Лайза Клейпас
Изкушение (23)

Глава 23

С възстановено зрение и след спасяването от треската Рис се чувстваше почти както обикновено. Заля го вълна от нетърпелива енергия, щом се замисли за магазина си. Трябваше да се свърже с управителите си, човека за връзки с пресата, личния му секретар, доставчиците и производителите. Макар да вярваше, че персоналът му напълно компетентно ще изпълнява задълженията си в кратък период от време, работата им скоро щеше да стане небрежна, ако не беше там да ги надзирава. Магазинът тъкмо беше открил отдел за продажба на книги — как бяха минали първите две седмици от продажбата им? Всеки момент щяха да открият разширения и преоборудван бюфет — дали дърводелците и техничарите бяха спазили сроковете?

Той се потърка по брадичката и усети, че боде като таралеж. Раздразнен, позвъни на звънчето до леглото си. След като мина половин час, а никой не се появи, Рис се накани отново да посегне към звънчето, но в стаята влезе възрастен мъж. Той беше нисък, едър тип, облечен в простичък черен фрак и тъмносиви панталони. Обикновеното му, с нищо незабележително лице имаше вида на неравномерно бухнал хляб, носът му донякъде приличаше на луковица… но тъмните му очи, разположени под гъстите вежди, излъчваха мъдрост и доброта. След като се представи като Куинси, камериерът попита с какво може да му услужи.

— Имам нужда от измиване и бръснене — каза Рис. В един от редките си скромни моменти той додаде: — Очевидно си твърде зает.

Камериерът не се усмихна, само отвърна учтиво:

— Съвсем не, сър.

Куинси излезе, за да донесе нужните неща, и скоро се завърна с поднос, върху който бяха подредени принадлежностите за бръснене и най-различни шишенца, пълни с различни течности. След него един лакей внесе купчина кърпи, две големи кани с гореща вода и вана.

Очевидно камериерът не смяташе да се задоволи само с обикновено измиване и бръснене. Рис погледна с подозрение към купчината запаси. Той нямаше личен камериер, който винаги беше смятал за превземка на аристокрацията, а присъствието му намираше за нарушаване на личната му свобода. Обикновено се бръснеше сам, сам си режеше ноктите, миеше се с обикновен сапун, поддържаше зъбите си чисти и два пъти месечно ходеше при един бръснар в Мейфеър, за да го подстриже. С това приключваше и контенето му.

Камериерът се зае първо с косата му, надипли кърпи около врата и раменете му, след което навлажни непокорните кичури.

— Имате ли някакви предпочитания към дължината и стила, сър?

— Както намериш за добре — отвърна Рис.

Куинси си сложи очила и започна да го подстригва, прокарвайки със спокойна увереност ножицата през гъстите кичури коса. Отговаряше с готовност на въпросите на Рис; разказа му, че е служил като камериер на покойния граф Триниър и на графа преди него, а за семейство Рейвънел е работил от трийсет и пет години. Сега, когато настоящият граф беше довел собствения си камериер, Куинси беше прехвърлен да се грижи за удобствата на гостите, а през останалото време помагаше на помощник-иконома в различни задачи, като полирането на среброто, и на домакинката в шиенето.

— Можеш да шиеш? — попита Рис.

— Разбира се, сър. Сред отговорностите на камериера е да поддържа облеклата на господаря си в идеално състояние, без да се виждат разнищени конци или липсващи копчета. Ако има нужда от някакво преправяне, камериерът трябва да може да го извърши веднага.

Пред следващите два часа възрастният мъж изми косата на Рис, приглади я с помада, запари лицето му с горещи кърпи, избръсна го и се погрижи за ръцете и ноктите му. Най-накрая поднесе огледало пред лицето му и Рис изненадано се взря в отражението си. Косата му беше по-къса и добре оформена, бузите му избръснати и гладки като черупка на яйце. Ръцете му никога не бяха изглеждали по-чисти, а ноктите му слабо сияеха.

— Доволен ли сте, сър? — попита Куинси.

— Да.

Камериерът започна да прибира принадлежностите, докато Рис го наблюдаваше замислено. Като че ли беше грешал за камериерите. Нищо чудно, че Девън Рейвънел и подобните му винаги изглеждаха безупречно.

Камериерът му помогна да облече чиста нощна риза, заета от Уест, и халат, ушит от черно кадифе, поръбен с копринени конци и с копринени шал яка и широк пояс. И двете облекла бяха по-красиви от всичко, което Рис беше притежавал някога.

— Смяташ ли, че един обикновен човек може да се облича като онези със синята кръв? — попита Рис, когато Куинси придърпа подгъва над краката му.

