Лайза Клейпас
Изкушение (24)

Глава 24

Седмица след влаковата катастрофа Девън все още не се беше оправил достатъчно, за да поднови обичайната си сутрешна езда. Беше свикнал да започва всеки ден с някакво физическо упражнение и обикновената разходка не му стигаше. Той започваше да се изнервя от наложеното му бездействие и, за да се влошат нещата още повече, беше разгонен като заек и нямаше начин да реши този проблем. Все още не разбираше отказа на Катлийн дори да обмисли любовна връзка с него. Вие сте опасен за мен… Думите й го бяха изумили и вбесили. Никога нямаше да позволи и косъм да падне от главата й. Как изобщо можеше да си помисли такова нещо?

Девън стигна до извода, че възпитанието, което тя беше получила от лейди Бъруик, пораждаше угризения на съвестта. Тя очевидно се нуждаеше от време, за да привикне с мисълта, че вече не е обвързана с правилата, които винаги беше спазвала стриктно.

Затова Девън знаеше, че ще се наложи първо да спечели доверието й.

Или да я съблазни.

Което дойде първо.

Той тръгна по пътеката, която се виеше през гората и минаваше покрай останките на средновековна плевня. Денят беше влажен, въздухът студен, но бързите крачки го поддържаха приятно затоплен. Зърна полски блатар да се носи ниско над земята и се спря, за да погледа лова му. Птицата сякаш се рееше в търсене на плячка, сивкавобелите й пера изглеждаха призрачни на сутрешната светлина. В далечината ято чинки в полет вибрираше на фона на небето.

Девън продължи да върви по пътеката, като размишляваше върху това колко се беше привързал към имението. Отговорността за запазването му и ремонтирането на къщата вече не му се струваше наказание. Изплували бяха дълбоко затаяваните родови инстинкти.

Само ако последните няколко поколения Рейвънелови не се бяха оказали толкова късогледи глупаци. Поне две дузини стаи в приората Евърсби бяха станали необитаеми. Просмукващата се вода беше покрила стените с влага и мухъл, беше съсипала мазилката и вътрешното обзавеждане. Ремонтите трябваше да бъдат направени скоро, преди повредите да станат непоправими.

Имаше нужда от пари, огромна сума, и то незабавно. С удоволствие би продал дома Рейвънел в Лондон, за да налее веднага сумата в приората Евърсби, но това щеше да се приеме като слабост от потенциалните наемодатели или партньори. Може би трябваше да рискува и да продаде земята си в Норфък? Това щеше да мине далеч по-незабелязано. Но печалбата нямаше да е впечатляваща… а и вече можеше да чуе воя и оплакванията на Катлийн и Уест, ако решеше да прогони норфъкските си арендатори.

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка, когато си спомни как до неотдавна проблемите му се състояха в слабия чай, който му поднасяше готвачката, или в нуждата на коня му да бъде подкован.

Той се отправи замислено обратно към приората Евърсби, чиито силует се очертаваше на фона на декемврийското небе. Докато се взираше в изобилието от изплетени от ковано желязо парапети, сводести галерии и тънки комини, увенчани с орнаментирани покриви, Девън мрачно се чудеше коя част от него вероятно ще се срути първа. Подмина постройките в двора и наближи поредицата от посипани с варовик площадки зад конюшнята. Едно от конярчетата стоеше до оградата на най-големия терен и наблюдаваше някакъв дребен, слаб ездач, който прекарваше коня през различни алюри.

Катлийн и Асад.

Пулсът на Девън се ускори от изпълнилото го любопитство. Той отиде, застана до момчето край оградата и облегна ръцете си върху най-горната греда.

— Милорд — каза момчето, бързо свали шапката си и се поклони с уважение.

Девън му кимна в отговор, докато наблюдаваше напрегнато как Катлийн язди златистия арабски жребец в дъното на заграждението.

Беше облечена в строго ушит жакет за езда и носеше малка шапка с тясно дъно, а отдолу имаше панталони и ботуши до глезените. Също като бричовете, с които я беше видял преди, и тези панталони бяха направени да се носят под полата за яздене. Но Девън трябваше да признае, че този някак необичаен ансамбъл даваше на Катлийн свобода и лекота, които тежката надиплена пола никога нямаше да й позволи.

