Катрин Смит
Невинна съблазън (18)

Шестнадесета глава

След повече часове отколкото би искал да прекара с Арчър в една карета, Грей най-сетне се завърна в Рейтън Хаус. Всичко, което искаше, бе да открие Роуз, да се сгуши на леглото до нея и да спи до края на деня. Наистина просто да спи. Да оплете краката си с нейните, да се сгуши в прегръдката й и да зарови нос в ямката на шията й…

— Идваш ли?

Грей примигна и се обърна. Стоеше на алеята пред къщата, а Арчър и другите двама мъже го гледаха очаквателно пред вратата на дома.

Арчър поклати глава, видимо отчаян.

— Ще влезем ли у дома, Ваша светлост, или ще обсъждаме делата си отвън, пред очите и ушите на цял Мейфеър?

— Влизаме — промърмори Грей.

Можеше ли да се държи като по-голям идиот? Закрачи към вратата и другите мъже се отдръпнаха да го пропуснат. Арчър хвана Бронте за ръката и въведе пребледнялата им сестра в къщата. Грей не бе имал възможност да говори с нея и да й обясни, че всичко ще бъде наред. Тя вероятно очакваше, че той ще се гневи и ще вика, а после ще й каже, че никога повече няма да види Александър.

Честно казано се изкушаваше да побеснее и да се гневи. А и страхът, който Бронте изпитваше, беше нищожна цена за начина, по който ги бе ужасила, както и за ниското й мнение за него. Кога изобщо й бе дал причина да смята, че е чудовище?

Потърка с ръка лицето си, когато прекрачи прага на дома.

Божичко?

Не носеше маската си. Беше напуснал дома, придружаван от непознати, и пропътува през половината страна без парчето кожа, което го предпазваше от любопитни погледи и шушукане зад гърба му.

Уестфорд ги чакаше, за да поеме палтата им и да попита с какво още може да бъде полезен. Грей го помоли да им изпрати поднос със закуски в кабинета му, защото гостите му вероятно бяха гладни. След това заведе смълчаната група в единствената стая в къщата, в която действително се чувстваше господар на живота си.

Сестра му застана до стола на любимия си.

— Можеш да седнеш, Бронте — каза й Грей меко.

Упоритата й брадичка се вирна непокорно.

— Предпочитам да стоя.

— Както пожелаеш. — Грей сви рамене, макар да му се искаше да я попита какво точно си мисли, че ще постигне така.

Приготвиха се питиета — бренди за мъжете и шери за Бронте.

Камериерката пристигна няколко минути по-късно с поднос сирена, студени меса и хляб. Лорд Брантън започна да се храни, без да чака покана.

Грей също си отмъкна две парчета сирене и се опря на един от ъглите на бюрото си. Полуседнал, полуправ, той огледа присъстващите в стаята и най-вече Александър. Младежът вероятно беше двадесет и пет до тридесетгодишен. Висок, привлекателен момък с повече смелост, отколкото ум в главата.

— Лорд Кемп — заговори той, обръщайки се към бъдещия си зет с титлата му по произход. Изчака, докато младият мъж се обърна към него и го погледна. — Баща ви ме у вери, че имате искрени и дълбоки чувства към сестра ми. Това вярно ли е?

Младият мъж кимна утвърдително.

— Обичам я, Ваша светлост, така е.

Гледаше го право в очите. Това беше добър знак.

— Не бих й позволил друго отношение към нея. А ето как ще се разиграе остатъкът от романтичната пиеса — имената ви ще бъдат включени в неделните литургии следващите три седмици в църквата Сейнт Джордж. След това ще се венчаете на малка интимна церемония в тесен кръг приятели и роднини.

Младите влюбени си размениха учудени и зарадвани погледи. Александър Грейвс беше по-ниско на социалната стълбица от Бронте, но Трей изобщо не се интересуваше от мнението на обществото по темата. Вероятно в някой момент Бронте щеше да изпита горчивите последици от избора си, но това щяха да си бъдат нейни грижи, не негови.

— Бронте има зестра от четирийсет хиляди паунда. — Беше проява на лош вкус да обсъжда пари така открито, но присъстващите щяха да го извинят. — Освен това притежава малко лично състояние, натрупано от инвестиции. Зестрата, разбира се, ще бъде твоя, но Бронте ще запази цялостен контрол върху състоянието си, а аз ще продължа да се грижа за инвестициите й от нейно име. — Добре де, Тристан щеше да го прави.

