Лайза Клейпас
Изкушение (10)

Глава 10

— Братовчеде Уест — каза Катлийн месец по-късно, докато го следваше забързано по главното стълбище, — престанете да тичате. Искам да поговоря с вас.

Уест не забави крачка.

— Не и докато ме преследвате като хуна Атила.

— Кажете ми, защо го направихте. — Тя стигна до последното стъпало едновременно с него и се обърна, за да препречи пътя му. — Моля да ми обясните какъв момент на умопомрачение ви накара да доведете прасе в къщата!

Притиснат в ъгъла, той се видя принуден да прибегне към откровеността.

— Изобщо не се замислих. Бях във фермата на Джон Потър и той се канеше да заколи прасенцето, защото размерите му били малки.

— Което е обичайна практика, доколкото разбирам — отсече тя.

— Съществото ме погледна — възрази Уест. — Като че ли се усмихваше.

— Всички прасета като че ли се усмихват. Устата им е извита нагоре.

— Не се сдържах; трябваше да го доведа у дома.

Катлийн поклати неодобрително глава. Близначките вече бяха нахранили животинчето с бутилка, като бяха забъркали кравешко мляко със сурово яйце, докато Хелън му постла в една кошничка, където да спи. Сега вече нямаше отърване от него.

— И какво смятате да правим, когато прасето порасне? — попита настоятелно тя.

Уест се замисли.

— Да го изядем?

Тя изсумтя раздразнено.

— Момичетата вече го кръстиха Хамлет. Нима ще ни накарате да изядем домашния ни любимец, господин Рейвънел?

— Аз бих го направил, ако се е превърнал в бекон. — Уест се усмихна на изражението й. — Щом спре да суче, ще го върна на фермера — предложи той.

— Не можете…

Той я прекъсна с вдигане на ръката.

— Ще се наложи да ми досаждате после; сега нямам време за това. Отивам на гарата в Олтън и не мога да изпусна следобедния влак.

— Влак? Къде отивате?

Уест я заобиколи и тръгна към входната врата.

— Вчера ви казах. Знаех си, че не ме слушате.

Катлийн го изгледа гневно и тръгна след него, като си мислеше, че Уест заслужава беконът да бъде обявен за незаконен в тяхното домакинство.

Спряха се в предната приемна, където работниците разковаваха дъските от пода и ги хвърляха с трясък на една купчина. Из цялата къща се носеха звуците на безспирно чукане.

— Както ви обясних вчера — каза Уест, като повиши глас, за да надвика адския шум, — отивам да посетя един мъж в Уилтшър, който е взел земя под аренда, за да експериментира с модерни фермерски технологии.

— Колко време няма да ви има?

— Три дни — отвърна весело той. — Няма да успеете да усетите липсата ми, и вече ще съм се върнал.

— Няма да ми липсвате, колкото и дълго да отсъствате. — Но Катлийн го огледа загрижено, докато икономът му помагаше да си облече палтото и шапката. След като се върне, помисли си тя, ще трябва отново да стеснят дрехите му; беше свалил още поне шест килограма. — Не забравяйте да се храните — сгълча го тя. — Ако продължавате да пропускате вечерята, скоро ще започнат да ви мислят за плашило.

Непрекъснатата езда из земите на имението, обикалянето из полята, помагането на фермерите при ремонта на някоя порта или залавянето на някоя овца, прескочила оградата, беше променило значително Уест. Той беше отслабнал толкова много, че дрехите му висяха като на закачалка. Отоците бяха изчезнали от лицето и врата му, разкривайки изсечен профил и решителна брадичка. Времето, прекарано навън, беше придало здравословен цвят на кожата му и той изглеждаше няколко години по-млад, а сънливата вялост беше заменена от дух на жизнерадост.

Уест се наведе и леко я целуна по челото.

— Довиждане, Атила — каза той с нежност. — Постарайте се да не тероризирате всички в мое отсъствие.