Тя въведе Асад в поредица от полукръгове, като при всеки завой променяше центъра на тежестта си и го направляваше с вътрешната страна на коляното си. Фигурата й беше толкова идеална и спокойна, че косъмчетата на тила му настръхнаха. Девън никога не беше виждал мъж или жена да яздят с толкова пестеливи движения. Арабският жребец усещаше и най-слабия натиск на коленете и бедрата й, следваше насоките й така, сякаш четеше мислите й. Двамата бяха идеална двойка, изящни, елегантни, бързи.

Катлийн забеляза Девън и зъбите й проблеснаха в усмивка. Не без перчене тя подкара коня в бърз тръс, с повдигнати колене и подгъващи се задни крака. След като завърши криволичещата поредица, Асад затропка на място, преди да изпълни перфектно завъртане надясно, след това наляво и размята театрално опашка.

Проклетият кон танцуваше!

Девън леко поклати глава, като гледаше изумен.

След като подкара коня през площадката в лек, гладък галоп, Катлийн го накара да забави ход до тръс и го отведе до оградата. Асад изцвили приветствено, щом разпозна Девън и мушна муцуната си между перилата.

— Много добре — каза Девън и погали златистата козина на коня. После вдигна поглед към Катлийн. — Прекрасно яздите. Като богиня.

— Асад може да направи така, че всеки да изглежда съвършен.

Той издържа погледа й.

— Никой, освен вас, не може да го язди така, сякаш той има криле.

Катлийн се изчерви и погледна към конярчето.

— Фреди, ще отведеш ли Асад на повод до площадката за почивка?

— Да, милейди! — Момчето се провря между перилата, а Катлийн скочи от коня с едно леко движение.

— Можех да ви помогна да слезете — каза Девън.

Катлийн се изкатери през оградата.

— Нямам нужда от помощ — отвърна му тя с известно самодоволство в гласа, което му се стори очарователно.

— Сега в къщата ли се прибирате? — попита той.

— Да, но първо ще си прибера полата за яздене от склада.

Девън тръгна редом с нея, като тайничко огледа задника и бедрата й. Стегнатите женствени очертания накараха пулса му да се ускори.

— Като че ли си спомням едно правило за бричовете — рече той.

— Това не са бричове, а панталони.

Той повдигна едната си вежда.

— Значи смятате, че можете да оправдаете нарушаването на правилата, като се придържате към буквата на закона?

— Да. Освен това вие нямате никакво право да си измисляте правила за облеклото ми.

Девън потисна усмивката си. Ако нахалството й имаше за цел да го обезкуражи, то бе постигнало точно обратния ефект. Все пак той беше мъж, и то Рейвънел.

— Въпреки това ще има последствия.

Катлийн го погледна неуверено.

Лицето му запази безизразното си изражение, докато вървяха към склада за седла.

— Не е нужно да ме придружавате — каза Катлийн и ускори крачка. — Сигурна съм, че имате много друга работа.

— Нищо не е толкова важно, колкото това.

— Колкото кое? — попита предпазливо тя.

— Намирането на отговора на един въпрос.

Катлийн се спря до стената с отрупаните със седла рафтове, изпъна рамене и се обърна решително към него.

— Който е? — Тя започна методично да издърпва пръстите на ръкавиците и ги свали от ръцете си.

Девън обожаваше готовността й да му се противопостави, макар че беше наполовина по-дребна от него. Той бавно се пресегна, свали шапката й и я хвърли в ъгъла. Щом осъзна, че с нея си играят, част от непокорното напрежение я напусна. Изглеждаше съвсем млада с пламналите си бузи и разрошената от ездата коса.

Той пристъпи напред, принуди я да отстъпи назад между две редици празни рафтове, и я притисна в тясното пространство. Хвана я за тесните яки на жакета за езда, доближи устни до ухото й и тихо попита:

— Какво носят дамите под панталоните си за езда?

Тя се засмя задъхано. Ръкавиците паднаха на пода.

— Човек би си помислил, че един скандален съблазнител би трябвало вече да знае.

— Никога не съм бил скандален. Всъщност съм доста обикновен по стандартите на съблазнителите.

— Онези, които отричат, са най-лошите. — Тя се възпротиви, когато Девън започна да я целува по шията. Кожата й пареше от напрежението, имаше леко солен вкус, а ароматът й беше божествено възбуждащ: на коне, свеж зимен въздух, рози. — Сигурна съм, че сте извършили безброй поразии в Лондон с вашето пиене, хазарт, веселби, преследване на фусти…

— Умерено пиене — отвърна той с приглушен глас. — Много малко хазарт. За веселбите си признавам.

— А фустите?

