Лайза Клейпас
Изкушение (25)

Глава 25

— И двамата ще отидем в ада — каза Катлийн, когато той започна да целува мястото, където бедрата й се притискаха едно към друго.

— Винаги съм смятал, че точно там ще отида. — Девън въобще не звучеше притеснен от перспективата.

Тя се сви от срам; как, за Бога, се беше озовала полугола в каретата с него? Въздухът беше студен, плюшената тапицерия беше неприятно хладна под задничето й, а топлите му ръце и устни караха цялото й тяло да настръхва.

Ръцете му стиснаха краката й, но не ги разтвориха насила, а само се плъзнаха по стегнатите мускули, и усещането беше толкова приятно, че тя изстена в отчаяние. Палците му нежно дълбаеха в мекия триъгълник. В корема й се пробуди някакво вибриращо удоволствие и тя му позволи да раздалечи краката й. Беше объркана, не можеше да мисли, цялото й същество се беше съсредоточило върху целувките по вътрешната страна на бедрото й, където кожата беше най-тънка и чувствителна. Коленете й рязко подскочиха, когато той стигна до нежните затворени устни и леко близна нагоре, разделяйки ги с езика си. Спря точно преди да достигне до меката пъпка на края им. Задъхана, тя зарови пръсти в косата му; не беше сигурна дали иска да го отблъсне или да го привлече към себе си. Той леко гризна едната гънка, дъхът му пареше и я гъделичкаше. Продължи да изследва останалото бавно, без да достига до мястото, което копнееше за неговите устни най-силно.

Дяволски шепот прозвуча в мрака.

— Искаш ли да те целуна?

— Не. — Половин секунда по-късно тя накъсано си пое дъх и каза: — Да.

Тих смях завибрира в мократа й плът и усещането едва не я накара да припадне.

— Кое от двете? — попита той. — Да или не?

— Да. Да.

Откритието, че нечии морални задръжки притежават здравината на мокра мукава, въобще не беше приятно.

— Покажи ми къде — промърмори той.

Задъхана от вълнение и същевременно дълбоко нещастна, тя протегна ръка, за да разкрие мъничкото връхче. Устните му го покриха бавно и нежно, върхът на езика му полегна върху интимната възбудена плът. Ръцете му се отдръпнаха от бедрата й и се вкопчиха здраво в плюшените възглавници. Езикът му се плъзна върху нея. Само веднъж. Разтреперана и почти припаднала, тя изстена жалостиво.

Ново бавно плъзване, завършващо с леко потупване.

— Кажи ми, че ме желаеш — Той зачака отговора й, а дъхът му гъделичкаше меката й плът.

— Желая те — изпъшка тя.

Езикът му направи няколко дразнещи кръга.

— Сега кажи, че си моя.

Катлийн беше готова да каже всичко, толкова всепоглъщащо беше желанието й. Но тя долови леката промяна в тона му — собственическа нотка, която я предупреди, че той вече не си играе.

Когато не му отговори, той проникна с пръст в отвора на тялото й… не, с два… и ги отърка в чувствителните гънки. Усещането за пълнота беше неудобно, но прекрасно. Катлийн чувстваше пулсиращите си вътрешни мускули, които се опитваха да придърпат пръстите му още по-надълбоко. Докато я изследваше, той докосна някакво изключително чувствително място, което накара коленете й да се разтворят, а пръстите на краката й да се свият.

Гласът му прозвуча по-ниско… по-мрачно.

— Кажи го.

— Твоя съм — пречупи се тя.

Той издаде звук на задоволство, който почти наподобяваше мъркане.

Тя повдигна хълбоци, умолявайки го отново да докосне онова меко вътрешно местенце, и потрепери силно, когато той го намери. Всичките й крайници омекнаха.

