Лайза Клейпас
Изкушение (12)

Глава 12

Усмивката на Девън се стопи в мига, щом излезе от голямата спалня. Тръгна по коридора без определена посока, докато не стигна до свързващата площадка, към която бе добавена ниша с прозорец. Тя водеше към тясна вита стълба, която се изкачваше до стаите и мансардата на прислугата. Таванът беше толкова нисък, че той се принуди да наведе глава, за да премине. Толкова стара сграда, като приората Евърсби, беше преминала през многобройни разширявания през изминалите десетилетия, и допълненията създаваха различни скрити местенца на странни и неочаквани места. Но за Девън това въобще не излъчваше такова очарование, както за останалите хора; ексцентричността в архитектурата не беше нещо, което ценеше.

Той приседна на едно тясно стъпало, обгърна коленете си с ръце и наведе глава. Въздъхна накъсано. Докато бе стоял в банята, притиснат към Катлийн, беше изтърпял най-изтънченото мъчение в целия си живот. Тя беше треперила като новородено жребче, което се опитва да се изправи. През живота си не беше желал нещо толкова силно, колкото да я обърне с лице към себе си и да я обсипе с нежни, търсещи целувки, докато тя не се разтопи в ръцете му.

Девън изстена леко и разтърка вътрешната страна на китката си, където докосването й сякаш го беше жигосало.

Какво беше започнал да казва камериерът му за Катлийн? Защо беше отказала да спи в голямата спалня след смъртта на Тео? Сигурно беше свързано с последния спор със съпруга й… но възможно ли бе да има още нещо? Може би първата брачна нощ се беше оказала не особено приятна. Привилегированите млади жени често бяха държани в неведение за тези неща до деня на сватбата им.

Девън определено не желаеше да размишлява върху уменията на братовчед си в леглото… но дори Тео би трябвало да знае, че с девствениците трябва да се отнася с внимание и търпение… нали? Дори Тео би трябвало да знае достатъчно, че да приласкае и съблазни нервната си булка и да успокои страховете й, преди да си достави удоволствие.

Мисълта за тях двамата заедно… ръцете на Тео върху тялото на Катлийн… В гърдите му се надигна непознато отровно чувство. По дяволите, това не беше ли… ревност?

Досега никога не беше ревнувал жена.

Девън изруга тихо, изправи се и прокара пръсти през влажната си коса. Размислите върху миналото нямаше да променят факта, че Катлийн бе принадлежала първо на Тео.

Но последно щеше да принадлежи на Девън.

Той се овладя и тръгна по етажите, за да провери промените, направени след последното му идване. В къщата се вихреше трескава активност, много от стаите бяха в различни степени на разкъртване и строеж. Досега ремонтът на имението му струваше малко състояние, а разходите щяха да нараснат десетократно, преди всичко да бъде приключило окончателно.

Накрая стигна до кабинета, където на спретнати купчинки върху писалището бяха струпани докладите и счетоводните книги. Девън разпозна сбития почерк на брат си и взе доклада, в който Уест описваше всичко, което бе научил за имението до този момент.

Необходими му бяха два часа, за да изчете целия доклад, който беше по-подробен, отколкото бе очаквал — и като че ли беше довършен само до половината. Очевидно Уест беше посетил всяка ферма в имението, беше си водил подробни бележки за проблемите и грижите на всяко едно семейство, за условията в собствеността им, за познанията и възгледите им относно земеделските технологии.

Девън усети някакво движение, обърна се и видя застаналата на прага Катлийн. Беше облякла отново вдовишките си дрехи, косата й беше заплетена на плитка и навита на тила, китките й бяха обхванати плътно от скромни бели маншети. Бузите й розовееха.

Девън можеше да я погълне на една хапка. Вместо това се изправи и я погледна безизразно.

— Поли? — каза той с лека изненада в гласа, сякаш не можеше да повярва, че я вижда с рокля. — Къде отивате?