— Никакви. — Презрителното й изсумтяване го накара да поклати глава. — Не и преди да ви срещна.

Катлийн се отдръпна назад и го погледна с изумление.

— Не е имало жени откакто…

— Не. Как бих могъл да вкарам някоя друга в леглото си? На сутринта отново ще се събудя изпълнен с копнеж по вас. — Той се приближи още повече към нея, големите му бедра притиснаха нейните. — Не отговорихте на въпроса ми.

Тя продължи да се отдръпва, докато главата й не се оказа притисната към дървената стена.

— Знаете, че не мога.

— Тогава сам ще трябва да намеря отговора. — Ръцете му се плъзнаха около тялото й, едната бръкна под ръба на жакета за езда и се разходи по гърба й. Пръстите му опипаха неравната повърхност на корсета за езда, който беше по-къс и по-лек от обичайните. Когато се впусна в проучване под колана на панталоните й, той се натъкна на фина копринена тъкан там, където очакваше да намери лен или памук. Очарован, той използва едната си ръка, за да разкопчае копчетата на панталона й, докато с другата шареше по гърба й. — А тези гащички? От какво са ушити?

Тя се опита да го отблъсне, но щом си спомни за нараняванията му, се спря. Ръцете й останаха вдигнати наполовина, а Девън притисна хълбоците й към своите. Катлийн усети твърдостта му и рязко си пое дъх.

— Някой ще ни види — изсъска тя.

Девън беше твърде зает с гащичките й, за да му пука.

— Коприна — рече той, докато ръката тършуваше все по-надълбоко в панталоните й.

— Да, за да не се набръчкват под… О, престанете…

Крачолите на бельото й бяха подкъсени така, че да покриват само горната част на бедрата й. Когато Девън продължи да изследва, той откри, че гащичките й нямат цепка по шева.

— Зашити са изцяло.

Въпреки възмущението й, от устните на Катлийн се отрони нервен кикот, щом видя искрено озадаченото му лице.

— Никой не иска цепки, докато язди. — Тя потрепери, когато ръката му продължи надолу и я погали през коприната.

Проследи деликатните извивки на женствената й плът в топлината, която се излъчваше през плата. Пръстите му се заиграха с нея, гъделичкаха я и я галеха, и Девън почувства промяната в тялото й, усети как то омеква под неговото. Устните му се върнаха върху шията й и той целуна нежната извивка към яката на жакета й. Докосна нежно с кокалчетата на пръстите си вдлъбнатината между бедрата й и тя изстена.

Катлийн се опита задъхано да каже нещо, но той погълна думите в устата си, като я целуна жадно. Ръцете й изпърхаха към раменете му и тя се вкопчи в него с възбуден стон. Неохотата й постепенно рухваше, топеше се с възхитителна бързина и Девън не й позволяваше и за миг да си отдъхне, не спираше да я целува и докосва, докато през коприната не се просмука влага.

Катлийн започна да се противи, докато той не я пусна и не отстъпи назад. Придържайки с ръка предницата на панталона си, тя отиде да откачи полата от кукичката на стената. Зарови ръце в тежката купчина плат в опит да открие закопчалките.

— Искаш ли да… — започна Девън.

— Не. — Катлийн изпъшка от безсилие, отказа се да търси и събра на вързоп полата.

Девън инстинктивно посегна към нея. Тя отскочи назад с нервен смях.

Звукът му го възбуди неимоверно и всички нерви в тялото му пламнаха.

— Катлийн. — Не се опитваше да скрива похотта в погледа си. — Ако застанеш мирно, ще ти помогна с полата. Но ако побегнеш, ще те хвана. — Той си пое дъх с усилие. — И ще те накарам отново да ме потърсиш.

Очите й се уголемиха.

Той пристъпи преднамерено бавно напред. Тя се стрелна към най-близкия изход и се затича към помещението за каретите. Девън хукна след нея покрай работилницата с дългите й пейки и шкафове с инструменти. Помещението за каретите миришеше приятно на стърготини, смазка, лак за дърво и мас за полиране на кожа. Беше тихо и сенчесто, осветявано единствено от поредицата тавански прозорци над масивната двукрила порта, през която се излизаше на алеята за коли пред голямата къща.

Катлийн изтича между редиците подредени коли, използвани за различни цели; талиги, каруци, една лека двуместна карета, ландо със сгъваем покрив, файтон, двуколка с покрив за лятото. Девън заобиколи и я пресрещна до фамилния екипаж, огромна, тежка карета, която можеше да бъде теглена единствено от шест коня. Тя беше символ на мощ и престиж, а от двете й страни беше гравиран фамилният герб на рода Рейвънел — три черни гарвана върху щит в бяло и златно.