— Според мен всеки човек трябва да се облича толкова добре, колкото му е възможно.

Рис присви очи.

— А редно ли е да се съди за хората според облеклото им?

— Не аз трябва да решавам дали е правилно, сър. Но е факт, че е така.

Рис остана изключително доволен от отговора му; това беше точно онзи прагматизъм, който винаги бе разбирал и на който се беше доверявал.

Щеше да наеме Куинси на всяка цена. Друг не му трябваше: Рис се нуждаеше от някой възрастен и опитен, който беше запознат с обърканите правила за етикета и модата на аристокрацията. Куинси, бивш камериер на двама графове, щеше да му осигури необходимата увереност, че не изглежда като идиот.

— Колко е годишната ти заплата? — попита Рис.

Камериерът го погледна изненадано.

— Сър?

— Трийсет паунда, предполагам. — Съдейки по изражението му, Рис се досети, че цифрата е малко завишена. — Ще ти давам четирийсет — рече хладно той, — ако дойдеш с мен в Лондон. Имам нужда от напътствията ти. Аз съм взискателен работодател, но съм честен, плащам добре и ще ти дам възможност за повишение.

В опит да спечели време, камериерът свали очилата си, почисти стъклата и ги прибра в джоба на сакото си. После се прокашля.

— На моята възраст — рече той, — човек обикновено не се съгласява да промени живота си и да се мести на непознати места.

— Имаш ли съпруга тук? Семейство?

След кратко, но издайническо мълчание, камериерът отговори:

— Не, сър. Но имам приятели в Хемпшър.

— Ще си намериш нови в Лондон — рече Рис.

— Мога ли да попитам, сър, вие в частен дом ли живеете?

— Да, близо до магазина ми, в отделна, но свързана сграда. Притежавам имота на Корк Стрийт и жилищата зад него, а наскоро купих пресечката Клифърд, по която се стига до Савил Роу. Прислугата ми работи шест дни в седмицата и почиват на официалните празници. Също като работниците в магазина ще имаш право на личен лекар и зъболекар. Можеш да се храниш безплатно в кухнята за персонала и ще получаваш отстъпка за всичко, което решиш да закупиш от „Уинтърборн“. — Рис млъкна; можеше да надуши нерешителността като ловджийска хрътка. — Хайде, човече — каза тихо той, — тук направо си хабиш таланта. Защо да прекарваш остатъка от живота си в провинцията, когато можеш да си ми полезен? Все още си твърде способен да работиш, а и не си твърде стар за лондонските удоволствия. — Рис долови несигурността у Куинси и нанесе решаващия удар: — Четирийсет и пет на година. Това е последното ми предложение.

Камериерът преглътна с усилие, докато го обмисляше.

— Кога ще започна? — попита той.

Рис се усмихна.

— Днес.

* * *

Новините се разнасяха бързо в домакинството Рейвънел: когато по-късно вечерта Девън отиде да посети Рис, той вече знаеше за новата работа на Куинси.

— Очевидно си започнал да ми отмъкваш прислугата — рече сухо той.

— Възразяваш ли? — Рис повдигна чаша вино към устните си. Тъкмо беше опразнил подноса с вечерята си и се чувстваше препълнен и раздразнителен. Задоволството от наемането на камериера трая само няколко минути. Сега копнееше да взема решения, да довършва задачи, отново да сграбчи юздите в ръка. Струваше му се, че цяла вечност е бил затворен в тази малка спалня.

— Сигурно се шегуваш — рече Девън. — Имам твърде много слуги. Наеми още десетина и ще ти изтанцувам една джига.

— Поне единият от нас може да танцува — промърмори Рис.

— Ти не можеше и преди да си счупиш крака.

Рис неохотно се усмихна; Девън беше от шепата хора, които не се страхуваха да му се подиграват.

— Не си сбъркал с Куинси — продължи Девън. — Той е стабилен човек. — След като се настани на стола до леглото, той протегна крака и ги кръстоса.

— Как си? — попита Рис, когато забеляза, че приятелят му се движи с нетипична за него предпазливост.

— Благодарен, че съм жив. — Девън изглеждаше по-спокоен и доволен от всякога. — Като се замислих, осъзнах, че не трябва да умирам поне през следващите четирийсет години — в приората Евърсби има страшно много работа за вършене.

Рис въздъхна и мислите му се върнаха към универсалния му магазин.

— Ще полудея тук, Триниър. Трябва да се върна в Лондон колкото се може по-бързо.

— Доктор Уийкс каза, че след три седмици ще започнеш да ходиш с гипса, с помощна на патерици.

— Трябва да го направя след две.

— Разбирам — отвърна Девън.

