Лайза Клейпас
Изкушение (8)

Глава 8

Мадам,

Искрените ми благодарности за предложението ви да разговаряте с арендаторите за проблемите с отводняването. Но тъй като вече сте натоварени с много задачи, изпращам брат ми, Уестън, да се заеме с проблема. Той ще пристигне в Евърсби в сряда и ще остане там две седмици. Изнесъл съм му обширна лекция по джентълменско поведение. Ако ви опечали дори за миг, веднага ми телеграфирайте и проблемът ще бъде решен незабавно.

Брат ми ще пристигне на гара Олтън някъде по обяд. Надявам се, че ще изпратите някой да го прибере, тъй като съм сигурен, че никой друг няма да пожелае да го вземе.

Триниър

П.П.

Наистина ли боядисахте шала в черно?

Милорд,

Сред ежедневната глъч на ремонтите, която е по-шумна и от армейски корпус барабанчици, присъствието на брат ви най-вероятно ще мине незабелязано.

Ще го приберем в сряда.

Лейди Триниър

В отговор на писмото си, Катлийн получи телеграма от местния пощенски клон сутринта, преди очакваното пристигане на Уест.

Мадам,

Няма да сте вечно в траур.

Триниър

Катлийн се усмихна разсеяно, докато оставяше писмото на масата. За миг й се прииска вместо брат му, в Хемпшър да беше дошъл Девън. Намръщи се на абсурдната мисъл. Напомни си колко я беше дразнил и изнервял. В добавка към това и какофонията при поставянето по негово настояване на водопроводната инсталация, която ежедневно я тормозеше. Не биваше да пропуска и начина, по който я беше принудил да свали траурните завеси — макар че пред себе си признаваше, че всички в домакинството, включително прислугата, се наслаждаваха на грейналите стаи и разкритите прозорци.

Не, не искаше да вижда Девън. Ни най-малко. Беше твърде заета, за да мисли за него или за какво й напомняше ясната тъмносиня отсянка на очите му… може би бристълско стъкло… а и вече беше забравила усещането на силните му ръце, обгърнали тялото й, и дрезгавия шепот в ухото й… Държа ви… и настръхването, когато едва наболата му брада се отърква в кожата й.

Не можеше да не се чуди за причините, поради които Девън бе изпратил брат си да се занимава с арендаторите. Катлийн почти не беше общувала с Уест при предишното им посещение, но онова, което бе научила за него, изобщо не беше обещаващо. Уест беше пияница и вероятно щеше да е повече в тежест, отколкото от помощ. Но тя нямаше никакво право да възразява. И тъй като Уест беше следващият в редицата наследници на графството, нямаше да е зле да се запознае с имението.

Близначките и Хелън се зарадваха на новината за пристигането на Уест и си бяха съставили списък с планирани разходки и дейности.

— Съмнявам се, че изобщо ще разполага със свободно време за някакви развлечения — предупреди ги Катлийн, когато седнаха в голямата гостна с бродерии в ръцете. — Господин Рейвънел идва по работа и наемателите се нуждаят от неговото внимание повече от нас.

— Но, Катлийн — обади се загрижено Касандра, — не бива да му позволяваме да се преработва до изтощение.

Катлийн избухна в смях.

— Скъпа, съмнявам се, че той е работил и един ден през живота си. Хайде да не го разсейваме при първия му опит.

— От джентълмените не се очаква да работят, нали? — попита Касандра.

— Всъщност не — призна Катлийн. — Благородниците обикновено се занимават с управлението на земите си, а понякога се гмурват в политиката. — Тя се поколеба. — Но според мен дори един обикновен работещ човек може да бъде наречен джентълмен, ако е почтен и мил.

— Съгласна съм — рече Хелън.

— Аз нямам нищо против да работя — обяви Пандора. — Бих могла да бъда телеграфистка или да притежавам книжарница.

— Би могла да правиш шапки — предложи Касандра със сладък глас, след което събра очи и направи ужасна гримаса, — и да полудееш.