— О! Да, там, там… — Гласът й секна, когато почувства устните му върху себе си да я смучат и дразнят. Девън я възнагради с отмерен ритъм, свободната му ръка се плъзна под задничето й, направляваше я, тласкаше я по-плътно към устата му. С всяко повдигане на хълбоците й, езикът му се плъзваше нагоре и върхът му докосваше чувствителното зърно. Тя долавяше собственото си накъсано дишане и стонове, но вече не можеше да ги контролира, беше лишена от мисъл и воля, единственото, което бе останало, бе ужасното желание, което нарастваше с всяка изминала минута, докато не започнаха разтърсващите спазми. С нисък стон тя се тласна към него, бедрата й стегнаха неконтролируемо раменете му.

След като продължителните, безпомощни тръпки утихнаха, Катлийн се отпусна върху плюшените възглавници като парцалена кукла, която някой беше захвърлил настрани. Девън не откъсна устните си от нея и постепенно я накара да се успокои. Тя събра достатъчно сила, за да протегне ръка и да погали косата му.

За това си заслужава да отидеш в ада, помисли си тя и не осъзна, че го е произнесла на глас, докато не го усети да се усмихва между краката й.

* * *

Няколко думи, произнесени с гърлен глас, накараха Хелън да забави крачка, когато доближи до гостната стая на горния етаж. Звуците от уелски ругатни бяха станали нещо обичайно през последната седмица, докато господин Уинтърборн се бореше с ограниченията от своите наранявания и тежкия гипс на крака. Макар че никога не викаше, гласът му някак си успяваше да се чува по-силно от гласа на обикновен мъж: той имаше дълбок тембър като на бронзова камбана. Акцентът му й се струваше приятен с музикалните му гласни, гърленото „р“ и съгласните, които бяха меки като кадифе.

Присъствието му като че ли запълваше къщата, независимо че все още беше принуден да стои в стаята си. Той беше енергичен мъж, лесно се отегчаваше и се дразнеше на ограниченията. Копнееше за движение и шум, дори беше стигнал дотам, че да настоява дърводелците и водопроводчиците да подновят ежедневната си какофония, независимо, че Девън им беше казал да прекратят работата си, докато Уинтърборн не се възстанови. Очевидно последното нещо, от което се нуждаеше Рис, бяха мир и спокойствие.

Засега само пращаше стария камериер на баща й да тича по различни задачи, което би могло да е повод за притеснения, ако Куинси не изглеждаше някак разцъфтял на новия си пост като камериер на Уинтърборн. Няколко дни по-рано той беше съобщил новината на Хелън, докато отиваше до селото, за да изпрати няколко телеграми от Уинтърборн.

— Толкова се радвам за теб — беше възкликнала Хелън, след като първоначалната изненада отмина. — Макар че трябва да призная, че не мога да си представя приората Евърсби без теб.

— Да, милейди. — Възрастният мъж я погледна с топлота; очите му излъчваха привързаността, която той никога не би изразил с думи. Беше дисциплиниран и стегнат мъж, но винаги се беше отнасял към Хелън и близначките с доброта, прекъсваше работата си, за да им помогне в намирането на някоя изгубена кукла или привързваше някое обелено коляно със собствената си носна кърпа. Дълбоко в себе си Хелън винаги бе знаела, че от трите сестри точно тя е любимката му, може би защото толкова много си приличаха по природа. И двамата обичаха реда и спокойствието.

Неизречената връзка между Хелън и Куинси се беше заздравила, когато двамата се грижеха за баща й в последните мудни, след като беше настинал и се беше разболял сериозно след един целодневен лов. Макар Симс и госпожа Чърч да бяха направили всичко възможно, за да облекчат страданията на графа, точно Хелън и Куинси се бяха редували да седят до болничното му легло. Нямаше кой друг: на близначките не им беше позволено да влизат в стаята от страх болестта на графа да не е заразна, а Тео не успя да се върне от Лондон навреме, за да се сбогува.

Когато научи, че Куинси напуска приората Евърсби, Хелън се опита да се зарадва за него, вместо най-егоистично да си пожелае да остане.

— Ще ви хареса ли живота в Лондон, Куинси?

— Надявам се, милейди. Приемам го като приключение. Може да се окаже точно онова нещо, което да прогони скуката.

