанията ви. Вярвам, че ще бъде трогнат от загрижеността ви. — Не искаше да звучи троснато, но някак не успя да смекчи думите си. Лейди Дуейн не пропусна това.

— Благодаря — тя се покашля тактично. — Приятна вечер, лейди Роуз. Сигурна съм, че отново ще се срещнем по време на Сезона.

— Без съмнение. — Роуз се насили да се усмихне любезно. — Приятна вечер, лейди Дуейн.

Когато излезе от стаята, Роуз се отправи да открие чаша шампанско, Келън и предложението му за втори танц. Отчаяно се нуждаеше от нещо, което да отклони мислите й от ужасния разговор с бившата любовница на Грей и не само защото тя можеше да е отговорна за нападението, което едва не го уби.

А защото тази среща беше просто поредното болезнено напомняне за всичко, което пречеше на Роуз и Грей да имат съвместно бъдеще.

 

 

Когато Камила и Роуз се прибраха у дома тази вечер, Грей погледна Роуз и се зачуди колко ли е пила и защо майка й не е забелязала, че дъщеря й е почти пияна.

Добре де, не се държеше като пияна, но той виждаше, че е. Беше твърде нетипично спокойна и щастлива в негово присъствие. Тъмносинята вечерна рокля, която носеше, беше избродирана с още по-тъмносини цветя и сякаш трептеше като жива на светлината на лампите. Широкото деколте откриваше шията и раменете й, предоставяйки му прелестна гледка към сметаново бялата й кожа.

Тя беше прекрасна. Просто нямаше как да го отрече.

— Забавлява ли се, Роуз? — попита той.

— О, да! — Тя му се усмихна щастливо. — Беше чудесно.

Странно, но за миг сякаш му се прииска да е бил там, само заради простичкото й изказване. Откога не се беше сблъсквал със задушната атмосфера на баловете и ужасната храна за вечерята в полунощ?

Но не балът му липсваше тази вечер.

— Ще си лягам — заяви Камила с усмивка, която сякаш не беше напълно искрена. — Все още не съм свикнала на градското време.

— Лека нощ, майко — изпрати я Роуз с прегръдка и целувка за лека нощ. Грей също й пожела лека нощ и когато тя изчезна нагоре по стълбите, Роуз се обърна към него без следа от доброто си настроение.

— Липсва й татко — обясни тихо, потрепвайки едва забележимо. — Не ми каза нищо, но го виждам.

Грей не можеше да си представи какво би било да обичаш някого достатъчно, за да се омъжиш за него, още по-малкото какво ли би било да го изгубиш. Вероятно беше ужасно.

— На теб също ти липсва.

— Така е. — Погледът й все още не се откъсваше от стълбището. — Но не като нея. Той беше целият й свят.

— А вие двете бяхте неговият. — Това можеше да й каже искрено и със сигурност. Никой от хората, които го познаваха, не можеше да отрече безмерната обич на Чарлс Данвърс към съпругата и дъщеря му.

— Да — отвърна Роуз с известна острота, отмествайки поглед от стълбите. — Именно желанието му да ни зарадва, да ни даде всичко, го погуби и доведе до краха му. Понякога, Грей, ми се иска да ни беше обичал малко по-малко.

Не можеше да каже нищо, за да я успокои, затова предпочете да замълчи.

След това тя зададе най-ужасния въпрос. Стоеше в средата на неговото фоайе, къщата беше пуста, след като прислугата си легна, часът минаваше три и половина, а Роуз просто вдигна очи и го погледна с пронизващ, макар и леко разфокусиран поглед.

— Обичаш ли ме, Грей? — попита нежно.

Сърцето му лудо се блъскаше в гърдите му. Едва дишаше.

— Разбира се — отвърна неангажирано, макар да имаше чувството, че ще се задуши. — Ти и майка ти означавате за мен повече, отколкото можете да си представите.

— Не — настоя тя и размаха пръст пред лицето му. — Ти не знаеш. И как може да не знаеш?

Грей се намръщи. Ситуацията заплашваше да се развие по начин, който по-добре да не се случваше изобщо, или поне да се избегнеше максимално още в зародиш.

— Права си — призна той, като я хвана под ръка и я поведе към стълбите. — Не знам. Защо не ми обясниш на закуска, когато изтрезнееш? — Разбира се, надяваше се тя изобщо да не си спомня, че са говорили подобно нещо.

Тя се извърна към него толкова бързо, че той не успя да реагира. И преди да осъзнае какво ще последва, Роуз се притисна към него и обви врата му с ръцете си.

Милостиви боже, толкова често си бе фантазирал как тя го прегръща по съвсем същия начин. А сега, когато фантазията му бе на път да се сбъдне, мислеше единствено как да я спре, преди да е станала сцена и някой да ги види.

— Роуз — заговори той нежно. — Роузи. Пусни ме…

Тя поклати глава. Очите й бяха достатъчно овлажнели, за да пречупят решимостта му. Би направил всичко, за да не плаче Роуз никога повече, освен от радост.

— Искаше ми се да можех да те пусна — отвърна му тя леко завалено.

И след това го целуна. Господи, беше сладко и ужасно едновременно, и изобщо всичко, което можеше да накара зрял мъж да коленичи и да моли за милост. А когато тя се отдръпна — той просто не беше в състояние да я отблъсне — гласът й беше точно толкова пресипнал, колкото неговия.

— Сега разпозна ли ме, Грей? — попита го нежно. — Или трябва да нося маска и да се представям за някоя друга, докато ти си представяш, че аз съм аз?

Грей застина и сякаш ледена ръка се сключи около сърцето му.

— Няма да има повече преструвки, Роуз — информира я той с повече решимост, отколкото смяташе, че притежава, особено по отношение на нея. — Без повече преструвки — повтори, свали ръцете й от врата си и я отблъсна. — Свърши, макар какъвто съм мръсник да си признавам, че се надявах да продължи повече. Предполагам, че трябва да ти благодаря за проваления маскарад.