— Ако не възразяваш, бил искал да изпратиш някого да ми донесе някои неща и да посети магазина за ден. Трябва да разбера какво става там в мое отсъствие.

— Разбира се. Кажи ми как да помогна.

Рис беше дълбоко благодарен на Девън; досега никога не се беше чувствал така. Чувството не беше твърде приятно — той не обичаше да се чувства задължен на никого.

— Помогна ми повече от достатъчно, като ми спаси задника. Сега искам да се отплатя за услугата.

— Ще сме квит, ако продължиш да ми даваш съвети за отдаването на земя под наем за железницата на Северин.

— Ще направя дори повече, ако ми позволиш да прегледам финансовите отчети на имението и изчисленията за приходите от ренти. Английското земеделие е лоша инвестиция. Ще ти трябват приходи и от други източници, освен фермите.

— Уест прави промени, които ще увеличат реколтата.

— Това е добре като за начало. С малко повече умения и късмет, накрая можеш да направиш така, че имението да се самоиздържа. Но никога няма да имаш печалба. Тя идва само с начинания, различни от земеделието, като производство или градски имоти.

— Капиталът е проблемен.

— Не е нужно да бъде.

В погледа на Девън проблесна интерес. Но преди да продължи с обясненията, Рис съзря някаква слаба, тъмна фигура да минава покрай вратата. Зърна я само за миг… но беше достатъчно, за да пробуди нещо в него.

— Ти — отекна гласът му в коридора. — Който мина току-що покрай вратата да влезе!

Една млада жена се появи на прага в настъпилата тишина. Лицето й беше възхитително слабо, сребристосините очи бяха кръгли и раздалечени. Когато застана под светлината на лампата, светлата й кожа и бледоруса коса сякаш сияеха като в картините на ангелите от Стария завет.

— Има характер — обичаше да казва бащата на Рис винаги когато искаше да опише нещо красиво, изискано, идеално, нещо от най-добро качество. О, тази жена имаше характер. Беше средна на ръст, но изключителната й слабост я правеше да изглежда по-висока. Гърдите й бяха високи и нежно заоблени, скрити под роклята с висока яка, и за един приятен, объркващ момент Рис си спомни как главата му лежеше върху тях, докато тя му беше давала да отпива от чая.

— Кажете нещо — изкомандва той.

Срамежливият проблясък на усмивката й озари стаята.

— Радвам се да ви видя в по-добро здраве, господин Уинтърборн.

Гласът на Хелън.

Тя беше по-красива и от звездната светлина и също толкова недостижима. Докато я гледаше, Рис си спомни за дамите от висшата класа, които го гледаха с презрение, когато работеше в магазина, и прибираха полите си, когато минаваше покрай тях на улицата, както правеха, за да избегнат някое улично куче.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита тя.

Рис поклати глава, неспособен да откъсне поглед от нея.

— Просто исках да свържа гласа с лице.

— Може би малко по-нататък, когато господин Уинтърборн ще може да слиза в приемната, ще му посвириш на пиано — предложи Девън на Хелън.

Тя се усмихна.

— Да, стига господин Уинтърборн да няма нищо против посредствените изпълнения.

Девън погледна към Рис.

— Не се подлъгвай под тази проява на фалшива скромност — каза той. — Лейди Хелън е изключително талантлива пианистка.

— Не е фалшива — възрази Хелън през смях. — Всъщност имам съвсем малко талант. Просто прекарвах много време в упражнения.

Рис погледна към бледите й ръце и си спомни как беше размазвала мехлема по сухите му устни с върха на пръстите си. Това беше един от най-еротичните моменти в живота му. За мъж, който бе задоволявал невъздържано всичките си апетити, това определено означаваше нещо.

— Усърдната работа често носи по-добри резултати от таланта — рече той в отговор на коментара й.

Хелън леко се изчерви и сведе поглед.

— В такъв случай, приятна вечер. Ще ви оставя, за да продължите с разговора си.

Рис не отговори, само повдигна чашата си и отпи голяма глътка. Но погледът му не я изпусна, докато не излезе от стаята.

Девън се облегна назад, преплете пръстите на ръцете си и ги отпусна върху тялото си.

— Лейди Хелън е прекрасна млада жена. Образовала се е по история, литература и изкуства и владее френски. Освен това знае как да се оправя с прислугата и да ръководи домакинството. След като приключи периода на траур, възнамерявам да я взема в Лондон, заедно с близначките, за първия им сезон.

— Несъмнено ще получи много отлични предложения — рече горчиво Рис.

Девън поклати глава.

— В най-добрия случай ще получи няколко задоволителни. Нито едно няма да е отлично, нито дори подходящо за момиче с нейния произход. — В отговор на озадачения поглед на Рис той обясни: — Покойният граф не й е осигурил зестра.