Тя му се усмихна колебливо.

— Ще ми липсвате, Куинси.

Камериерът беше запазил спокойствие, но очите му започнаха да проблясват подозрително.

— Когато посещавате Лондон, милейди, вярвам, че няма да забравите, че винаги ще съм на вашите услуги. Трябва само да ме повикате.

— Радвам се, че ще се грижите за господин Уинтърборн. Той има нужда от вас.

— Да — отвърна развълнувано Куинси. — Наистина има.

Ще мине време, помисли си Хелън, докато Куинси се запознае с навиците, предпочитанията и чудатостите на новия си работодател. За щастие той притежаваше десетилетен опит в справянето с избухливи характери. Уинтърборн едва ли беше по-зле от Рейвънелови.

През изминалите два дни група служители на Уинтърборн, която включваше управители на магазини, счетоводител и човека за връзки с пресата, го беше посетила от Лондон. Те прекараха часове заедно с него в семейната приемна, като представяха докладите си и получаваха инструкции. Макар доктор Уийкс да беше предупредил, че твърде голямото напрежение ще забави процеса на излекуване, Уинтърборн като че ли черпеше енергия от контактите с работниците си.

— Този магазин е повече от обикновен бизнес за него — беше казал Уест на Хелън, докато Уинтърборн разговаряше с управителите си. — Това е неговата същност. Поглъща цялото му време и интерес.

— Но за какво го прави? — попита озадачена Хелън. — Обикновено човек се нуждае от доходи, за да може да се занимава с по-важни неща… да прекарва време със семейството и приятелите си… да развива талантите си, духовния си мир…

— Уинтърборн няма духовен мир — отвърна сухо Уест. — И сигурно би презрял всякакви намеци за наличието на такъв.

Служителите си тръгнаха на следващата сутрин и Уинтърборн прекара по-голямата част от деня или в приемната, или в стаята си, като упорито се придвижваше единствено с помощта на патериците си, въпреки инструкциите на лекаря да не натоварва ранения си крак.

Хелън надникна през вратата и видя Уинтърборн да седи сам в приемната, на стол до масата с мраморен плот. Случайно беше съборил купчина документи на земята и те се бяха пръснали наоколо. Той се наведе с усилие напред и се опита да ги събере без да падне от стола.

Загрижеността надви срамежливостта на Хелън и тя влезе в стаята без да се замисли.

— Добър ден, господин Уинтърборн. — После коленичи на земята и събра листите хартия.

— Не се притеснявайте за това — чу тя мрачния му глас.

— Въобще не ме притеснява. — Все още коленичила, тя го погледна загрижено. Сърцето й прескочи един удар, после още един, когато срещна най-тъмните очи, които беше виждала някога, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха почти черни, засенчени от гъсти мигли и разположени върху лице с наситен червеникавокафяв цвят. Бруталната му красота я стресна. Той можеше да е самият Луцифер, седнал на този стол. Беше много по-едър, отколкото бе предполагала; дори гипсът на крака му не го правеше по-малко страховит.

Хелън му подаде листите и пръстите им се докоснаха за миг. Тя се сепна и бързо ги отдръпна. Устните му се свиха сурово, а гъстите му вежди се сбърчиха.

Хелън се изправи.

— Има ли нещо, което мога да направя, за да се почувствате по-удобно? Да поръчам ли чай или нещо за освежаване?

Той поклати глава.

— Куинси скоро ще ми донесе поднос.

Тя не знаеше какво да каже. По-лесно й беше да разговаря с него, докато лежеше болен и безпомощен.

— Господин Куинси ми каза, че ще работи за вас в Лондон. Радвам се и заради двама ви, че сте му дали тази възможност. Той ще бъде отличен камериер.

— За парите, които му плащам — отвърна Уинтърборн, — ще трябва да е най-добрият в Англия.

Думите му я объркаха.

— Не се и съмнявам, че ще бъде — осмели се да каже тя.

Уинтърборн педантично подреди листите хартия.

— Той иска да започне с изхвърлянето на ризите ми.