Пандора се ухили.

— Хората ще ме гледат как тичам в кръг и размахвам ръце, и ще си казват: „О, боже, днес Пандора е пиле“.

— След което аз ще им напомня, че си се държала по същия начин и преди да започнеш да правиш шапки — каза Хелън със сериозен тон, но очите й проблясваха.

Пандора през смях се зае да вкарва изнизалия се от иглата конец.

— Няма да ми хареса да работя, ако това ми пречи да правя каквото си поискам.

— Когато станеш господарка на голямо домакинство — рече развеселено Катлийн, — ще имаш задължения, които ще заемат по-голямата част от времето ти.

— Тогава няма да ставам господарка на голямо домакинство. Ще живея с Касандра, след като тя се омъжи. Освен ако съпругът й не забрани, разбира се.

— Глупаче такова — каза Касандра на близначката си. — Никога няма да се омъжа за човек, който би ни разделил.

След като приключи с шева на белия маншет, Пандора посегна да го остави настрани и изпъшка, когато полата й се повдигна.

— Тинтири-минтири. Някой да има ножичка? Пак съм го зашила за роклята си.

* * *

Уест пристигна следобед, придружаван от сериозно количество багаж, включително масивен пътнически сандък, който двама лакей с пъшкане помъкнаха нагоре по стълбите. За известно удивление на Катлийн, и трите сестри Рейвънел го посрещнаха като завръщащ се от война герой. Уест бръкна в кожената си чанта „Гладстън“ и започна да им подава големи пакети, увити в деликатна хартия и привързани с тесни панделки.

Хелън забеляза малките етикетчета, щамповани с буквата „У“ и попита:

— Какво означава това?

Уест се усмихна снизходително.

— Това показва, че са купени от магазина „Уинтърборн“, където пазарувах вчера следобед — не бих могъл да посетя малките ми братовчедки с празни ръце, нали?

За ужас на Катлийн при думите му се изпариха всякакви подобия на благовъзпитани обноски. Близначките заподскачаха с доволни писъци и започнаха да танцуват около него още във фоайето. Дори бузите на Хелън се бяха зачервили.

— Достатъчно, момичета — каза най-накрая Катлийн, като се опитваше да имитира безразличие. — Не е необходимо да подскачате наоколо като побъркани зайци.

Пандора вече беше започнала да разкъсва опаковката на един от пакетите.

— Пази хартията! — извика Хелън. Тя отнесе един от пакетите на Катлийн и повдигна първия пласт хартия. — Само погледни, Катлийн, колко са тънки и фини.

— Ръкавици! — извика Пандора, след като разопакова пакета. — О, погледнете, толкова са стилни, че ми се иска да умра. — Тя ги притисна към гърдите си. Обхващащите китката детски ръкавици имаха лек розов оттенък.

— Тази година цветните ръкавици са последен писък на модата — каза Уест. — Или поне така ми казаха момичетата от магазина. Има по един чифт за всяка една от вас. — Той се ухили на очевидното неодобрение на Катлийн, сивите му очи проблеснаха закачливо. — Братовчедки — каза той, сякаш това можеше да обясни непристойните подаръци.

Катлийн присви очи.

— Скъпи мои — рече спокойно тя, — защо не отворите пакетите си в приемната?

С бъбрене и тихо пискане сестрите забързаха към приемната и струпаха пакетите върху масата от седефено дърво. Отваряха всеки пакет изключително внимателно, разгъваха опаковъчната хартия и приглаждаха всеки предмет, преди да го поставят на купчината, която заприлича на пяна от току-що издоено мляко.

Имаше още ръкавици, боядисани в деликатни оттенъци на виолетово и морско синьо… кутии със сладкиши… плисирани хартиени ветрила със златисти и сребристи щампи… романи и книги с поезия, бутилки цветна вода за лице, за вана или за напръскване на възглавници. Макар нито един от подаръците, с изключение на книгите, да не беше уместен, Катлийн не можа да намери сила да възрази. Момичетата отдавна бяха лишавани от подобни дребни разкоши.