— В библиотеката, за урока на момичетата. Но забелязах, че сте тук и се зачудих дали сте прочели доклада на господин Рейвънел.

— Прочетох го. Впечатлен съм колко всеотдайно се е посветил на задачата. Освен това съм изумен, защото преди да напусне Лондон, Уест ме посъветва да продам имението и всичко, което върви с него.

Катлийн се усмихна и го изгледа изучаващо с котешките си очи. Той можеше да види мъничките лъчи в светлокафявите ириси, които приличаха на златни нишки.

— Радвам се, че не го направихте — рече тихо тя. — Мисля, че и той си е променил мнението.

Цялата жар от предишната им среща го връхлетя толкова внезапно, че му подейства като удар, плътта му набъбна болезнено под няколкото ката дрехи. Девън изпита искрена благодарност за дългите пешове на сакото си.

Катлийн посегна към молива, който лежеше на писалището. Графитът му се беше изтъкал почти докрай.

— Понякога се чудя… — Тя взе една ножица и започна да подостря молива с едното й острие, като сваляше тънички пластове дърво.

— Какво? — попита Девън с дрезгав глас.

Тя се съсредоточи върху заниманието си и когато отговори, в гласа й прозвуча тревога.

— Чудя се какво щеше да направи Тео с имението, ако не се беше споминал.

— Подозирам, че щеше да си затваря очите, докато накрая вече нямаше да има какво повече да се направи.

— Но защо? Той не беше глупав.

Внезапен прилив на откровеност накара Девън да отговори:

— Това няма нищо общо с интелигентността.

Катлийн спря да остри и го изгледа озадачено.

— Приоратът Евърсби беше родният му дом — продължи Девън. — Сигурен съм, че за него е било болезнено да гледа разрухата му.

Лицето й омекна.

— И за вас е болезнено, нали? Променихте живота си заради него.

Девън сви рамене.

— И без това нямах нищо по-добро за вършене.

— Все пак не ви е лесно. — Устните й потрепнаха в извинителна усмивка. — Невинаги си го спомням. — Тя наведе глава и възобнови работата си върху молива.

Девън я гледаше, безпомощно очарован от гледката как го остри като прилежна ученичка.

— С това темпо — каза той след момент — ще ви е необходим цял ден. Защо не използвате нож?

— Лорд Бъруик не би го позволил — той твърди, че ножиците са по-безопасни.

— Тъкмо напротив. Изненадан съм, че досега не сте си отрязали пръста. Хайде, оставете ги. — Девън се пресегна през писалището, за да вземе сребърното сгъваемо ножче, което лежеше до мастилницата. Разгъна острието му и го подаде на Катлийн с дръжката напред. — Дръжте ножа така. — Той подреди пръстите й въпреки възраженията й. — Винаги насочвайте молива навън, когато го острите.

— Наистина, не е необходимо… По-добра съм с ножиците…

— Опитайте. Така е по-ефикасно. Не може цял живот да го правите по неправилния начин. Изгубените минути могат да стигнат до дни. Седмици дори.

Тя внезапно изхихика като младо девойче, с което се шегуват.

— Не използвам молив чак толкова често.

Девън се пресегна от двете й страни и ръцете му обхванаха нейните. И тя му позволи. Стоеше неподвижно, тялото й се напрегна, но се подчини. При предишната им среща между тях се беше появило някакво крехко доверие — дори да се страхуваше от него, тя като че ли разбираше, че той няма да я нарани.

Удоволствието да я държи в ръцете си го заливаше на талази. Тя беше дребничка и фина, до носа му достигна възхитителен аромат на рози. Беше го доловил, докато я притискаше към вратата на банята… не досаден парфюм, а лек цветен аромат, който витаеше със свежестта на зимен въздух.

— Нужни са само шест рязвания — каза той близо до ухото й. Тя кимна и се отпусна, докато той насочваше прецизно ръцете й. Едно дълбоко рязване с острието отдели крайната част на дървото. Те завъртяха молива и го дялнаха отново, после за трети път, като създадоха идеална триъгълна призма. — Сега подрежете острите ръбове. — Двамата се концентрираха върху задачата, като ръцете му продължаваха да движат нейните, използваха острието, за да скъсят всеки ръб на дървото, докато не създадоха един чист, задоволителен връх.