— Вашите ризи? — повтори Хелън, озадачена.

— Един от управителите ми донесе някои мои дрехи от Лондон. Куинси веднага разбра, че ризите са конфекция. — Той я погледна изпитателно, преценявайки реакцията й. — За да бъда по-точен — продължи Уинтърборн, — продават се готови наполовина, за да може да бъдат доушити според предпочитанията на клиента. Качеството на плата е толкова високо, колкото на всяка ушита по поръчка риза, но въпреки това Куинси навири нос.

Хелън предпазливо обмисли отговора си.

— Човек с професията на Куинси е придирчив, що се отнася до подробностите. — След тези думи тя сигурно щеше да си тръгне. Обсъждането на мъжкото облекло беше абсолютно неуместно, но тя чувстваше, че трябва да му помогне да разбере притесненията на Куинси. — Тук не става дума само за платовете. Шевовете са различни при ушитата по поръчка риза: абсолютно прави са и плоски, а бутониерите често се правят на ръка с леко разширяване в единия край, за да не се повредят при вкарването на копчето. — Тя замълча и се усмихна. — Бих могла да ви обясня подробно за разрезите на ръкавите и за ръкавелите, но се боя, че ще заспите на стола.

— Знам за важността на детайлите. Но що се отнася до ризите… — Той се поколеба. — Смятам за важно да нося онова, което продавам, за да знаят клиентите ми, че получават същото качество, като собственика на магазина.

— Това ми звучи като разумна стратегия.

— Такава е. Продавам повече ризи от всеки друг магазин в Лондон. Но не ми е хрумвало, че висшата класа обръща толкова голямо внимание на бутониерите.

Осъзнаването, че се поставил в неблагоприятно положение при общуването с представители на висшето общество сигурно е наранило гордостта му, помисли си тя.

— Сигурна съм, че не го правят — рече тя с извинителна нотка в гласа. — Има далеч по-важни неща, за които да се притесняват.

В погледа му проблесна интерес.

— Говорите така, сякаш не сте една от тях.

Тя леко се усмихна.

— Живяла съм уединено през по-голямата част от живота си, господин Уинтърборн, и понякога се чудя коя съм и дали изобщо принадлежа някъде.

Уинтърборн я погледна изучаващо.

— Триниър възнамерява да отведе вас и сестрите ви в Лондон, когато приключи траурът.

Хелън кимна.

— Не съм била в града от дете. Помня, че е много голямо и вълнуващо място. — Тя млъкна, изненадана, че му доверява толкова много неща. — Сега си мисля, че ще ми се стори… плашещ.

Ъгълчетата на устните му потрепнаха в усмивка.

— Какво става, когато се уплашите? Бягате до най-близкия ъгъл и се криете, така ли?

— Не бих казала — отвърна надуто тя, като се чудеше дали не й се подиграва. — Правя необходимото, независимо от ситуацията.

Усмивката му се разшири, докато тя не зърна проблясъка на белите му зъби на фона на бронзовия тен.

— Предполагам, че съм наясно с това повече от останалите — рече тихо той.

Когато осъзна, че той говори за това как му беше помогнала по време на болестта… и си спомни как бе държала тази тъмнокоса глава в скута си, как беше мила лицето и шията му… Хелън почувства как се изчервява. Не обикновено изчервяване, което изчезва скоро, след като се е появило. Тя усети как топлината се засилва и се разпростира по цялото й тяло, докато не изпита такова неудобство, че едва успяваше да диша. Направи грешката да погледне в проблясващите му черни очи и тогава наистина се почувства като жертва.

Извърна отчаяно поглед към очуканото фортепиано в ъгъла.

— Да ви изсвиря ли нещо? — Хелън се изправи, без да дочака отговора му. Това беше единствената алтернатива на бягството от стаята. С периферното си зрение видя, че Уинтърборн машинално сграбчва облегалките на стола си, за да се изправи, преди да си спомни, че кракът му е гипсиран.