Сестра му очевидно се засегна от думите му.

— Грей, достатъчно възрастна съм сама да решавам какво ще правя с парите си.

Погледна критично малката си сестричка. Не беше ядосан, но определено беше засегнат, да я вземат дяволите.

— И аз искам да съм сигурен, че така ще бъде винаги.

Тя се изчерви, но не каза нищо повече. Вместо това Александър стана и я хвана за ръцете.

— Нямам нужда от парите ти, любима. А и брат ти просто проявява загрижеността си и обичта си към теб, като се грижи да имаш пълна и постоянна финансова независимост.

Гневът полека се отля от лицето на Бронте. Браво, Кемп! Може би пък този брак щеше да се получи.

— Лорд Брантън — заговори Грей, като отмести поглед от щастливата двойка, — искате ли да допълните нещо?

— Бих искал да предложа на младоженците семейното имение в Есекс, докато си намерят жилище по техен вкус.

Устните на Грей се извиха в усмивка.

— Много сте щедър, сър.

А и искаше да изтъкне собствените си богатство и имотност — това беше напълно в реда на нещата. Мъжът бе дал достатъчно ясно да се разбере, докато издирваха влюбените бегълци, че се чувства доста смутен и засрамен от ситуацията. Грей се беше опитал да го успокои, но явно не се беше справил особено добре.

— А и аз бих искал да се извиня, Ваша светлост — заговори Александър. Той се изправи пред Грей и го погледна в очите. Беше висок и строен, с горда осанка и аристократично излъчване, които бяха добър знак за мъжа, в който щеше да се превърне.

— Кемп?

По-младият мъж погледна влюбено Бронте, преди отново да се обърне към Грей и Арчър.

— Надявам се, че ще простите за импулсивното ми поведение. Мислех само как да имам Бронте за своя съпруга. Ако бях помислил с главата си, вместо със сърцето, щях да ви попитам, преди да действам така прибързано.

Грей не можа да не се усмихне. Преди да действа така прибързано. Младият левент явно нямаше проблем да се изправи и да му заяви в очите, че е щял да отвлече Бронте, ако той не беше позволил съюза им. Това вече щеше да е интересна сутрин.

— Извинението е прието. А сега, предполагам, че всички бихме искали да се освежим и да си починем. Брантън, вероятно вие и семейството ви бихте приели да се присъедините към нас за вечеря? Ще отпразнуваме предстоящите бракосъчетания.

Въпреки неочакваната покана, графът кимна.

— За нас ще бъде чест, Ваша Светлост.

— Отлично. А сега, ако ме извините, трябва да получа специално разрешително.

Бронте се смръщи.

— А аз си помислих, че ще искаш имената ни да бъдат включени в литургиите.

Грей се ухили, неспособен да не я стресне така, както тя бе изплашила него.

— О, не е за теб, скъпа моя, а за мен.

След това излезе от стаята и я остави с отворена от изненадата уста.

По-късно същия ден Грей се прибра точно навреме, за да се преоблече за вечеря, след като беше получил специалното разрешително за брак. Технически не той, а адвокатите му изискаха разрешителното, а той чакаше в каретата пред кантората, но така или иначе нямаше желание да подхранва клюките повече от необходимото.

Денят не предвещаваше да става по-лек. Не беше особено щастлив от перспективата да се изправи пред Камила и да й каже, че клетвата му към съпруга й е напълно и безвъзвратно нарушена. Не че тя изобщо знаеше за обещанието му да държи покварените си ръце далеч от Роуз, но беше достатъчно лошо, че той знаеше.

Когато влезе в салона за рисуване до трапезарията малко преди осем вечерта, Роуз вече беше там и го очакваше. Оставаше само майка й да слезе при тях, а и семейството му да пристигне за вечеря.

Няколко минути насаме с неговата избраница. Колко неочаквано приятно.

Годеницата му се изправи, когато той влезе в стаята.

— От суетнята на прислугата разбирам, че днес ще имаме гости за вечеря?

— Добра вечер и на теб — усмихна й се той. — Да. Годеникът на Бронте и семейството му ще се присъединят към нас заедно с моето семейство.

