Катрин Смит
Невинна съблазън (23)

Двадесет и първа глава

Как щеше да оправи погрома, в който превърна брака си? Този въпрос измъчваше Роуз, докато тя се разхождаше по каменистите алеи из градината. Хийтклиф дремеше в ръцете й. Пухкавото му малко телце беше топло и сгушено до гърдите й, дарявайки й утеха и спокойствие, които тя не смяташе, че заслужава, но от които искрено се нуждаеше.

Все още се чувстваше наранена и беше ядосана на Грей, макар да бяха минали няколко дни, откакто той й призна за разходката си в парка. Не излезе повече или, ако го беше направил, бе проявил разума да не й казва. Колкото и да искаше той да намери смелостта да напусне имението си и да се върне обратно към пъстрия свят, Роуз искаше той да направи това с нея. Със сигурност нямаше нищо лошо в това? Междувременно обаче грубата й реакция безсъмнено бе отблъснала Грей от идеята да повтаря експеримента с излизането си и Роуз искрено се проклинаше заради това, макар все още да й беше болно от случката.

Наистина нямаше смисъл, призна пред себе си тя, като гушеше лице в мъхестата глава на Хийтклиф. Трябваше да се радва за Грей, но не се чувстваше така. Той искаше да я зарадва, а тя можеше да мисли единствено за мъжа, който го беше видял. Той със сигурност щеше да сподели на приятелите си кого е видял и докато част от тях вероятно нямаше да му повярват, то със сигурност щеше да има и вярващи. Те щяха да обсъждат състоянието на херцога — небрежното му облекло, маската — и ако Роуз намереше сили да излезе отново в обществото, щяха да шушукат за това. Вероятно някои дори щяха да я питат за поведението на съпруга й — защо се шляе из парка, но отказва да я придружава в обществото.

Щяха да заговорят отново за нападението и да спекулират още повече. Все някой щеше да спомене, че Грей вероятно се е прибирал след нощ с любовницата си, защото легендарните му сексуални апетити и издръжливост са били повече, отколкото съпругата му е можела да утоли или понесе.

Да, Роуз трябваше да е щастлива, че Грей е излязъл извън имението, но той не е трябвало да се превръща в отшелник като за начало, да го вземат дяволите!

Беше смущаващо отношенията им да се дискутират така в обществото. Чувстваше се унижена и засрамена от това.

Засрамена от мъжа, когото харесваше повече от всички други. Същият, в когото беше влюбена. Как изобщо беше възможно това?

Мразеше се задето се чувства така, задето мисли толкова лошо за Грей, който не й бе отвърнал с нищо по-различно от добрина и страст. През всички години след смъртта на баща й той неспирно се бе опитвал да я зарадва и направи щастлива. Всичко, което беше пожелала, макар да имаше много малко желания, й бе дадено. Той изглежда успяваше да долови и отговаряше дори на неизказаните й желания.

Да, тя знаеше за неговото минало, когато тръгна след него. Знаеше колко дълбоко се простират пипалата на лошата му репутация, но въпреки това чувствата й я караха да ги игнорира. Тя поемаше пълна отговорност за това и последвалите действия.

Единственото, което явно не бе достатъчно умна да осъзнае, бе, че няма да може да промени обстоятелствата. Не можеше просто да го изведе отново в обществото и да накара всичко да изчезне. Нейната любов не беше достатъчна, за да го направи по-добър мъж в очите на обществото. Те никога нямаше да го видят през нейните очи. Те никога нямаше да го обикнат или да започнат да го уважават, не и когато той се държеше като мъж, който се срамува от себе си.

И като всяка безпомощна жена, тя бе допуснала мнението на обществото да повлияе на мнението й за собствения й съпруг и да я накара да съжалява, че се е омъжила за него. Дължеше му извинение, но не можеше да го стори, защото наранената й гордост крещеше, че и той й дължи извинение. Дължеше й… нещо.

По-силно от всичко това бе единствено съзнанието, че след няколкото дни, в които го избягваше, той много й липсваше. И именно заради това се страхуваше да се срещне с него. Страхуваше се да не я отблъсне, защото щеше да бъде в правото си да го направи.

Затова се криеше. И докато гневът й я тровеше, започна да си мисли, че разбира защо всъщност се криеше Грей.

