Лайза Клейпас
Изкушение (34)

Епилог

Отново в безопасност, помисли си Хелън, докато обикаляше безцелно из стаите на горния етаж в дома Рейвънел. След разговора с Катлийн, който беше провела сутринта, тя знаеше, че трябва да изпитва облекчение от разтрогването на годежа й с Рис Уинтърборн. Вместо това се чувстваше смаяна и объркана.

На Катлийн и Девън не им беше хрумнало, че решението за връзката й с Рис Уинтърборн би трябвало да бъде нейно. Разбираше много добре, че го бяха направили от любов и загриженост, но все пак…

Това я караше да се чувства също толкова смазана, колкото и годеникът й.

— Когато казах, че имам чувството, че не искам да го виждам повече — беше казала на Катлийн, — така се чувствах в онзи момент. Главата ми се пръскаше от болка и бях много объркана. Но нямах предвид да не го виждам никога повече.

Катлийн беше в толкова добро настроение, че като че ли не успя да схване разликата.

— Е, станалото — станало, и вече всичко е както трябва да бъде. Можеш да свалиш този омразен пръстен и веднага ще му го изпратим.

Но Хелън все още не беше свалила пръстена. Тя погледна към лявата си ръка и се загледа в масивния диамант, отразяващ навлизащата през прозореца на приемната светлина. Искрено ненавиждаше грамадното, вулгарно нещо. Беше ужасно тежко и постоянно се въртеше на едната или на другата страна, като пречеше на заниманията й. Сякаш й бяха завързали валчеста дръжка на врата за пръста.

О, сега да имах пиано, помисли си тя, изпълнена с копнеж да удари по клавишите и да вдигне шум. Бетовен или Вивалди.

С годежа й беше приключено и никой не я беше попитал какво иска самата тя.

Дори Уинтърборн.

Всичко си беше постарому. Вече нямаше какво да я заплашва или предизвиква. Нямаше тъмноок ухажор, който да иска неща, които тя не знаеше как да му даде. Но не чувстваше облекчението, което би трябвало да изпитва. Стягането в гърдите й беше по-ужасно от всякога.

Колкото повече си мислеше за последния път, когато беше видяла Уинтърборн… нетърпеливостта му, настоятелните целувки, горчивите думи… толкова по-сигурна беше, че двамата трябваше да поговорят за случилото се.

Поне й се искаше да бе опитала.

Но така може би беше най-добре. Двамата с Уинтърборн не бяха успели да намерят общ език. Той я изнервяше, а тя сигурно го отегчаваше, и не виждаше как може да намери мястото си в неговия свят.

Просто… харесваше звука на гласа му и начина, по който я гледаше. И онова усещане, което той пораждаше у нея, че се намира на ръба на откриването на нещо ново и плашещо, и чудесно, и опасно… това щеше да й липсва. Притесняваше се, че гордостта му е била наранена. Възможно бе той да се чувстваше също толкова изгубен и самотен като нея.

Докато обикаляше из стаята, погледът на Хелън попадна върху един предмет върху масичката до прозореца. Очите й се разшириха и тя осъзна, че това е орхидеята Синя ванда, която му беше подарила. Цветето, което не желаеше, но въпреки това беше взел. Беше я върнал.

Хелън отиде бързо до нея, като се чудеше какво ли е състоянието й.

Слаба слънчева светлина огряваше масичката, в лъчите се виждаха танцуващи прашинки, някои от които се вихреха около светлосините листенца. Тя гледаше объркано сияещите цветове. Широките яйцевидни листа бяха чисти и лъскави, а корените, които се бяха захванали в начупените глинени парчета, бяха грижливо подрязани и поддържани влажни.

Синята ванда не беше посърнала под грижите на Уинтърборн… беше процъфтяла.

Хелън се наведе над орхидеята и докосна красиво извитото й стебло с показалеца си. Поклати изумено глава и почувства как нещо се плъзва по бузата й; не осъзна, че е сълза, докато не я видя да капва върху едно от листата на Вандата.

— О, господин Уинтърборн — прошепна тя и посегна да избърше мократа си буза. — Рис. Станало е объркване.