Лайза Клейпас
Изкушение (2)

Глава 2

Само след няколко минути в компанията на Девън Рейвънел Катлийн вече не се и съмняваше, че всеки проклет слух, който беше чула за него, е чистата истина. Той беше егоистично магаре. Противен, груб развратник.

Красив беше… не можеше да го отрече. Макар и не колкото Тео, който беше благословен с изтънчените черти и златистата коса на млад Аполон. Тъмният чар на Девън Рейвънел излъчваше вулгарност и самонадеяност, допълнени с цинизъм, който по никакъв начин не прикриваше двайсет и осемте му години. Тя се стряскаше всеки път, когато го погледнеше в очите, сини като бурен зимен океан, с блестящи ириси, обрамчени в синьо-черно. Лицето му беше гладко избръснато, но долната му половина беше засенчена от избиващите косъмчета, които и най-острият бръснач не можеше да премахне напълно.

Той изглеждаше точно като онзи тип мъже, за които лейди Бъруик беше предупреждавала Катлийн.

— Ще срещнеш мъже, които ще имат планове за теб, скъпа моя. Мъже без скрупули, които притежават такъв чар, умение да лъжат и да съблазняват, че са способни да съсипят невинните млади жени заради собственото си нечисто удоволствие. Когато се озовеш в компанията на такъв негодник, бягай, без да се замислиш.

— Но как ще разбера дали един мъж е негодник? — беше попитала Катлийн.

— По нечистия блясък в очите му и невероятния му чар. Присъствието му може да събуди у теб пламтящи усещания. Подобен мъж притежава осезаемо физическо присъствие… „животински дух“, както го наричаше майка ми. Разбираш ли ме, Катлийн?

— Така мисля — беше отвърнала тя, макар навремето да не разбираше нищо.

Сега Катлийн знаеше точно какво бе имала предвид лейди Бъруик. Мъжът, който крачеше редом с нея, притежаваше животински дух в излишък.

— От това, което видях досега — отбеляза Девън, — ми се струва много по-разумно да подпаля цялата тая гнила дървесина, вместо да се опитвам да я поправям.

Очите на Катлийн се разшириха.

— Приората Евърсби е историческа сграда. Тя е на четиристотин години.

— Обзалагам се, че това се отнася и за канализацията й.

— Канализацията си е съвсем наред — рече отбранително тя.

Той повдигна едната си вежда.

— Достатъчно наред, за да мога да си взема душ?

Тя се поколеба, преди да признае:

— Няма да можете да си вземете душ.

— Вана тогава? Прекрасно. В какъв ли съвременен съд ще се окажа накиснат довечера? Някое ръждясало ведро?

За голямо нейно раздразнение, устните на Катлийн потрепнаха в усмивка. Тя успя да я потисне, преди да отговори с достойнство:

— Малка тенекиена вана.

— В никоя от баните ли няма чугунени вани?

— Боя се, че няма бани. Ваната ще бъде донесена в съблекалнята ви и ще бъде изнесена, след като приключите.

— Няма ли течаща вода? Никъде?

— В кухнята и конюшните.

— Но в къщата сигурно има клозети с течаща вода.

Тя го изгледа укорително заради нетактичността му.

— Щом не сте толкова изнежена, че да тренирате коне — посочи той, — които изобщо не са дискретни по отношение на телесните си функции, значи можете спокойно да ми кажете колко са клозетите с течаща вода в имението.

Тя се изчерви и се насили да отговори:

— Николко. Само нощни гърнета през нощта и външна тоалетна през деня.

Той я изгледа недоверчиво, като изглеждаше искрено засегнат от предложението.

— Николко? Това някога беше едно от най-проспериращите имения в Англия. Защо, по дяволите, не е прокарана канализация в къщата?

— Тео каза, че според баща му не е било необходимо, след като имат толкова много слуги.

— Ама разбира се. Колко е приятно да тичаш нагоре-надолу по стълбите с тежки гюмове, пълни с вода. Да не споменавам гърнетата. Колко благодарни са слугите, че още никой не ги е лишил от това забавление.

— Няма нужда от сарказъм — каза тя. — Решението не беше мое.

Двамата продължиха да вървят по криволичещата пътека сред тисовите и декоративните крушови дървета, като Девън не спираше да се мръщи.

Двама мерзавци, така Тео беше описал Девън и по-малкия му брат.

