Катрин Смит
Невинна съблазън (12)

Роуз не се опита да избягва Грей през следващите два дни, но така се стекоха обстоятелствата.

Или може би той я избягваше, за да не му се налага да разговаря с нея за незначителни неща, докато и двамата все още ясно си спомняха какво се беше случило в спалнята му през онази нощ.

Умишлено или не, двамата се засичаха все по-рядко. Сезонът беше в разгара си и социалните ангажименти на Роуз едва й оставяха време да се прибере и преоблече, преди да трябва да излезе отново.

Нямаше и много възможности да разсъждава как отново да приобщи Грей към обществото, а когато все пак се замислеше по въпроса, нямаше никаква представа как да осъществи подобно чудо.

Ако не се разхождаше с Келън, Арчър или Ева, то беше с някой друг. Поканите започнаха да се изсипват като нечакан дъжд още в понеделник и не бяха спирали оттогава. Роуз не беше толкова наивна да се заблуждава, че всичко се дължи на очарователния й характер и отличните й маниери, напротив — причината беше Грей. Беше само въпрос на време кога някой щеше да се осмели и да започне да я разпитва за него. Просто нямаше да устоят на изкушението. Определено нямаха проблем да го обсъждат, защото самата Роуз бе чувала шушуканията. Нищо твърде скандално, но достатъчно далеч от истината, за да се зачуди колко ли скучно трябваше да е собственото им ежедневие, щом се занимаваха с мъж, излязъл от обществото още преди години.

Тази вечер обаче умът й бе зает с по-различни и определено неотложни мисли.

Беше четвъртък и тя беше в „Сейнт Роу“. Само че тази вечер, вместо да носи маска в чантата си, както когато се срещаше с Грей, тя посещаваше клуба с майка си, Ева и лейди Ротшилд. Балът беше благотворително събитие за набиране на средства за сираци и бяха предвидени различни забавления, макар и по-различни от тези, които тя първоначално възнамеряваше да опознае зад стените на клуба.

Въпреки това помоли Хедър да й помогне да облече изящен тъмносин копринен корсет с лилава гарнитура, който елегантно повдигаше и оформяше гърдите й. Избра да се премени в тъмновиолетова копринена рокля с квадратно деколте и паднали ръкави, които разкриваха изваяните й рамене. Дрехите бяха елегантни и съвършено подчертаваха фигурата й, без да изглеждат вулгарно или да бъдат претрупани. На ушите си постави топазени обеци — подарък от баща й за Коледа в годината, преди да почине. Не можеше да повярва, че са изминали цели три години оттогава.

Три години, откакто за последно гледаше топлите му кафяви очи и чувстваше силата и сигурността на прегръдката му около себе си.

Не можеше да потисне чувството за вина, което пропълзя в стомаха й. Все пак баща й я беше помолил да стои далеч от Грей. Той знаеше, че приятелят му не е мъжът, който би избрал за дъщеря си. Но дали щеше да смята същото, ако можеше да види колко се бе променил Грей? Той вече не бе онзи фустогонец, за когото го смятаха всички.

Но, тя ясно дочу гласа на баща си в съзнанието си, дали той наистина се бе променил, или просто вече не си позволяваше предишните волности?

Роуз искаше да вярва в промяната, но не можеше да отрече, че е много вероятно да бъде наранена, ако все пак успее да накара Грей да признае чувствата си към нея.

Защо го желаеше така отчаяно? Защото не можеше да го има ли? Или защото беше спасил живота й, както изтъкна Арчър? Трябваше да има по-категорична причина. Не можеше да бъде нито толкова повърхностна, нито толкова наивна. Със сигурност жестовете на внимание и загрижеността, която проявяваше към майка й и към нея, говореха много за истинската природа на характера му. Чувствата, които изпитваше към него, трябваше да имат по-солидна основа от начина, по който я гледаше, или нейната представа за него.

Защото ако беше такъв, за какъвто го смяташе, сега щеше да е на бала заедно с нея вместо у дома.