— Допускам, че ние ще обявим годежа си? — Роуз скръсти ръце пред себе си сякаш не знаеше какво да прави с тях. Докато Грей се приближаваше към нея с отмерени крачки, се сети за поне няколко приятни занимания, в които искаше да включи деликатните й пръсти.

— Да, макар че нямам желание да крада момента на Бронте. — Дали Роуз се срамуваше да се изправи пред мъжете, които ги завариха заедно? Би трябвало. Щеше да направи всичко възможно да отклонява вниманието от нея. А ако някой мъж дори само я погледнеше с мръсни помисли…

— Харесваш ли избраника й?

— Изглежда свестен мъж, да. — Беше почти до нея.

Тя преглътна притеснено.

— Това е добре. Каза ли й за нас?

— Почти.

Стана му приятно да види как притеснението по лицето й отстъпи на друга емоция — любопитство.

— Почти?

— Тя знае, че отидох да взема специално разрешително за брак. Допускам, че Арчър я е информирал за избора ми на булка. Без съмнение тя и майка ще искат повече подробности, отколкото смятам да им предоставя. Очаквам, че до края на вечерта двете ще са ме изтощили напълно с въпросите си.

Устните на Роуз се извиха в усмивка.

— Какво ли би правило обществото, ако не сме ние двамата да им даваме теми за разговор?

Грей отвърна на усмивката й.

— Биха умрели от скука и оглупяване.

Те се засмяха, а когато се успокоиха, Грей наведе глава настрани и я изгледа.

— Изглеждаш прелестно тази вечер.

Тя се изчерви и очите й засияха от удоволствие.

— Няма нужда да казваш такива неща.

— Знам, че няма нужда, но ти си моя годеница и е напълно приемливо за мен да изразявам мислите си гласно. А е и доста освежаващо, след като толкова време трябваше да ги пазя само за себе си.

Това привлече вниманието й. Една от изписаните й вежди се повдигна с интерес.

— Колко дълго?

Грей се усмихна.

— Откакто беше достатъчно голяма, за да не се считат такива мисли за отблъскващо непристойни.

Стояха достатъчно близо един до друг, за да се любува необезпокояван на сиянието на голата й кожа, а тя да забелязва всяка извивка и бръчица на белега му, който сякаш изобщо не поглеждаше. Погледът й не изпускаше неговия. Не я интересуваше, че беше обезобразен, поне не и външно, а явно не и вътрешно, както изглеждаше.

— Никога не съм бил добър човек — призна той малко по-пресипнало, отколкото му се искаше, — но ти обещавам, че ще ти бъда верен съпруг. — Това беше най-доброто, което можеше да й предложи, защото колкото и да искаше да бъде мъжът на мечтите й, знаеше, че е невъзможно да се случи.

Веждите й се сключиха скептично.

— Аз всъщност не съм приела, знаеш ли?

— Роуз, трябва да се венчаем.

— Не. — Тя вдигна искрящи очи към него. — Искам да ме помолиш да се омъжа за теб, не да го изискваш от мен. Не ме интересува, че трябва да се случи. Искам да се почувствам сякаш имам избор.

— А ако имаше избор, какво щеше да избереш? — Задаваше опасен въпрос, изследвайки непозната територия от отношенията им, която можеше би беше по-добре да си остане загадка за доброто и на двама им.

Роуз се усмихна и всичко отново си дойде на мястото.

— Попитай ме и ще разбереш.

Ръцете му сякаш сами посегнаха да обгърнат лицето й с длани. Тя беше толкова крехка и същевременно толкова силна. Целият й свят бе преобърнат с главата надолу и въпреки това тя го гледаше изпитателно с приятно издайническа руменина, избила по страните й.

— Роуз Данвърс, ще ми окажеш ли невероятната чест да станеш моя съпруга?

Сълзи ли виждаше й очите й и от какво бяха предизвикани — от радост, или от мъка?

— Да.

Той знаеше, че така или иначе трябва да се венчаят, но да чуе как тя приема предложението му беше нещо различно. Почувства се толкова ужасяващо щастлив, че буквално не знаеше дали е възможно. Никога преди не се бе чувствал така.

Целуваше я гладно, сякаш никога преди не я беше вкусвал. Устните й се разтвориха под неговите и тя впи пръсти в ръцете му. Пръстите му помилваха щастливите сълзи по бузите й.