— Те избягват изисканото общество и предпочитат да се свързват с хора с лоша репутация — беше й казал той. — Човек обикновено може да ги открие в таверните и заложните къщи в Ийст Енд. Жалко за похабените средства за образованието им. Всъщност Уестън напусна Оксфорд рано, защото не искаше да стои там без Девън. — Катлийн беше стигнала до извода, че макар Тео да не обичаше никой от двамата си далечни братовчеди, той изпитваше особена неприязън към Девън.

Каква странна приумица на съдбата беше направила така, че точно той да заеме мястото му.

— Защо се омъжихте за Тео? — сепна я въпросът на Девън. — По любов ли?

Тя леко се намръщи.

— Предпочитам да поддържаме просто светски разговор.

— Светските разговори са безумно скучни.

— Въпреки това хората ще очакват от човек с вашето положение да бъде вещ в тях.

— Тео беше ли? — попита подигравателно той.

— Да.

Девън изсумтя.

— Никога не съм го виждал да проявява точно такива умения. Може би винаги съм бил твърде зает да избягвам юмруците му, за да забележа.

— Мисля, че спокойно може да се твърди, че никой от вас не е стимулирал другия да разкрива най-добрите си качества.

— Не. По недостатъци си приличахме твърде много. — В гласа му се промъкна подигравателна нотка, когато добави: — И по всичко личи, че аз не притежавам нито един от неговите добродетели.

Катлийн не отвърна нищо, само плъзна поглед по избуялите бели хортензии, мушката и високи стръкове червен пенстемон. Преди да се омъжи, тя смяташе, че познава всичките недостатъци и добродетели на Тео. По време на шестмесечното им ухажване и годежа те посещаваха балове и партита, излизаха на разходка с карета и на езда.

Тео неизменно беше очарователен. Макар Катлийн да беше предупредена от приятели за прословутия рейвънелски темперамент, тя беше твърде заслепена, за да ги послуша. А и ограниченията на ухажването — срещи и излизания в присъствието на компаньонка — й бяха попречили да разгадае същинската природа на Тео. Твърде късно Катлийн беше научила един съдбоносен житейски факт: една жена никога няма да опознае истински мъжа, докато не заживее с него.

— Разкажете ми за сестрите му — чу тя гласа на Девън. — Три са, доколкото си спомням. Всичките ли не са женени?

— Да, милорд.

Най-голямата дъщеря на Рейвънел, Хелън, беше на двайсет и една години. Близначките, Касандра и Пандора, бяха на по деветнайсет. Нито Тео, нито баща му бяха оставили нещо на момичетата в завещанията си. Не беше лесно за една млада жена със синя кръв без зестра да привлече подходящия ухажор. А новият граф изобщо нямаше законовото задължение да се грижи за тях.

— Някоя от тях излизала ли е в обществото? — попита той.

Катлийн поклати глава.

— През последните четири години те бяха в почти непрекъснат траур. Първо почина майка им, после графът. Тази година трябваше да излязат, но сега… — Гласът й заглъхна.

Девън се спря до една цветна леха, принуждавайки я да застане до него.

— Три неомъжени благороднички без доход и зестра — каза той, — неспособни да работят и твърде изискани, за да се омъжат за обикновени граждани. И след като са прекарали години наред в уединение в провинцията, те сигурно са прости като яребици.

— Не са прости. Всъщност…

Прекъсна я силен писък.

— Помощ! Нападнаха ме бесни зверове! Милост, безжалостни негодници! — Гласът беше млад и женски, излъчваше убедителна тревога.

Девън реагира незабавно и хукна по пътеката през отворената порта към заградената градина. Едно момиче с черна рокля се търкаляше на поляната, оградена от цветя, а два черни шпаньола не спираха да скачат върху нея. Девън забави крачка, когато писъците й преминаха в несдържан кикот.

Когато го настигна, Катлийн каза задъхано:

— Близначките — те просто си играят.

— По дяволите — промърмори Девън и се спря рязко. Около краката му се вихреше прах.

— Назад, проклети псета — извика Касандра с пиратски тон, докато се преструваше, че напада и парира удари с една пръчка, сякаш тя беше сабя. — Или ще ви съдера безполезните кожи и ще ви метна на акулите! — После счупи пръчката на две в коляното си. — Дръжте, негодници! — каза тя на кучетата и метна парчетата към другия край на поляната.

Шпаньолите се втурнаха след тях с радостен лай.

Момичето на земята — Пандора — се повдигна на лакти и когато видя гостите, заслони очите си с ръка.

— Ахой, сухоземци! — извика весело тя. Никое от момичетата не носеше боне или ръкавици. Копчето на единия от ръкавите на Пандора липсваше, а на предната част на полата на Касандра висеше отпрано воланче.