След заминаването на Уест, Катлийн се отправи към стаята на домакинката, която се намираше до кухнята. Днес беше денят за пране, страховитото време, през което прането на цялото домакинство се събираше, изваряваше, изпираше, изплакваше и окачаше да съхне в помещението за сушене до черната кухня. Катлийн и госпожа Чърч щяха да проверят всичко и да го подредят.

Тъкмо бяха започнали да обсъждат необходимостта от нови престилки за камериерките, когато се появи икономът Симс.

— Моля за извинение, милейди. — Тонът му беше равен, но бръчките по лицето му изразяваха неудовлетворение.

— Един арендатор и съпругата му — господин и госпожа Утън — молят за среща с господин Рейвънел. Обясних им, че пътува, но те не искат да си тръгват. Твърдят, че имат спешна нужда от помощ. Реших, че е най-добре да ви го съобщя, преди да изпратя някой лакей да ги изведе от къщата.

Катлийн се намръщи.

— Не, не го прави. Семейство Утън не биха ни потърсили без добра причина. Моля те, покани ги в приемната и аз ще се срещна с тях там.

— Боях се, че ще кажете точно това — рече намусено Симс. — Длъжен съм да възразя, милейди, че като вдовица в траур, вашият мир и спокойствие не бива да бъдат нарушавани.

Силен трясък от горния етаж разтърси тавана.

— Мили боже! — възкликна домакинката.

Катлийн потисна смеха си и погледна иконома.

— Ще отведа семейство Утън в приемната — каза примирено той.

Когато Катлийн влезе в стаята, тя видя, че двамата млади съпрузи са наистина разстроени. Очите на госпожа Утън бяха подпухнали и пълни със сълзи, а лицето на съпруга й беше пребледняло от притеснение.

— Надявам се, че никой не е болен или наранен? — попита Катлийн.

— Не, милейди — отвърна господин Утън, докато съпругата му приклекна в реверанс. Той нервно въртеше шапката си в ръце, докато обясняваше как един от наетите от него работници се натъкнал на двама незаконно влезли в имота мъже, които заявили, че са земемери на железопътната компания.

— Казаха, че проучват и размерват земята — продължи Утън, — а когато ги попитах по чия заповед, те ми отговориха, че самият лорд Триниър им е дал позволение. — Гласът му затрепери. — Казаха, че скоро фермата ми ще бъде продадена на железопътната компания. Отидох при господин Карлоу, но той не знае нищо за това. — Очите му се наляха със сълзи. — Наследих тази ферма от баща си, милейди. Те ще прекарат релси през нея, ще разкопаят нивите ми и ще изхвърлят мен и семейството ми от дома, без дори да им мигне… — Щеше да продължи, но госпожа Утън започна да плаче.

Катлийн поклати изумено глава.

— Господин Рейвънел не ми спомена нищо за това, а лорд Триниър не би направил подобно нещо, без да го обсъди първо с брат си. Убедена съм, че твърденията им са неоснователни.

— Те знаеха, че договорът ми за арендата изтича — каза господин Утън с празен поглед. — Знаеха точно кога и казаха, че няма да бъде подновен.

Това накара Катлийн да се замисли.

Какво беше намислил Девън, по дяволите? Едва ли беше толкова безсърдечен и жесток, че да продаде фермата на свой арендатор, без дори да го уведоми за това.

— Ще разбера — рече твърдо тя. — Междувременно няма защо да се притеснявате. Господин Рейвънел е на страната на арендаторите, а той има силно влияние над лорд Триниър. До завръщането му — а то е само след три дни — ви съветвам да продължите живота си както обикновено. Госпожо Утън, наистина трябва да престанете да плачете — сигурна съм, че подобна скръб няма да се отрази добре на бебето.

След като Утънови си тръгнаха, без да изглеждат особено успокоени от уверенията й, Катлийн отиде бързо в кабинета и седна зад голямото писалище. Изпълнена с гняв, тя посегна към писалката, отвори шише с мастило и започна да пише на Девън язвително послание, в което го информираше за ситуацията и настояваше да разбере какво става.