— Да — чу тя гласа му. — С удоволствие бих ви послушал. — Той премести стола си с няколко сантиметра, за да може да вижда профила й докато свири.

Когато седна пред пианото и повдигна капака, който предпазваше клавишите, Хелън осъзна, че то не й предлага кой знае каква защита. Тя бавно си пое дъх, разстла полите си, зае нужната поза и постави пръстите си върху клавишите. Засвири мелодия, която знаеше наизуст: алегро от Сюита във фа мажор на Хендел. Беше много енергично и сложно, достатъчно трудно, за да отвлече мислите й от изчервяването. Пръстите й танцуваха върху клавишите, енергичният ритъм не се промени в продължение на две минути и половина. Когато завърши, тя погледна към Уинтърборн с надеждата, че изпълнението му е харесало.

— Свирите изключително добре — каза той.

— Благодаря ви.

— Това ли е любимата ви пиеса?

— Най-трудната е — отвърна Хелън, — но не ми е най-любимата.

— Какво свирите, когато никой не ви слуша?

Деликатният въпрос, зададен с онзи акцент с гласни, широки като раменете му, накара стомаха й да се свие от удоволствие. Смутена от усещането, тя не отговори веднага.

— Не си спомням как се казва. Един учител по пиано ме научи да го свиря преди много време. Години наред се опитвах да открия името му, но досега никой не е разпознал мелодията.

— Изсвирете ми го.

Тя започна да свири сладко-натрапчивата мелодия по спомен, ръцете й галеха клавишите. Тъжните ноти винаги я трогваха, караха сърцето да я боли заради неща, които не можеше да определи. Накрая Хелън вдигна поглед от клавишите и видя, че Уинтърборн я гледа като омагьосан. Успя да прикрие изражението си, но не и преди тя да зърне смесицата от недоумение, очарование и намек за нещо жарко и смущаващо.

— Уелско е — рече той.

Хелън поклати глава със смях, изпълнен с изумление и недоверчивост.

— Познахте ли го?

— „A Ei Di’r Deryn Du“ — „Ще отидеш ли, косе?“. Всеки уелсец го знае.

— За какво се разказва?

— За влюбен мъж, който моли един кос да отнесе послание до любимата му.

— Защо сам не отиде при нея? — Хелън осъзна, че и двамата говореха приглушено, сякаш си споделяха тайни.

— Не може да я намери. Твърде силно е влюбен — това му пречи да вижда ясно.

— Косът намира ли я?

— В песента не се казва — отвърна той, свивайки рамене.

— Но аз трябва да разбера какъв е краят на историята — възрази Хелън.

Уинтърборн се засмя; неустоим звук, грубовато мек и дяволит. Когато отговори, акцентът му се беше засилил.

— Така става, когато се четат много романи. Историята няма нужда от край. Не това е важното в случая.

— А какво? — осмели се да попита тя.

Тъмният му поглед улови нейния.

— Че той обича. Че търси. Също както всички нас, останалите нещастници, и той няма как да разбере, дали някога ще намери онова, за което копнее сърцето му.

А вие? — копнееше да попита Хелън. — Вие какво търсите? Въпросът беше твърде личен дори за някого, когото познаваше отдавна, камо ли за един непознат. И въпреки това думите се завъртяха на езика й с няма молба да бъдат изречени. Тя извърна поглед и се опита да ги преглътне. Когато пак погледна към Уинтърборн, той отново изглеждаше резервиран. Което й донесе облекчение, защото за миг бе изпитала тревожното чувство, че е само на един дъх разстояние от признаването на всичките си лични мисли и желания, които не беше споделяла с никого.

В този момент Куинси пристигна с подноса. Белите вежди на камериера се повдигнаха съвсем леко, която я видя самичка в стаята с Уинтърборн, но мъжът не каза нищо. Когато Куинси започна да нарежда приборите, чашите и чинията на масата, Хелън успя да се вземе в ръце. Тя стана от тапицираната пейка и се усмихна с безразличие на Уинтърборн.

— Ще ви оставя да се насладите на вечерята си.