— Момичета, къде са ви воалите? — сгълча ги Катлийн.

Пандора отметна кичур коса от очите си.

— Направих моя на рибарска мрежа, а този на Касандра използвахме, за да измием ягоди в реката.

Близначките бяха толкова зашеметяващи с грациозните си тела и слънчевите лъчи, които танцуваха в разрошените им коси, че изглеждаше напълно нормално да бъдат кръстени на гръцките митологични красавици. В розовобузия безпорядък имаше нещо необуздано и веселяшки животинско.

Касандра и Пандора бяха държани твърде дълго далеч от света. Лично Катлийн намираше за твърде жалко, че привързаността на лорд и лейди Триниър беше съсредоточена почти изцяло върху Тео, единствения син, чието раждане беше подсигурило бъдещето на семейството и графството. В надеждите си да си осигурят втори наследник, те бяха възприели появата на трите нежелани дъщери просто като пълно бедствие. За разочарованите родители беше твърде лесно да не забелязват Хелън, която беше тиха и послушна. Неуправляемите близначки бяха оставени на самотек.

Катлийн отиде до Пандора и й помогна да стане от земята. После усърдно изтупа от полата й полепналите листа и трева.

— Скъпа, тази сутрин ти напомних, че ще имаме гости. — Опита се безрезултатно да почисти кучешките косми. — Надявах се да си намерите някакво тихо занимание, четене, например…

— Прочели сме всяка една книга в библиотеката — отвърна Пандора. — По три пъти.

Касандра се приближи до тях, следвана по петите от джавкащите шпаньоли.

— Вие ли сте графът? — попита тя Девън.

Той се наведе, за да погали кучетата, след което се изправи и я погледна със сериозно изражение.

— Да. Съжалявам. Нямам думи, с които да изразя колко ми се искаше брат ви да е още жив.

— Горкият Тео — каза Пандора. — Винаги е правил необмислени неща и от това не излезе нищо добро. Всички го смятахме за неуязвим.

Касандра додаде замислено:

— Самият Тео смяташе така.

— Милорд — намеси се Катлийн, — бих искала да ви представя лейди Касандра и лейди Пандора.

Девън огледа изпитателно близначките, които приличаха на две рошави горски феи. Касандра вероятно беше по-красивата от двете, със златиста коса, големи сини очи и сърцевидни устни. За разлика от нея Пандора беше по-слаба, с тъмнокафява коса и по-ъгловато лице.

Докато черните шпаньоли танцуваха около тях, Пандора каза на Девън:

— Никога не съм ви виждала досега.

— Всъщност сте — отвърна той. — На едно семейно събиране в Норфък. Твърде сте млади, за да си спомняте.

— Познавахте ли се с Тео? — попита Касандра.

— Малко.

— Харесвахте ли го? — изненада го с въпроса си тя.

— Боя се, че не — отвърна той. — Карали сме се неведнъж.

— Така правят момчетата — рече Пандора.

— Само побойниците и глупаците — каза й Касандра. Щом осъзна, че несъзнателно е обидила Девън, тя го изгледа простодушно: — С изключение на вас, милорд.

Устните му потрепнаха в спокойна усмивка.

— Боя се, че в моя случай описанието не е съвсем неточно.

— Нравът на Рейвънел — каза Пандора с тъжно кимване и прошепна театрално: — Ние също сме го наследили.

— По-голямата ни сестра Хелън е единствената, която не е — додаде Касандра.

— Нищо не може да я изкара от нерви — каза Пандора. — Толкова пъти сме се опитвали, но никога не се получава.

— Милорд — обърна се Катлийн към Девън, — ще продължим ли към оранжерията?

— Разбира се.

— Може ли да дойдем с вас? — попита Касандра.

Катлийн поклати глава.

— Не, скъпа, мисля, че за вас е най-добре да се приберете в къщата, за да се почистите и да се преоблечете.

— Прекрасно е, че ще имаме нови хора на вечеря — възкликна Пандора. — Особено някой, който току-що е пристигнал от големия град. Искам да чуя всичко за Лондон.

Девън погледна въпросително Катлийн.

Тя отвърна на близначките с твърд тон:

— Вече обясних на лорд Триниър, че ние сме в траур и ще вечеряме отделно.

Заявлението й беше посрещнато с буря от протести.

— Но, Катлийн, тук е толкова скучно без гости…

— Ще се държим прилично, обещавам…

— Какво ще ни навреди?