За по-сигурно добави и не твърде завоалирана заплаха за правни действия от страна на Утънови. Макар че адвокатите нямаше да могат да направят нищо, тъй като Девън имаше право да продава която част от имението пожелае, това определено щеше да привлече вниманието му.

Сгъна писмото, пъхна го в плик и позвъни за лакей, който да го отнесе до местната телеграфска кантора.

— Искам това да бъде изпратено веднага — каза му тя. — Кажи на пощальона, че въпросът е изключително спешен.

— Да, милейди.

Когато лакеят замина, на прага се появи домакинката.

— Лейди Триниър — каза тя с раздразнен вид.

— Госпожо Чърч — рече Катлийн, — не съм забравила нито за престилките, нито за прането.

— Благодаря ви, милейди, но не става дума за това, а за работниците. Приключиха с водопровода в голямата баня.

— Това са добри новини, нали?

— И аз така си помислих — само че сега започнаха да превръщат една от горните стаи в допълнителна баня и тръбите трябва да бъдат прокарани под пода на вашата стая.

Катлийн скочи на крака.

— Да не искате да кажете, че в спалнята ми има мъже? Никой не ми е споменавал за нещо такова.

— Главните водопроводчик и дърводелец твърдят, че това е единственият начин да бъде направено.

— Няма да го позволя!

— Вече са изкъртили някои от дъските на пода без вашето разрешение.

Катлийн поклати невярващо глава.

— Предполагам, че може да се изтърпи за един следобед.

— Милейди, те казват, че ще отнеме няколко дни, най-вероятно една седмица, докато оправят всичко както трябва.

Катлийн зяпна от изненада.

— А аз къде ще спя и ще се обличам, когато спалнята ми е разпиляна на парчета?

— Вече наредих на камериерките да пренесат вещите ви в голямата спалня — отвърна госпожа Чърч. — Лорд Триниър няма нужда от нея, тъй като е в Лондон.

Това изобщо не подобри настроението на Катлийн. Тя мразеше голямата спалня, мястото, където за последно беше видяла Тео преди инцидента. Където се бяха скарали жестоко и Катлийн беше казала неща, за които щеше да съжалява до края на живота си. В ъглите на онази стая като отмъстителни нощни същества се криеха мрачни спомени.

— Има ли друга стая, която бих могла да използвам? — попита тя.

— В момента не, милейди. Работниците са разкъртили подовете, освен във вашата и в три други стаи. — Домакинката се поколеба, защото разбираше причината за неохотата на Катлийн. — Ще накарам камериерките да проветрят една от спалните в източното крило и да я почистят добре — но онези стаи са били затворени толкова дълго, че ще трябва доста работа преди да придобият приличен вид.

Катлийн седна с въздишка в стола си.

— Значи очевидно тази нощ ще спя в голямата спалня.

— Вие първа ще опитате новата медна вана — каза домакинката с тон, който би използвала, когато предлага бонбон на сърдито дете.

Катлийн се усмихна едва-едва.

— Това поне е някакво утешение.

Както се оказа, къпането в медната вана беше толкова възхитително и разкошно, че почти успя да компенсира спането в голямата спалня. Тя не само беше по-дълбока от всички вани, които бе използвала досега, но и имаше подвит ръб, на който Катлийн можеше удобно да отпусне главата си. За пръв път тя можеше да се облегне назад и да се потопи под вода чак до шията, и усещането беше божествено.

Остана във ваната възможно най-дълго, като мързелуваше, отпусната във водата, докато тя не започна да изстива. Клара, нейната камериерка, дойде да я избърше с меките турски хавлии и нахлузи чиста бяла нощница през главата й.

Настръхнала от студа, Катлийн отиде и седна на тапицираното кресло пред камината, на чиято облегалка откри надиплен шала си. Придърпа го върху скута си и се сгуши под мекия кашмир. Погледът й се плъзна към голямото легло с монтирания върху четири изкусно гравирани колони балдахин.