Погледът му се плъзна по фигурата й и се спря на лицето й.

— Ще ми посвирите ли отново някоя вечер?

— Да, ако пожелаете. — Тя с облекчение излезе от приемната, като едва се сдържаше да не се затича.

* * *

Рис я изпрати с поглед, докато съзнанието му обработваше всяка подробност от последните няколко минути. Беше пределно ясно, че тя не го харесваше — беше се отдръпнала от докосването му и трудно срещаше погледа му. А когато разговорът се беше насочил към лични неща, тя рязко беше сменила темата.

Може би външният му вид не й допадаше. Акцентът му несъмнено я отблъскваше. И също като останалите млади жени от нейната класа, вероятно смяташе уелсците за третокласни варвари. Хелън знаеше, че е твърде изтънчена за такива като него — и Бог бе свидетел, че Рис нямаше да спори с това.

Но така или иначе щеше да я има.

— Какво е мнението ти за лейди Хелън? — попита той, докато Куинси подреждаше вечерята на масата пред него.

— Тя е перлата на рода Рейвънел — каза камериерът. — Няма да срещнете толкова добросърдечно момиче. За съжаление винаги е била пренебрегвана. По-големият й брат получи лъвския пай от наследството, а малкото останало отиде при близначките.

Рис се беше запознал с близначките два дни по-рано; и двете бяха забавни, с грейнали очи, засипаха го с въпроси за универсалния магазин. Доста ги беше харесал, но никоя от тях не събуди интереса му. Изобщо не приличаха на Хелън, чиято сдържаност беше загадъчна и примамлива. Тя наистина беше като перла, която изглежда едноцветна, но погледната под различни ъгли разкрива деликатни проблясъци на лилаво, розово, синьо, зелено. Красива външност, която разкрива твърде малко от истинската й природа.

— С всички непознати ли се държи резервирано? — попита той, докато разстилаше салфетката върху скута си. — Или само с мен?

— Резервирано? — Камериерът сякаш искрено се изненада. Преди да продължи, два малки черни шпаньола влязоха в приемната и с весело пъхтене се запътиха към Рис.

— Мили боже — промърмори намръщено той.

Рис, който обичаше кучета, нямаше нищо против прекъсването. Онова, което му се стори притеснително, беше третото животно, което изтропка в стаята след тях и седна самоуверено до стола му.

— Куинси — попита Рис с безизразно изражение на лицето, — защо има прасе в приемната?

Камериерът, който беше зает с прогонването на кучетата от стаята, отвърна разсеяно:

— Домашно животно, сър. Опитват се да го държат в плевнята, но той настоява да го пускат в къщата.

— Но защо… — Рис млъкна, щом осъзна, че каквото и да беше обяснението, той нямаше да го възприеме. — Защо — попита вместо това той, — ако аз държа добитък в дома ми, хората ще ме нарекат прост или малоумен, но ако едно прасе се разхожда свободно в имението на един граф, това се нарича ексцентричност?

— Има три неща, които всички очакват от аристократа — отвърна камериерът, като подръпна силно каишката на прасето. — Имение в провинцията, слабоволева брадичка и ексцентричност. — Той продължи да дърпа прасето с нарастваща решителност, но създанието само се отпусна още по-тежко на земята. — Кълна се — процеди през зъби камериерът, който успяваше да го мести само с по един сантиметър, — че до сутрешната закуска ще съм те превърнал в наденички и парчета месо.

Без да обръща внимание на изпълнения с решимост камериер, прасето зяпаше Рис с търпеливи, изпълнени с надежда очи.

— Куинси — каза Уинтърборн, — дръж. — Той взе парче хляб от чинията си и го подхвърли небрежно във въздуха.

Камериерът го улови сръчно с облечената си в бяла ръкавица ръка.

— Благодаря ви, сър. — Когато тръгна към вратата с хляба в ръка, прасето изприпка подире му.

Рис ги наблюдаваше с лека усмивка.

— Желанието — рече той, — винаги е по-добра мотивация от страха. Запомни го, Куинси.