Тя знаеше, че Тео никога не би се сетил да донесе подаръци за сестрите си. И въпреки сравнителната близост на имението до Лондон, момичетата никога не бяха посещавали „Уинтърборн“. Нито пък Катлийн, тъй като лейди Бъруик не обичаше блъсканицата в магазина, пълен с хора от всякакви прослойки. Настояваше да посещават малки, изискани магазини, където стоката се държеше дискретно встрани от погледа, а не беше волю-неволю разстлана върху големи щандове.

Поглеждайки крадешком Уест, Катлийн се изумяваше от приликата с по-големия му брат, същата тъмна коса и агресивна стойка. Но поразителните красиви черти на Девън бяха някак повредени у Уест, който беше червендалест и омекнал от разгулния живот. Той обичаше да се издокарва — всъщност беше облечен твърде претрупано за вкуса на Катлийн; носеше бродирана копринена жилетка и жизнерадостна вратовръзка на фигурки, в златните копчета за ръкавели бяха вградени или гранати, или рубини. Дори сега, по обяд, той силно миришеше на алкохол.

— Може би не трябва да ме гледате толкова свирепо — промърмори й той под носа си, докато сестрите събираха подаръците и ги изнасяха от стаята. — Момичетата ужасно ще се наскърбят, ако разберат колко силно не ме харесвате.

— Не ви одобрявам — отвърна сериозно тя, докато вървеше заедно с него към главното стълбище. — Това не е същото като нехаресването.

— Лейди Триниър, самият аз не се одобрявам. — Той й се ухили. — Значи имаме поне нещо общо.

— Господин Рейвънел, ако вие…

— Не може ли да се обръщаме един към друг с „братовчеде“?

— Не. Господин Рейвънел, ако смятате да прекарате две седмици тук, или ще се държите като джентълмен, или ще накарам да ви отведат насила в Олтън и да ви хвърлят в първия влак, който спре на гарата.

Уест я погледна и примигна, като очевидно се чудеше дали тя говори сериозно.

— Тези момичета са най-важното нещо на света за мен — продължи Катлийн. — Няма да позволя да бъдат наранени.

— Нямам намерение да наранявам никого — отвърна обидено Уест. — Тук съм по повелята на графа, за да разговарям с няколко селяндури за реколтата им от ряпа. Обещавам ви, че щом приключа, се връщам в Лондон по най-бързия начин.

Селяндури? Катлийн си пое рязко дъх, като си мислеше за арендаторските семейства и усиления труд, който влагаха в обработването на земята… само за да има храна на масата на мъже като този, които ги гледаха отвисоко.

— Семействата, които живеят тук — успя да каже тя, — заслужават вашето уважение. Поколения от арендатори са строили това имение — а в замяна са получили съвсем незначителна отплата. Вървете в къщите им и вижте условията, в които живеят, както и поразителната разлика с вашия живот. И след това може да се запитате дали вие заслужавате тяхното уважение.

— Мили Боже — промърмори Уест, — брат ми беше прав. Наистина имате темперамента на ядосан язовец.

Двамата размениха погледи с взаимна омраза и се разделиха.

* * *

За щастие по време на вечеря момичетата поддържаха весел разговор. Само Хелън като че ли забеляза напрежението между Катлийн и Уест и й хвърляше притеснени погледи. С всяко следващо ястие Уест искаше ново вино и пращаше помощник-иконома за нова бутилка от избата. Вбесена от разточителството му, Катлийн си прехапа езика, за да се въздържи от коментар, докато той се напиваше все повече и повече. След като вечерята приключи, тя побърза да изпрати момичетата до стаите им, като остави Уест сам на масата с бутилка портвайн.

На сутринта Катлийн стана рано, облече обичайните си дрехи и както винаги отиде в конюшнята. С помощта на господин Блум, главният коняр, тя се опитваше да обучи Асад да не се стряска от предмети, които го плашат. Блум я придружи до заграденото място край конюшнята, където тя отведе Асад със специално тренировъчно въже около шията.