Катлийн почувства как я жегва съжаление, защото знаеше, че момичетата копнеят за каквото и да е развлечение. Но този мъж възнамеряваше да ги прогони от единствения дом, който някога бяха познавали. А ако се съдеше по вида на брат му Уестън, той сигурно вече беше обърнал достатъчно чашки. Двамата развратници не бяха подходяща компания за невинни момичета, особено когато на самите момичета не можеше да се разчита, че ще се сдържат. Нищо хубаво нямаше да излезе от това.

— Боя се, че не — рече твърдо тя. — Ще оставим графа и брат му да вечерят на спокойствие.

— Но, Катлийн — рече умолително Касандра, — толкова отдавна не сме се забавлявали.

— Разбира се, че не сте — отвърна Катлийн, като се опита да потисне чувството за вина. — От хората не се очаква да се забавляват, когато са в траур.

Близначките се умълчаха и я изгледаха с ненавист.

Девън разчупи напрежението, като попита с весел глас Касандра:

— Разрешавате ли ми да сляза на брега, капитане?

— Да — беше намусеният отговор — двамата с булчето можете да минете по мостчето.

Катлийн се намръщи.

— Моля те да не ме наричаш булче, Касандра.

— По-добре е от корабен плъх — обади се намусено Пандора, — което аз щях да използвам.

Катлийн я изгледа с упрек и се върна на чакълестата пътека, следвана от Девън.

— Е? — рече тя след миг. — Няма ли и вие да започнете да ме критикувате?

— Не се сещам какво да добавя към „корабен плъх“.

Катлийн не можа да сдържи печалната си усмивка.

— Признавам, че като че ли не е честно да изисквам от две млади енергични жени да изкарат още една година в уединението, в което са прекарали последните четири. Не съм сигурна как да се оправям с тях. Никой не е.

— Никога ли не са имали гувернантка?

— Доколкото разбирам, са имали няколко и нито една не е издържала повече от няколко месеца.

— Толкова ли е трудно да се намери добра?

— Подозирам, че всички гувернантки са били абсолютно компетентни. Проблемът се крие в опитите да се научат на поведение две момичета, които нямат никаква мотивация.

— Ами лейди Хелън? И тя ли се нуждае от обучение?

— Не, тя е имала частни учители и отделни уроци. Освен това е далеч по-благовъзпитана по природа.

Двамата приближиха редица от четири отделни оранжерии, които сияеха под късното следобедно слънце.

— Ако момичетата предпочитат да лудуват навън, вместо да стоят в онази мрачна къща — каза Девън, — не виждам какво лошо има в това. Всъщност защо окачате черни завеси на прозорците? Защо не ги свалите и не пуснете слънцето вътре?

Катлийн поклати глава.

— Премахването на траурните платове толкова скоро ще предизвика скандал.

— Дори тук?

— Хемпшър трудно може да бъде определен като връх на цивилизацията, милорд.

— И въпреки това кой би възразил?

— Аз. Не мога да накърня паметта на Тео по този начин.

— За бога, той няма да разбере. Никой, дори покойният ми братовчед, няма да има полза от това цялото домакинство да живее в меланхолия. Не мога да си представя, че би го пожелал.

— Не го познавате достатъчно добре, за да твърдите какво би желал — отвърна Катлийн. — Във всеки случай правилата не могат да бъдат просто отхвърлени с лека ръка.

— Ами ако не са подходящи? Ами ако носят повече вреда, отколкото полза?

— Само защото вие не разбирате или не сте съгласен с нещо не означава, че то не притежава качества.

— Съгласен съм. Но не можете да отречете, че някои традиции са измислени от идиоти.

— Не желая да го обсъждаме — отсече Катлийн и ускори крачка.

— Дуелите, например — продължи Девън, който я настигна с лекота. — Човешките жертвоприношения. Многоженството — сигурен съм, че не съжалявате за загубата на тази традиция.

— Предполагам, че вие бихте си взели десет съпруги, ако можехте.

— Ще съм достатъчно нещастен и с една. Останалите девет са излишни.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Милорд, аз съм вдовица. Нима нямате никакъв усет какъв трябва да е подходящият разговор за жена в моето положение?

Ако се съдеше по изражението му, очевидно не.

— За какво не трябва да говори човек с една вдовица? — попита той.

— За нищо, което може да се сметне за тъжно, скандално или неподходящо комично.

— В такъв случай просто няма какво да кажа.

— Слава Богу — отвърна пламенно тя и той се ухили.

Девън пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се огледа напрегнато.

— Колко декара е градината?

— Около осемдесет.

— А оранжериите? Какво има в тях?