— Готово.

След едно последно разкошно вдъхване на аромата й, Девън бавно я пусна с ясното съзнание, че до края на живота му всеки аромат на рози ще му напомня за този миг.

Катлийн остави ножа и молива и се обърна с лице към Девън.

Двамата стояха много близо един до друг, без да се докосват, но и не твърде отдалечени.

Тя изглеждаше някак неуверена, устните й се разтвориха, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше да се сети какво.

Девън почувства, че в това наелектризиращо мълчание започва да губи контрол. Неусетно започна да се навежда напред, докато не опря ръцете си от двете й страни върху писалището. Катлийн беше принудена да се наклони назад и се хвана за ръцете му, за да запази равновесие. Той очакваше от нея да възрази, да го отблъсне назад, да му каже да отстъпи.

Но тя го гледаше като омагьосана и дишаше накъсано. Ръцете й постепенно отслабиха хватката си и се отпуснаха върху неговите като котешки лапи. Девън наведе глава и докосна с устни слепоочието й, където се виждаше леко пулсираща вена. Можеше да усети смущението й, силата, с която я привличаше против волята й.

Той почувства, че губи последните остатъци от самоконтрола си и се насили да се изправи и да отдръпне ръцете си от писалището. Понечи да се отмести, но Катлийн се люшна замаяно заедно с него, без да пуска ръцете му. Господи… така ще бъде от сега нататък, тялото й ще следва неговото с лекота, докато той я повдига и я изпълва…

Всеки удар на сърцето му я тласкаше към него.

Едната му ръка се вдигна към лицето й и леко го повдигна нагоре, докато другата я обгърна през кръста.

Миглите й се спуснаха, хвърляйки тъмни сенки във формата на полумесеци върху розовата й кожа. Между веждите й се беше образувала деликатна бръчица, предизвикана от объркването й, и той нежно я целуна, преди да поднесе устните си към нейните.

Очакваше от нея да се възпротиви, да го отблъсне, но вместо това тя отстъпи и започна да издава тихи звуци на удоволствие, от които го полазиха тръпки. И двете му ръце се вдигнаха към лицето й и внимателно принудиха устните й да се разтворят. Езикът му се плъзна в устата й, заля го вълна от сладост от невинно отвръщащите й устни… но щом почувства неговия, езикът й веднага се отдръпна назад.

Изгарящ от страст и леко развеселен, Девън плъзна устни към ухото й.

— Не — прошепна той, — позволи ми да те вкуся… позволи ми да почувствам мекотата ти…

Той я целуна отново, бавно и нежно, докато устните й не се притиснаха към неговите и той не почувства любопитното докосване на езика й. Ръцете му се повдигнаха леко към гърдите й и тя наклони главата си назад в безпомощно подчинение. Удоволствието беше неописуемо, толкова непознато за него, колкото сигурно беше и за нея. Изпълнен с болка от неописуемо желание, той зашари с ръце по нея в нежни ласки, като се опитваше да я притегли към себе си. Усещаше движенията на тялото й под шумолящата рокля, стегнатата сладка плът прибрана под всичките твърди пластове колосана дантела и банели. Искаше му се да ги разкъса. Искаше да я види уязвима и изложена пред него, нежната й кожа гола под устните му.

Но когато взе лицето й в шепи, за да може да погали с палци бузите й, той почувства лека влага.

Сълза.

Девън застина. Повдигна глава и се взря в лицето й. Очите й бяха пълни с влага и смущение. Тя вдигна пръсти към устните си и ги докосна колебливо, сякаш горяха в пламъци.

Той се смъмри мислено; знаеше, че я е притиснал твърде много, твърде скоро.

Някак си успя да се насили и да се отдръпне от нея, оставяйки нужното разстояние между двамата.