— Роуз, твой ред е да предскажат бъдещето ти. — Ева преливаше от ентусиазъм, когато я хвана за ръката и я поведе към пъстроцветна шатра, разположена в един от ъглите на огромната бална зала. Пред входа имаше мънистени завеси, а цялата шатра беше украсена с шалчета и драперии в ярки цветове. Беше се оформила малка опашка от чакащи и двете дами се присъединиха към нея.

Майките им също чакаха търпеливо реда си.

— Хайде, Роуз! Вероятно ще ти каже нещо хубаво.

Роуз се насили да се усмихне и остави приятелката си да я поведе по-напред, при майките им.

— О, и вие ли искаше да чуете предсказания за бъдещето си, мадмоазел?

Роуз се обърна и погледна застанала зад тях красива и подчертано елегантна жена. От бледата й кожа и огнената коса Роуз заключи, че това е самата Виен ла Рийо — собственичката на клуба.

Жена, която можеше да поеме един бизнес и да го направи преуспяващ — особено в мъжко поприще като хазарта, — заслужаваше единствено уважение.

— Да, мадам Ла Рийо — отвърна тя мило. — Вие чухте ли своето предсказание?

— О, да. Мадам Муун ме информира, че скоро ще срещна мъж, който ще преобърне живота ми наопаки. — Тя се засмя сърдечно и пресипнало, сякаш не вярваше, че това някога ще се случи.

— Вероятно и теб те очаква нещо подобно — предположи Ева обнадеждено.

В очите на мадам Ла Рийо проблесна дяволито пламъче, сякаш знаеше повече, отколкото споделяше.

— Или лейди Роуз вече е срещнала този мъж — отбеляза загадъчно, преди да кимне и да се отдалечи, оставяйки Роуз и Ева да разговарят с другите дами на опашката.

Ева се обърна и изгледа Роуз многозначително.

— Да не би да те разпозна? — прошепна едва доловимо.

— Не виждам как — поклати глава Роуз. — Мисля, че просто е много прозорлива. — Направи още една крачка към шатрата. — А какво предсказа на теб тази мадам Муун?

— Беше странно — намръщи се приятелката й. — Каза ми, че тази вечер тук присъства мъж, който е всичко, което аз искам и търся, и че ако не го открия, животът ми ще бъде празен и трагичен.

— Господи! — Роуз тропна нервно с токчета. — Няма да вляза в шатрата, тази жена говори само за мъже.

— Ние сме жени — напомни Ева очевидното и я побутна към шатрата. — Естествено че ще говори за мъже. А сега влизай, ако… о, господи!

Роуз се обърна. Приятелката й беше зяпнала някого в другия край на залата — мъж. Привлекателен, строен, опасно изглеждащ мъж с грацията на дива котка. Определено хищна котка, която наблюдаваше Ева, сякаш е най-апетитната и привлекателна мишка, която някога е виждала.

А може би пък мадам Муун беше по-талантлива, отколкото Роуз първоначално предположи. Един поглед към лицето на приятелката й й беше достатъчен да разбере, че Ева е също толкова поразена от този мъж, колкото и той от нея.

— Върви — прошепна Роуз, а след това заговори по-силно. — Ева, това до купата с пунша не е ли Аманда Роуз? Тя каза, че има рецептата за нов крем за лице. Ще отидеш ли да я вземеш от нея, докато се върна?

Ева я изгледа учудено, защото и двете знаеха, че Аманда Роуз разговаря с Виен ла Рийо само на няколко крачки от господин Опасност. Но колкото и да беше смутена, приятелката й осъзна, че щом и майките им изчакваха своите предсказания на опашката, сега може би беше единствената възможност да се измъкне и доближи до обекта на емоциите си незабелязано.

— Разбира се — отвърна тя също на висок глас. — Ей сега се връщам.

Останала сама, Роуз въздъхна и се наведе, за да влезе и чуе бъдещето си в шатрата, докато другите жени на опашката я съпровождаха с любопитни погледи.

Интериорът беше дори по-екзотичен от екстериора. Посрещнаха я огромни пухкави възглавници в наситено червено, оранжево и зелено, заедно с многоцветни покривки и самата пъстро облечена Мадам Муун.