Един поглед беше достатъчен, за да унищожи всички хубави усещания, породени от банята.

Тя беше отказала да спи в това легло с Тео след първата им брачна нощ. В съзнанието й прозвуча гневният му глас, който заваляше думите.

Прави каквото ти казвам, за Бога. Легни по гръб и престани да ме затрудняваш… Дръж се като съпруга, по дяволите…

На сутринта Катлийн се събуди изморена, с тъмни сенки под зачервените очи. Преди да отиде в конюшнята, тя потърси домакинката в килера с подправки.

— Госпожо Чърч, простете, че прекъсвам работата ви, но бих искала да се убедя, че ще приготвите друга стая за мен още тази вечер. Не бих могла да остана в голямата спалня още една нощ… Предпочитам да спя във външната тоалетна в компанията на стадо диви котки.

Домакинката я огледа загрижено.

— Да, милейди. Момичетата вече започнаха да чистят стаята, която гледа към розовата градина. Тупат килимите и стържат пода.

— Благодаря ви.

Щом приближи конюшнята, Катлийн почувства как настроението й се оправя. Сутрешната езда винаги й действаше освежаващо. Когато влезе в стаята със седлата, тя свали прикрепената към костюма й за езда пола и я окачи на една скоба на стената.

Прието беше дамите да носят велурени панталони или бричове под полата за езда, за да избегнат протриване на кожата. Но изобщо не беше прилично да яздят само по бричове, както правеше Катлийн.

Но тя все още не беше привикнала Асад към дамското седло. Беше избрала да го тренира, като го възседне по мъжки, което беше далеч по-безопасно, ако конят се опита да я хвърли. Живописните поли за езда, които се диплеха на конските задници, можеха да се закачат на някой пирон или нисък клон, или дори да се заплетат в краката на коня.

Когато за пръв път излезе на тренировъчната площадка само по бричове, Катлийн се чувстваше ужасно засрамена. Конярите я гледаха с такова изумление, че човек би си помислил, че е излязла там чисто гола. Но господин Блум, който се интересуваше повече от безопасността, отколкото от приличието, веднага беше одобрил решението й. Скоро конярите свикнаха с нетрадиционния вид на Катлийн и сега като че ли изобщо не му обръщаха внимание. За това несъмнено спомагаше и изключително слабата й фигура — в отсъствието на съблазнителни женски извивки Катлийн трудно можеше да бъде обвинена, че се опитва да изкуши някого.

По време на тренировката Асад се прояви като податлив и отзивчив, бързо изпълняваше нарежданията й да се движи в полукръгове и на зигзаг. Преходите му бяха плавни, концентрацията му — превъзходна. Катлийн реши да изведе арабския жребец от площадката за езда в заграденото пасище и той се справи толкова добре, че тя удължи сутрешната сесия.

Сияеща и приятно уморена от упражненията, тя се върна в къщата и се изкачи по едно от задните стълбища. Когато почти стигна до горния етаж, тя осъзна, че е забравила полата си в конюшнята. Щеше да изпрати някой от лакеите да й я донесе по-късно. Когато се запъти към голямата спалня, тя бе принудена да спре и да се притисне към стената от трима работници, които преминаха по коридора, натоварени с медни тръби. Когато забелязаха бричовете на Катлийн, единият от мъжете едва не изпусна товара си, а друг рязко го смъмри да не се заплесва, а да си върши работата.

Изчервена, Катлийн бързо влезе в голямата спалня и се запъти направо към отворената врата на банята, тъй като Клара не се виждаше никъде. Въпреки възраженията й за големите разходи по монтирането на вътрешния водопровод, тя трябваше да признае, че е прекрасно да имаш непрекъснато топла вода, без да се налага да звъниш на камериерките. След като влезе в банята, тя плътно затвори вратата.

И изписка стреснато, когато видя, че ваната е заета.

— Мили Боже! — Катлийн бързо покри лицето си с ръце.

Но образът на Девън Рейвънел, гол и мокър, вече се беше жигосал върху съзнанието й.