Катрин Смит
Невинна съблазън (15)

Тринадесета глава

Валеше.

Грей вдигна поглед от писмото на Тристан, когато първите капки започнаха да барабанят по прозорците на кабинета му. Той харесваше дъжда — сладкият аромат на окъпаната от дъжда градина често му напомняше за Роуз. Но тази вечер спомените го пробождаха яростно и безмилостно — като Офелия, която се бе хвърлила от кулата във водите под себе си.

Самоубийствен дъжд. Определено му трябваше смяна на декора, за да проясни съзнанието и мислите си. Но къде да отиде, ако не иска миналото да му припомня за себе си? Може би след края на Сезона, когато Роуз вече беше щастливо сгодена — ако не и омъжена — той щеше да се отправи на пътешествие до Америка и да посети Тристан.

За предпочитане беше да е на път за Ню Йорк, преди Роуз да е изрекла брачните си клетви. Да върви по дяволите молбата й да замести баща й и да я придружи до олтара — сякаш би искала той да присъства на сватбата й. Може и да се чувстваше като мъченик, но не беше готов да си понесе наказанието. Всъщност едно посещение при по-малкия му брат би било идеалното извинение да пропусне цялата сватба, което щеше да бъде повече от добре дошло за него.

Според слуховете, които Арч му беше предал, този път Максуел щеше да доведе нещата докрай и да предложи на Роуз. А дори и да не го направеше, говореше се, че Ейдън Кейн е потенциален кандидат, защото лейди Роуз явно му беше направила силно впечатление при първата им среща.

Грей би си прерязал гърлото, ако позволеше на братовчед си да се доближи до Роуз. Ейдън беше непоправим женкар. Или поне това помнеше Грей от последния разговор с него преди няколко години. Освен това Ейдън трябваше да говори с него, за да поиска ръката на Роуз и да уточни детайлите, а Грей се съмняваше, че това ще се случи, защото братовчед му не беше стъпвал в Рейтън Хаус от нападението насам.

Нямаше значение, че Роуз щеше да бъде по-добре с някой друг. Той просто не искаше да бъде свидетел на щастието й. Щеше да е бесен, ако тя наистина беше щастлива, и нещастен, ако тя беше нещастна.

Остави на бюрото писмото от брат си, а огънят в камината пропука. Трист се надяваше да се завърне в Англия скоро, вероятно през втората половина на лятото. Бизнесът му в Ню Йорк го държеше доста ангажиран в последно време, което можеше да означава единствено добри приходи за семейството.

Макар да му липсваше ужасно, беше донякъде по-добре, че най-младият му брат не беше наоколо. Беше достатъчно непоносимо, че Арчър правеше компания на Роуз на почти всички събития. Разбира се, той правеше това само за да отмени Грей от непосилното му задължение. Тристан обаче беше първокласен флиртаджия. Малкият нахалник трябваше единствено да примигне няколко пъти с невъзможно гъстите си и дълги мигли и дамите буквално губеха ума и дума, както и бельото си, междувременно.

И кой, разбира се, го научи на това? Той имаше подхода на Грей и очарованието на Арчър с жените. Или по-скоро подходът, който Грей някога имаше. А и Тристан се отнасяше с любовниците си далеч по-добре. Или поне Грей се надяваше да е така.

В далечината прозвуча гръмотевица, когато той прокара пръсти по белега си. Никой в Америка нямаше да знае историята на живота му. Нямаше да се налага да крие лицето си. Щеше да може спокойно да се разхожда по улиците и да чувства слънцето, вятъра и дъжда по лицето си — не само в собствената си градина. Щеше да ходи на празненства и да танцува. Можеше да ходи в клубове и да залага.

Може би дори щеше да си създаде приятели, които нямат роднинска връзка с него. Разбира се, скандалът от миналото му щеше да го последва, винаги го следваше. Но пък американците сякаш не се впечатляваха толкова лесно, колкото англичаните. Сред тях със сигурност щеше да може да си отдъхне.

Само да не беше херцог с отговорности щеше да е на някой кораб преди края на седмицата. Арчър щеше да го обвини, че бяга, но пък Арчър можеше да си гледа работата.

Грей се усмихна. Можеше да остави Арчър да поеме грижата за всички херцогски задължения. Това щеше да е забавно.

Почукване на вратата прекъсна краткия момент на добро настроение.

— Влез — отвърна той. Не си направи труда да си сложи маската, която лежеше до бюрото пред него. Беше вечер и той беше сам в дома си. Освен ако не беше дошъл неочакван посетител, нямаше смисъл да изтезава кожата на лицето си с маската, която само го запарваше и раздразваше брадата му.