Катлийн бързо се научи да цени съветите на Блум. Той не вярваше, че конете, особено арабските жребци, могат да преодолеят страховете си чрез физически ограничения.

— Ако го овържеш като муха в паяжина, т’ва само ще му пречупи духа. Той ще получи увереност от вас, м’лейди. Ще ви се довери да го пазите и ще знае кое е добро за него.

Следвайки насоките на Блум, Катлийн улови въжето под брадичката на Асад и го накара да прави стъпка напред и стъпка назад.

— Хайде пак — рече одобрително Блум. — Напред-назад и отново.

Асад беше озадачен, но се подчини с готовност. Движеше се с лекота напред и назад, сякаш се учеше да танцува.

— Много добре, моме — похвали я Блум, толкова погълнат от обучението, че забрави да се обърне към Катлийн с титлата й. — Т’ва поглъща всичките му мисли и не оставя място за страха. — Той постави един малък камшик за езда в лявата ръка на Катлийн. — С т’ва го потупвай по хълбоците, ако е необходимо. — После застана до Асад и започна да разгъва голям черен чадър. Конят се сепна и изпръхтя, като отскочи инстинктивно от непознатия предмет. — Чадърчето те плаши, а, приятел? — Блум разтвори и сгъна чадъра няколко пъти, докато говореше на Катлийн: — Направи задачата, която му поставяш, по-важна от нещото, което го плаши.

Катлийн продължи да раздвижва Асад назад-напред, като отвличаше вниманието му от заплашителното движение на черния предмет. Когато той се опита да отмести задницата си настрани, тя го върна обратно с леко тупване по хълбока, като не му позволи да се отдалечи твърде от чадъра. Макар че Асад очевидно беше неспокоен и нервно мърдаше с уши, той направи точно каквото му беше наредила. Кожата му потреперваше нервно при близостта на чадъра… но той не отскочи настрани.

Когато Блум най-после затвори чадъра, Катлийн се ухили и потупа Асад по врата с привързаност и гордост.

— Добро момче — възкликна тя. — Бързо се учиш, нали?

Извади парче морков от джоба на полата си и му го даде.

Асад прие лакомството и шумно го схруска.

— Следващия път ще опитаме докато го яздите… — започна Блум.

Прекъсна го едно от конярчетата, Фреди, което беше още доста малко.

— Господин Блум — каза задъхано момчето, когато се появи забързано на площадката. — Главният жокей ме прати да ви кажа, че господин Рейвънел е дошъл в конюшнята за коня си.

— Да, казах на момчетата да оседлаят Роял.

Дребничкото личице на Фреди се беше сгърчило от тревога.

— Има проблем, сър. Господин Рейвънел е ужасно пиян и не може да язди, а е наредил да му докарат кон. Главният жокей се опита да откаже, но управителят, господин Карлоу, също е там и каза да дадат Роял на господин Рейвънел, защото двамата трябвало да отидат до фермата на един от арендаторите.

И отново, помисли си Катлийн, обзета от панически гняв, един пиян Рейвънел ще се опита да язди кон от конюшнята.

Без да каже нито дума, тя се изкатери през оградата на тренировъчната площадка, толкова забързана, че не си направи труда да заобикаля през портата. Награби полите си в ръце и се затича към конюшнята, без да обръща внимание на Блум, който викаше нещо след нея.

Щом влезе в сградата, тя видя Уест да жестикулира гневно пред главния жокей Джон, който беше извърнал поглед настрани. Управителят на земите Карлоу стоеше наблизо, изпълнен с нетърпение и изнервен. Карлоу, едър мъж на средна възраст, който живееше в града, работеше за семейството на Тео повече от десетилетие. Негова беше задачата да отведе Уест до фермите на арендаторите.

Един поглед й беше достатъчен, за да прецени ситуацията. Лицето на Уест беше зачервено и потно, очите му кървясали и той се олюляваше.