— Катлийн… — започна той навъсено. — Не биваше…

Тя избяга, преди да е успял да каже нещо друго.

* * *

На следващата сутрин Девън потегли с фамилната карета, за да посрещне Уест на гарата. Град Олтън беше разделен на две от дълга главна улица с процъфтяващи магазини, квартали с красиви къщи, фабрика за камгарен плат и хартиена фабрика. За съжаление серните изпарения от хартиената фабрика подсказваха за себе си много преди сградата да се появи пред погледа.

Лакеят се сгуши до сградата на гарата в търсене на убежище от хапещия ноемврийски вятър. Девън се чувстваше твърде неспокоен, за да стои неподвижно, затова закрачи по платформата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на черното си вълнено палто. На следващия ден трябваше да се върне в Лондон. Мисълта за онази тиха къща, толкова претъпкана с мебели и въпреки това толкова празна, го изпълваше с отвращение. Но трябваше да стои далеч от Хемпшър. Далеч от Катлийн или нямаше да се удържи и щеше да я съблазни много преди да е готова за това.

Беше се впуснал в дългосрочна игра и не трябваше да го забравя.

Проклетият период на траур.

Принуди се да съкрати крачките си, защото платформата започна да се пълни с хора, които държаха в ръцете си билети, и с други, които бяха дошли, за да посрещнат пристигащите пътници. Скоро разговорите и смехът им бяха заглушени от приближаването на локомотива, гръмотевичен, съскащ звяр, приближаващ се бързо към изпълнената с нетърпение глъч.

След като влакът спря със скърцане на метал, носачите започнаха да свалят сандъци и куфари от вагоните, а пристигащите и заминаващи пътници се смесиха в досадна тълпа. Хората се блъскаха един в друг, докато се пръскаха в различни посоки. Изпускаха се предмети и бързо се вдигаха; пътниците се разделяха и се търсеха един друг; в какофонията се чуваха подвикнати имена. Девън си проправи път сред телата в търсене на брат си. След като не го откри, той погледна към лакея, като се чудеше дали той не е зърнал някъде Уест. Слугата му даваше знаци и крещеше нещо, но гласът му се губеше в глъчта.

Когато Девън се върна при него, го завари да разговаря с някакъв непознат, облечен в провиснали дрехи, от онзи тип качествено ушити, но зле прилягащи стари облекла, каквито биха носили търговските пътници. Мъжът беше млад и слаб, с тъмна коса, която имаше нужда от подстригване. Приличаше поразително на Уест от оксфордските му години, особено по начина, по който се усмихна — с леко наведена надолу брадичка, сякаш беше чул шега, която само той разбираше. Всъщност…

По дяволите. Това беше брат му. Това беше Уест.

— Девън! — възкликна Уест с изненадващ смях и протегна ръка, за да разтърси сърдечно неговата. — Защо не си в Лондон?

Девън бавно се осъзнаваше. Уест изглеждаше с години по-млад… здрав, с ясен поглед, какъвто не се беше надявал да го види повече.

— Катлийн ме повика — успя да изрече най-накрая той.

— Нима? Защо?

— Ще ти обясня по-късно. Какво ти се е случило? Едва те познах.

— Нищо не се е случило. Какво имаш… а, да, малко поотслабнах. Но това няма значение, току-що успях да уредя покупката на жътварска машина. — Лицето на Уест сияеше от удоволствие. В първия момент Девън си помисли, че брат му се шегува.

Брат ми, помисли си той, е въодушевен заради покупката на фермерско оборудване.

Докато вървяха към каретата, Уест му описа посещението си в Уилтшър и продължи да говори оживено за наученото от земеделеца, който беше въвел модерни технологии в образцовата си ферма. С комбинацията от дълбок дренаж и парна сила, човекът успял да удвои реколтата в земите си, като използвал наполовина по-малко работна ръка. Освен това земеделецът искал да си закупи най-новите машини и бил готов да продаде оборудването си на доста изгодна цена.

