Катрин Смит
Невинна съблазън (11)

Десета глава

Грей често имаше кошмари за нощта, която преобърна живота му завинаги и го превърна от мъж с репутация в развалина. Кошмарът беше по-скоро спомен, в който въображението му попълваше празнотите. Двамата с Чарлс бяха в един от клубовете, които посещаваха редовно. Чарлс се чувстваше виновен, задето се е оставил да изпадне в толкова ужасно финансово положение. Грей беше сигурен, че приятелят му може да обърне късмета си с няколко добри вложения.

Извън клуба двамата се разделиха и всеки се отправи към каретата си. Грей си спомняше, че си тананикаше нещо пиянски. Така и не стигна до каретата си. Нападнаха го четирима или петима мъже, които го повалиха на земята с удари. Той се би с тях, но не беше достатъчно силен, за да ги надвие наведнъж. Беше бавен заради алкохола, а и те бяха твърде много.

Проснаха го по гръб на улицата. В рамената му се забиваха камъчета, които заплашваха да разранят също гърба и главата му. Нещо му тежеше на гърдите — мъж? Колко пъти го беше ударил? Шест?

После забеляза нож да проблясва през премрежения му поглед. Дочу някой да говори нещо за съсипване на „хубавкото му лице“. Другите го задържаха на земята, когато започна да се съпротивлява. След това почувства назъбеното острие да разкъсва кожата на лицето му. Изкрещя от гняв и болка.

Тогава се появи Данвърс, размахал бясно бастуна си за разходка, крещящ за подкрепление и помощ.

Кочияшът на Грей дотича веднага. Нападението над него се беше случило толкова бързо и безшумно, че никой не бе осъзнал какво става.

Кошмарът продължаваше с неясните му спомени от пътя до дома на Чарлс. Роуз притискаща кърпа към лицето му. Хирургът шиеше — после той припадна. Но Роуз бе останала до него. Той знаеше това. Тя беше там, когато отново дойде на себе си. Държа ръката му, докато докторът се опитваше да поправи щетите.

Виждаше я толкова ясно — като ангел, надвесен над него, за да го предпази. Тя беше толкова добра в грижите си — изненадващо дори, предвид факта, че бе разглезено момиче. Той се опита да й се усмихне, но лицето му го болеше. Тя докосна бузата му и посегна към нещо до него.

Грей погледна настрани и видя ножа в ръката й. Беше същият, с когото го бяха обезобразили. Кръвта му още личеше по острието. Заля го паника, когато срещна погледа й, изпълнен с омраза.

— Ти нямаш чест — каза тя с дрезгав нисък глас, както в двете им нощи в „Сейнт Роу“. — Ти нямаш сърце.

Грей не можеше да помръдне. Можеше само да лежи и да гледа как тя доближи ножа не до лицето, а до гърдите му, точно над сърцето му. След това се усмихна — студено и смъртоносно — въобще не приличаше на неговата Роуз.

После го прониза.

Грей се събуди с писък, който раздра гърлото му.

Чаршафите бяха усукани около краката му, а той седеше в леглото си, опитваше се да си поеме въздух и да се успокои. Все още седеше и се опитваше да се успокои, когато ужасът от съня му влетя в стаята му само по нощница, окъпана от лунната светлина през прозореца.

Беше я виждал и с по-малко дрехи, но никога досега не я бе виждал толкова привлекателна с разпиляната по гърба й тъмна грива и разширените от притеснение бездънни зеници.

Притеснение за него.

— Господи, Грей! — Тя се отпусна на леглото до него с лице към него, за да го вижда. Хвана го за ръката. — Какво, за бога, става?

— Кошмар — отвърна пресипнало. — Нищо повече.

— Кошмар? — Очевидно не му вярваше. — Звучеше така, сякаш някой с голи ръце изтръгва сърцето от гърдите ти.