Ако човек успееше за дълго време да избягва неприятни за него неща, скоро отбягването се превръщаше в решимост.

— Ваша светлост!

Роуз се обърна по посока на вика и кутрето в ръцете й се събуди. Вече верен до глупост на господарката си, малчуганът излая пронизително по лакея, който приближаваше.

— Да? — Роуз успокои кучето. — Какво има?

Да не би нещо да се беше случило с Грей?

Красивият млад мъж спря пред нея и се поклони.

— Моля да ме извините, Ваша светлост, но имате гостенка, която ви очаква в розовия салон. Лейди Дуейн. Казахме й, че не сте у дома, но тя успя да влезе в къщата. — Младежът беше притеснен. — Предвид обстоятелствата, прецених, че е най-добре да дойда да ви повикам.

Наистина, предвид обстоятелствата. Мили боже, но какво си въобразяваше лейди Дуейн, че да идва в дома на Грей? Цялото общество — включително и Грей — смяташе, че тя е отговорна за нападението върху него.

Ако Грей я откриеше тук…

Роуз подаде Хийтклиф на младия мъж.

— Моля те, отнеси го обратно в конюшните. Аз ще отида при лейди Дуейн. Благодаря ти, че ме намери.

Лакеят се усмихна, очевидно успокоен, че тя взе нещата под свой контрол. Поклони се отново и затича по посока на конюшните с Хийтклиф на рамо.

Макар да не беше особено подходящо за една дама — не че сега беше моментът за претенции — Роуз вдигна полите на жълтата си дневна рокля и затича към къщата. Беше задъхана, когато стигна терасата, затова се спря за момент да нормализира дишането си, преди да отвори вратите и да забърза към розовата дневна.

Икономката крачеше пред стаята и кършеше ръце. Вдигна глава от звука на тропащите по коридора токчета на Роуз и по лицето й моментално се изписа облекчение.

— Ваша светлост, толкова съжалявам. Дамата отказа да си тръгне.

— Няма проблем. — И наистина нямаше. Роуз се подпря на стената и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да успокои дишането си и да забави препускането на сърцето си. — Моля, донесете ни чай и бисквити.

Очите на възрастната жена се ококориха.

— Значи възнамерявате да я приемете?

Роуз кимна с мрачна усмивка.

— Осмелила се е да дойде дотук не без причина. Най-малкото, което мога да направя, е да я изслушам. Помолете прислугата да сведе обсъждането и коментарите до минимум, моля. Предпочитам херцогът да научи за това от мен, а не от друг.

Жената пред нея се изчерви, но не отрече навика на прислугата да клюкарства.

— Разбира се, Ваша светлост, незабавно.

Икономката се отдалечи да изпълни задълженията си, а Роуз оправи полите и косите си, преди да влезе в розовия салон. Лейди Дуейн стоеше до един от прозорците и се обърна грациозно, когато тя затвори вратата зад себе си.

— Добро утро, херцогиньо.

— Лейди Дуейн — Роуз наклони глава на една страна, — визитата ви е неочаквана.

Тогава бавно, много бавно Роуз осъзна, че дамата се смее.

— Представям си. Оценявам, че ме приехте. Очаквах, че по-скоро ще насъскате кучетата по мен.

Роуз се усмихна на абсурдното предложение.

— И да откажа на любопитството си да бъде задоволено с причината за вашето посещение? Не мисля. — Роуз посочи едно от удобните кресла пред камината. — Желаете ли да седнете?

— Благодаря.

Елегантната блондинка се отпусна на ръба на едното кресло и свали ръкавиците си. Носеше тъмносиня дневна рокля и подобаваща шапка, които подчертаваха сметановата й кожа и сините й очи. Изглеждаше хладнокръвна, спокойна и безупречна. Точно обратното на начина, по който се чувстваше Роуз в момента.

— Помолих да ни донесат чай — съобщи Роуз, неспособна да измисли друга реплика, когато седна срещу гостенката си.

Лейди Дуейн изви една добре оформена руса вежда.

— Трябва да призная, че не очаквах подобно гостоприемство.

— Може и да не съм наясно с мнението си за вас, лейди Дуейн, но смея да твърдя, че никога няма да бъда толкова груба, че да забравя доброто си възпитание.

Сините очи потърсиха нейните и задържаха погледа й почти цяла вечност. Дали смяташе, че Роуз я лъже?