Прекъсна ги шумно ахване от отворената врата.

— Какво, за бога, се случва тук?

Целувката и моментът бяха прекъснати. Роуз отстъпи, а Грей отпусна ръце покрай тялото си, но не беше готов да я пусне веднага. Той обгърна кръста й с ръка и я придърпа към себе си, за да се изправят заедно пред майка й.

Камила не изглеждаше щастлива, а по-скоро изненадана и готова да защити детето си от всяко посегателство.

— Майко — заговори Роуз, — не е каквото си мислиш…

— Всъщност е точно каквото си мислиш — прекъсна я Грей, отклонявайки към себе си гневния и буреносен поглед на Камила. — Помолих Роуз да се омъжи за мен и тя прие. Съжалявам, че трябваше да разбереш по този начин, но бях твърде щастлив, за да сдържа емоциите си.

Буквално чувстваше как Роуз го зяпа недоумяващо. Не можа да я погледне, не защото думите му бяха лъжа, а защото бяха толкова неоспорима истина, че самият той се уплаши.

— Надявам се, че ще получим твоята благословия, Камила. — Тя може би нямаше да одобри съюза им заради възрастовата разлика, макар той да беше само с десет години по-възрастен от Роуз. Грей се помоли мислено тя да се смили над тях, защото така всички слухове, които неминуемо щяха да последват в обществото, щяха да бъдат поне малко по-поносими.

Очите на по-възрастната жена се наляха със сълзи и тя покри устните си с ръце.

— О, господи, но това е чудесно!

Грей не беше осъзнал, че е притаил дъх, докато не въздъхна облекчено. Камила очевидно не споделяше опасенията на покойния си съпруг.

Роуз стисна ръката му сякаш не можеше да повярва и имаше нужда от опора, за да остане на краката си. Продължи да наблюдава смутено майка си, която пристъпи към тях с отворени обятия. Роуз и Грей я прегърнаха едновременно.

— Толкова се радвам и за двама ви — обяви тя с подсмърчане. — Признавам, че очаквах това да се случи. Забелязах погледите, които двамата си разменяте.

За миг Грей се изкуши да отбележи, че има разлика между любовта и желанието, но мъдро предпочете да се въздържи. След това си припомни, че Чарлс Данвърс никога не бе поглеждал друга жена, камо ли да бе нарушавал брачната си клетва, така че може би Камила разбираше нещо, което на него му убягваше.

Роуз и майка й се прегърнаха. Грей не разбра какво си казаха, но и двете се разплакаха, явно от радост. Камила го погледна в очите и му се усмихна — изглеждаше искрено щастлива.

Грей й се усмихна плахо в отговор. Вероятно за нея любовта и желанието вървяха ръка за ръка.

Каква удивително наивна идея.

 

 

Беше четвъртък, тридесет и първи май. Нейният сватбен ден. Роуз се събуди и посрещна първите слънчеви лъчи със смесица от нетърпение и безпокойство.

Птичките пееха, вятърът рошеше растенията в градината и един перест облак лениво прекосяваше небето, когато тя погледна през прозореца. Близо до фонтана вече беше издигната малка арка и слугите подреждаха столове върху гъстата трева пред нея.

Не бяха поканени много гости. Роуз винаги си бе представяла, че сватбата й ще бъде като от книжка с приказки — в църквата Сейнт Джордж, с много гости, шаферки и бели гълъби, които да летят тържествено над гостите. Беше и малко тъжно да изостави тази своя, макар и глупава фантазия.

Поне младоженецът беше съвършен, каза си тя, като се отдръпна от прозореца. И макар да не можеше да твърди, че е покорила сърцето му, беше напълно сигурна, че той я харесва и съюзът им нямаше да се крепи единствено на дълга и взаимното им желание.

Любовта щеше да дойде с времето. Така поне се опитваше да се убеди сама, за да не позволи на съмненията и страховете си да помрачат слънцето на прекрасния ден навън.

Наложи си да мисли за по-ведри неща, когато позвъни за Хедър. Щеше да бъде херцогиня, а за това мечтаеше всяко малко момиченце. Щеше да има съпруг, когото обожава, и семейство, което наистина харесва. А и тази вечер щеше да споделя леглото на Грей без страх от скандал или нежелани свидетели. Щеше да излъже, ако не признаеше поне пред себе си, че мисълта как ще прави любов с него всеки ден до края на живота си бе достатъчна, за да се усмихне искрено.