— Аз сам преценявам какви са ми способностите — тъкмо казваше с войнствен глас той. — Яздил съм и в далеч по-лошо състояние от сега — и проклет да съм, ако…

— Добро утро, джентълмени — прекъсна го Катлийн с разтуптяно сърце. Внезапно и без предупреждение в съзнанието й изплува образът на Тео… начинът, по който я беше погледнал, с очи като изстиващи въглени, докато последните секунди живот изтичаха от тялото му. Тя примигна няколко пъти и споменът изчезна. До носа й се донесе вонята на алкохол, от което леко й се догади.

— Лейди Триниър — възкликна с облекчение управителят на земите. — Може би вие ще успеете да влеете малко разум в главата на този идиот.

— Наистина. — С безизразно лице тя хвана Уест за ръката и заби здраво пръстите си в нея, когато усети съпротивата му. — Елате навън с мен, господин Рейвънел.

— Милейди — обади се смутено управителят, — аз имах предвид главния жокей…

— Джон не е идиот — отсече Катлийн. — Колкото до вас, Карлоу… можете да се заемете с другите си задължения. Господин Рейвънел няма да е на разположение през остатъка от деня.

— Да, милейди.

— Какво става, по дяволите? — избъбри Уест, докато Катлийн го извеждаше от конюшнята. — Облякох се и дойдох в конюшните с пукването на зората…

— Зората пукна преди четири часа.

Когато се озоваха на сравнително уединено място зад бараката с екипировка, Уест изтръгна ръката си от хватката на Катлийн и я погледна свирепо.

— Какво има?

— Воните на алкохол.

— Винаги започвам деня с кафе и бренди.

— Как очаквате да яздите, след като едва се държите на краката си?

— По същия начин, както яздя винаги — зле. Загрижеността ви за благоденствието ми е неоправдана.

— Въобще не съм загрижена за вашето благоденствие, а за коня, който възнамерявате да яздите, и за арендаторите, които би трябвало да посетите. И без това им е достатъчно трудно не е нужно да им бъде натрапвана и компанията на един пиян глупак.

Уест я стрелна с опасен поглед.

— Потеглям.

— Да не сте посмели. — Катлийн установи, че все още стиска в ръката си камшика и го размаха заплашително. — Или ще ви напердаша.

Уест погледна изумено камшика. С изумителна бързина той се пресегна, изтръгна го от ръката й и го хвърли на земята. Но бързо съсипа впечатлението, като залитна, опитвайки се да запази равновесие.

— Хайде, кажете си речта — сопна й се той.

Катлийн скръсти ръце на гърдите си.

— Защо си направихте труда да дойдете в Хемпшър?

— Дойдох, за да помогна на брат ми.

— На никого не помагате — извика тя с възмущение. — Разбирате ли изобщо с какво бреме се е натоварил лорд Триниър? Какъв риск поема? Ако се провали и имението бъде разделено и продадено, според вас какво ще се случи с тези хора? Двеста семейства оставени на произвола на съдбата, без да има от какво да се изхранват. И петдесет слуги, повечето от които са прекарали целия си живот в служба на рода Рейвънел.

Когато забеляза, че той дори не я гледа, тя си пое треперливо дъх в опит да успокои гнева си.

— Всички в имението се опитват да оцелеят — и всички ние зависим от брат ви, който се опитва да реши проблеми, в създаването на които няма никакво участие. Но вместо да направите нещо, за да помогнете, вие избрахте да се напиете и да залитате наоколо като някой егоистичен идиот…

В гърдите й се зароди гневно ридание и тя го преглътна, преди да продължи по-тихо.

— Върнете се в Лондон. Никой тук няма полза от вас. Обвинете мен, ако желаете. Кажете на лорд Триниър, че не можете да търпите такава кучка като мен. Няма да му е трудно да го приеме.

Катлийн му обърна гръб и се отдалечи, като подхвърли няколко последни думи през рамо:

— Може би един ден ще намерите някой, който да ви спаси от изстъпленията ви. Аз лично не смятам, че си заслужавате усилията.