— Простете откровеността ми, но очаквах, че желанията на съпруга ви винаги надделяват над доброто възпитание.

— Съпругът ми никога не ми е казвал кого мога или не мога да приемам в дома си. Разбира се, това може да се промени, когато той научи за посещението ви.

Лейди Дуейн се усмихна леко.

— Действително. Тогава ще бъда кратка, за да ви спестя възможно повече от евентуалното неудобство.

— Реакцията му ще бъде такава, каквато ще бъде, независимо колко време останете с мен, лейди Дуейн. По-добре не бързайте. Отдавна не съм приемала гости. — Не искаше да признае това, но ето че думите увиснаха помежду им.

Контесата кимна.

— Значи наистина се радвам, че избрах днешния ден, за да ви посетя и ще направя всичко възможно да бъда достойна за гостоприемството ви.

Чаят пристигна, преди да започнат да разговарят по същество, което беше добре дошло. Роуз имаше чувството, че прекъсванията щяха да бъдат силно нежелателни, когато лейди Дуейн започнеше да говори.

Икономката постави подноса между двете им и плахо изгледа Роуз, която й благодари и я освободи, макар да беше очевидно, че жената не иска да я остави.

— Прислугата е много лоялна към вас — отбеляза лейди Дуейн, когато отново останаха насаме. — Вие наистина сте късметлийка.

Роуз наклони глава, докато наливаше по чаша чай и за двете.

— Зависи от ситуацията, предполагам. — Тя се усмихна и изчака, докато лейди Дуейн добави сметана и захар в чая си, преди да подслади и своя. — А сега, след като поставихте домакинството ми на бойна нога, предполагам ще благоволите да ме просветлите за характера на своето посещение?

Отпивайки от нежния китайски порцелан, дамата кимна в знак на съгласие.

— Простете нахалството ми, но ми направи впечатление, че от известно време не сте се появявали в обществото.

— Това не е нахалство, лейди Дуейн, а самата истина.

— И ми се струва, че причината за отсъствието ви не е тема, която бихте искали да обсъждате.

Роуз срещна твърдо любопитния й поглед. Защо да не бъде директна и да отговори откровено, щом тази жена така или иначе беше основна част от настоящата ситуация в живота й?

— Отсъствам, защото нямам желанието, нито търпението да ме обсъждат толкова нахално. Нямам и нервите да бъда разпитвана за съпруга си, нито да слушам невероятните спекулации за живота му, за брака ни или дори за мен самата. — Съзнаваше, че е повишила глас и страните й горят от сдържания гняв. — Със сигурност вие може да разберете защо се чувствам така, лейди Дуейн?

В мига, в който изрече това, почувства, че вече напълно разбира Грей, но дали това щеше да им донесе нещо добро?

Усмивката на по-възрастната жена беше съчувствена, дори леко виновна, но не бе и безочливия триумф, който Роуз очакваше.

— Съжалявам за това. Но не смятате ли, че се криете тук като някаква виновна престъпница, само влошава нещата?

Това засегна Роуз и то повече от очакваното.

— Като виновна престъпница ли? Сигурна съм, че самата вие нямате и понятие от вина или престъпление, нали?

Този път гостенката й не се усмихна, а се изчерви, при това не без основание.

— Знам какво е. Именно заради това смятам, че имам правото да говоря с вас така открито.

Сякаш досега не говори достатъчно открито?

— Моля, говорете колкото открито и искрено пожелаете.

Лейди Дуейн остави чашата си на масата, подпря скръстени лакти на коленете си и се наведе напред с решително и сериозно изражение.

— Знам, че ви изглежда най-правилно да избягвате обществото, а и най-удобно точно в момента, но искрено ви съветвам да не се криете прекалено дълго тук, Ваша светлост. И двете знаем какво причини това на съпруга ви.

Да се крие. Да, тя се криеше. Точно както и Грей. Но Роуз искаше да защити него, не себе си.

— И двете знаем кой е отговорен за това, лейди Дуейн.

Белите й страни поруменяха, но тя не отмести поглед.

— Приемам толкова отговорност, колкото трябва да понеса, мадам. Останалата се полага на херцога за избора му.

— Той никога не би се превърнал в отшелник, ако не беше нападението над него, което вие организирахте. — Защо просто не си кажеха всичко в очите и не приключеха с това?