— Ще ми трябват малко пари — призна си Уест, — но затова пък доходите ще бъдат подобаващи. Трябва да ти покажа някои изчисления…

— Видях някои от тях. Впечатляваща работа си свършил.

Уест небрежно сви рамене.

Качиха се в каретата и се настаниха върху удобните кожени седалки.

— Като че ли се чувстваш много добре в Евърсби — отбеляза Девън, когато колата тръгна.

— Един дявол знае защо. Не съм имал и миг покой или усамотение. Човек не може просто да седне и да помисли, без да бъде сепнат от някое свръхентусиазирано куче или притесняван от бъбриви жени. Винаги има някой спешен случай: нещо се чупи, взривява или срутва…

— Взривява?

— Един взрив. Помещението с печка до пералнята, където се сушат дрехите, не беше проветрявано добре — не, не се притеснявай — тухлената стена пое по-голямата част от взрива. Никой не пострада. Работата е там, че къщата е в пълен безпорядък.

— Защо тогава не се върна в Лондон?

— Не мога.

— Защото, ако е заради плана ти да посетиш всяко семейство арендатори в имението, не виждам необходимост…

— Не, не е заради това. Работата е там, че… приоратът Евърсби ми харесва много. Проклет да съм, ако знам защо.

— Да не би да си развил привързаност към… някого? — попита Девън и душата му изстина при мисълта, че Уест може би иска Катлийн.

— Към всичките — с готовност призна брат му.

— Но не към някоя определена личност?

Уест примигна.

— Имаш предвид романтичен интерес към някое от момичетата? О, боже, не. Знам твърде много неща за тях. Те са ми като сестри.

— Дори Катлийн?

— Особено тя. — Разсеяна усмивка пробяга по лицето на Уест. — Започнах да я харесвам — призна си той. — Тео си е избрал добра булка. Тя щеше да го усъвършенства.

— Той не я заслужаваше — промърмори Девън.

Уест сви рамене.

— Не бих се сетил за мъж, който да я заслужава.

Девън стисна ръцете си юмруци, докато изопнатата рана върху едно от кокалчетата му не го заболя.

— Тя говори ли за него?

— Не често. Не мога да си представя по-предан опит да жалиш някого от нейния, но очевидно не влага сърце в това. — Уест забеляза напрегнатия поглед на Девън и каза: — Познавала го е само няколко месеца и е била женена за него само три дни. Три дни! Колко време трябва една жена да жали мъж, когото почти не е познавала? За обществото ни е абсурдно да настоява за определен траурен период, без да се взимат предвид обстоятелствата. Не може ли такива неща да се оставят да следват естествения си път?

— Целта на обществото е да предотврати неестественото поведение — отвърна сухо Девън.

Уест се ухили.

— Съгласен. Но Катлийн не подхожда за ролята на безцветна мъничка вдовица. Притежава твърде енергичен дух. Точно затова се е оставила да бъде привлечена от един Рейвънел.

* * *

Дружеските отношения между Уест и Катлийн си проличаха веднага след завръщането им в приората Евърсби. Катлийн излезе във фоайето, докато икономът събираше шапките и палтата им, и постави ръце на кръста си, докато оглеждаше Уест с подигравателна подозрителност.

— Да не сте донесъл пак някакъв добитък? — попита тя.

— Този път не. — Уест се усмихна и отиде да я целуне по челото.

За голяма изненада на Девън, Катлийн прие без възражения приятелския жест.

— Успяхте ли да научите всичко, което искахте? — попита тя.

— Десет пъти повече — отвърна веднага Уест. — Само по въпроса за наторяването мога да ви разказвам с часове.

Катлийн се разсмя, но когато се обърна към Девън, изглеждаше някак резервирана.

— Милорд.

Раздразнен от студеното посрещане, Девън й кимна в отговор.

По всичко си личеше, че беше решила да го държи на разстояние и да се преструва, че целувката им не съществува.