— Добра вечер — поздрави жената и стана от масата, за да я посрещне. — Аз съм Сейди Муун. Добре дошли!

Роуз едва се сдържа да не зяпне от изненада. Сейди Муун беше висока жена, почти колкото мъж, и имаше съвършената фигура на пясъчен часовник с изящно тънка талия и пищен ханш. Кожата й беше като слонова кост, а тъмната й коса беше прихваната високо на главата й, така че кичурите падаха и обрамчваха лицето й изпод голяма виолетова шапка. Роклята й беше с класически изчистен дизайн, но също така виолетова и с многоцветна фуста.

Изглеждаше като голяма екзотична птица, която я наблюдаваше с всезнаещ поглед, а очите й — златисти, със синкави и зеленикави отблясъци — потрепваха от неподозирано познание. Роуз не вярваше във феи, но в този момент бе готова да повярва, че Сейди Муун не е създание от човешкия свят.

— Лейди Роуз Данвърс — представи се тя към нея и подаде ръка. — За мен е удоволствие, че ви срещам.

Предсказателката се усмихна.

— И за мен е удоволствие. — Направи жест към масата. — Ще седнете ли?

Роуз прие поканата и се настани почти на ръба на един от столовете, обърнати към вратата.

— Чух чудесни неща за таланта ви, мис Муун.

Стройната жена застина за миг при споменаването на името си, или може би заради обръщението мис, което Роуз използва.

— Благодаря ви, лейди Роуз. Ще се постарая да оправдая репутацията си пред вас. — Седна на стол срещу нея. — Какво предпочитате — карти, руни или чаени листенца?

— Няма ли кристална топка? — усмихна се Роуз.

— Счупена е — подсмихна се мис Муун в отговор.

Явно беше широко скроен човек, въпреки ексцентричния си вид, или може би точно заради него.

— Досега никога не са ми предсказвали бъдещето, така че какво бихте предложили вие?

Гадателката я разгледа и прецени внимателно с необикновените си очи.

— Вие сте смела, темпераментна и своеволна. — От нейните уста тези качества прозвучаха като комплименти, не като недостатъци. — Нямате търпението, необходимо за картите и руните, които предлагат възможности за повече интерпретации. Затова предлагам чаени листенца. — При тези думи тя се извърна и взе изящен чайник от китайски порцелан от полицата зад гърба си. Залюля го внимателно, без съмнение, за да разбърка листенцата в него, и наля в чашка от същия сервиз, чието позлатено ръбче бе започнало да се захабява от честото миене и употреба.

— Ухае божествено — призна Роуз с въздишка. — Какъв чай е това?

Предсказателката се усмихна.

— Моя специална комбинация от билки. Сметана и захар?

След като чаят й бе готов, мис Муун инструктира Роуз да го изпие бавно, докато размишлява за въпрос или проблем, който я измъчва, или за нещото, което най-силно желае. Трябваше да изпие колкото се може повече от течността, макар това със сигурност да означаваше, че ще погълне и поне няколко листенца.

Щом изпи чая си, Роуз обърна чашката върху чинийката, както й показа Сейди, и я завъртя три пъти обратно на часовниковата стрелка с лявата си ръка. След това побутна чашата и чинийката към мис Муун срещу себе си. Гадателката я взе и се взря в нея, а лицето й остана едва различимо под широката периферия на притеснително голямата й шапка.

— Виждате ли очертанията в чашата си? — посочи тя с дългите си пръсти към купчинките и капчиците по дъното на чашата. — Това са нещата, които оставяте зад гърба си, негативните неща.

Роуз виждаше само и единствено чай.

— Трагедия. Страдание. Раните още смъдят, но заздравяват.

Роуз не можеше да проговори, а само наблюдаваше.

Сейди Муун не носеше ръкавици, осъзна тя едва когато се загледа как жената върти чашата й в ръцете си. Кожата й не беше така деликатна и бяла както на лицето й, а прорязана от белези, сякаш многократно се е порязвала или изгаряла през годините. Явно животът й не бе започнал като дама в семейство от средната или висшата класа, но въпреки това говореше и се държеше като такава. Цялата й осанка, поведението й, излъчваха висока класа.