Беше Уестфорд.

— Моля да ме извините, Ваша светлост, но един от конярите току-що изтича до къщата да съобщи, че лейди Роуз е в конюшните.

Грей се намръщи и погледна часовника на камината.

— Не очаквах тя и майка й да се приберат толкова скоро.

— Очевидно младата дама се е прибрала сама, Ваша светлост. С карета под наем.

От думите на иконома човек би си помислил, че Роуз сама е управлявала каретата до дома. Гола. Но не това накара Грей да стане незабавно.

Нещо се беше случило. Нещо, което е накарало Роуз да се прибере сама, оставяйки майка си. И вместо да се прибере и да говори с него или да се прибере сама в стаята си, тя беше отишла в конюшните.

За един кратък момент, в който всичките му вътрешности се свиха от ужас, той си помисли, че тя може да е решила да вземе някой от конете и да язди в бурята. Дъждът беше проливен, гръмотевиците приближаваха, а светкавиците раздираха небето все по-често и ожесточено. Миг по-късно осъзна, че Роуз не е толкова глупава да язди сама през бурята.

Тя беше с Хийтклиф, нейното кученце.

Не твърдеше, че е експерт с жените. Дори той не беше толкова самоуверен. Но едно от малкото неща, което знаеше със сигурност, бе, че ако жена търси утеха в компанията на животно, нещо ужасно се е случило.

— Благодаря ти, Уестфорд. Аз ще се погрижа.

Икономът се поклони и излезе.

Грей дори не погледна за сако или шапка. Отвори прозореца и скочи през него както си беше по риза, панталони и ботуши. Майка му определено би имала какво да каже за навика му да прескача през прозорци, който беше развил и запазил през годините, но това си бяха неговите прозорци, а той бе херцог и можеше да прави каквото си пожелае.

Дъждът се заизсипва по тялото му като безбройни ледени късчета, които блъскаха лицето, раменете и гърба му, докато тичаше към конюшните. Косата и дрехите му подгизнаха мигновено и водата се стичаше в панталоните и ботушите му. Слава на Бога, че беше сравнително топло.

Когато влезе в конюшните, дрехите му бяха толкова мокри и плътно прилепнали по тялото му, че спокойно можеше да е и гол.

Прекрачи вътре, а от него се стичаше вода. Миризмата на сено и оборски тор го посрещна топло, но той я игнорира и закрачи между боксовете.

Чу хлипове.

Двама млади коняри стояха настрани, видимо притеснени и несигурни какво да правят. Възпитанието им ги заставяше да са тихи и да не се натрапват, но дългът им напомняше, че има работа за вършене.

Грей взе решението вместо тях, подканяйки ги да си тръгват с едно отривисто кимване по посока на вратата. По лицата им се изписаха идентични изражения на дълбока благодарност, те кимнаха почтително, оставиха пособията си настрани и тихо изчезнаха в мрака навън.

Изчака ги да се отдалечат, преди да продължи навътре. Роуз може и да бе привлякла вниманието им е очевидното си безпокойство, но Грей нямаше да я остави да се превърне в забавление за подчинените му. Спокоен, че най-сетне са останали насаме, той се приближи към бокса, в който бяха кутретата.

Сърцето му се разкъса при гледката, която го посрещна.

Въпреки вечерната си рокля Роуз седеше върху купчината сено. Изглеждаше като принцеса — Пепеляшка, принудена да напусне бала, но все още във вълшебните си одежди. Хийтклиф беше в скута й и тя беше притиснала пухкавото му телце към гърдите си, хлипайки с лице в пухкавото му кожухче. Другите кутрета се бяха сгушили в нея или се опитваха на свой ред да се покатерят в скута й. Майка им лежеше на една страна с глава върху краката на Роуз, сякаш и тя се опитваше да я успокои по някакъв начин.

Грей не каза нищо. Той отвори вратичката и влезе в бокса, затваряйки след себе си, за да не избяга никое от кученцата. След това седна срещу Роуз в сламата. Кутретата веднага се насочиха към него, жадни за внимание. Хийтклиф остана в прегръдката на стопанката си и Маз също не помръдна от мястото си. Регистрира присъствието на Грей единствено с поглед и помахване на рошавата си опашка.

Той посрещна кутретата, галейки всяко едно от тях поотделно, а малките им опашници заплашваха да се откачат от щастливото размахване.

— Какво се е случило? — попита той внимателно след известно мълчание.