— Графът твърди, че вие сте го повикала, милейди — каза Уест. — Да предполагам ли, че сте закопняла за очарователната му компания, или има друга причина?

— След като отпътувахте, се появи кризисна ситуация със семейство Утън — отвърна Катлийн. — Съобщих за нея на Триниър и попитах дали знае нещо по въпроса. Засега твърди, че е в неведение.

— Какво се е случило с Утънови? — попита Уест, като местеше погледа си от единия към другия.

— Ще го обсъдим в библиотеката — каза Девън. — Лейди Триниър, не е необходимо да присъствате, но…

— Ще присъствам. — Катлийн свъси вежди. — Дадох на Утънови личната си дума, че всичко ще се оправи.

— Не е трябвало да идват при вас — рече безцеремонно Девън. — Трябваше да изчакат и да разговарят с брат ми или с господин Карлоу.

— Първо са отишли при господин Карлоу — отвърна тя, — и той не знаел нищо за създалата се ситуация. А господин Рейвънел не беше тук. Само аз бях на разположение.

— Отсега нататък предпочитам да не сте на разположение, когато стане дума за нещо, свързано за отдадените под аренда земи. Трябва да се ограничите с онова, което би трябвало да върши стопанката на къщата. Да им носите кошници с продукти, когато има някой болен, и такива неща.

— Какво самодоволно, снизходително… — започна Катлийн.

— Нима ще стоим и ще се разправяме във фоайето? — прекъсна ги бързо Уест. — Хайде да се престорим на цивилизовани хора и да продължим в библиотеката. — Той улови Катлийн за ръката и я поведе по коридора. — Нямам нищо против да ми донесат малко чай и сандвичи — рече той. — Умирам от глад след пътуването с влак. Вие не спирахте да ми повтаряте, че трябва да се храня, помните ли?

Девън закрачи след тях, заслушан с едното ухо в разговора им. Не откъсваше намръщения си поглед от ръката й в неговата. Защо Уест я докосваше? Защо тя му позволяваше? Непознатата отровна ревност се завърна и стегна гърдите му.

— … а госпожа Утън не можеше да говори, само плачеше — каза разстроено Катлийн. — Те имат четири деца, грижат се и за възрастната леля на госпожа Утън, и ако изгубят фермата…

— Не се притеснявайте — прекъсна я Уест с успокояващо мърморене. — Ще оправим нещата. Обещавам.

— Да, но щом Триниър е взел толкова важно решение, без да каже нищо…

— Все още нищо не е решено — каза студено Девън, докато вървеше след двамата.

Катлийн го погледна през рамо с присвити очи.

— Тогава защо на имота се намират земемери на железопътната компания?

— Предпочитам да не обсъждам бизнес делата си в коридора.

— Вие сте им дали разрешение да отидат там, нали? — Катлийн се опита да спре и да се обърне към него, но Уест я побутна непреклонно към библиотеката.

— Чудя се дали да не пия чай дарджилинг — започна да размишлява той на глас. — Не, може би нещо по-силно… Цейлонски или пеко… и малко от онези малки питки с крем и мармалад… Какви бяха те, Катлийн?

— Корнуолски кифлички.

— Аха. Нищо чудно, че ми харесаха. Звучат ми като нещо, което видях веднъж в залата за танци.

Тримата влязоха в библиотеката. Катлийн дръпна въженцето на камбанката до вратата и изчака появата на една от прислужниците. След като нареди да донесат поднос с чай и чиния със сандвичи и сладки, тя отиде до дългата маса, върху която Девън беше разгърнал карта със земите в имението.

— Направихте ли го? — попита тя.

Девън я изгледа заплашително.

— Какво да съм направил?

— Дадохте ли разрешение на мъжете от железницата да изследват земите ви?

— Да — отвърна той с равен тон. — Но не са получили разрешение да разговарят с когото и да било за това. Трябваше да си държат устата затворени.

Очите й проблеснаха яростно.

— Значи е истина? Ще продадете фермата на Утънови?