— Виждам мъж.

Роуз премигна и се сепна от размислите си. Разбира се, че виждаше мъж. Явно виждаше мъж във всяка чаша, а Роуз тъкмо бе започнала да се надява, че Сейди Муун може да има необичаен талант, както подсказваше външния й вид.

— Той се крие. Маска. Предпочита да стои в сенките.

Сърцето на Роуз запрепуска в гърдите й.

— Какво друго?

— Вие го искате — констатира Сейди и завъртя чашата в ръцете си. — Не разбирате какво чувствате към него нито защо той ви отблъсква.

— Не — Роуз едва дишаше. — Не разбирам.

Приказните очи уловиха и задържаха погледа й.

— Защото ви обича достатъчно, че да се откаже от вас. Постъпва според честта и дълга си, но се ръководи от страха.

Роуз стоеше на крайчеца на стола и стискаше ръбовете му с длани.

— Да, той се страхува да излезе от сенките.

Сейди поклати глава и перата на шапката й затрептяха.

— Не, това е само част от причината. Той се страхува за вас.

— За мен? — Роуз прехапа устни. — Но защо?

Гадателката сви рамене.

— Това ще трябва да попитате него. Имате много мъже в чашата си, лейди Роуз.

Разочарована, Роуз се натъжи.

— Сякаш това ми носи нещо добро.

Под чудноватата шапка се появи широка усмивка.

— Един мъж, който ви желае, но няма да ви приеме. Един, който ще приеме всичко, което му предложите, и ще ви даде в замяна всичко, на което е способен, но няма да е достатъчно. И един, който не иска нищо от вас.

Грей. Келън? И вероятно Арчър.

— И баща ви. — Тя вдигна очи и я погледна със съчувствие. — Съжалявам за загубата ви. Изминали са… почти три години?

— Може да сте прочела за него в клюкарските колонки — отбеляза Роуз по-рязко. Мис Муун я беше разстроила, забелязвайки прекалено много от онова, което Роуз се опитваше да скрие.

— Свикнала съм да бъда подценявана и смятана за самозванка, госпожице. — Предсказателката отвърна също така остро. Колкото и да беше привикнала, явно все още се засягаше от подобни намеци. — Дали клюкарските колонки знаят за розите, които всяка седмица оставяте на гроба му?

Как изобщо би могла да знае за това?

— Плашите ме — прошепна Роуз и беше искрена.

Широките устни на жената срещу нея се извиха в добронамерена усмивка.

— Знам. — Тя постави чашката обратно върху линийката. — Извинете ме.

— Не! — Роуз протегна ръка. — Не спирайте, моля! Какво още виждате?

Сейди още държеше чашата, но не гледаше в нея, а към Роуз.

— Виждам, че мъжът, когото желаете, и баща ви са имали някакво неразбирателство помежду си. Мога само да предположа, че макар да е починал, баща ви все още има влияние върху вас и този мъж. Това, което искате, лейди Роуз, е постижимо, но само ако сте готова да изгубите и да поемете контрол.

— Това е… объркващо, да не кажа депресиращо.

Гадателката се засмя — сърдечен, звънък смях, който веднага подобри настроението на Роуз.

— Най-трудните избори обикновено се правят най-лесно, когато им дойде времето. А понякога, млада госпожице, аз не съм нищо повече от една жена с чаена чаша. Вашата съдба е само и единствено ваша.

Точно това имаше нужда да чуе и Роуз.

— Благодаря ви, мис Муун.

Тя дръпна стола си и се изправи.

— Наричайте ме Сейди. — Тя протегна ръка за сбогуване. — Има и още нещо.

Роуз прие протегната ръка с усмивка и с надеждата, че отново ще види тази странна жена.

— Какво има?

— Мъжът в чашата ви — онзи, който се крие от света.

— Да, какво за него?

— Той е тук — усмихна се Сейди.