Той се намръщи. Тя го беше чула? Не му се стори да е извикал чак толкова силно. Вероятно, ако нейната стая беше до неговата, тя щеше да го чуе, но стаята й беше в другото крило на къщата, както бе редно. А той можеше в безопасност да фантазира за нея, но не и да я докосва.

— Просто сън — настоя той. Заслуша се за приближаващи слуги, но не чу нищо. — Как ме чу?

Роуз поклати глава и косата й се разпиля около лицето й.

— Не знам. Не можех да заспя и слязох в библиотеката, за да си взема книга. Чух те, докато се качвах по стълбите.

И дойде тичешком, притеснена. Грей се опита да игнорира пеперудите в стомаха си. Погледна двете й ръце и вратата на стаята си.

— Къде е книгата ти?

Тя го изгледа, сякаш не разбра въпроса му. След миг осъзна, какво я беше попитал.

— В коридора — отвърна. — Изпуснах я, когато те чух да викаш.

— Изплашена, че страдам прекалено много или недостатъчно? — опита се да се пошегува. Все още не можеше да се отърси от картината как тя се надвесва над него с ножа в ръка. Омразата в очите й.

Роуз пусна ръката му, изправи гръб и се отдръпна още малко от него. Нямаше никакво значение колко разстояние се опитва да остави помежду им, защото емоционалната бездна, която ги разделяше, беше непреодолима.

— Никога не бих пожелала да изпитваш болка. — Думите й бяха сковани като раменете й. — Жестоко е да допускаш обратното.

— Знам. — Но не се извини. Не можеше. По-добре тя да го мисли за жесток и безчувствен. Това беше единственото нещо, което го възпираше да я притегли в обятията си и да зарови лице в непокорната й коса.

Трябваше да знае, че няма да му е лесно да я отблъсне от себе си. Не, тя щеше да остане до него и да го гледа с болка в очите си — болката, която така старателно се опитваше да не показва.

— Какво сънува?

Не трябваше да й казва. Никой добър човек не би й казал.

— Сънувах, че ме преследваш с нож в ръка, за да ме убиеш.

Чувствените й устни се разтвориха от ужас. Тя го гледаше обезумяло.

— Господи!

— Да — успя да отвърне той. Не трябваше да й казва. Не се почувства по-добре.

След това проклетата жена постъпи по най-ужасния възможен начин. Тя се наведе напред и постави ръце от двете страни на лицето му — на съсипаното му лице — така че той нямаше друг избор, освен да срещне погледа й.

— Аз никога няма да те нараня, Грей. Няма нужда да се страхуваш от мен.

Измина поне минута, преди думите й да достигнат до съзнанието му — толкова погълнат бе от дълбоките й топли очи.

— Да се страхувам от теб? — Той посегна, хвана я за китките и свали ръцете й от лицето си. — Господи, жено, не ме е страх от теб!

Тя седеше срещу него, без да мърда и без да опитва да се освободи от хватката му. Очевидно не се страхуваше от него.

— А какво друго може да означава такъв сън?

От всички арогантни, идиотски…

— Може би, че ти нямам доверие? — изръмжа той.

Малката вещица — със сигурност беше вещица, за да го омагьоса така умело — се усмихна мило.

— Това е лъжа и двамата го знаем.

Побъркваше го. Всъщност това вероятно бе част от плана й. Да го подлуди дотолкова, че да не може да разсъждава трезво и да живее нормално. Трябваше да я махне от дома си — бързо.

— Жено, изпитваш търпението ми.

Усмивката не напусна лицето й, но тя се освободи от хватката му.

— Не вярвам. Но не се притеснявай, Грей, и ти изпитваш моето. Сега лягай обратно.

Веждите му се сключиха намръщено.

— Какво?

Топлите й длани се притиснаха към голите му гърди и цялото му тяло потръпна от копнеж по нея.

— Казах да лягаш. Ще остана при теб, докато заспиш.