— Парник за портокалови дръвчета, за отглеждане на грозде, място за праскови, палми, папрати и цветя… а тази тук е за орхидеи. — Тя отвори вратата на първата оранжерия и Девън я последва вътре.

Обгърна ги аромат на ванилия и цитруси. Майката на Тео, Джейн, задоволяваше страстта си към екзотични цветя, като отглеждаше редки орхидеи от цял свят. В оранжерията целогодишно се поддържаше лятна температура посредством съседното котелно помещение.

Щом влязоха, Катлийн зърна слабата фигура на Хелън между успоредните редици. Откакто майка й, графинята, беше починала, тя беше поела грижата за двестате засадени в саксии. Ужасно трудно беше да се установи от какво точно се нуждае всяко едно от капризните растения, затова само няколко избраници от градинския персонал можеха да помагат тук.

Щом видя посетителите, Хелън посегна към воала, който се спускаше назад по гърба й, и започна да го придърпва над лицето си.

— Не си прави труда — каза й сухо Катлийн. — Лорд Триниър е против траурните воали.

Хелън винаги се съобразяваше с предпочитанията на другите, затова веднага пусна воала. Остави настрани малката кана, пълна с вода, и се приближи към посетителите. Макар да не притежаваше енергичната, загоряла от слънцето красота на по-младите си сестри, Хелън беше привлекателна по свой си начин, като хладното сияние на лунната светлина. Кожата й беше много бяла, а косата изключително светлоруса.

На Катлийн й беше направило впечатление, че макар лорд и лейди Триниър да бяха нарекли и четирите си деца на герои от гръцката митология, Хелън беше единствената, която беше получила име на смъртна^[1].

— Простете ми, че прекъсвам работата ви — каза Девън на Хелън, след като бяха представени един на друг.

Устните й се разтеглиха в колеблива усмивка.

— Изобщо не е така, милорд. Аз просто наблюдавам орхидеите, за да проверя дали нямат нужда от нещо.

— И как разбирате дали имат? — попита Девън.

— Гледам цвета на листата им или състоянието на венчелистчетата. Търся следи от листни въшки или други вредители, и се опитвам да си спомня кои видове предпочитат влажна почва и кои харесват по-сухата.

— Ще ми ги покажете ли? — попита Девън.

Хелън кимна и го поведе през редовете, като му показваше определени екземпляри.

— Всички тези са от колекцията на майка ми. Една от любимите й беше Peristeria elata. — Тя му посочи едно растение с мраморно бял цвят. — Централната част на цветето напомня мъничък гълъб, не мислите ли? А това тук е Dendrobium aemulum. Наричат я переста орхидея заради венчелистчетата й. — В лек проблясък на палавост Хелън стрелна с поглед Катлийн и отбеляза: — Моята етърва не харесва орхидеи.

— Ненавиждам ги — каза Катлийн и сбърчи нос. — Стиснати, взискателни цветя, които се нуждаят от цяла вечност, за да разцъфнат. А някои от тях миришат на стари ботуши или развалено месо.

— Те не са ми от любимите — призна Хелън. — Но се надявам да ги заобичам някой ден. Понякога човек трябва да обича нещо, преди то да е станало привлекателно.

— Не съм съгласна — каза Катлийн. — Колкото и да се насилваш да заобичаш онова издуто бяло нещо в ъгъла…

— Dressleria — услужливо й подсказа Хелън.

— Да. Дори да се влюбиш в него като обезумяла, то ще продължи да смърди на стари ботуши.

Хелън се усмихна и продължи да води Девън покрай редиците, като му обясняваше как температурата в оранжерията се поддържа от съседното котелно помещение и резервоара за дъждовна вода.

Катлийн забеляза пресметливия поглед, с който Девън оглеждаше Хелън, и косъмчетата на тила й настръхнаха от неприязън. Двамата с брат му Уест изглеждаха точно като неморалните развратници в някое от старите светски романчета. Очарователни отвън, безжалостни интриганти отвътре. Колкото по-скоро успееше Катлийн да отведе сестрите Рейвънел от имението, толкова по-добре.

Вече беше решила да използва вдовишката си рента, за да отведе трите момичета далеч от приората Евърсби. Сумата не беше голяма, но щеше да е достатъчна, за да ги издържа, ако беше допълнена с дребни печалби от дамски занимания като шев и бродерия. Щеше да намери някоя малка вила, в която да живеят всички заедно, или може би две стаи под наем в някоя частна къща.

Пред каквито и трудности да се изправеха, всичко щеше да е по-добре от това да остави три беззащитни момичета на милостта на Девън Рейвънел.