— Той беше най-лошият възможен тип мъж, но аз намирах това безумно привлекателно, признавам. Признавам също, че ми се е искало някой да съсипе хубавичкото му лице, за да разбере и той какво е да се отнасят зле с него. Но никога не бих си мечтала да причиня подобно нещо сама, а още по-малко пък бих си помислила да помоля някого да отмъсти справедливо за мен.

— Справедливо? — Гневът заплашваше да завладее Роуз. — Справедливо възмездие ли е да обезобразите един човек за цял живот? Защото аз го намирам за отвратително.

Другата жена се отдръпна от яростта в думите на Роуз.

— Съпругът ви ме съсипа, Ваша светлост. Ще бъда пряма — той отне девствеността ми и отказа да се омъжи за мен, когато ситуацията излезе наяве.

Роуз може би щеше да успее да каже нещо, ако думите не бяха заседнали в гърлото й. Тя нямаше представа какво да каже, а очевидно не беше и способна да проговори. Знаеше, че тогава Грей е бил много различен, но беше шокиращо да научи, че не е имал никакъв морал.

Лейди Дуейн продължи с доста по-студен тон отпреди.

— Ако не беше добрината на лорд Дуейн, не знам какво щеше да се случи с мен. Така че наистина вярвам, че вие трябва да сте необикновена жена, за да вдъхновите негова светлост да се ожени. — Поклати глава, сякаш се опомни за какво е дошла. — Простете ми. Той очевидно се е променил и аз не съм дошла, за да разисквам стари трагедии от миналото си.

— Той ви е съсипал, затова и вие сте го съсипали. — Беше логично по един много извратен начин, но Роуз все още не можеше да оправдае пред себе си постъпката на лейди Дуейн, още по-малко стореното от Грей.

— Не съм направила нищо — отвърна гостенката й огорчено. — Омъжих се за първия мъж, който поиска ръката ми, и бях щастлива от това. Но една вечер в компанията на много скъп за мен човек признах колко бих искала да видя как Грей си плаща за това, което ми причини. Приятелят ми е приел желанието ми буквално. — Тя замълча, за да остави Роуз да довърши случилото се за себе си.

— Искате да кажете, че друг е организирал нападението над Грей, за да отмъсти за вас. Кой?

Лейди Дуейн поклати глава.

— Няма да разкрия самоличността му. Нито пред вас, нито пред съпруга ви, Ваша светлост.

Роуз се приведе към нея, а в главата й се вихреше новополучената информация.

— Вие обичате този човек.

— Много.

— Достатъчно, че да поемете отговорността за престъпление, което не сте извършили. Достатъчно, че да изтърпите клюките и обвиненията.

Блондинката кимна.

— Бих изтърпяла и много повече, за да го защитя. Но въпреки това отказах да се крия и да оставя клюкарите да ме заклеймят като виновна. Най-напред ми се искаше да направя точно това, но лорд Дуейн ме върна отново към света и ме научи, че единственият начин да си върна отново самочувствието е да се изправя пред онези, които ще злословят по мой адрес. Нека ме мислят за виновна. Аз знам истината. Вие също.

Роуз поклати глава в отчаян опит да подреди всичко така, че да придобие смисъл, а не да звучи като странен сън.

— Оценявам откровеността ви, лейди Дуейн, но не разбирам напълно защо сте решили да споделите това с мен сега.

Усмивката на по-възрастната жена стана мила и търпелива.

— Напротив, знаете. Защото е важно вие да не се криете от тях. Трябва да им покажете, че нямат власт над вас и че няма да се преклоните пред тяхната дребнавост. Ако направите това сега, ще ги оставите да спечелят и ще ви става все по-трудно да си върнете обратно положението в обществото. — В очите й имаше молба. — Заради Рейтън трябва да бъдете силна и за двама ви. Ако вие не им се опълчите, той никога няма да бъде мъжът, когото вярвате, че може да бъде.

— Не искам да бъде никой друг, освен мъжа, който е. — И с божията помощ никога не би се върнал към мъжа, който е бил в миналото си.

Дано емоцията в очите на лейди Дуейн не бе съжаление.

— Мъжът, когото вие познавате, е различен от мъжа, в който се е превърнал, нали? И двамата заслужавате повече.

— Защо защитавате мъж, който ви е съсипал?