— Същинско дяволско изчадие. За коя се мислиш, за майка ми?

Досега трябваше да се е изчервила. Ако не от смущение, то поне от обида заради непростимия му език. Но вместо женско цупене, получи удар в гърдите, от който го заболя.

— Ти глупав арогантен мъж! — Налагаше го и с двете си ръце. — Просто се опитвам да ти бъда приятел. Сега легни обратно, да те вземат дяволите!

Звукът, който издаде, беше нещо между смях и изръмжаване. Беше я ядосал достатъчно, за да ругае така. Сега вече бяха квит. Но когато хвана ръката й, за да я отблъсне, тялото му направи нещо съвсем друго. Той я придърпа към себе си и се претърколи, така че тя беше притисната между него и леглото, защитена от него единствено с тънката материя на нощницата си.

Тя дори запротестира и се заизвива под него като истинска невинна хлапачка. Гневът й разпалваше неговия и като вдигна ръцете й над главата, притискайки ги здраво към леглото, се наведе над нея и я целуна.

Целувката му не беше нежна или изтънчена. Дори не се опита да бъде нежен, когато покри устните на Роуз със своите. Сладките й сочни устни се разтвориха и позволиха на езика му да се плъзне между тях, докато той я вкусваше, и нейният собствен глад срещна неговия.

Тя имаше вкус на праскови, макар той да нямаше представа защо. Сладки, сочни праскови. Вкусът й го опиваше, той хапеше долната й устна и я засмукваше бавно. Харесваше й. Беше спряла да се съпротивлява и сега тялото й се движеше в синхрон с неговото. Членът му беше възбуден до пръсване и искаше да се слее с топлата й тясна сърцевина, за която копнееше още от първото им сливане.

Тя не приличаше на никоя жена, която той познаваше. Провокираше у него едновременно нежност и гняв, караше го да желае да я държи в обятията си и едновременно с това да я удуши. Как, по дяволите, успяваше да го постигне?

И защо не се опитваше да го отблъсне, а се притискаше към него, разпалвайки желанието му към нея повече от поносимото?

Да гори в ада дано, задето целувките й го караха да иска да захвърли обещанието, което бе дал на баща й, и да забрави и малкото достойнство, което все още имаше. Защото целувките й правеха точно това — караха го да иска да се люби с Роуз в собствения си дом. Ако го направеше, значи наистина нямаше никакво останало достойнство.

Мисълта му подейства като кофа студена вода.

Грей пусна ръцете на Роуз и се претърколи от нея. Чаршафите все още бяха омотани около краката и бедрата му, но сега изглеждаха като палатка заради очевидната му ерекция. Доказателство за дяволското въздействие, която тя имаше върху него.

— Излез — заповяда прегракнало той и закри лицето си с ръце, за да не я гледа. Ако я погледнеше и видеше болката в погледа й, никога повече нямаше да може да я пусне. — Моля те.

Леглото проскърца леко и чаршафите прошумоляха. Ръката й едва докосна рамото му, когато Роуз стана от леглото. Тя не проговори, не издаде дори звук, с изключение на босите й крака, които прошумоляха по пода, когато тя буквално избяга от стаята.

Едва когато вратата се затвори зад нея, Грей свали ръце и отвори очи. Наистина беше сам. Слава богу!

Утре щеше да намери време и да обсъди с Арчър възможните добри партии за нея, надявайки се, че брат му действително може да познава млади мъже, които да са достатъчно добри за нея.

След това, защото знаеше, че иначе не би могъл да дремне и минутка повече тази нощ, а тялото му жадуваше освобождение, той плъзна ръка под чаршафа и довърши сам това, което с Роуз бяха започнали.

Разбира се, фантазира за нея през цялото време. Не спря да си мисли за нея и след това. Всъщност лицето й бе последното нещо, което си представяше, преди сънят най-сетне да го покори.

Този път не сънува нищо.