Ако затвореше очи, можеше да си представи ръцете му върху тялото си и нежната ласка на пръстите му, да почувства как устните му рисуват сладострастни картини по тялото й от глава до пети.

Леко почукване на вратата прекъсна фантазиите й. Страните й бяха поруменели от вълнение, когато отвори на камериерката си.

Но не беше камериерката й. Беше майка й — вече облечена в лавандулова на цвят рокля и готова за церемонията. Очите на Роуз се напълниха със сълзи от щастие при вида й. За първи път виждаше майка си в цвят, различен от черното, откакто баща й почина.

— Реших, че можем да закусим заедно — съобщи майка й и затвори вратата след себе си. — Ще ми се поне още веднъж да ти се порадвам, докато си само моя.

Роуз избърса очите си.

— Ще ме разплачеш.

— Значи съпругът ти ще трябва да те накара да се усмихнеш.

Роуз отново се изчерви, спомняйки си на какво се усмихваше сама преди малко. Майка й се засмя нежно — толкова прекрасен звук.

— Трябва ли да обсъдим какво ще се случи в брачната нощ, скъпа, или вече достатъчно си се образовала сама от списанията ми?

— Ти си знаела?

Камила се намръщи, но не беше ядосана.

— За глупачка ли ме смяташ? Разбира се, че знаех. Най-напред се изкушавах да те спра, но после осъзнах, че не искам и ти да посрещнеш първата си брачна нощ така ужасена, както бях аз. — Тя сви рамене. — Предполагам, че според много хора е ужасно, че съм те оставила да четеш тези списания, но никога не съм била добра в спазването на обществените норми. Не си ужасена, нали?

— Не, майко.

Майка й кимна, седна на крайчеца на леглото й и я изгледа изпитателно.

— Верни ли са слуховете, които дочух, Роуз? Наистина ли са ви видели с Грей в компрометиращ момент?

— Вярно е. — Нямаше смисъл да лъже. — Съжалявам, майко.

Майка й кимна разбиращо.

— Няма да си първата, която върви към олтара така. — Скръсти ръце в скута си. — Стига ти самата да искаш този брак, Роуз, аз изобщо не се интересувам какво точно го е предизвикало, макар че малко дискретност нямаше да е излишна.

— Искам го много. Аз го обичам.

Камила въздъхна и се усмихна.

— Знам. И вярвам, че и той те обича.

Роуз поклати глава.

— Трябва да ми го каже.

— Мъжете винаги най-напред чувстват, а доста по-късно назовават емоциите си, милинка. В това отношение им трябва повече време.

Тя се засмя леко и това бе достатъчно да изличи част от напрежението, което трупаше в себе си.

— Благодаря ти, че ме разбираш толкова добре, майко. Това означава много за мен.

Майка й стана и се приближи към нея, хващайки ръцете й със своите.

— Предполагам, че трябва да ти прочета едно хубаво конско и добре да ти се накарам, но от това никога не е произлизало нищо добро. Ти сама избра съдбата си и сега остава само да я следваш. Никога не съм се интересувала дали ще даваш поводи за клюки. Единственото, което някога е имало значение за мен, е твоето щастие, а смятам, че Грейдън те прави щастлива.

— Така е. — Роуз се намръщи. — И необяснимо нещастна понякога.

Майка й я притегли в топла сърдечна прегръдка.

— Това е любовта, мила моя. Добре дошла в света на възрастните.

Хедър пристигна и след като я изпрати да донесе закуска, Роуз се изкъпа и се остави във вещите й ръце, докато двете с Камила похапваха пресни кроасани с ягодово сладко и горещ шоколад.

Сватбеният й тоалет беше от коприна в цвят слонова кост, с ръчно везана дантела на деколтето, корсета и долната риза. Самият ненадминат мистър Уърт, макар и да не беше единственият въвлечен дизайнер, бе настоял и лично одобрил всеки изящен детайл от сложната бродерия, която покриваше торса и се спускаше по полите на роклята.