— Не и нямам никакво намерение да го правя.

— Тогава защо…

— Катлийн — намеси се тихо Уест. — Ако не го оставите да довърши, ще прекараме цялата нощ тук.

Тя се намръщи и замълча, докато гледаше как Девън затиска ъглите на картата с различни тежки предмети.

Триниър взе молив и начерта дълга линия през източната част на имота.

— Наскоро се срещнах с директора на лондонската железопътна компания „Айрънстоун“ — каза той и обясни заради Катлийн: — Това е частна компания, собственост на приятел. Том Северин.

— Членуваме в един и същи лондонски клуб — додаде Уест.

Девън огледа картата с критично око, преди да нарисува една успоредна линия.

— Северин иска да намали разстоянието на съществуващия маршрут до Портсмут. Освен това планира да изгради цялата железопътна линия от по-тежки релси, за да може да поеме по-бързи влакове.

— Може ли да си позволи подобен проект? — попита Уест.

— Вече си е осигурил един милион паунда.

Уест промърмори нещо.

— Точно така — рече Девън и продължи с равен глас. — От всички възможни терени, най-добрият наклон е през този терен. — Той загради с ръка част между успоредните линии. — Ако позволим на „Айрънстоун“ да прекоси източния периметър на имението, ежегодно ще получаваме огромна сума пари, което ще ни помогне да облекчим финансовите ни проблеми.

Катлийн се наведе над масата и се взря напрегнато в направените с молив маркировки.

— Но това е невъзможно — рече тя. — Според вашите чертежи линията ще минава не само през фермата на Утънови, а и през земите на поне още трима арендатори.

— Ще бъдат засегнати четирима наематели — призна Девън.

Уест огледа картата и между веждите му се появи дълбока бръчка.

— Очевидно линиите ще прекосят два частни пътя. Нямаме достъп до източната страна.

— Железопътната компания ще построи мостове за своя сметка, като остави всички части от имението свързани.

Преди Уест да успее да отговори, Катлийн се изправи и се обърна с лице към Девън. Изглеждаше покрусена.

— Не можете да се съгласите на това. Не можете да отнемете фермите на тези семейства.

— Адвокатът потвърди, че всичко е законно.

— Нямам предвид законно, имам предвид морално. Не можете да ги лишите от домовете и прехраната им. Какво ще се случи с тези семейства? С всичките тези деца? Дори вашата съвест не би могла да понесе това.

Девън я изгледа язвително, раздразнен, че тя веднага си помисля най-лошото за него.

— Няма да изоставя арендаторите ни. Възнамерявам да им помогна да си намерят нова работа.

Катлийн започна да клати глава още преди да е завършил.

— Тези хора са се занимавали със земеделие поколения наред. Това е в кръвта им. Отнемането на земята им ще ги съсипе.

Девън знаеше отлично как щеше да реагира тя. Първо хората, после бизнеса. Но това невинаги беше възможно.

— Говорим за четири семейства от двеста — рече той. — Ако не сключа сделка с лондонската „Айрънсайд“, всички арендатори на приората Евърсби може да изгубят фермите си.

— Трябва да има друг начин — настоя Катлийн.

— Ако имаше, щях да съм го открил. — Тя не знаеше нищо за всичките безсънни нощи и изтощителни дни, които бе прекарал в търсене на алтернатива. Нямаше добро решение, само избор между няколко лоши решения, и това беше най-малко вредното.

Катлийн го погледна така, сякаш току-що го беше видяла да краде коричка хляб от сираче.

— Но…

— Не се опитвайте да ме притиснете по този въпрос! — сопна й се Девън, изгубил търпение. — И без да разигравате драми ми е достатъчно трудно.

Лицето на Катлийн пребледня. Без да каже нито дума, тя се обърна и излезе от библиотеката.

Уест въздъхна и погледна брат си.

— Много добре. Защо си правиш труда да й обясняваш, когато можеш просто да я подчиниш насила?

Преди Девън да успее да отговори, брат му последва Катлийн.