Катлийн се спря внезапно и го погледна в полумрака.

Девън взе полата от ръцете й, пусна я на пода, и я прикова към стената на каретата.

— Полата ми за езда — възкликна ужасено тя. — Ще я съсипеш!

Девън се изсмя.

— И без това никога не я носиш. — Той започна да разкопчава жакета за езда, докато Катлийн бърбореше безпомощно нещо.

Девън заглуши думите й с устните си и продължи да се занимава с копчетата. Когато жакетът се разтвори, той обхвана тила й с длан и я целуна стръвно и опустошаващо, а тя му отвърна така, сякаш изобщо не можеше да се контролира. Девън беше разтърсен от удоволствие, когато усети как лекичко всмуква езика му, и ръката му потърси дръжката на вратата на каретата.

Когато осъзна намеренията му, Катлийн рече замаяно:

— Не можеш.

Девън не беше изпитвал такава възбуда през живота си. След като отвори вратата, той спусна стълбичката.

— Ето какъв избор ти предоставям: тук, навън, пред очите на всеки, който мине наблизо… или в каретата, където никой няма да те види.

Тя примигна и се втренчи в него, сякаш ужасена. Но нищо не можеше да прикрие червенината от възбуда по лицето й.

— Значи тук навън — рече безмилостно той и посегна към панталоните й.

Катлийн се стресна, обърна се с хлипане и се качи в каретата.

Девън скочи вътре след нея.

Вътрешността беше разкошно тапицирана с кожа и кадифе, с лакирани дървени апликации, отделения за кристални чаши и вино и поръбени с коприна дамаски на прозорците. Първоначално беше твърде тъмно, за да се види каквото и да било, но очите на Девън бързо свикнаха и той видя бледото сияние на кожата на Катлийн.

Дръпна жакета от гърба й и тя измъкна неуверено ръцете си от ръкавите. Обгърна я с ръце, за да разкопчае копчетата на гърба на блузата й и усети треперенето й. Устните му се отъркаха в ухото й и той го захапа леко, след което го погали с върха на езика си.

— Ако ми кажеш да спра, ще го направя — прошепна той. — Дотогава ще играем по моите правила. — Отдръпна се, за да съблече сакото си с гримаса. Притисна устни към челото й и почувства как ръцете й работят върху възела на вратовръзката му.

След свалянето на всяка една част от облеклото му… жилетка… тиранти… риза… той започна сериозно да се чуди до каква степен е способен да запази самоконтрола си. Когато положи Катлийн върху голите си гърди, тя го обгърна с ръце и прилепи длани върху задната част на раменете му. Устните му намериха пътя си към извивките на гърдите й, повдигнати от корсета. Копнееше да го разкопчае, но в тъмното просто нямаше да успее да го закопчее отново.

Девън зарови ръка под разхлабения пояс на панталона й, намери връвчиците на копринените гащички и ги развърза с умело дръпване. Катлийн застина, но не възрази, когато той започна да ги придърпва надолу по бедрата й с леко разтреперани ръце. Сърцето му препускаше в неравно стакато, всяко негово мускулче беше стегнато в ненаситен копнеж. Коленичи на пода и плъзна длани по гладките извивки на голите й хълбоци и надолу по бедрата. Панталоните за езда се бяха закачили в късите боти и се бяха събрали около глезените й. Ботите бяха свалени бързо, благодарение на платнените клинове отстрани и кожените петлици отзад. След като я освободи от панталоните, Девън прокара пръст по линията между здраво стиснатите й бедра.

— Разтвори ги за мен — прошепна той.

Тя не го направи.

Девън разбираше притесненията й и започна нежно и търпеливо да гали краката й.

— Не се срамувай. В теб няма нищо, което да не е красиво. — Ръката му се плъзна по бедрата и палецът му проникна в деликатните къдри. — Позволи ми да те целуна там — придумваше я нежно той. — Само веднъж.

— О, Боже… не. — Катлийн се пресегна и с усилие избута ръката му настрани. — Това е грях.

— Откъде знаеш?

— Защото го усещам като такъв — едва успя да произнесе тя.

Той се засмя тихо и притегли хълбоците й към себе си с решителност, която я накара тихо да изписка.

— В такъв случай… аз никога не греша наполовина.