Хийтклиф и Роуз вдигнаха глави едновременно. Очите й бяха зачервени и подпухнали, а бузите й лъщяха от сълзите. По брадичката и в косата й имаше слама.

Изглеждаше приказно. Болезнено красива.

— Мокър си — отговори с прегракнал глас. Не беше впечатлена от присъствието му, поне това ставаше ясно.

— Заповядах на дъжда да спре, преди да изляза от къщи, но той не ме послуша. — Тя дори не се усмихна на плахия му опит да се пошегува. — Защо плачеш, Роуз?

Тя го изгледа за момент, преди отново да насочи вниманието си към кутрето в скута си. Погали го по мъхестата главичка.

— Лорд Батънфийлд ни удостои със своята интерпретация на „Тимон Атински“.

— Това е отвратителна пиеса — съгласи се Грей.

— Всъщност беше доста забавна, докато майка не напусна стаята разплакана.

Той застина от остротата и болката в гласа й. О, по дяволите. Погледът й прикова неговия.

— И какво стана после? — попита я.

Роуз сякаш му се озъби, или така му се стори — беше само за миг.

— Защо не си ми казал, че смъртта на баща ми не е била инцидент?

Как беше възможно да се чувства сякаш е изритан в корема, но и освободен от голямо бреме едновременно?

— Той ме помоли да не ти казвам.

Веждите й се сключиха в гневна гримаса.

— Ти си ме излъгал. Попитах те дали е било инцидент и ти потвърди.

— Да — кимна той. — Спазих обещанието си към баща ти и те излъгах.

Тя избърса сълзите с опакото на ръката си.

— Как умря той? Не е било инцидент при езда, нали?

— Не — поклати глава Грей.

— Как го е направил?

— Роуз…

— Кажи ми, дяволите да те вземат! — извика тя. Хийтклиф потрепери в ръцете й, но тя го успокои. — Заслужавам да знам. Всички в Лондон знаят!

Тя беше права — заслужаваше да знае истината.

— Той се отрови. Намерих го умиращ. Беше твърде късно, за да го спася. — В този момент за него беше много важно тя да знае това. — Опитах, но не можах.

Очите й отново се наляха със сълзи. Отпусна безжизнено ръце до тялото си. Свободен, Хийтклиф се огледа наоколо, несигурен какво да направи. Той облиза брадичката й и скочи от скута й, за да се присъедини към другите кутрета на корема на майка им.

— Не мога да повярвам, че ни е изоставил така.

Грей също не беше могъл да повярва. Той знаеше колко много Чарлс обича съпругата си и дъщеря си.

— Той каза, че го е срам да погледне и двете ви.

— Значи е решил, че ще е по-добре да ни остави сами? Че ще е по-добре да се изправим пред бедността и самоубийството му, вместо да го имаме до себе си? — Гневът в очите й се разпалваше единствено от чиста и неподправена болка. — Той ни е оставил да се справим със срама, а теб — да изтриеш този срам и да ни помогнеш.

— Той смяташе, че така е най-добре за всички. — И, разбира се, беше твърде късно за Грей да го разубеди, че не е прав. Той така и не можа да си прости за това. Никога нямаше да може. Същата вечер за малко да не откликне на молбите на приятеля си да се видят — толкова беше зает да стои сам у дома и да се самосъжалява. Белегът му вече отдавна беше заздравял, но душата му все още кървеше. Ако не беше такъв егоистичен задник, може би щеше да намери приятеля си по-скоро. Може би щеше да може да го спре.

Роуз се изсмя горчиво.

— И като се замисля, че нарекох теб страхливец. — След това лицето й се сгърчи от болка и тя захлипа горестно. — Баща ми е бил най-големият страхливец от всички.

Грей коленичи и кутретата се отдръпнаха от него. Пресегна се и я придърпа в обятията си, защото плачеше сърцераздирателно. Тя беше толкова топла и крехка до мокрото му студено тяло, а и явно не й пречеше, че целият е подгизнал. Вместо това се вкопчи в него, сякаш животът й зависеше от това, и смеси дъжда със солените си сълзи.

Страданието й го убиваше.

Затова му се стори съвсем естествено да я целуне, когато тя вдигна поглед към него. Да се опита да й предложи каквато утеха е по силите му. Болката й го парализираше, караше го да се чувства неспособен да й помогне по какъвто и да било начин. Пръстите й се впиха в тялото му, когато го целуна с ожесточено отчаяние и болка.

Не я спря, когато се отдръпна от него. Не трепна и когато го удари. Но когато го изгледа, сякаш вече не знае кой е, сърцето му се сгърчи от болка.