— Защото осъзнах, че не той е съсипал мен. Аз му позволих да съсипе репутацията ми, защото бях млада и нетърпелива. А и може би се чувствам отговорна за него и виждам във вас начин да изкупя част от миналите си грехове към него. Знам прекалено добре какво е чувството да си отритнат от обществото.

Зашеметена, Роуз не знаеше как да реагира на подобно признание.

— Не знам какво точно мисля за възможността да бъда нечий път към изкуплението.

Лейди Дуейн също се усмихна.

— Приемете го като приятелски съвет от жена, която е изживяла своя дял социални скандали и е оцеляла. Клюките са като лешояди — нападат само ранените и умиращите. Разцъфнете и те няма да могат да ви наранят.

— Това е наистина ценен съвет. — Усмивката на Роуз стана по-широка.

Гостенката й се изправи.

— Задържах ви достатъчно дълго, но се надявам, че разговорът ни ще има позитивен ефект. Освен това се надявам скоро пак да ви видя на социално събитие.

Роуз също се изправи и подаде ръка на лейди Дуейн.

— Вярвам, че ще се видим. Благодаря ви, че ме посетихте.

— Благодаря, че ме приехте — промърмори лейди Дуейн и стисна ръката на Роуз. Ръкуваше се като мъж, а Роуз уважаваше това. — Освен това имате разрешението ми да споделите този разговор със съпруга си, не че очаквам да постъпите другояче.

— Оценявам това, благодаря. Хубав ден, лейди Дуейн.

— Хубав ден, херцогиньо.

Не бе направила и две крачки, когато вратата на салона се отвори и на прага застана Грей, задъхан и гневен като същински дявол. Изпепеляващият му поглед се спря на лейди Дуейн.

— Какво, по дяволите, правиш ти тук?

 

 

Ако срещата със секретаря му бе приключила по-рано, Роуз може би нямаше да го види толкова опасно близо до загуба на контрол над гнева си. Може би дори щеше да предотврати срещата й с лейди Дуейн.

Трябваше да признае на Маргарет — Маги, както я наричаше, че дори не трепна, когато го видя, макар че той беше гневен като същинско чудовище и умишлено не носеше маската си. Нямаше намерението да се крие и срамува пред нея. Тя го изгледа открито, с известно съжаление в големите си очи.

Имаше съвсем неджентълменското желание да я удари в лицето. Как смееше точно тя от всички хора да идва в дома му и да трови съзнанието на Роуз с бог знае какви приказки срещу него. Разбира се, каквото и да беше казала по негов адрес, то без съмнение беше самата истина и той го заслужаваше, но Роуз…

Той не искаше Роуз да знае какво бе причинил на тази жена.

Маргарет направи дълбок реверанс пред него, отвърна на погледа му и каза:

— Простете, Ваша светлост, тъкмо си тръгвах.

Грей не беше сигурен, но май изръмжа. Маргарет се изправи грациозно и се измъкна покрай него като вятър. Вратата се затвори с тихо щракване след нея и Грей се обърна към съпругата си.

Не го гледаше с омраза, което беше добре. Това обаче не усмиряваше гнева от предателството й, който кипеше в него.

— Защо си приела тази жена в дома ми? Толкова много ли ме мразиш и презираш?

Роуз примигна.

— Изобщо не те мразя, нито те презирам, заслепен глупак такъв! Звучиш, все едно аз съм я поканила, което много добре знаеш, че не е вярно. Отказвам обаче да се извиня, че я приех. Беше доста просвещаваща среща.

— Не се и съмнявам — изръмжа той.

Съпругата му вдигна вежда.

— Не го е направила тя, знаеш ли?

Грей се намръщи.

— Не е направила какво? — Не е отвратила Роуз от него?

— Не тя е организирала нападението. Тя не е отговорна. Направил го е друг, воден от извратено библейско чувство за справедливост в нейно име, но не и тя.

Той изсумтя.

— Разбира се, че ще ти каже това. — Не го болеше толкова, че Роуз е повярвала, колкото се гневеше, че е било толкова лесно да я заблудят. Но какъв бе мотивът на Маргарет? Да си отмъсти допълнително, като накара Роуз да я смята за невинна?

Погледът, с който Роуз му отвърна, красноречиво му подсказваше, че е пълен идиот.

