Лайза Клейпас
Изкушение (5)

Глава 5

— Жизнени като котенца — каза Уест, докато двамата с Девън вървяха към библиотеката. — Направо се хабят тук, в провинцията. Трябва да призная, че никога не съм предполагал колко забавна може да е компанията на невинни девойки.

— Ами ако трябва да дебютират пред лондонското общество? — попита Девън. Това беше един от хилядите въпроси, които се въртяха в главата му. — Според теб какви са шансовете им?

Уест го погледна развеселено.

— Да си намерят съпрузи? Никакви.

— Дори лейди Хелън?

— Лейди Хелън е ангелче. Прелестна, тиха, истинска дама… би трябвало да си намери ухажори. Но подходящият за нея мъж дори няма да я доближи. В днешно време никой не може да си позволи момиче без зестра.

— Има мъже, които могат да си я позволят — рече разсеяно Девън.

— Кой?

— Някои от момчетата, с които се познаваме… Северин или Уинтърборн…

— Щом са наши приятели, не бих свързвал лейди Хелън с който и да е от тях. Тя трябва да се омъжи за образован рентиер, не за някой варварин.

— Трудно бих определил собственик на голям магазин като варварин.

— Рис Уинтърборн е вулгарен, безмилостен, готов на всякакъв компромис с принципите си заради печалбата… качества, на които се възхищавам, разбира се… но никога няма да е подходящ за лейди Хелън. Двамата ще бъдат изключително нещастни заедно.

— Разбира се, че ще бъдат. Това е брак. — Девън седна на стария стол, разположен зад писалището пред една от прозоречните ниши. Засега библиотеката се беше оказала любимата му стая в къщата — стените й бяха облицовани с дъбова ламперия и покрити от пода до тавана с рафтове, върху които бяха подредени поне три хиляди книги. Един от шкафовете имаше тесни чекмеджета, в които се съхраняваха карти и документи. Приятният мирис на тютюн, мастило и книжен прах се смесваше със сладкия аромат на подвързии и документи.

Девън разсеяно взе дървената стойка за пури от съседното писалище и започна да я разглежда. Стойката беше издялана във формата на кошер и повърхността й беше обсипана с мънички месингови пчелички.

— Онова, от което Уинтърборн се нуждае най-много, никога няма да може да си го купи.

— Какво ще кажеш за дъщеря на аристократ?

Уест се разхождаше покрай рафтовете и преглеждаше заглавията. Издърпа една книга от мястото й и я прелисти безизразно.

— Защо, по дяволите, говорим за уреждането на брака на лейди Хелън? Бъдещето й не е твоя работа. След като продадем имението, най-вероятно повече никога няма да я видиш.

— Няма да продавам имението — отвърна Девън, докато продължаваше да разглежда пчелите.

Книгата подскочи в ръцете на Уест и едва не падна на земята.

— Да не си полудял? Защо?

Девън не искаше да обяснява мотивите си, когато самият той все още не беше напълно наясно с тях.

— Нямам желание да бъда безимотен граф.

— Че кога гордостта ти е имала значение?

— Откакто станах благородник, вече има.

Уест го изгледа преценяващо.

— Приоратът Евърсби не е нещо, което си очаквал да наследиш, нито си го искал, нито си подготвен по какъвто и да е начин за управляването му. Той е воденичен камък, овесен на шията ти. Не бях напълно сигурен в това до срещата ни тази сутрин с Тотхил и Фог. Голяма глупост ще направиш, ако не го продадеш и запазиш титлата.

— Титлата е нищо без имението.

— Не можеш да си позволиш имението.

— Значи трябва да намеря начин.

— Как? Нямаш никаква представа как да се оправяш с толкова сложен бюджет. А що се отнася до земеделието, досега не си засял дори една ряпа. В каквото и да си компетентен, което не е много, то не включва управляването на подобно място.

Странно, но докато Девън чуваше собствените си съмнения от устата на брат си, упоритостта му стремително нарастваше.

— Щом Тео е бил компетентен, проклет да съм, ако и аз не се науча да го правя.

Уест поклати недоверчиво глава.

— Оттук ли се пръкна тази безсмислица? Опитваш се да се състезаваш с мъртвия си братовчед?

— Стига глупости — сопна му се Девън. — Не е ли очевидно, че тук е заложено много повече? Огледай се, за Бога. Имението издържа стотици хора. Без него мнозина от тях няма да оцелеят. Кажи ми, че си готов да се изправиш лице в лице с един от наемателите и да му кажеш, че със семейството му ще трябва да се преместят в Манчестър, за да могат всичките да работят в някоя от мизерните фабрики.

— И с какво работата във фабриката е по-лоша от живота върху едно кално парче земя?

— Като се имат предвид градските болести, престъпността, уличките в бедняшките квартали и нарастващата бедност — отвърна Девън с леден тон, — бих казал, че е значително по-лоша. А и ако всичките ми арендатори и слуги напуснат, какви ще са последствията за самото село Евърсби? Какво ще се случи с търговците и бизнесмените, щом имението изчезне? Трябва да се опитам да оправя това, Уест.

Брат му го гледаше така, сякаш беше някой непознат.

— Твоите арендатори и слуги.

Девън се намръщи.

— Да. Чии други да са?

Устните на Уест се изкривиха в презрителна усмивка.

— Кажи ми едно нещо, о, господарю… какво очакваш да се случи, ако се провалиш?

— Не мога да си мисля за провал. Ако го направя, ще бъда обречен от самото начало.

— Вече си обречен. Ще се издуваш и перчиш като господар на имението, докато покривът не хлътне и наемателите не умрат от глад, и проклет да съм, ако участвам по някакъв начин в нарцистичното ти безумие.

— Не бих искал това от теб — отвърна Девън и тръгна към вратата. — Тъй като обикновено си пиян като дъска, няма да си ми от никаква полза.

— За какъв се мислиш, по дяволите? — извика Уест след него.

Девън се спря на прага, извърна се и го изгледа студено.

— Аз съм граф Триниър — рече той и напусна стаята.