А когато тя скочи и избяга от конюшните, той нито за миг не се замисли какво е правилно или грешно, какво трябва или не трябва да прави. Той послуша сърцето си.

Затича се след нея.

 

 

Роуз не стигна далеч. Дъждът превърна роклята й в тежка броня, която смазваше раменете й и спъваше краката й. Подгизналата земя беше хлъзгава под балните й пантофки и една погрешна стъпка бе достатъчна тя да се подхлъзне и да падне.

Опита се да се задържи с ръце, но не успя и падна тежко. Лицето й потъна в калта, ръцете й останаха под тялото. Болката и унижението от факта, че Грей беше точно зад нея и със сигурност бе видял непохватността й само я накараха да заплаче по-силно.

Ако можеше сама да се изрита от яд, би го направила. Вместо това изтри с ръка калта от лицето си и започна да се изправя.

— Роуз! — Грей се озова до нея. Не можеше да го види в тъмнината, но звучеше много притеснен. — Нарани ли се?

— Само гордостта ми пострада — отвърна му тя открито, докато той й помагаше да се изправи. Тесните поли и тежките дипли правеха невъзможно за една жена да стои стабилно на краката си.

На Роуз така и не й се наложи да стои дълго. В мига, в който се изправи, Грей я взе на ръце и закрачи бързо към Рейтън Хаус. Осветените му прозорци изглеждаха топли и уютно подканващи в бурята.

— Мога да вървя.

Той не й обърна внимание.

— Трябва да ме оставиш да вървя след начина, по който се държах в конюшнята.

— Беше разстроена — каза го, сякаш наистина го приемаше за обяснение.

Тя примигна от сълзите и дъжда.

— Не трябваше да те удрям. Прости ми.

— Не мисли за това повече.

С ръце около врата му и тяло притиснато към гърдите му, Роуз наистина се опитваше да не мисли за нищо. Беше толкова прекрасно да е в обятията му, да се чувства нежна, ранима и деликатна.

— Не може да ме носиш до дома. Прислугата ще ни види.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува.

Той не каза нищо, но тя почувства как тялото му се напрегна от спора.

— Сега какво? — попита го. — Играеш си на рицар спасител, защото смяташ, че не мога да понеса истината за смъртта на баща си? Ще ме отнесеш ли в спалнята си да ме чукаш, защото ме съжаляваш?

Думите бяха груби и грозни, но тя искаше да го стресне. Беше бясна, защото баща й буквално беше изнудил Грей да поеме отговорността за майка й и за нея. За него тя не беше нещо повече от ненужно бреме, независимо колко му харесваше да я има в леглото си.

— Не говори така. — Гласът му бе остър, когато стъпи на терасата. Приглушената светлина от прозорците освети изсечените черти на лицето му и неодобрението в погледа му.

— Но ти така го наричаш, нали? — Тя посегна към дръжката на френските прозорци, приемайки идеята, че той няма да я пусне на земята. Добре, нека прислугата ги види. Нека клюкарстват.

Той я изгледа сърдито, когато я внесе през прага в топлия и приканващ уют на дома.

— Не и това между нас, Роуз. Никога.

Внезапно гърлото на Роуз пресъхна. Как така той винаги знаеше какво да каже, за да я успокои, но и да я обърка още повече? Точно когато си мислеше, че вече разбира колко малко означава за него, какво е неговото мнение за нея, той казваше нещо толкова невероятно и чудесно, че съзнанието й отново се объркваше.

— Наричай го както искаш — промърмори тя. — Не искам да се случва само защото ме съжаляваш.

— Не те съжалявам. Съжалявам единствено, че не ти казах истината, а ти я откри по този начин, но не съжалявам теб.

— Добре — съгласи се тя, за да прекрати спора. Но ако не я съжаляваше, означаваше ли това, че повече няма да спи с нея? Защото — Господи, тя наистина беше ужасна — тя страшно много искаше пак да се случи. Както и да опитваше да се самозаблуждава, нямаше начин. Тя много искаше Грей.

О, тя знаеше, че няма да бъде негова съпруга. Никакво чудо не можеше да промени това, но само в обятията на Грей се чувстваше наистина на мястото си — сигурна, защитена и у дома. Наистина беше глупаво, защото той не я искаше, не и за постоянно.

За късмет прислужниците явно се бяха оттеглили в своите помещения и никой не забеляза как господарят им я носи през къщата и нагоре по стълбите, сякаш тя не тежи повече от малко дете. Никой не забеляза, че и двамата бяха подгизнали, а тя беше и кална. Това беше добре, защото иначе можеше да се породят съмнения как се е изцапала, а оттам да тръгнат какви ли не клюки.