— Ако тази жена е искала да ти отмъсти, Грей, не лицето ти е щяла да среже. Ако само помислиш над това, ще осъзнаеш, че съм права. Човек, на когото тя много държи, е организирал нападението, човек, заради когото тя е готова да поеме цялата вина, но не и да го изобличи.

Беше на върха на езика му да спори, да я нарече наивна и глупачка, но все пак прие съвета й да помисли за момент. След това вече искаше да разбие главата си в някоя стена, задето не бе видял нещата толкова ясно по-рано. Разбира се, беше зает да се прави на ранен и огорчен, с подвита опашка. Беше твърде сляп, за да го види преди. Единствено благодарение на Роуз допусна истината да се разкрие.

Маргарет имаше брат, Майкъл. Тя винаги говореше за него с уважение, макар той рядко да се появяваше в обществото. Беше отшелник, точно като Грей. Имаше слухове, че е болен и вероятно заболяването е било по-скоро душевно, отколкото физическо, както Грей беше помислил най-напред. Маги често казваше колко много обича брат си, както и той нея. Биха направили всичко един за друг.

И точно толкова бързо, колкото се бе появил гневът му при вестта, че лейди Дуейн е в дома му, ядът му се изпари без следа. Да, вероятно щеше да му е по-лесно да се придържа към огорчението и гнева си отпреди години, но нещо в него безпогрешно различи истината от лъжата, в която бе вярвал години наред. Беше му по-лесно да приеме, че някой го е наранил заради онова, което й бе сторил. По-лесно да приеме себе си като единствената наранена страна, макар да знаеше, че е много повече от това, или може би много по-малко.

А сега виждаше всичко толкова ясно и разбираше, че единственият човек, който истински бе страдал през всички тези години, бе Маргарет. Тя изгуби репутацията си заради него и илюзията си за чест заради брат си. Въпреки това не отстъпи и не скри лицето си от хората.

Само като си помислеше, че я мразеше, задето парадира в обществото сякаш няма от какво да се срамува, а сега знаеше, че действително е така.

— Ти знаеш кой го е направил, нали? — прошепна Роуз и застана точно пред него.

Грей можеше да усети свежия аромат на парфюма й, да почувства деликатната топлина на тялото й под дрехите. Беше като балсам за душата му да я чувства толкова близо до себе си, но същевременно тя го измъчваше като най-вещ в занаята садист.

— Да — отвърна той тихо. — Мисля, че знам.

— Какво ще направиш?

Той се замисли за момент, но отговорът му беше ясен.

— Нищо. Няма да направя нищо. По-добре да остане в миналото.

Какво би могъл да направи, без да причини повече щети? Ако не бе постъпил така неуважително с Маргарет, тя никога нямаше да го намрази и нападението нямаше да се случи. Но ако сега подновеше обвиненията си, само щеше да нарани жената, която веднъж вече бе наранил чудовищно. Тя очевидно обичаше брат си достатъчно много, за да поеме отговорност за действията му — а това беше обич, която Грей разбираше. Той също би направил всичко за братята си и сестра си.

Нежни пръсти докоснаха лицето му.

— Не искаш отмъщение?

Той я погледна и в очите й съзря нещо, което спря дъха му.

— Не — отвърна той пресипнело. — Не искам. Но искам съпругата си обратно.

Тя се усмихна и разбитите парченца от сърцето му се събраха отново в едно цяло.

— Мисля, че това може да се уреди, ако си готов да й простиш, че мислеше само за себе си.

— Ще мога, ако и тя ми прости, че бях по-недостоен, отколкото тя заслужава.

Сълзи проблеснаха между ресниците на очите й.

— По-недостоен? Това не е вярно. Всеки ден ти се доказваш като много по-достоен, отколкото някога бих могла да желая.

Грей я придърпа в обятията си и я целуна жадно. После я отнесе на дивана и я люби бавно и нежно, наслаждавайки се на всеки сантиметър от тялото й. Господи, не я беше държал в прегръдките си едва няколко дни, а имаше чувството, че са минали седмици.

След това, докато я притискаше до себе си, чувствайки непривична тежест в гърдите си, той направи нещо, което не беше правил от години.

Грей благодари на Бога за всичко, което му беше дал, и обеща, че ако всевишният му даде още малко време с Роуз, наистина ще се опита да бъде по-добър човек.

Този път беше напълно искрен.