— Жалко. — Ако Девън се опиташе да вземе от него пари на заем, за да подобри шансовете на лейди Хелън да се ожени за благородник, Рис щеше да му каже да си гледа работата. — И какво общо има това с мен?

— Нищо, ако не ти харесва. — Когато видя обърканото изражение на Рис, Девън поклати глава с вбесяващ смях. — По дяволите, Уинтърборн, не се прави на глупак. Опитвам се да ти посоча една възможност, ако се интересуваш от лейди Хелън.

Рис лежеше мълчалив. Зашеметен.

Девън подбра думите си изключително внимателно.

— На пръв поглед това не е най-очевидният съюз.

Съюз? Брачен съюз? Копелето очевидно не разбираше какво му предлага. И въпреки това… Рис почувства, как душата му се вкопчва в тази идея.

— И все пак — продължи Девън, — от това печелят и двете страни. Хелън ще получи сигурност и удобства. Ще ръководи собствено домакинство. А ти, от своя страна, ще получиш съпруга от добро семейство, чиито произход ще ти спечели достъп през много от вратите, които сега са затворени за теб. — След кратка пауза той додаде небрежно: — Като дъщеря на граф, тя ще запази титлата си, дори след като стане твоя съпруга. Лейди Хелън Уинтърборн.

Девън беше достатъчно хитър, за да разбере как ще му повлияят тези думи. Лейди Хелън Уинтърборн… да, на Рис адски му харесваше. Никога не си беше мечтал да се ожени за порядъчна жена, камо ли за дъщеря на благородник.

Но той не й подхождаше. Беше уелсец с груб акцент, мръсна уста и плебейски произход. Търговец. Колкото и добре да се обличаше и да подобряваше маниерите си, природата му щеше да си остане недодялана и агресивна. Хората щяха да шушукат, когато ги видеха заедно… Щяха да смятат, че бракът й с него я е принизил. Хелън щеше да стане обект на съжаление и може би на презрение.

И тайно щеше да го мрази заради това.

На Рис не му пукаше.

Той не таеше никакви илюзии, разбира се, че Девън му предлага ръката на лейди Хелън без всякакви условия. Цената щеше да е висока: нуждата на Рейвънелови от пари беше огромна. Но Хелън си заслужаваше всичко, което щеше да плати. Състоянието му беше много по-голямо, отколкото предполагаха хората; стига да пожелаеше, можеше да си купи една малка държава.

— Вече обсъдил ли си го с лейди Хелън? — попита Рис. — Затова ли ми се правеше на Флорънс Найтингейл, докато лежах с треска? За да ме смекчи преди преговорите?

— Едва ли — изсумтя Девън. — Хелън е над тези манипулации. Помогна ти, защото по природа е състрадателна. И не, тя няма представа, че съм обмислял брака й.

Рис реши да бъде откровен.

— И какво те кара да си мислиш, че тя ще се съгласи да се омъжи за човек като мен?

Девън също отговори честно:

— Няма голям избор в момента. Няма работа, подходяща за благородничка, която да й осигури приличен живот, а никога не би се унизила да стане нечия държанка. Освен това съвестта й няма да й позволи да бъде в тежест на някой друг, което означава, че ще се наложи да се омъжи. Без зестра ще бъде принудена или да вземе някой немощен изкуфял старец, който не може да го вдигне, или нечий четвърти син на кръвни роднини. Или… ще трябва да се омъжи извън класата си. — Девън сви рамене и се усмихна приятно. Това бе усмивката на човек, който държи добра ръка карти. — Не си длъжен да правиш каквото и да било, разбира се; винаги мога да я представя на Северин.

Рис беше твърде добър в преговорите, за да реагира по някакъв начин, макар че щом чу последните му думи, се изпълни с ярост. Абсолютно спокоен на външен вид, той промърмори:

— Може би трябва. Северин веднага ще я вземе. Докато за мен може би е по-добре да се оженя за такава, каквато заслужавам. — Рис замълча и погледна замислено чашата си; завъртя я пред светлината и последната малка червена капка се затъркаля вътре. — Но — продължи той, — аз винаги съм искал повече, отколкото заслужавам.

Цялата му амбиция и решителност се съсредоточи в едно-единствено желание… да се ожени за лейди Хелън Рейвънел. Тя щеше да роди децата му, красиви дечица със синя кръв. Той щеше да се погрижи да получат отлично образование, да живеят в лукс и щеше да положи света в краката им.

Някой ден, кълна се в Бог, хората щяха да се молят, за да се оженят за някой Уинтърборн.