Един Господ знаеше, че точно сега тя просто не можеше да си позволи повече скандали в живота си. Беше достатъчно чудо, че обществото все още я приемаше, след всичко случило се, макар да бяха минали години от смъртта на баща й и нападението над Грей. Вероятно сега тя беше считана просто за интересна — трагична фигура, белязана от скандали, но никога реална част от скандал.

Той я отнесе до спалнята й, където вярната Хедър я чакаше, зачетена в книга на светлината на слаб огън. Камериерката скочи от мястото си и изглеждаше доста ужасена, че херцогът на Рейтън внася на ръце господарката й.

— Приготви гореща вана — нареди той и внимателно остави Роуз на краката й. — И нека в кухнята приготвят чай.

Хедър направи дълбок и припрян реверанс.

— Да, Ваша светлост, веднага.

Когато стреснатата камериерка забърза да изпълни нарежданията на Грей, той постави ръце на раменете на Роуз. Силните му пръсти я обърнаха с лице към него. Беше й трудно да срещне погледа му на ярката светлина, особено след всичко, което се беше случило между тях тази вечер. Чувстваше се гола под изпитателния му поглед. Беше охлузена и раздърпана, на ръба на плач или истеричен смях, а може би и двете.

Той погледна за миг над рамото й, когато от банята долетя звукът на течаща вода.

— Съжалявам, че не бях до теб — каза той искрено и с тъга в сините си очи.

— Кога? — Тя не искаше да бъде груба или неблагодарна, просто й стана любопитно.

— Тази вечер. — Сянка на усмивка се появи за миг на устните му.

Мили боже, гърлото й отново пресъхна и тя не можеше да преглъща. Той наистина ли искаше да каже, че би искал да е бил там? Заради нея? Сред хора?

— Безвкусните идеи на лорд Батънфийлд със сигурност биха те накарали да размислиш, но въпреки това оценявам намеренията ти. Благодаря.

За момент той просто я гледаше с изражение, което тя дори не си направи труда да се опита да разбере. Беше твърде уморена, за да гадае допълнително какво се случва в главата му. И все пак, ако в този миг я притеглеше в обятията си и я целунеше до забрава, тя нямаше да се съпротивлява. Не сега.

— Лека нощ, Роуз.

— Лека нощ Грей. — Хиляди думи останаха недоизказани, но тя не знаеше откъде да започне, а и точно сега искаше единствено да си вземе гореща вана, да се пъхне в леглото си и да забрави, че тази вечер изобщо се е случвала.

Без съмнение клюките щяха да са в разгара си утре. Дори самата мисъл я караше да иска да се скрие под леглото си и никога да не излиза.

Грей я целуна по челото и излезе от стаята. Хедър се появи отново в мига, в който вратата се затвори, и й помогна да се съблече. Роуз я освободи, когато остана напълно гола. Момичето очевидно беше загрижено за нея и Роуз го оценяваше, но нямаше настроението и силите за разговор, утеха или подкрепа, предложени й като част от задълженията на камериерката. Искаше да бъде сама.

Остана потопена в ароматната вана, докато водата започна да изстива и кожата на дланите и стъпалата й се набръчка. Едва тогава излезе от водата, подсуши се и облече нощницата и халата си. Потрепери, когато пъхваше ръце в ръкавите. Хедър беше оставила дрехите да се затоплят на огъня и тяхната топлина прогони и последния студ от тялото й.

Чаят я очакваше на малка кръгла масичка до камината. Роуз си наля една чашка и седна на креслото да я изпие. За момент се почуди дали да не почете книга, но съзнанието й беше твърде неспокойно, за да чете, и все пак вцепенено, за да мисли. Седеше в удобното кресло с подвити под тялото си крака и бавно отпиваше от горещия сладък чай.

Лекото почукване на врата й, което прозвуча след малко, не беше неочаквано.

— Влез, майко.

Наистина беше майка й. Влезе в стаята с наведени рамене, а тъгата по лицето й я състаряваше с години. Всяка мисъл за продължително сърдене се изпари от главата на Роуз, когато я видя така. Тя изглеждаше съсипана. И въпреки това, за разлика от дъщеря си, тя беше останала на партито и бе разговаряла с онези, които сега вероятно вече клюкарстваха и за двете им. Майка й може и да беше лъжкиня, но не беше страхливка. Роуз трябваше да вземе пример от нея. Майка й никога не бягаше от нищо.

— Искаш ли чай? — усмихна й се тя.