Хедър сръчно и елегантно вдигна косата й с гребени, докато на врата й не се спусна безупречен водопад от буйни къдрици. Основно бижу бе голям златен гребен с перли. Подходящи обеци и тежка огърлица подчертаваха тоалета й. Перлите бяха на майка й, а преди това и на баба й, а сега принадлежаха на Роуз, за да ги предаде тя на свой ред на дъщеря си в сватбения й ден.

Деца! Мили боже, та тя едва вярваше, че се омъжва! Размислите за децата можеха да почакат.

Изящни пантофки и букет с оранжеви лилии, бели орхидеи и чаени рози завършваха тоалета й. Цветята вероятно бяха малко повече, но Роуз много ги харесваше.

— Всички са тук — съобщи майка й, след като погледна през прозореца и се обърна към нея с усмивка. — Ще ми се баща ти да беше тук, за да те види.

Споменаването на баща й натъжи Роуз.

— Той нямаше да е щастлив, че се омъжвам за Грей.

Камила сключи вежди.

— Глупости. Грей не е мъжът, който беше тогава. А и баща ти просто би искал да те види щастлива.

Роуз не беше убедена, че баща й ще се съгласи с преценката на майка й за Грей, но това всъщност нямаше значение, нали? Баща й го нямаше — сам беше отнел живота си. А Грей, независимо какво бе мнението на баща й за него, бе разчистил отлично бъркотията, останала след Чарлс Данвърс.

— Да слизаме ли? — Майка й й предложи ръката си. — Без съмнение младоженецът е готов да те вземе.

Слязоха заедно надолу по стълбите през антрето. Сърцето на Роуз препускаше и ръцете й трепереха, докато стискаше стъблата на цветята си. Когато стигнаха стъклените врати на терасата, започна да свири музика. Изненадана, Роуз надникна през вратите и видя Бронте да свири на арфа близо до арката. Разбира се, че не беше наел музиканти, но Роуз нямаше нищо против. Така беше далеч по-уютно и интимно.

— Готова ли си? — попита майка й.

Тя си пое дълбоко въздух и издиша бавно.

— Готова съм.

Пристъпиха на терасата и всички гости се обърнаха към тях. Семейството на Грей й се усмихна, а Арчър придружи усмивката си с дискретно приятелско намигване.

Ева също присъстваше. Милата прекрасна Ева. Тя всъщност плачеше дискретно, попивайки очи с малка копринена кърпичка, докато Роуз и майка й се приближаваха.

В този момент тя видя Грей, застанал до свещеника под арката, и краката й сякаш сами закрачиха към него. Майка й седна до Ева и Роуз направи последните няколко крачки сама.

Той носеше безупречен черен костюм с бяла риза и вратовръзка в цвета на роклята й. На бутониерата му имаше една оранжева лилия. Гъстата му коса беше сресана назад, за да открие красивото му лице. И да, беше започнал да посребрява на слепоочията. Беше гладко избръснат и тя можеше да долови нежния аромат на сапуна му за бръснене.

Вероятно най-прекрасното нещо бе, че той бе избрал да не носи маската си. Вярно, че гостите бяха основно от семействата им, но за Роуз означаваше много, че бе решил да покаже белега си пред Ева.

Бледосините му очи сякаш се изпълваха с желание, докато тя пристъпваше към него, и тя се почувства по женски горда. Може би не я обичаше, но я гледаше така, сякаш беше най-прекрасната жена на света, а засега това беше достатъчно.

Грей не проговори, когато тя застана до него, и това беше добре, защото Роуз едва ли беше способна да му отговори. Той просто взе ръката й в своята и нежно я стисна.

Едва три седмици, осъзна Роуз, когато свещеникът заговори. Бяха изминали едва три седмици от първата им среща в „Сейнт Роу“. Точно три седмици на днешния ден.

И ако това не беше щастливо съвпадение и със сигурност добра поличба.

— Вземаш ли ти, Роуз Елизабет Данвърс… — Роуз се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника, но й беше толкова трудно, докато Грей я гледаше по този начин — сякаш беше най-изумителното нещо в целия свят. Едва когато той й се усмихна с онази своя крива усмивка, която караше стомахът й да се свие от сладостно очакване, Роуз разбра, че свещеникът й е задал най-важният от всички въпроси.

Усмихната, тя погледна възрастния мъж, а после отвърна на нежния поглед на Грей.

— Да — отговори тя. — Със сигурност го вземам.